Ана Годбърсън
Блясък (10)

Осма глава

„Каролина Брод показа на цялото общество великолепното си ново жилище и ценните вещи, с които го е напълнила, и няма съмнение, че най-сетне се превърна в една от нас. Гардеробът, който си поръча за първия си летен сезон, е достатъчно доказателство, както и фактът, че запази известната ложа на благодетеля си Кари Луис Лонгхорн в операта, а когато посещава представленията, често кани гости.“

От „Сите Чатър“, събота, 7 юли 1900 г.

Елитът на Ню Йорк се настаняваше в ложи, получени в йерархичен ред и подредени във формата на подкова, високо над пищното и мелодраматично изпълнение на сцената, на което малцина, по-скоро никой от публиката, не обръщаше внимание. Светлината на гигантския полилей хвърляше отблясъци по вдигнатите лорнети, обсипани, както и ръцете, които ги държаха, с най-различни скъпоценни камъни. Тук, сред облечените в рокли на „Дусе“^[1] дами и господата, които ги придружаваха, се разиграваха драми. Госпожа Хенри Скунмейкър беше сред обществото за втора поредна вечер, но никой не смееше да посети ложата й от страх да не разгневи свекър й; Елинор Уетмор, за която говореха, че отчаяно се надявала да получи предложение, откакто през юни стана шаферка на сватбата на по-малката си сестра, пърхаше около всеизвестния бонвиван Еймос Вриуолд. Преди по-малко от година Каролина влезе тук, в същата тази ложа, за пръв път, впечатлена, ококорена. Тази вечер не се вълнуваше какво ще види или дочуе от съседните ложи, защото седеше до първата си голяма любов, или по-точно единствената си истинска любов. Той бе един от любимите синове на племето, чиито представители се бяха настанили в ложите на партера, затова бе наясно, че тази вечер, докато е до него, ще е момичето, към което ще бъдат отправени всички погледи.

Преди това вечеряха в просторната къща на Лиланд, огромно разочарование за нея, тъй като отчаяно й се искаше да я видят с новия й любим, но по-късно й стана приятно. „Така беше много по-интимно“, щеше да каже тя на прислужницата си, докато жената развързваше корсета й, и бе самата истина. Получи се значително по-естествено — седяха един срещу друг и пламъчетата на свещите трепкаха в тъмната стая, хвърляха сенки по бялата покривка — защото Лиланд не откъсваше очи от тъмнолилавите волани около деколтето й и очите с цвят на лишей. Той се отпусна и развълнувано заразказва за различните места в Париж, на които беше изричал името й и беше мислил за качествата, които я различаваха от останалите момичета, които някога е познавал. Сега, докато седеше в ложата на Лонгхорн, не спираше да си припомня казаното от него и гледаше унесено напред, със стъклен поглед, поруменяла и вероятно глупаво усмихната. Нямаше смисъл дори да опитва да заличи тази усмивка. От време на време Лиланд дръзко протягаше ръка и стискаше облечените й в ръкавица пръсти, отпуснати под шала.

Наведе към нея и зашепна толкова тихо, че тя трябваше да сведе глава към него. Грубата му кожа погъделичка врата й, при което ъгълчетата на устата й щяха да се извият доволно, ала вече бяха извити.

— Много по-прекрасна си на живо — рече той.

Трепетът, който премина по голите ръце и рамене на Каролина, й подсказа колко внимателно я наблюдават, но искаше да сподели енергията, която бликаше от Лиланд и пълната му незаинтересованост към биноклите на любопитните, насочени към тях. Отдръпна се и му се усмихна с поглед, изпълнен с обожание. Изминаха няколко секунди, може да беше дори час, нямаше представа, докато той заговори отново. Мизансценът беше коренно различен.

— Какъв невероятен късмет, че живеем толкова близо! — установи той учудено.

— Нали! — Каролина закима доволно. — Какъв късмет.

В очите й искряха звезди. Присъствието на Лиланд до нея, в нейната ложа, бе нещо, което можеше да преглътне в малки дози. Височината му, едрото му тяло и порасналата прекалено дълга коса с цвят на житни стръкове, пъхната зад ушите, дългите му крака в черен панталон, сега кръстосани, едва се побираха в тясното пространство и всеки път, когато коляното му я докоснеше, тя усещаше как се разтапя.

Продължаваше да го стрелка скришом с погледи, но той често се обръщаше към нея с широко отворени очи, сякаш изпитваше същото прекрасно, невероятно чувство. Всеки поглед, насочен към Лиланд, заплашваше да сломи съпротивата й. Накрая се насилваше да откъсне очи от него.

Заоглежда просторния салон. Видя приятелката си Пенелопи, чиито сини очи блестяха предизвикателно, Реджиналд Нюболд и новата му съпруга, Аделейд, с перлена огърлица, семейство Вандербилт от Уайтхол, за които се шушукаше, че не си говорели след последното пътуване до Монте Карло, а позите, в които седяха в ложата, потвърждаваха клюките. После загледа госпожа Порша Тилт и придружителя й, значително по-млад и слаб от съпруга й. Имаше чудесни изваяни черти и хипнотични очи, но съвсем не беше типът на Каролина. За нея не беше привлекателен, а и нямаше никакво намерение да издава, че го познава. Тристан Ригли работеше като продавач в магазин „Лорд енд Тейлър“, но упражняваше и много други дейности — беше мошеник, както и първият мъж, целунал Каролина, човекът, който й подхвърли още в самото начало, че може да получи много от приятелството си с Лонгхорн. Той се изправи и тя усети, че е забелязал как го зяпа. Възможността да влезе в ложата й и цялото нюйоркско общество да я види как разговаря с един никаквец, я смрази. Бавно и нежно пусна дланта на Лиланд и се изправи.

За щастие на Каролина, в този момент Еймос Вриуолд влезе в частната стая зад ложата. Тя веднага разбра колко лесно може да се измъкне и да избегне посещението на изискано облечения компаньон на госпожа Порша Тилт.

— Господин Вриуолд — започна и се стегна. — Моля да ме извините, тъкмо тръгвах към дамската тоалетна да се освежа. Сигурна съм, че имате много въпроси, които трябва да обсъдите с господин Бушар.

— Вриуолд… — обърна се Лиланд и веднага заговори мъжа — не си се променил ни най-малко!

Тя стисна гънките на полата, за да я вдигне отпред, и си напомни, че през втория си сезон в обществото вече притежаваше най-желаната ложа в операта. Беше последвала примера на приятелката си Пенелопи Скунмейкър и се беше спряла на свой цвят, който щеше да се превърне в нейната запазена марка — цвят в императорски нюанс — Пенелопи се обличаше в червено, докато нейният беше пурпурно. Нямаше да позволи никой да й се изпречи на пътя. Щом излезе в извития коридор, се сблъска с Тристан Ригли.

— Желаеш ли нищо? — попита тя тихо, с изискан глас.

Мъжът срещна студения й поглед с усмивка, която запълзя срамежливо по лицето му и подсили очарованието му. Той имаше великолепна, типично американска челюст и скули, които лесно можеха да убедят някое неопитно момиче, че е от добро семейство. Също като изисканите господа беше във фрак, с бяла папийонка, която наистина му отиваше. Тя щеше да го познае навсякъде, въпреки това продължи да го наблюдава със студено безразличие. Под панделките и воланите, под корсета усети по ребрата й да се стичат капки пот — нямаше начин да забрави как точно бе влязъл в живота й през онзи див, невероятен период, когато бе най-обикновена прислужница на дама, при това наскоро изритана от дома на семейство Холанд, и се проявяваше като глупачка в най-хубавите хотели на Манхатън.

Златистите му очи се плъзнаха по тялото й, забелязаха перлите на деколтето, пластовете шифон, които я обгръщаха като патладжанени листа. След пауза, която се проточи твърде дълго, той подсвирна възхитено.

— Определено.

Каролина изпъна гръб. Гневът, който бе неотделима част от личността й, пропълзяваше бавно в дробовете й.

— Моля?

Той облегна небрежно рамо на извитата стена на коридора. Музиката от оркестъра звучеше приглушено, някак отдалече. Досега никой не беше минал покрай тях, но колко ли време щяха да останат сами?

— Виждам, че моята Каролина се оправя добре.

Думите „моята Каролина“ бяха изречени нарочно, все едно искаше да й напомни за вечерта, когато я изненада с целувка по устата в асансьора, или за краткия период — след смъртта на господин Лонгхорн, още преди да разбере колко щедър е бил към нея старият господин — когато се беше почувствала напълно безпомощна и зависеше от Тристан за подслон и други неща, които бе най-добре за момента да забрави, фактът, че той се опитваше да натяква за тези събития, я изпълни с ярост и затопли нежните крайчета на ушите й. Все пак се опомни и обърна към ложата. Между двете половини на завесата се виждаше тесен процеп, през който зърна силуетите на Лиланд и Еймос, приведени един към друг, потънали в разговор.

— Не съм ничия Каролина — сопна се тя.

Тристан сви рамене, направи крачка към нея и се облегна толкова близо, че тя усети дъх на лук.

— Не настоявам, че дължиш всичко на мен, но много добре знаеш, че нямаше да стигнеш дотук, ако не бях аз. — Сега вече в гласа му се процеждаше злоба. Усмивката му се беше превърнала в гримаса. — Лонгхорн беше моя идея, да не би да си забравила? Дължиш ми известна благодарност… госпожице Лина Брод.

Каролина усети как пулсът й се ускорява, щом чу истинското си име. Прииска й се всичко да свърши, да не е истина. Отдръпна се от него, сякаш крачката щеше да заличи общото им минало. Той веднага повтори движението й, без да откъсва очи от нейните.

— Кой е този?

Сърцето на Каролина се сви. Ококори се. Обърна се и видя Еймос и Лиланд да излизат от ложата в коридора. Веселите им изражения се стопиха, когато съзряха красивия, чудесно облечен мъж, който със сигурност не беше един от тях. Момчето, за което беше мечтала месеци наред, се оказа не по-малко красив, когато е намръщен, забеляза тя. Желанието му да опази територията си сгърчи чертите му и тя откри, че това също й харесва. След няколко секунди вече знаеше, че е готова на всичко, за да не му позволи да разбере коя е в действителност и да го задържи до себе си.

— Нямам представа — отговори самоуверено, спокойно и за момент се запита дали не е родена актриса. Когато се обърна към Тристан, по лицето й се четеше пълно недоумение. — Господинът мислеше, че ме познава, но очевидно греши.

— Да тръгваме тогава — предложи Еймос.

Гневна сянка премина по лицето на Тристан, но тя вече се беше поуспокоила. Веднага разбра, че го е накарала да млъкне. Или може би, когато видя двама господа от стари семейства с бели вратовръзки и черни фракове, го накара да осъзнае, че мисията му се е провалила. През времето, което бяха прекарали заедно, Каролина не беше виждала Тристан да се плаши или смути от нещо. Сега се зарадва, че го вижда така стъписан. Той се поклони и отдръпна.

Тя се обърна отново към Лиланд и забеляза, че красивото му лице все още е разкривено от гняв и ревност и остана доволна.

— Горкият човек — рече той, докато се опитваше да се отърси от чувството. — Прочел е за госпожица Брод във вестниците и е решил да се опита да й шепне красиви думи.

— Може да се е надявал тя да го покани на следващото си парти — разсмя се Еймос.

— Престанете, господа, не е нужно да се подигравате на когото и да било. — Отметна глава и се засмя небрежно. В този момент й се прииска да остане насаме с Лиланд, да гледа единствено него. — Много ми беше приятно, че се отбихте, господин Вриуолд — обърна се тя към другия мъж с надеждата да го подсети да си тръгне. — Лека нощ.

После с Лиланд се върнаха в ложата със замечтани изражения и блеснали очи, които едва откъсваха един от друг. Тя се усмихна ведро, сякаш искаше ясно да покаже, че случилото се току-що не означава нищо. По-точно казано, абсолютно нищичко. Междувременно долавяше в позата и погледите му, в начина, по който ръцете му докосваха полата и пръстите й, че малката вълна на ревност е усилила чувствата му. Знаеше, че няколко ложи по-надясно Тристан се връща на мястото си, но не посмя да погледне натам.

Двамата останаха в престижната ложа още няколко часа, хората надничаха към тях, следяха всяко тяхно движение и шушукаха. Лицето на Каролина грееше от щастие, не влагаше никакво усилие в движенията, все едно не се беше натъкнала на опасност. Един-единствен път, докато пътуваха в каретата по Шейсет и трета улица, спокойствието й изневери и за момент потръпна, когато осъзна каква унизителна сцена е била избегната. Лиланд забеляза и я попита какво не е наред.

— Всеки път в тази ложа усещам колко много ми липсва старият Лонгхорн — излъга тя и стисна очи, сякаш я бе пронизала болка. — Беше добър приятел на татко и му беше обещал да ме закриля, а ето че сега вече го няма, аз си оставам сираче, сам-самичка на света…

— Горкичката ми госпожица Брод! — възкликна той и протегна ръка към нея. — Сега вече можете да разчитате на две силни ръце, които да ви прегръщат, аз няма да позволя да се чувствате сама!

Докато каретата трополеше и се поклащаше по пътя към къщи, тя отпусна глава на рамото на Лиланд и бе завладяна от чувство, тъкмо обратното на самота.

Хрумна й, че намесата на Тристан беше за добро, защото сега Лиланд щеше да я закриля и да се старае да не се отделя от нея. В по-голямата част от живота си Каролина беше изпитвала неизказано разочарование, че никога нищо не се случва, както тя би искала, а сетне, най-ненадейно, късметът й се беше обърнал и сега всяка вълшебна минута течеше в нейна полза.