Ана Годбърсън
Блясък (27)

Двайсет и пета глава

„Параход «Кампейниа» по линия Кюнард от Ню Йорк Саутхамптън Ле Хавър отплава на обед от кей 54 с много забележителни лица на борда, включително Грейс Вандербилт на път към Монте Карло, херцогът и херцогинята на Марлборо, които се връщат в наследствения си дом.“

Из светските страници на „Ню Йорк Нюз ъв дъ Уърлд Газет“, вторник, 17 юли 1900 г.

Във вторник се поразхлади и за Даяна цял Ню Йорк придоби очарованието и блясъка, събудени от носталгия. Листата в малкия парк бяха гъсти и зелени, както винаги.

— Мъжете Скунмейкър открай време са добри любовници — отбеляза тихо Едит.

Седяха една до друга на износеното канапе, тапицирано в жакард, близо до прозореца в предния хол, и допиваха кафето си. Даяна беше в синя памучна рокля, а леля й в бяло. Утринната светлина хвърляше почти ослепителни отблясъци, когато попадаше върху порцелановите чашки и фините пръсти на по-възрастната дама. „Всичко започва да изчезва“, помисли си мелодраматично Даяна. Закуската беше приключила, минаваше осем и след час, може би два, тя щеше да се отправи на запад, към доковете, където щеше да я чака Хенри. Бяха се разбрали да си купят билети в последната минута, за не излезе някой материал във вестниците, когато ги забележат. Щяха да се качат на борда при последното повикване.

— Не и старият Уилям Сакхаус, за него не мога да повярвам — отвърна разсеяно Даяна. Не спираше да мисли за малкия куфар, който беше скрила под леглото, пълен с любимите й книги и най-необходимото, и все още нямаше план как да го изнесе.

Госпожа Холанд поглеждаше дъщеря си и извиваше вежди към шушукащите на канапето дами. Даяна открай време беше близка с леля си Едит и колкото и да беше странно, усещаше, че възрастната дама ще разбере онова, което тя възнамеряваше да стори. Въпреки това не беше казала на Едит за плановете им с Хенри. Мълчеше от суеверие, затова подхвърляше на леля си оскъдна информация за онова, което беше видяла в чужбина, говореше общо за бъдещето с Хенри.

— На млади години беше различен — отвърна леля й, насочила поглед към прозореца. — Хенри е негово копие…

Даяна се разсея, когато видя, че майка й приближава от другия край на стаята, където беше оставила сутрешните вестници. Беше облечена в блуза в бургундско, с малко волани, и гледаше лошо.

— Вие двете за какво си говорите?

Едит вдигна поглед към снаха си, сякаш беше случайна позната, която беше забравила, и високите й скули се очертаха, когато се усмихна фалшиво.

— А, стари истории — отвърна й.

— Даяна — продължи госпожа Холанд, без да обръща внимание на думите на Едит, и се намести между двете романтички. — От закуската ни останаха твърде много кифлички и сладки. Ще ги занесеш ли на сестра си?

Според Даяна госпожа Холанд бе притисната отвсякъде от отминалите поколения — портретът на покойния й съпруг над камината, износените фотьойли с двойни възглавници на седалките, кътът в турски стил от лявата страна. В този момент Даяна разбра как ще изнесе куфара от досегашния си дом. Щеше обаче да тръгне по-рано, отколкото възнамеряваше, и времето й в къщата изведнъж намаля. Беше истински шок и обичайната й дързост изчезна. Стана бавно, погледна от майка си към леля си и намести широкия колан на тънката си талия.

— Хайде, върви — подкани я госпожа Холанд. — Можеш да вземеш каретата.

Даяна извърна поглед, докато излизаше от стаята — единственият начин да събере кураж, за да тръгне час по-скоро.

* * *

Даяна пристигна пред къщата на Елизабет и уведоми новия кочияш, че предпочита да се върне пеша, защото денят бил ясен и приятен, после взе огромния плик със сладки и малкия куфар, скрит под дългата сива наметка — не че Доналд обръщаше внимание — и се заизкачва към входа. Знаеше, че сестра й не обича Сноудън, но Елизабет изглеждаше щастлива с новия си живот, а Даяна бе облекчена, че по-голямата, а не малката Холанд смени името си на госпожа Кеърнс. По едно време миналата зима, преди Лиз да се върне, госпожа Холанд бе накарала Дай да се държи по-добре в присъствието на бившия съдружник на баща си, защото бил направил толкова много за тях. Затова остана облекчена, когато сестра й я спаси. Зет й отвори вратата.

— Струваш ми се уморен — започна мило тя, щом забеляза тъмните кръгове под очите му и ги прие като доказателство, че се тревожи за предстоящото раждане, сякаш детето беше негово.

Двамата останаха един срещу друг на входа, който се стори на Даяна празен и строг — с черната ламперия в контраст с пода от лакирана бреза.

— Да… — започна той. — Сестра ти не се чувстваше добре. Снощи повикахме лекаря. Той нареди да лежи до раждането и й даде нещо за сън.

Даяна усети да я обзема раздразнение, когато си помисли, че здравето на сестра й може да застраши бягството й.

— Елизабет ще се оправи ли? — попита тя.

Той закима уверено така, че страхът й тутакси отлетя.

— Разбира се, стига да спазва предписанията на лекаря и да лежи.

— Тогава ще ти оставя сладките — продължи Даяна и се почувства по-спокойна. Подаде му останалите от закуската кифлички и сладки, които бяха удобно извинение, за да се види отново със сестра си. — И бързичко ще целуна сестра си…

— Аз не мисля, че…

— Господин Кеърнс — прекъсна го Даяна и развърза панделката на шапката, стегната под брадичката, — женен сте за момиче от семейство Холанд и вече знаете, предполагам, че не приемаме „не“ за отговор.

Сноудън я погледна така, сякаш бе твърдо решен да не допусне Даяна да притеснява Елизабет, която носеше толкова много на плещите си, а сега и в утробата си. Само че Даяна заминаваше след няколко часа, при това за дълго, и нямаше намерение да отстъпи, та някакъв нервен бъдещ баща не беше в състояние да я спре. Тя се промъкна покрай него и хукна по стълбите.

— Госпожице Даяна — провикна се след нея, — настоявам…

От вратата към спалнята на сестра си Даяна се обърна и се усмихна мило на Сноудън, по самоуверения начин, по който Лиз навремето се отнасяше с ухажорите си.

— Малко време с мен няма да й се отрази зле, после си тръгвам.

Тя влезе и затвори вратата.

Елизабет лежеше в легло с бял балдахин, виждаше се единствено кръглият й корем. Главата й беше хлътнала във възглавниците, а пепеляворусата й коса се беше разстлала около главата. Дишаше доста по-шумно от обикновено, което учуди Даяна, защото сестра й се съобразяваше с правилата за приличие дори в съня си. Въздухът й се стори сладникав, като при болен човек, което й се стори странно, но си спомни, че Сноудън е викал лекар.

Даяна приближи, приседна на ъгълчето на леглото и забеляза как гранатовите тапети хвърлят отблясък по лицето на заспалата й сестра и придават цвят на бледите й страни.

— О, Лиз — рече Даяна и стисна ръката на сестра си. Беше отпусната, но пък Елизабет никога не стискаше твърде силно. Устата на сестра й се отвори, затвори се и тя въздъхна, а Даяна се окуражи и продължи: — Последвах съвета ти и заминавам — заминаваме двамата — уточни с най-високия глас, на който беше способна, малко по-висок от шепот. Онова, което щеше да направи, й се струваше невероятно и дори със силата на въображението не успя да си представи как ще изглежда животът й след месец. — Много се извинявам, че няма да съм тук, когато се роди бебето. Но ще си пишем непрекъснато… а и както ти каза, това е единственият начин двамата с Хенри да сме заедно.

Продължи да говори бързо, защото прецени, че е най-добре да не буди Елизабет, ако наистина беше болна. Думите се преливаха една в друга, толкова объркани бяха чувствата й: нетърпение, нерви, а сега и вина, задето изоставяше сестра си. Можеше да продължи да говори още дълго, въпреки че времето напредваше и се налагаше да побърза, но сестра й стисна ръката й.

— Лиз? — прошепна тя.

— Не ми е добре — обясни сънено Елизабет, без да отваря очи.

— Знам — отвърна със съчувствие Даяна. — Скоро ще се почувстваш по-добре. Искаш ли нещо?

— Теди.

— Какво?

Тя продължи със същия глас.

— Доведи, моля те, Теди Кътинг.

Даяна остана с отворена уста. Странно. Може би, ако се замислеше, щеше да си спомни как сестра й и Теди вървяха хванати за ръце преди няколко месеца, докато бяха във Флорида, но в момента вратата се отвори. Даяна се завъртя и видя закръглената икономка.

— Здравейте, госпожо Шмит — поздрави Даяна. — Лиз наистина не се чувства добре. Говори глупости.

— Да. — Жената с широко лице влезе в стаята. — Най-добре да си вървите, госпожице.

Даяна въздъхна и погледна сестра си за последен път. Тя завъртя глава на едната, а после и на другата страна.

— Да не забравиш, Дай — прошепна й.

— Сбогом, Лиз. — Даяна се наведе да целуне сестра си по челото, сякаш изведнъж беше станала по-старата и опитната от двете.

— Време е да си вървите — повтори нетърпеливо госпожа Шмит и Даяна разбра, че жената е права. Трябваше да тръгва. Младата жена отпусна ръце и се остави икономката да я изведе от стаята и надолу по стълбите.

— Зет ми още ли е тук? — попита тя на входа.

— Излезе — отвърна госпожа Шмит.

— Кажете му сбогом от мое име — помоли тя и продължи: — Предайте му, че очаквам да се видим в най-скоро време.

— Разбира се.

Даяна нагласи сламената си шапка, вдигна куфара, все още скрит под дългата сива наметка, и излезе. Покрай нея минаваха млади момичета, които работеха в големите къщи, карети и трамваи трополяха по улиците. Тя си пое дълбоко дъх за кураж, но преди да слезе по стълбите, разбра, че не е била достатъчно предпазлива. На тротоара бе застанала Едит, облечена във втален кафяв жакет върху бялата рокля, с обикновена филцова шапка.

За момент Даяна си каза, че разстоянието е предостатъчно и ще успее да избяга незабелязано. Тогава обаче леля й помаха и единствената възможност беше да се насили да се усмихне и да пристъпи към нея. Двете жени се приближиха, Едит прегърна племенницата си през раменете и я поведе.

— Чу ли новината? — попита по-възрастната жена.

На фона на синьото небе гласът й беше мрачен.

— Не… — Първата й мисъл беше, че майка й е научила, и се засрами, когато усети, че се страхува от гнева на госпожа Холанд.

— Снощи. Уилям Скунмейкър… починал е.

— Какво? — опули се Даяна.

Лицето на леля й беше пребледняло, очевидно търсеше подходящите думи, а облечената й в ръкавица ръка покри устата.

— Дойде за теб. Успях да го взема преди госпожа Холанд и разбрах, че ще искаш да го видиш, преди да предприемеш нещо.

Подаде й лист, който Даяна разтвори без колебание. Нервният трепет изчезна и усети как я завладява покой.

„Скъпа Дай,

Сполетя ни трагедия, за която сигурно ще прочетеш във вестниците ако не днес, то утре. Заради това събитие няма да мога да дойда днес следобед. Скоро ще съм при теб и ще изпълним намеренията си следващия вторник.

ХС“

Значи нямаше да бъде днес. Вдигна поглед към околните сгради, познати, подредени плътно една до друга, както на всички останали авенюта на острова. Значи нямаше да изчезнат от погледа й преди залез-слънце. Смачка бележката. Не усещаше почти никакви чувства — преди малко бе завладяна от нетърпение, а сега не можеше да определи дали изпитва облекчение, или разочарование, или нещо друго. В живота на любимия й се беше случило нещо ужасно, а тя не бе имала никаква представа. Светлината вече не блестеше по досегашния носталгичен начин — стори й се необичайна.

— По мое време гълтахме подобни бележки — обади се Едит.

Даяна се опомни и чу смеха си.

— Мислиш ли, че е нужно? Смятах да я хвърля в канавката.

Едит също се усмихна.

— Щеше да е прекалено драматично, нали? Ела, преживя истински шок. Обещавам да не ти задавам въпроси, но настоявам един ден да обядваме само с теб на място, където по цял ден сервират шампанско…

Даяна сви рамене в знак на съгласие и двете дами, хванати за ръце, си тръгнаха. Все пак, можеше да се порадва на цял един следобед с леля си? Следващият вторник заминаваше, а седмицата нямаше достатъчно часове и надежди, защото те отлитаха прекалено бързо и никога не знаеш как ще си прекараш времето.