Ана Годбърсън
Блясък (5)

Трета глава

„Положението в Тихия океан е напрегнато и макар испанците да бяха пометени, преди американските командващи да се опитат да задържат провинции с по двеста и триста хиляди враждебно настроени обитатели, нямаха почти никаква представа за размера на Филипините. Според някои експерти американското присъствие е двойно по-малко от необходимото за района. Във връзка с това трябва да подчертаем геройството, проявено от видни личности като господин Теди Кътинг и господин Хенри Скунмейкър, чието местоположение не можем да разкрием от съображения за сигурност…“

От първа страница на „Ню Йорк Импириъл“, петък, 6 юли 1900 г.

— Разправят, че скоро щели да отзоват войските — рече полковник Копър и се наведе напред, за да си долее ром от бутилка в кошница, пълна с алкохол, ментови листа и захар. Кошницата беше оставена върху лъскавите светли греди на широката яхта, която Хенри Скунмейкър управляваше през залива Хавана. Хенри беше облечен в бяла ленена риза, разкопчана на гърдите, и светъл армейски панталон, кожата му бе обсипана с капчици пот. Аристократична му челюст тъмнееше от поникналата брада, а черната коса беше зализана с помада. Когато се записа доброволец, се стараеше да е гладко обръснат, но вече не виждаше смисъл. — Първо си отиваме вкъщи, после заминаваме на Филипините, където наистина имат нужда от нас.

Думата вкъщи събуди интереса му, но черните очи на Хенри се преместиха от купестите облаци над сиво-сините води, където се виждаха най-различни плавателни съдове, носени от следобедния вятър, а сетне към униформените мъже, всички с по-висок ранг от неговия, които не спираха да шепнат на местни момичета, отегчени до смърт. Платното в цвят слонова кост беше издуто, времето още не се беше развилняло, макар слънцето да се беше скрило и да наближаваше буря, която щеше да се разрази или довечера, или утре. Яхтата, задигната от испански военноморски офицер, който се опитваше да се спаси с бягство, беше добре оборудвана, както яхтите на семейство Скунмейкър, и макар Хенри да се чувстваше като господар на руля, този ден плаването не му достави никакво удоволствие. Яхтата открай време му осигуряваше чудесно развлечение, ала Ню Йорк и човекът, който беше тогава, му се струваха твърде далечни.

— Значи ще ни изпратят на Филипините? — попита той и задържа едната си ръка на полирания дървен румпел, докато с другата стискаше напитката.

Старият му приятел Теди Кътинг беше изпратен на Филипините — записаха се едновременно, но войнишката им съдба се оказа коренно различна. Хенри си беше представял, че един ден ще умре на далечните тихоокеански острови, а ако не умреше, щеше да преживее истински опасности и щеше да разбере какво е да си мъж.

Полковникът вдига поглед и увисналите му мустаци щръкнаха, когато ъгълчетата на устата му се вдигнаха.

— Някои части ще заминат, но ти не се притеснявай, твоята няма да е сред тях — намести се на възглавниците, разхвърляни по палубата, и кожения фласк^[1] на колана му се измести на една страна, и той, както всички останали глезотии на полковника, издаваше скъп вкус. Веднъж Хенри обвини Теди, че е твърде сериозен, въпреки това в момента най-голямото му желание беше да е с него, за да избяга от идиотската компания, в която се беше озовал. — Твърде важен си за мен. Трябваш ми тук.

Думите не бяха изречени шеговито или като подигравка, но Хенри ги възприе зле. Наистина беше изключително важен, защото умееше да управлява малки плавателни съдове в залива, по време на любимите регати на полковника, които организираше след изборите през юни и последвалия мирен период. Знаеше, че се държи глупаво, задето се чувства разочарован от думите на полковника, но вече трудно понасяше човека, както и живота под неговото командване, понеже възприемаше всичко като лоша шега. Хенри надигна чашата и отпи, преди да погледне напред, към протока, през който корабите влизаха в пристанището. Крепостта Ел Моро блестеше на хълма, страховита, войнствено изпъчена на отсрещната страна на залива, срещу керемидените покриви и площадите в стария град, обградени от аркади.

— Не, не позволявам да заминеш от Хавана точно сега. До регатата срещу подполковник Харви остават броени дни! — засмя се полковник Копър.

Подполковник Харви откликна подобаващо. Хенри ги погледна и видя единствено червените кръвоносни съдове по широките им носове, сетне извърна очи. Казваха, че разстоянието между Куба и Флорида било нищо и никакви деветдесет морски мили и понякога си представяше как преплува разстоянието. Веднъж беше ходил във Флорида, като цивилен. Случи се миналата зима. Там допусна ужасна грешка и се предаде на желанието на хитрата си съпруга, но също така помнеше и топлите дни преди грешката, когато все още имаше шанс за нещо истинско.

— Госпожици, вие знаете ли, че Хенри е от много старо и изключително престижно семейство? Семейство Скунмейкър са сред десетте най-богати…

Хенри примигна на вятъра и почти изпита съжаление към полковник Копър. Все пак и той беше заблуден, както и повечето хора — убеден, че иска да е като семейство Скунмейкър, да притежава яхти и къщи на Пето Авеню, да пишат за него във вестниците и не разбираше, че Хенри беше започнал да се осъзнава едва напоследък, как положението му го ограничаваше и не му позволяваше да направи онова, което желаеше, да обича жената, в която беше влюбен. За бога, та той дори не успя да постъпи в истинската армия, както възнамеряваше. Полковник Копър беше преценил Хенри, беше решил, че е виден представител на семейство Скунмейкър и с облекчение го беше изтеглил от активна служба. Така, още през април, бе сложен край на намерението на Хенри да служи като патриот. Повечето от дните му оттогава бяха отдадени на плаване и завършваха в задушната казарма, където шептеше името на Даяна Холанд, докато напразно се опитваше да заспи.

За съвсем кратко му се струваше, че е възможно да се порадва на любовта на Даяна и тази химерна, но чистосърдечна цел придаде значение на годините, прекарани в леност. Последва непростимата му постъпка и беляза живота на милото момиче с неописуем цинизъм. Ако имаше късмет, мечтите му, свързани с нея, се връщаха към периода, когато тя все още имаше основание да му вярва, но твърде често те се превръщаха в кошмар, когато влизаше в стая и я заварваше в прегръдките на брата на съпругата си. Тя беше там, в сенките, облегната на стената, притисната до заклетия комарджия. При спомена за тази сцена му прилошаваше, но много добре съзнаваше, че напълно заслужава онова, което му се беше случило. Същият този спомен будеше желанието му да умре, по всякакъв друг начин, но не и от напиване, а беше започнал да пие дори повече, отколкото в Ню Йорк. Единствената промяна у него беше цветът на кожата, загоряла под слънчевите лъчи.

— Дамите тук са прелестни и благосклонни, нали? — чу зад себе си гласа на полковника и макар да не се обърна, беше сигурен, че офицерът се хили похотливо на момичетата, които прегръщаше. — Нито едно момиче у нас не намига и флиртува по този начин.

Хенри бе обзет от огромно желание или да се хвърли през борда, или да се напие безпаметно. Първото му се стори по-героична постъпка, но като се замисли, си даде сметка, че така няма да се убие, а само ще се намокри, а и вече беше потен от раздразнение заради дрънканиците на полковника.

— Хайде бе, Скунмейкър, стига си зяпал морето! Дай да ти намерим едно момиче.

Гневна светлина заблестя в черните очи на Хенри и пръстите му стиснаха румпела. Разбра, че полковникът е станал, защото палубата се беше наклонила. Не се обърна назад. Неочаквано го обзе необяснима ярост. Знаеше, че Куба му е дошла до гуша, че му е омръзнало от него самия, от местата, на които е ходил, от всичко, което е вършил, освен от едно.

— За бога, Скунмейкър, съпругата ти няма да разбере! Поживей си, докато можеш! Не е възможно тя да е чак толкова прекрасна.

— Не се притеснявам за съпругата си. — Хенри се завъртя и застана пред командващия офицер, яхтата отново се килна на една страна и дамите извикаха уплашено. Спомни си, че една от тях, преди да се качи от кея, беше признала, че не може да плува, и макар да изпита смътна тревога за нея, мислите му бяха другаде. — Но да, жената, на която съм верен, е наистина прекрасна.

— Хенри — продължи полковник Копър, този път сериозно, — аз съм висшестоящ офицер и заповедта ми е да се забавляваш.

Двамата мъже се бяха изправили един срещу друг на кърмата. Скоро облакът щеше да отмине и положението щеше да им се стори нелепо. Само дето през този мързелив, слънчев следобед полковникът беше пийнал повечко, а възмущението на Хенри беше напълно справедливо. Той погледна по-възрастния мъж, без да крие гнева и объркването, които изпитваше към живота, изпълнен със следобедни коктейли и безцелни разходки с яхти. И двамата мълчаха и може би само след миг щяха да се разсмеят, но минаващ наблизо товарен кораб вдигна вълна, която разлюля яхтата им, и момичето, което не умееше да плува, протегна ръце към едно въже, за да се задържи. При уплашения й замах утлегарът се отплесна, профуча над палубата и едва не удари Хенри, а той въздъхна облекчен, че не се е озовал във водата. В следващия момент чу как нещо цопна, водата се разплиска и разбра, че той може и да се беше спасил, но полковникът беше паднал зад борда.

За пръв път този следобед по устните на Хенри затрепка усмивка. Гледката беше невероятно смешна и той не се въздържа. Момичетата се разпискаха и се наведоха да зяпат глупавия американец в претенциозна униформа, който едва се държеше над водата в залива. Писнаха отново, когато Хенри разкопча и останалите копчета на ризата, смъкна я, метна я на палубата и се хвърли във водата. Гмурна се в хладната тишина и в първия момент реши, че Флорида не е чак толкова далече и ще успее да доплува. Водата, макар и тъмна, го преобрази. Докато прихване полковника, който си поемаше жадно дъх на повърхността, и го изтласка до яхтата, гневът му се беше стопил.

— Добре ли сте, господине? — попита, след като изтегли полковника на палубата. Летаргията, която го притискаше, беше изчезнала.

— Да, моето момче — отвърна той и перна Хенри по мокрия гръб. В изражението му се забелязваше учудване, но иначе му нямаше нищо. — Това е то забавление. Повече няма да те притискам за момичетата, стига да си налееш нещичко и да се престориш, че се забавляваш.

— Слушам, господине.

Беше захладило и Хенри нахлузи ризата на още влажното си тяло. Закопча се и прие чашата ром, която му наля момичето на Харви. И останалите напълниха чашите си.

— За Куба — рече момичето и вдигна чаша. — Y Los Estados Unidos.^[2]

Пиха за крепкото приятелство между двете държави, а Хенри вдигна безмълвно друг тост — за Даяна, където и да се намираше в момента, за зрънцето надежда, което го крепеше, че тя ще му прости.