Ана Годбърсън
Блясък (31)

Двайсет и девета глава

„Истина е, че син на видна личност от Манхатън, който се записа в армията пред погледите на всички, изобщо не е стъпвал на Филипините, както се твърдеше. Ако наистина е така, какво тогава е правил и дали съпругата му не се пита що за мъж има до себе си?“

От „Сите Чатър“, сряда, 18 юли 1900 г.

Пътуването до дома на семейство Скунмейкър на Пето й се стори безкрайно и никой не продума, освен Изабел, чиито приказки почти не се разбираха, защото не спираше да хлипа. Подобно поведение беше сладникаво — тъжно и прекалено показно, поне според снаха й, и изцяло се дължеше на факта, че младата вдовица беше прекарала следобеда, преди съпругът й да се спомине, в открит флирт с разгонения художник Лиспенард Брадли. Тя обаче нямаше за какво да се притеснява, защото мъртвите съпрузи нямаше как да поискат развод. Хенри обаче можеше и Пенелопи го знаеше, още повече че неодобрението на баща му вече не го спираше да предприеме подобна скандална стъпка. Уилям Сакхаус щеше да сложи Хенри на мястото му, но сега, след като синът бе господарят, можеше да прави каквото пожелае. И без това вече беше решил да напусне съпругата си, както бе съобщил на всеослушание преди старият да ритне камбаната, клюка, която вече се беше разнесла. Ако Пенелопи бе имала представа, че свекър й е в толкова лошо здраве, нямаше да остане така дълго в коридора, притисната любовно до принца на Бавария. Нямаше обаче как да го промени и днес се опита да се държи като добра съпруга. Ролята не й беше по вкуса. Дори по времето, когато беше влюбена в Хенри, мисълта да се грижи костюмите му да са изгладени и прислужниците да му носят прясно кафе, някой да следи кореспонденцията му, я отегчаваше. Сега й се струваше малко обидно, чувстваше се като робиня, като момиче втора ръка, нещо, което не можеше да понесе. Но какво щеше да стане с нея, ако се лишеше от титлата госпожа Хенри Скунмейкър, при това, преди да е минала и година от сватбата, а и нямаше деца, които да затвърдят положението й. Положението, което си беше извоювала с много труд, имаше опасност да се изпари с последния дъх на Уилям Скунмейкър.

Всички видни личности на Ню Йорк се бяха събрали днес следобед, затова тя търпеливо и скромно остана до съпруга си. Беше сигурна, че по-късно ще си спомнят, че Хенри е бил този, който бе разгласил връзката си с госпожица Холанд. Ако обаче Пенелопи успееше да създаде у тях благоприятно впечатление, щеше да се наложи да поддържа този образ и в бъдеще. Дори не се бе замислила колко ще й е трудно да го постигне, докато не чу някой да я вика, когато слизаше от каретата.

— Да — обърна се тя.

Денят преваляше и в сумрака й беше трудно да различи кой я е заговорил.

— Насам, госпожо Скунмейкър.

Едва сега позна гласа и в следващия миг видя принц Фредерик, седнал в модерен файтон с вдигнат гюрук. Нямаше кочияш, стискаше юздите в едрите си ръце, облечени в ръкавици, сякаш впрягът всеки момент се канеше да поеме напред. Тя се озърна с надеждата никой да не е забелязал посетителя. Хенри вече бе напред, на стълбите на огромния семеен дом, а мащехата му се беше облегнала на него.

Тя сведе очи и пристъпи.

— Не трябваше да идвате днес — рече младата дама и се ококори, макар да бе свела скромно глава, а сините й очи заблестяха драматично.

— Не трябваше… — той й се усмихна по типичния си сладострастен начин — но не се въздържах. Както и да е, сега ти си госпожа Скунмейкър и ми се струва, че имаш нужда от напитка.

— Наистина имам — отвърна и му показа какво усилие й струваше да не му се усмихне в отговор. — Много предвидливо.

— Какво ще кажеш да те заведа на вечеря? От мен да знаеш, съпругът ти ще има предостатъчно работа с разни книжа и ще остане доволен, че съм се появил навреме.

Пенелопи изви едната си вежда и се престори, че размишлява. Мандариненооранжевата светлина на залязващия ден придаваше неповторимо очарование на лицето и челюстта на приятеля й от кралско потекло. Той се обърна към дома на семейство Скунмейкър със затулените в черно прозорци и я погледна отново. Тя много добре знаеше, че трябва да остане вкъщи, за да се занимае със съболезнователните писма, но пък Хенри не й беше казал и дума през целия ден и се чувстваше гневна, защото просто бе отритнато момиче на осемнайсет, което искаше всичко.

— Добре, след като настоявате. Но да знаете, че не е редно и го правя единствено защото сте в страната ни за възмутително кратко време. Бихте ли ме изчакали малко? Ненавиждам черните дрехи.

Принцът подпря лакти на лакираната страна на файтона и заговори сериозно, с глас, какъвто тя не беше чувала досега.

— Ще те чакам цял живот.

Тя му намигна и се обърна, за да последва съпруга си. Беше вече вътре, когато осъзна, че последните му думи бяха приповдигнали настроението й.

* * *

В късния следобед Пенелопи се надяваше Хенри да не забележи, че се е измъкнала от къщата, облечена в богато набрана рокля от яркочервен муселин с диадема, обсипана с перли. По-късно, докато се носеше по дансинга в „Шери“, това вече не я интересуваше, защото кавалерът й беше изтъкнал многократно, че единствено кръгъл глупак би пренебрегнал такава прелестна жена, а тя си каза, че не би имала нищо против, ако Хенри бе тук да види, поне да мерне, възхитения поглед на Фредерик, който пълзеше по голите й рамене и финото, стройно тяло.

Истината бе, че всички я зяпаха, и когато принцът отпусна ръка на талията й, тя долови шепота в заведението и се наслади на усещането, че всички отново я обсъждат. Фредерик беше в черен фрак, с пригладена назад коса — приличаше на Хенри, както и на всеки изискан джентълмен от висшата класа, само че притежаваше много повече качества от съпруга й и я наблюдаваше с жадни очи. Наясно бе, че двамата са изключително красива двойка. Много преди да започне играта си, за да се вмъкне в една от най-старите и богати фамилии в Ню Йорк, госпожицата беше създавала многобройни поводи за клюки, за да си достави удоволствие. Беше наистина възхитително да се носи по дансинга с такъв прекрасен господин. Музиката спря и тя забеляза, че дори разведената Луси Кар не скри отвращението си.

— Много съм лоша — рече Пенелопи предизвикателно, докато той я водеше към масата им, където поне осем ястия бяха поднесени на младата госпожа Скунмейкър, от които тя вкусваше съвсем по малко.

— Надявам се сънародниците ти да не те съдят прекалено строго.

Принцът изтегли стола й и я изчака да седне, преди да се настани на своето място. Извади бутилката шампанско от сребърния охладител, поставен в средата на масата, и доля. Сините му очи се плъзнаха из ресторанта, пълен с кръгли маси и бухнали поли под тях, към веселите богаташи, облени от златистата светлина на полилея. Принц Фредерик беше доволен.

— Разбира се, че ще го направят.

Пенелопи нагласи белите ръкавици почти до лактите и опря брадичка на свития си юмрук. Беше изпила повече шампанско от обикновено и се усещаше нестабилна, тенът й със сигурност не беше добър и не й се искаше околните да забележат. Въпреки това завъртя чашата в ръка, преди да отпие.

— Горката ми госпожа Скунмейкър — подхвърли жално принцът. — Непростимо тъжна е.

— Изобщо не съм тъжна — отвърна тя. — Просто съм малко уморена. Денят ми се стори безкраен.

Истина беше. Цял ден й беше тъжно, чувствала се беше самотна и се наложи да се преструва. Освен това стоя права прекалено дълго, беше обула новите си черни обувки, кожени, с широка подметка, които притискаха палците й. Умората не я притесняваше толкова, колкото мисълта, че принцът може да я съжали, а тя не беше от момичетата, които понасяха някой да ги съжалява.

В следващия момент обаче грижите й отлетяха, защото той отпусна пръсти на рамото й, спусна ги по ръката й, ноктите му докосваха леко кожата, стигнаха до копринената ръкавица и тя усети как цялата потръпва. Отдавна не беше докосвана по този начин. Затвори очи, почти без да мисли, и откри, че изпитва непреодолимо желание той да я целуне отново. Това желание не бе продиктувано от намерението й да накара съпруга си да ревнува или да предизвика малък скандал. После усети пръстите му под тъмните кичури над ухото.

— Нямаше да изглеждаш толкова тъжна, ако беше принцеса — подхвърли той.

Едва ли други думи щяха да я накарат да изпита по-голяма сладост. Бяха изречени нарочно и оставиха у нея чувство на безпомощна отмала. Пенелопи отново се превърна във весело, безгрижно момиченце. Беше прекрасно, затова остана още няколко секунди със затворени очи и ресторантът се завъртя около нея, завихрен от чувство, което много наподобяваше любов. За пръв път от години реши, че има и по-желани титли от госпожа Хенри Скунмейкър.