Ана Годбърсън
Блясък (41)

Трийсет и девета глава

„… и представяш ли си как въпросните жени ни наблюдават за удоволствие, наричат ме втора съпруга и критикуват уменията ми на домакиня? Нямам желание да участвам в подобна игра, не желая и да вкусвам подобно отношение. Не мога да живея без теб, но също така не мога повече да остана тук. Ела с мен в Париж. Ще те чакам на кея утре, за да се качим на обедния кораб.

С цялото обожание, на което е способно тръпнещото ми сърце, ДХ“

В понеделник вечерта Хенри беше надвесен над документите, свързани с вложенията, които баща му беше направил в железниците, а когато първите розови отблясъци на зората разсеяха мрака, двамата с господин Лорънс бяха наясно с всичко и той бе готов да премине към по-важни документи. Тревожеше се за Даяна — мина цял ден, откакто избяга от него, и нямаше търпение да й покаже, че между него и Пенелопи всичко е свършило, при това напълно официално. Персоналът му съобщи, че госпожа Скунмейкър не се е прибирала, а адвокатът беше готов да пусне документите за развод заради прелюбодеяние. Нямаше да позволят този личен въпрос да бъде отразен във вестниците, увери го Лорънс, особено ако приключеха бързо, докато призракът на Уилям Сакхаус Скунмейкър все още будеше страх у вестникарите в града.

Един слуга му донесе писмо тъкмо когато с Лорънс започваха да обсъждат подробностите. Погледна и позна любимия разкривен почерк.

— Кога дойде? — попита той.

— Вчера, господин Скунмейкър.

— Защо не ми е донесено по-рано? — Не усещаше колко гневно говори, докато не видя уплаха по младото, слабо лице на прислужника.

— Мислехме, че сте зает… Ние…

— Все тая — сряза го. — Няма значение. Не се притеснявай — добави и се опита да говори по-мило. Беше преуморен, а хората от персонала можеха да му помогнат, вместо да се правят на объркани и стреснати. Чертите му бяха изопнати от изтощение, стройното му тяло беше облечено в бяла риза, натъпкана в черен панталон; сакото и жилетката бяха захвърлени някъде, но през последните дни беше престанал да мисли за облеклото си. Сега вече се държеше различно и усещаше, че се движи по многобройните коридори на къщата със самочувствието на собственик, нещо, което досега дори не му беше хрумвало. — Не мисли повече по въпроса. Свободен си.

Прислужникът излезе, той стана и разтвори страниците върху масивното бюро от тъмно дърво, със семпли идилични сцени, гравирани по вертикалните му стени. Баща му го беше купил на търг за разпродажба на вещите на английски лорд; в предишния живот на бюрото, пред него са заставали селяни, които идвали да отдадат почит и да платят десятъка си. Баща му обичаше да знае историята на мебелите и да кара и сътрудници, и подчинени, и съперници да се чувстват като селяни, когато влизат в кабинета му. През последните няколко дни Хенри най-сетне опозна тази част от къщата за пръв път и с огромна изненада откри, че тук се чувства великолепно.

„Любов моя, откъде да започна?“ — гласеше първият ред от писмото й, след което се редяха параграфи, в които тя разкриваше копнежите и най-съкровените си чувства. Описваше пълното си отчаяние, но той не се стърпя и се усмихна. Тя бе едно наистина невероятно и много страстно създание. Цялата бе завладяна от чувства, всяка капчица от кръвта й беше заредена с енергия. Обичаше го — поне така твърдеше всеки ред от писмото й, дори когато му даваше ултиматум. През изминалата година имаше толкова много моменти, когато бе изпитвал отчаяние заради Даяна. Сега обаче всичко бе различно, спокойно прочете и аргументите й, и молбите, а самочувствието му си остана непроменено. Щеше да оправи всичко.

Дочете писмото, сгъна страниците и ги пъхна в най-горното чекмедже на бюрото. Мразеше се, задето беше толкова неуверен, задето не беше действал по-рано. Сега вече осъзнаваше защо тя избяга от него в парка — той беше отвратителен. Беше сигурен в обичта на Дай, а дори не я беше попитал, не й беше направил истинско предложение да стане негова съпруга. Сега му се искаше да й беше показал ясно каква промяна е претърпял. През тази тъжна, трескава седмица беше разбрал в какъв мъж ще се превърне — мъж, който с гордост щеше да се нарече неин съпруг. Лорънс — отпуснал се на един от черните кожени фотьойли, които баща му беше купил на същия търг — вдигна поглед. Очите му бяха насълзени, около тях имаше гъста мрежа от бръчки и чакаше с нетърпение, сякаш особено чувствителен към нещо, което бяха поръчали.

Хенри пристъпи към огромните квадратни прозорци, които гледаха към най-известното авеню в града. В този час навън цареше истинско мъртвило, освен в небето, което ставаше все по-ярко с всеки изминал момент. Замисли се, разкрачил крака, докато наблюдаваше началото на новия ден. Най-сетне пъхна цигара между тънките си патрициански устни и се поколеба за секунда, преди да запали клечка. Сетне димът скри всичко пред погледа му и се смеси с пушека от комините на най-добрите кухни в Ню Йорк, където прислугата тъкмо палеше печките.

— Господин Лорънс — заговори той след няколко минути размисъл. — Кога можете да приготвите документите по развода? Можем ли да ги връчим на госпожа Скунмейкър още днес следобед?

— Защо не — отвърна адвокатът.

— Чудесно. — Хенри пусна цигарата на пода и я смачка с обувката. — В такъв случай изпратете някой да позвъни в „Тифани“. Ще се наложи днес да отворят по-рано, за да ме обслужат…