Ана Годбърсън
Блясък (47)

Четирийсет и пета глава

„Често съм ставала свидетелка на това явление. За много двойки истинското великолепие на брака се усеща едва след като изгубят любовта.“

Мейв де Джонг, „Любовта и други лудории на известните фамилии от стария Ню Йорк“

Пенелопи се събуди в собствената си стая в бяло и златисто и бе обзета от ужас. Беше си вкъщи, или както сега трябваше да нарича къщата на семейство Скунмейкър. Не си спомняше как се е озовала тук и опитът да се върне назад във времето предизвика истински хаос в мислите й. Някой беше развалил прическата й и развързал корсета, откри, докато се опипваше. От едната страна на главата й имаше цицина с размерите на яйце, скрита под тъмната коса, която болеше при допир и щом се превъртя, за да се огледа, забеляза, че полата в цвят слонова кост, с която беше облечена, е метната на един стол. Беше я избрала за срещата с принца на Бавария, когато все още бе убедена, че той ще я направи принцеса. О, господи, помисли си, принцът на Бавария. На мига я обзе отвращение, защото си припомни, че беше проявила непростима слабост на публично място. В другата половина на леглото се беше разположил Робър, бостънският териер, и дишаше, провесил език, а черните му като копчета очи я наблюдаваха обвинително.

— Я си гледай работата — рече тя, отметна завивките, изви тяло и спусна крака на пода с шумно тупване.

Уплашеното животинче хукна нанякъде. Младата госпожа беше облечена в тънка бяла риза и никой не беше махнал годежния й пръстен и халката. Тъмната й коса, когато не беше нагласена, стигаше чак до кръста. Беше жадна и за пръв път през живота си изпитваше по-скоро страх, отколкото гняв.

— Какво ще стане с нас? — попита тя жално Робър, само че той се беше скрил зад една възглавница; добре поне, че също беше уплашен, макар и не толкова, колкото предполагаше отчайващото й положение.

Пенелопи прекрачи напред, по-скоро се заклатушка, защото все още й се виеше свят след падането в хотела, а краката едва я държаха, но трябваше да намери нещо, за да утоли жаждата си. Не й бяха оставили нищичко. Нито кана студена вода с резенчета ябълка, нито висока чаша с лимонада. Много добре знаеше, че след като персоналът в дома на Скунмейкър е великолепно обучен, подобно неуважение определено беше проява на враждебност. Не че идваше неочаквано. Още от самото начало се чувстваше като чужденка в този дом, беше се държала повече от надменно със слугите и изпитвала до крайност търпението им. Ако някога й излезеше късметът да се омъжи отново, зарече се Пенелопи, щеше да прояви повече дипломатичност. Обърна се към Робър и се наведе към него с надеждата той да я дари с топлина. Само че щом кучето я видя да приближава, хукна нанякъде.

В началото на деня Пенелопи бе убедена, че си е хванала принц, а късно следобедът беше толкова отчаяна, та не виждаше защо да тича да догонва кучето. Робър хукна по стълбите към съседната стая, която навремето беше спалнята на Хенри, а по-късно беше превърната в негов кабинет. Той спеше тук през повечето нощи, преди да замине на война. Тя забърза след Робър, както беше боса, и влезе в сумрачната стая, където лампите не бяха запалени и летният здрач нахлуваше през западните прозорци. Непослушният домашен любимец се беше скрил под две огромни кресла от кожа и махагон, където тя с изненада мярна фигура, застинала в размисъл.

— А… Пени, ти ли си? — Хенри се беше настанил на едното кресло.

След като разбра, че е тя, й обърна гръб и отново се загледа през прозореца. Много отдавна съпругът й не я беше виждал в друго облекло, освен в официална рокля и за момент Пенелопи се притесни, че кльощавите й крака се забелязват под наборите и воланите на долните й дрехи. Той беше кръстосал крака, опрял лакти на лъскавата дървена странична облегалка. Младата жена остана изненадана, същевременно имаше нещо напълно естествено в присъствието му.

— Какво правиш тук? — започна тя. — Мислех, че си заминал с малката си любовница, Даяна — засъска тя.

— Не съм — отвърна Хенри. Въздъхна тъжно и примирено. — Всичко свърши.

— Свърши ли?

— Да, днес следобед тя замина за Париж. Май се оказа, че възможността да стане съпруга на Хенри Скунмейкър не я блазни. — Небето в оранжево и розово излъчваше топлина и хвърляше сенки по лицето на Хенри, сякаш в опит да приглади смръщеното чело и стиснати устни. Тя застана зад него, понеже не беше сигурна какво да каже. Това означаваше, че нещата са благоприятни за нея — ако той беше с разбито сърце, нямаше да му стигнат силите незабавно да я изхвърли на улицата и може би унижението щеше да бъде отложено. — Изненадана ли си, че ме завари тук? Слугите ме уведомиха, че си пренесла най-хубавите си неща в дома на родителите си.

— Да… — потвърди предпазливо тя.

— Добре ли си вече? Очевидно персоналът на „Ню Недърланд“ са те донесли тук. Казаха, че си припаднала, но не обелиха и дума повече.

— А… да. Не знам, не помня. — Главата й беше прорязана от болка, все едно земетресение раздираше земята. Не искаше дори да мисли за въпросната си постъпка. — Помня много добре „Ню Недърланд“, но защо бях там и как са ме донесли, ми се губи.

Хенри не отговори. Може би просто не го интересуваше и нямаше намерение да разпитва за срамните й похождения, нито да им обръща внимание. Изглеждаше напълно отчаян и обезверен и тя реши, че след какофонията, която бяха сътворили, на нито един от двамата не му бяха останали сили за гняв или измами. Тя мерна черното му сако, захвърлено на пода, и кадифената кутийка за бижута.

— Може ли да погледна? — попита го, пристъпи напред и вдигна кутийката.

— Защо не — отвърна с безразличие Хенри. Бръкна в джоба на сакото и извади цигара.

Сладникавият мирис на тютюн нахлу в ноздрите й, докато отваряше капачето. Ахна, когато видя огромният сапфир, положен в корона от диаманти.

— О!

— Беше за Даяна.

Веждите на Пенелопи се извиха на съвършеното чело, бяло като алабастър.

— Дори и след като го видя ли отказа?

— Отказа — изпусна дима Хенри, сякаш за да пресече посоката на разговора. — Твоят принц къде е?

Хиляди лъжи напираха на езика на Пенелопи, но нито една нямаше да й върне достойнството.

— Заминал е за Европа днес следобед — започна равнодушно тя. Намръщи се, когато си припомни как бе използвана и как си беше въобразявала като глупачка, че е влюбена в него, а и останалите фантазии за живота на върха. Не можеше да заобиколи фактите и истината много скоро щеше да излезе във вестниците. — Замина, за да съобщи на семейството си, че е сгоден за дъщерята на граф Периньон.

— Виж ти. — Хенри така и не откъсваше очи от небето, изрисувано с геометрични форми на угасващи цветове. — Жалко, че си го изгубила — добави и й се стори искрен.

— Да, мъжете са глупаци и ще си останат глупаци — отвърна Пенелопи, когато някаква част от проклетията й се върна. — Я ми дай една.

Хенри се обърна към нея. Предложи й цигара от тънката табакера и я запали с клечка кибрит.

— Как можахме да съсипем всичко — рече Пенелопи, докато издишаше дима във все по-гъстия сумрак.

Главата й продължаваше да пулсира, но откри, че като поема дима дълбоко в дробовете си, се успокоява, а също и като разговаря, без да крие изтощението и съжаленията си от момчето, за което едно време вярваше, че ако успее да оплете в мрежите си, ще уреди целия си живот.

— Да, наистина — отвърна Хенри, макар по нищо да не личеше, че съжалява.

Стори й се съкрушен, уморен и изпълнен с безразличие. Не каза и дума, докато цигарите им не изгоряха, след което запали нови две и подаде едната на Пенелопи. Тя я пое с благодарност.

— Кой да предположи — продължи той с тъжен смях, — миналата година по това време — беше горещо, също както сега, помниш ли — че ще се случат подобни неща? Ти живееше със семейството си на Пето Авеню, срещахме се в хотелски стаи из целия град и нито един от нас не приемаше нещата сериозно. Сега вече сме женени, нещастни и всичко се разпада.

— На теб поне нещастието ти подхожда, господин Скунмейкър — отвърна сухо тя.

Той отново се засмя тъжно.

— Има ли някакво значение?

— Питаш дали има значение как ни се отразява нещастието и унижението, дали ни прави отвратителни или великолепни ли? Не, май няма значение. Докато и двамата сме нещастни и красиви и сме затворени тук, най-добре да пийнем по чаша. — За момент я хвана страх, че се държи твърде приятелски, че той ще я прогони. — Аз поне имам нужда от напитка — добави бързо тя.

— Да. — Хенри все още не беше срещнал погледа й. — Чудесна идея.

Тя стисна цигарата между устните си и тръгна към колекцията от бутилки от рязано стъкло в бюфета. Наля скоч, обърна се към прозореца, подаде му чашата и се настани на стола до него. Вече не я интересуваше дали изглежда зле, че косата й е провиснала и разделена на път. Нямаше никакво намерение да минава в отбранителна позиция. Съвсем бе наясно, че без натруфена рокля изглежда хърбава, но това вече нямаше никакво значение. Хенри си беше свалил копчетата за ръкавели и бе разкопчал официалната риза.

— Наздраве. — Тя вдигна чашата и се опита да се усмихне хитро. Чашите издрънчаха. — За разбитите сърца.

— За разбитите сърца. — Черните му очи се стрелнаха към нея за момент, сетне отпи глътка. — Май двамата с теб се заслужаваме един друг — добави той и се намести по-удобно на креслото. Огледа я и въздъхна, сякаш очакваше да изпита болка, като от премазан пръст, който в момента изглеждаше отвратително, но скоро след това щеше да бъде забравен.

Пенелопи вдигна дългите си крака, кръстоса ги на тънките глезени и ги отпусна върху бедрата на Хенри. Той не каза нищо, но не я и отблъсна. Тя изви глава и погледна към Пето Авеню. Слънцето залязваше и светлината около тях ставаше алена, мека и младата госпожа започна да усеща, че може би животът им ще продължи да тече, какъвто беше, при това още много дълго време.