Ана Годбърсън
Блясък (38)

Трийсет и шеста глава

„Преди година се носеха слухове, че госпожица Пенелопи Хейс и госпожица Елизабет Холанд не са най-добри приятелки, ами съперници за вниманието на годеника на Елизабет, Хенри Скунмейкър. Сега, след като госпожица Холанд е госпожа Сноудън Кеърнс, се оказва, че по-малката госпожица Холанд е била съперницата на Пенелопи Скунмейкър и нищо не се е променило.“

Из светските страници на „Ню Йорк Нюз ъв дъ Уърлд Газет“, неделя, 22 юли 1900 г.

Даяна развърза шапката и я остави на бюфета до входа, където стоеше сребърен поднос с визитките на посетители, поканите за чай и музикални събития. След смъртта на стария Скунмейкър пристигаха все по-малко покани, може би заради слуховете за последните думи на Хенри към умиращия му баща.

Даяна не се обърна, за да погледне през стъклото дали той я е последвал. Може би все още беше в парка, стоеше така, както го беше оставила, видимо състарен, сериозен джентълмен, както биха казали хората. Потръпна от желание да забърза навън, да го настигне и да го увери, че е негова завинаги, независимо от обстоятелствата. Вместо това остана в антрето, сключила вежди. Сведе поглед към роклята, в която беше облечена, розова, избрана сутринта наслуки от гардероба, а никак не й отиваше, защото приличаше на дреха на момиченце, облечена от жена, която наближаваше двайсет. След това се качи на горния етаж. Той й предложи тъкмо онова, за което бе мечтала — да покаже на Пенелопи и целия свят, че Даяна е била истинската му любов още от самото начало. Защо тогава сърцето й застина, а духът й потъна в мрак? Мисълта да докаже на Пенелопи, че греши, сега й се струваше глупава. Спря на горния етаж пред високия северен прозорец и погледна навън, към Хенри, който вървеше към каретата си с широки крачки. Скочи вътре бързо все едно трябваше спешно да отиде на друго място.

— Госпожа Хенри Скунмейкър.

Произнесе името на глас и се намръщи. Нищо не трепна при звука на гласа й. Тя се върна в малката си стая, в която си бе представяла фантастичните места, които ще посети, хората, с които ще се срещне, как ще изглежда дъгата на живота й на биографа, който някой ден щеше да се заеме да опише преживяванията й. Може би всичко започваше сега, на това място. Тапетите бяха в бледорозово, имаше тясно легло от махагон, мечата кожа, на която се беше отдала на Хенри, бе все още просната пред камината. Важни събития се бяха случили между тези четири стени — само че те не бяха нищо в сравнение с историите, които сама измисляше, докато лежеше под ниския таван.

Прииска й се Клер все още да работеше тук — щеше да я повика, червенокосата прислужница щеше да й помогне да се съблече и двете щяха да обсъждат любовта и съдбата, както и други теми, за които тайно подозираха, че не знаят нищо. Замисли се дали да не повика Гредхен, новата прислужница, защото копчетата започваха ниско под кръста и стигаха чак до врата и беше трудно да ги достигне. Само че всичко бе непоправимо променено — беше по-самотна от когато и да било — накрая се разкопча сама и остави роклята на стола до гравираната тоалетка, където ангели и лилии прегръщаха старото дърво около огледалото. Имаше сребърна табакера, скрита сред парфюмите и пудрите на тоалетката, извади малка цигара и я запали. Легна на пода, както беше в бели памучни кюлоти и корсет, украсен с бледосиня панделка, и остави наблизо стъкления пепелник, който беше взела за спомен от сеньора Конрад. Отпусна глава на едната си длан, пое дима и го изпусна бавно към гипсовия таван.

Единствено за да открие Хенри — за да го опознае малко по-добре, за да стане негова любима, — тя беше пропътувала огромно разстояние. Сега, благодарение на обстоятелствата, той беше единствено и само неин, и то не тайно. Искаше да се ожени за нея. Защо тогава гърлото й се свиваше при тази мисъл? Запита се дали у нея не се крие някаква лошотия, която се стремеше към трудностите и отхвърляше всичко, което получаваше с лекота. Може би вроденият й драматизъм я тласкаше към беди, не й позволяваше да оцени онова, което имаше.

Изпуши още една цигара, сетне и трета, докато не усети, че устата й е пресъхнала и гърдите я болят. Когато в пепелника се събра купчинка пепел, тя го вдигна, изправи се и отиде до леглото. Извади куфара, готов за заминаването й, в който беше прибрала малко дрехи и един вълшебен мъжки цилиндър, и извади дневника си. Въздъхна шумно и се тръшна върху бялата кувертюра. За момент се почувства като дете, дори малко глупаво, задето прекарваше следобеда по този начин, след като някъде в града богатият й любовник вземаше изключително важно решение, което щеше да окаже влияние върху стотици, може би дори хиляди хора. Щом започна да пише, усети, че думите се леят сами чак докато запълни страниците. В началото написа:

„Интересно каква госпожа Скунмейкър щеше да излезе от нея? Злобна, лекомислена или в най-скоро време мъртва? Щеше ли да бъде суетна или може би щастлива, или пък хората щяха да я забравят бързо? Не, клюкарите и злобните матрони щяха да я осъдят, разбира се, защото тяхната памет е дълга и щяха непрекъснато да напомнят какво се е случило.“