Ана Годбърсън
Блясък (25)

Двайсет и трета глава

„Правени са толкова много опити да се съчетаят европейска титла и американски долари по пътя на брака, че дори не си заслужава да обсъждаме въпроса, но не бива да забравяме, че тук нещата се вършат по различен начин. Ето защо майките трябва да внимават в периода на ухажване да не би младата дама да придобие някои от разпуснатите нрави, характерни за Стария континент.“

Госпожа Хамилтън У. Брийдфелт, „Събрани съчинения за възпитанието на младите дами“, 1899 г.

— Кой от тези господа ми е съперник? — попита принцът и заговорнически се наведе към Пенелопи, като си позволи очите му да обходят бялата кожа на деколтето й, преди да огледа останалите гости.

Фината бяла рокля се стелеше около бедрата й, светлината от полилея си играеше с пръстените и гривните, обсипали ръцете й.

— Господин Скунмейкър се държи странно тази вечер — отвърна тя, докато се наслаждаваше на думата съперник. Имаше чувството, че се е потопила в злато. — Така че едва ли ще се запознаете.

— А-ха. — Очите на принца заблестяха, когато срещна нейните, и макар Пенелопи да не беше сигурна, й се стори, че ръката му пълзи отзад по бедрото й. Принцът в синята военна куртка й се стори изключително решителен и силен. — Тъкмо ще има повече за мен — отбеляза той с тих, хищен глас.

Гостите на семейство Скунмейкър пиеха втората си чаша шампанско и настроението бе празнично. Бе разгарът на лятото и всички искаха да видят какво става и да бъдат видени, преди да заминат през август на круиз по Ривиерата или пък на вилите си в Нюпорт. Изабел шепнеше нещо на Брадли, скрила устни зад ветрилото си, и Пенелопи разбра, докато я наблюдаваше, че не бива да се доверява на свекърва си, когато въпросната дама си има любовник. Сигурно в момента повтаряше дума по дума онова, което Пенелопи беше казала за принца на Бавария, при това пред мъж, на когото му се носеше славата, че не умее да пази тайна.

— Да знаете, всички ни наблюдават — предупреди след кратко мълчание Пенелопи и подчерта всяка дума, за да го убеди в правотата на казаното и да му подскаже, че има какво да видят.

— Очите на всички са обърнати настрани — отбеляза принцът.

— Да, в тази страна се прави така.

— Запознат съм с този начин на действие. — Принцът огледа хората пред себе си и вдигна чашата шампанско така, че светлината заблестя в светлата течност. — Интересно, какво ли сме направили, та да предизвикаме подобно любопитство?

Огромните сини очи на Пенелопи се вдигнаха към горните клепки в опит да погледне настрани и да се представи на скромна и смутена.

— Да не би да искате да кажете, скъпи принце, че не сторихме достатъчно?

За миг се замисли дали не прекали, но след малко в ъгълчетата на устата му затрепка усмивка.

— Мила моя, човек винаги може да направи още.

Той не откъсваше очи от нея, докато допиваше напитката, после пое ръката й, доближи устни до ухото й и нареди с дрезгав глас.

— Защо не ме разведеш из къщата?

Пенелопи стрелна с поглед гостите, които щеше да остави — погледът беше кратък, с ъгълчето на окото — докато двамата с кавалера в еполети излязоха в главния коридор. Не направи опит да се скрие. По-рано същата вечер, когато все още очакваше пристигането на принца, си казваше, че изглежда забележително добре и не бива да пропусне вечерта. Сега обаче увереността в собствената й красота бе достигнала нови измерения, докато вървеше ръка за ръка с ухажора си с кралска кръв и имаше чувството, че лети.

— Виждате, в къщата имаме великолепни гоблени… — започна домакинята, докато вървяха по коридора. Отново бе започнала да говори резервирано, сякаш беше млада матрона, която показваше семейното богатство. — Но пък предполагам, че ви е дошло до гуша от гоблени.

— Да — потвърди той с отегчение и спусна ръката си под кръста й, — в страната ми имаме твърде много гоблени. Не съм дошъл чак дотук, несравнима моя госпожо Скунмейкър, за да търся нови.

Бяха минали по дълги коридори и смехът, и музиката от партито заглъхна. Завиха и изкачиха няколко стъпала към входа на оранжерията, любимото място на Хенри от времето, когато все още я желаеше.

— Какво бихте искали да видите? Имаме статуи, парникови цветя…

Принцът отпусна ръката си, за момент се отдръпна от нея, сякаш наистина обмисляше коя част от прекрасния дом би искал да види. Усмихна се, вдигна пръст с отлично поддържан маникюр, положи го на оголената ключица на Пенелопи и го спусна надолу, по гладката кожа на гърдите, към златната бродерия по ръба на черното кадифено бюстие, после продължи настрани, до дясната ръка и нагоре, към другата ключица. Не бързаше и когато забеляза, че гърдите й се повдигат и спадат по-бързо, устата му остана отворена.

Шумовете от останалата част от къщата зазвучаха заплашително и тя усети, че настроението на партито се разгаря. Беше домакиня и щяха да забележат, че я няма. Ароматът на цветя и влажна пръст в оранжерията открай време означаваше за нея едно. Бе готова да покаже на принца и останалата част от себе си, но знаеше, че не разполага с време. Проточи врат за целувка. Срещна устните му и бе пометена от толкова мощна вълна, че усети как гърбът й се притиска в стената отзад, а медалите на куртката му се впиват в кожата й. Сетне, докато слугите отчаяно викаха и двете госпожи Скунмейкър, тя си помисли, че сигурно това е начинът, по който се целуват кралете. Стъпките по коридора приближаваха и разбра, че рискува да я открият, въпреки това не помръдна от мястото си, загледана в очите на принца, усещаше как той се притиска в нея и знаеше, че ще остане така, докато има възможност.