Ана Годбърсън
Блясък (37)

Трийсет и пета глава

„Х,

Седмицата беше ужасна и ми омръзна да те преследвам непрекъснато. Ако искаш развод, имаш го, няма да ти създавам трудности.

П“

Хенри бе чакал пред „Грамърси Пърк“ 17 в какво ли не време, но никога в толкова хубаво. Все още носеше жалейната лента заради баща си и беше облечен в черно сако, с цилиндър, замислен над много по-сериозни въпроси от слънцето. От бележките на Даяна, написани с очарователния й разкривен почерк, разбра, че е добре дошъл по всяко време, да вървят по дяволите хората, но трябваше да се погрижи за твърде много неща и намери време едва в неделя. Чак когато натисна звънеца, се сети, че бе изминала почти цяла година, откакто бе стоял на същото това място, за да предложи брак с огромно нежелание на по-голямата сестра на момичето, което беше обикнал. Тогава беше дошъл по настояване на баща си, защото неделята беше денят, в който семейство Холанд приемаха гости — ако не се беше подчинил, един господ знае какво щеше да се случи.

Слабо момиче с едри зъби се появи от другата страна на стъклото. Преди да поеме шапката му, той я сбърка с прислужницата, която се беше натъкнала на тях с Даяна след първата им нощ заедно. Запита се какво ли беше получила за издадената тайна, и къде се намираше сега и дали е останала шокирана, когато е научила, че Пенелопи Хейс, която със сигурност беше платила скъпо и прескъпо за информацията, вече не се интересуваше от брака си. Поне така пишеше в бележката, сгъната в джоба му, която беше прочел безброй пъти.

— Тук ли е госпожица Даяна? — попита той.

— Да — отвърна неуверено прислужницата. — Тук са и госпожа Холанд, и госпожица Едит Холанд — добави тя, сякаш бързаше да го предупреди.

— Бихте ли им казали, че господин Хенри Ску…

— Знам кой сте, господин Скунмейкър.

Тя се поклони, все едно съжаляваше за признанието си, и отиде до плъзгащата се врата, която изскърца, когато я дръпна. Той изчака да обяви пристигането му и пристъпи в малкия старомоден хол, където приемаха гости дамите от семейство Холанд.

— Я, Хенри — възкликна госпожа Холанд и се надигна от мястото си до прозореца.

Едит, седнала близо до прашната камина, също стана, последвана от Даяна, която се беше сгушила в турския кът. Тя се надигна на лакти и му се стори задъхана и свежа, както винаги. Господарката на дома не беше заговорила с радост. Хенри се сети от начина, по който тя се поколеба — между тях беше персийският килим, изтъркан от многобройни крака — че е чула неприятните слухове за връзката му с Даяна. Тя, разбира се, не го показа явно.

— Моите съболезнования — продължи студено стопанката.

— Какво нещастие — обади се лелята на Даяна с глас, който прозвуча нежно в сравнение с този на съпругата на покойния й брат.

— Извини ме, че не можах да дойда на погребението — продължи госпожа Холанд, без да обръща внимание на другата жена. — Прецених, че Даяна ще представи цялото семейство.

Тя подсмръкна и той едва сега разбра, че майката не е знаела, че Даяна има намерение да отиде и ако е можела да се наложи, нито една представителка на семейство Холанд нямаше да припари до Скунмейкър, докато хората все още клюкарстваха за връзката им.

Даяна го наблюдаваше с жадни, тъмни очи, които се стрелкаха ту към него, ту към майка й. Значи беше отишла да види как спускат баща му в земята, без позволението на майка си. С огромна изненада откри, че е възможно да я обикне още повече, когато си помисли за куража й да остане на погребението, малко настрани, но достатъчно близо, за да усети той присъствието й.

— Разбирам, че не само на мен ми е трудно — отвърна той. — Всички претърпяхме значителни загуби. Разбрах обаче, че животът на Елизабет се е променил за добро, след като годежът ни не протече така, както бяхме планирали. Държа да кажа, че искрено се радвам за нея.

— Благодаря.

— За мен беше истинско облекчение, че семейство Холанд са изпратили представител на погребението на татко — знам, че на него щеше да му бъде приятно — а за мен беше истинска радост да видя госпожица Даяна след месеците, прекарани във военна зона и след неочаквано сполетялата ни трагедия.

Госпожа Холанд затвори черните си очи, усетила, че я лъжат, сетне погледна госта настойчиво. Хенри не трепна. Беше повел разговора както възнамеряваше и разбра, че издържа мъченията на госпожата като всеки способен мъж от своята класа.

— Ще й позволите ли да се разходи с мен в парка? Тя умее да утешава, а напоследък нямам много утеха.

Даяна вече беше скочила. Светлата памучна рокля скриваше загорялата й гръд — той остана почти изненадан, че я вижда в прилична рокля, и забеляза колко косата й е пораснала и как се е накъдрила около ушите. Тя никога нямаше да си позволи да се съобразява с дрехите и щеше да съумее да съхрани момичешкия плам, който обожаваше у нея.

— Аз не контролирам дъщеря си — заяви сухо госпожа Холанд, едва успяла да прикрие раздразнението си.

— Ще я върна скоро — отвърна той и кимна вместо довиждане.

Даяна грациозно заобиколи мебелите, но младият господин бе наясно как едва се сдържа да не се хвърли към него. Беше му необходима цялата воля, за да не се усмихне на късмета си, позволил толкова красиво момиче да се влюби в него. Струваше му се по-красива всеки път, когато се видеха. Последва я през плъзгащата се врата и остана да я наблюдава, докато си слагаше шапка.

Тръгнаха през парка и тя го хвана под ръка. Беше също като разходката с Елизабет в деня, когато й предложи, и все още нямаше представа колко е прелестна сестра й.

Тогава се държа безобразно, а сега всичко му се струваше напълно естествено. Много внимаваше да не фамилиарничи, защото майка й сигурно ги наблюдаваше от прозореца. Нямаше да има нищо против дори да не разменят и дума, стига да бяха заедно в този топъл летен ден.

Завиха зад северозападния край на парка и тя заговори много любезно:

— Колко жалко, че напоследък никак не ви виждаме, господин Скунмейкър — изрече го така, сякаш се забавляваше да се преструва от страх да не ги дебнат шпиони или клюкари. Искаше му се да се включи в играта, но тя го натъжи. Не намираше нищо смешно в раздялата им. Неочаквано му се стори пълна загуба на време да говори по този начин и да се крие. — Сигурна съм, че имате предостатъчно работа след това нещастно стечение на обстоятелствата.

Погледна я, но почти цялото й лице беше скрито под шапката. Прииска му се да й покаже обичта си.

— Липсваш ми — призна й.

— И ти на мен — отвърна тя със същия тон както преди, но после прошепна: — Нямаш представа колко много.

— Може и да знам — въздъхна той, когато влязоха през отворената порта към потъналия в зеленина парк. Под краката им хрущеше чакъл, докато минаваха покрай пейките и цветните лехи, — но не мога да понеса, че не си до мен.

Тя се усмихна под шапката. Това го зарадва, макар да му се искаше да я погледне в очите.

— Много скоро, господин Скунмейкър, двамата с вас ще се качим на кораб към страна, в която не познаваме никого и ще бъдем само двамата.

Хенри отчаян затвори очи.

— Ами… за това… — започна той.

— О, Хенри. — Даяна спря и се обърна така, че най-сетне го погледна в очите. — Не отлагай с още една седмица. Няма да издържа.

— Но вече всичко е различно! — Не беше мислил предварително какво да каже и сега съжали. Предполагаше, че Даяна сама се е сетила какъв късмет ги е споходил. Всичко се подреждаше великолепно, но не можеше да изрече и дума. — Истинска трагедия е, че татко почина толкова рано, но ако поне едно добро нещо излезе от нещастието, нека бъде това, че най-сетне сме заедно. Наистина заедно. Политическите му амбиции, влиянието му вече нямат значение. Сега, след като наследството ми е сигурно, няма причина да не се разведа с Пенелопи и няма защо да обръщаме внимание на старомодните клюкари, които ще измрат, преди децата ни да направят първите си крачки. — Хенри й се усмихна. — Дори Пенелопи няма да ни пречи.

Бръкна в джоба и извади смачканата бележка, която чете и препрочита, докато пътуваше към дома на Даяна. Тя я прочете, но дори след това остана навела очи.

— Даяна, прекрасно е, нали? Виж… допреди седмица всичко беше сложно. Днес вече не е. — Той посегна към малките й ръце и буквално изпя новината: — Сега вече имам собствени пари, собствена къща. Всички ще правят каквото аз кажа. Ще те наричат госпожа Хенри Скунмейкър и ти ще станеш господарка на къщата.

Тя най-сетне вдигна брадичка и срещна погледа му. Той изпита облекчение, когато видя лицето й, но остана объркан от безизразността му. Бъдещето, което описваше, беше толкова ясно, толкова прекрасно, поне според него, а любимата му изглеждаше объркана. Тя навярно полагаше усилия да разбере. Слънцето беше високо в небето и Даяна напрягаше очи.

— Нали това искаше? — попита след малко той.

— Хенри, извинявай, но… — Отдръпна ръце от неговите. — Не, не искам това. Искам… искам…

Челото й беше гневно сбърчено и в следващия момент той разбра, че тя не довърши изречението, защото всеки миг щеше да се разплаче. Нейното „не“ го парна, продължаваше да кънти в ушите му. Сякаш огромни цимбали бяха издрънчали в главата му.

— Но… — започна той.

Така и не довърши. Тя вече тичаше обратно и го остави сам и напълно объркан под лятното слънце.