Ана Годбърсън
Блясък (23)

Двайсет и първа глава

„Каролина,

Моля те да ме извиниш, но няма да имам възможност да се видя с теб преди вечеря и да те закарам. Ще те чакам у дома на Северен Уошингтън Скуеър 16 точно в осем.

ЛБ“

Защо не дойде да я вземе?

Очите на Каролина се насълзиха и се стрелнаха настрани, докато пътуваше в собствената си карета, подпряла буза на юмрука си, и наблюдаваше как сградите се редят една след друга, като не спираше да си задава все съшия въпрос. Беше облякла къс, втален жакет от антрацитно черна коприна, с набори на ръкавите и волани на кръста, над рокля от бяла коприна на едри пъпки, обточена с дантела с цвета на грейпфрут, тясна около бедрата, разширяваща се пищно над стъпалата. Искаше да създаде впечатление на скромно момиче, но сега, докато наближаваше дома на семейство Бушар, се запита дали не е подбрала рокля, типична за момиче, което се вози нощем с момчета и само се опитва да изглежда непретенциозно. Ами останалите гафове, които беше направила? Сигурно дори не беше забелязала най-трагичните. Затова хората казваха, че любовта била преходна и бързо отлитала. Може би, след като изрече думите на глас, любовта на Лиланд се беше стопила.

Семейство Бушар разполагаше със стари пари от банково дело, а майката на Лиланд беше продукт на съюза между семейства Лъск и Кортланд, с което престижът и богатството й ставаха още по-стари. Семейството на Евърет Бушар заемаше две свързани къщи на северната страна на Уошингтън Скуеър Парк с четири от по-малките братя и сестри на Лиланд. Живееха тук вече няколко поколения и обожаваха традицията, така че дори не помисляха да се преместят в по-модерната част на града. Тъкмо затова бяха колонизирали земите в съседство, когато първата къща стана твърде малка за големия клан. На Каролина всичко това бе известно от години, още по времето, когато беше прислужница, от клюкарските колонки, които Клер й четеше на глас. Знаеше също така, че Чарли, две години по-млад от Лиланд, беше във флота, Катрин, близначката на Чарли, наскоро се е омъжила за Питър Харуд Гор и Лиланд твърдеше, че тази вечер щяла да присъства на семейната вечеря.

Каролина цял ден преливаше от щастие, че любимият й ще я представи на семейството си — подобна стъпка вещаеше само добро. Така поне си втълпяваше, докато се подготвяше за вечерта с помощта на прислужницата си, стягаше корсета, накъдри косата си, преди да я вдигне, сложи си аркансил на миглите и пудра, за да скрие луничките. После пристигна бележката му, няколко часа преди той да дойде, за да я придружи, а доброто й настроение отлетя и я притиснаха страхове.

Опасяваше се любимият й да не дойде и да й каже, че е станала грешка и как, независимо от всичко ще я придружи, но тази фантазия така и не се осъществи. Кочияшът й помогна да се настани в каретата, а тя вече бе убедена, че ще умре от нервно напрежение, преди още да влезе при известното семейство. Та нали, докато се возеше във файтона на Лиланд, се остави да я целува по начин, който невинните дебютантки не биха позволили, а всички бяха наясно, че известните и богати представители на семейство Бушар — те, за разлика от нея, бяха светски хора — от пръв поглед ще познаят, че е измамница.

Пристигна, но остана скрита зад вратата на каретата. Понечи да слезе едва когато кочияшът отбеляза, че изглеждала бледа, и попита дали не иска да я прибере у дома, а тя се подразни от думите му и се ядоса на себе си, задето му беше дала повод да забележи. През зеленината в парка съгледа мраморната арка, която архитектът на висшето общество Станфорд Уайт беше построил. Тя хвърляше оранжева светлина на угасващата дневна светлина. Тук беше началото на Пето Авеню, помисли си тя и потръпна, преди да се качи по белите каменни стъпала на къщата от червени тухли с гръцки колони от двете страни на входа.

Вратата се отвори, преди да натисне звънеца, и бе посрещната от розовобузесто дете, чиято весела усмивка разкри две липсващи зъбчета. Детето беше облечено в семпла синя престилка върху рокля от бяла шевица и за момент Каролина се запита дали не е дете на някой от прислугата, но то заговори:

— Ти си Каролина! — Момиченцето грейна, а след секунда се засрами и скри лице. — Аз съм Оливия — представи се от антрето зад вратата. — Лиланд ми е брат.

Каролина се насили да се усмихне, но вече бе толкова нервна и притеснена, че трябваше да призове цялата си воля, за да остане изправена. Жена с посивяла коса, облечена в семпла рокля с висока яка от оловносив плат, се показа зад момиченцето.

— Оливия — обади се тя, — кого откри на вратата?

— Каролина! — отвърна Оливия и срамежливостта й започна да се топи.

— Добре дошла, госпожице Брод. Аз съм госпожа Бушар — представи се възрастната с нисък, спокоен глас, привлече гостенката вътре и я целуна топло и по двете бузи. — Лиланд ми е разказвал толкова много за теб.

Каролина, която очакваше иконом или икономка, или някой прислужник в униформа, усети, че не успява да изрече и дума, подходяща за ситуацията. Успя да разтвори леко устни и си каза, че ако е съумяла да се усмихне, то си беше истинско постижение. Фоайето беше с тъмна ламперия и типичния за старите къщи нисък таван. Очите й се приспособиха, видя хола през отворената врата и забеляза, че е пълен с най-различни картини и дреболии както у семейство Холанд, с единствената разлика, че вътре имаше повече хора.

Прислужницата не беше с униформа в черно и бяло, а със семпла черна рокля, подобна на онази, която Каролина навремето обличаше. Тя се отдели от камината, където палеше огромен меден свещник, и излезе във фоайето.

— Извинете, госпожо Бушар — рече задъхано. Беше приблизително на възрастта на Каролина и макар че се извини, не изглеждаше особено притеснена.

— Няма нищо, Хилда — отвърна господарката.

Хилда посочи гостенката и след миг Каролина разбра, че трябва да й даде жакета. Свали го и тогава наборът и воланите, обсипани с орнаменти, изпъкнаха. Беше облечена прекалено официално.

Майката на Лиланд пристъпи към нея и елегантно я прихвана под ръка. С другата прегърна Оливия през раменете.

— Къде е Лиланд? — обърна се тя към гостенката.

— Аз… не знам — отвърна смутена Каролина.

— Какъв разбойник, да те изпрати вкъщи сама.

Може би по-възрастната жена се шегуваше, но в гласа й прозвуча острота — поне така се стори на Каролина — и неочаквано й хрумна, че беше само момиче, без придружител в дома на старо семейство, което почиташе традициите.

— Придружителката ми… — заекна тя.

— Да? — Госпожа Бушар я погледна и светлината от съседната стая заигра в очите й.

— Нямам — бе единствената дума, която госпожицата изрече.

— О, глупости — разсмя се госпожа Бушар. — Аз ще ти бъда придружителка, ако се притесняваш и ако някой от полицията намине, за да попита дали всичко тук е наред. Сигурна съм, че ще одобрят как се справям. Ела сега.

Двете влязоха в широка стая с нисък таван, пълна със столове с високи облегалки, тапицерията на релефни ананаси и палми, а на картините се виждаха строги лица, типични за миналия век. Черни вази с инкрустирани орнаменти бяха пълни с розови хризантеми, а облегалките на канапетата бяха покрити с красиви платове. Семейство Бушар наистина бяха клан, видя Каролина, бяха толкова много, че почти скриваха персийските килими. Един господин, вероятно бащата на Лиланд, седеше до камината, приятелски настроено гигантско куче с кафеникава козина се беше излегнало в краката му. Патриархът на семейство Бушар беше едър мъж, висок, също като Лиланд, и макар косата му да беше съвършено бяла, имаше нос като на значително по-млад мъж. Не стана, както останалите, когато забеляза гостенката, и тя се досети, че е поне десет години по-възрастен от съпругата си и в недобро здраве.

— Елате насам, госпожице Брод! — повика я господин Бушар и протегна дългата си ръка към нея. Гласът му беше гръмовен, а усмивката широка.

Последва момент на колебание, след което Каролина се подчини и срамежливо пристъпи напред, към него, между отоманките и колониалните помощни масички. Той стисна ръката й и остана загледан в нея дълго и внимателно и тя усети как сърцето й отново започва да блъска в гърдите от страх, че ще бъде разкрита.

— Б-благодаря ви, че ме поканихте на вечеря — изрече с неудобство.

— Твърде красива е за грозния ми син — заяви Евърет Бушар, без да обръща внимание на срамежливостта й и гръмко се разсмя. — От добър материал е и съм съгласен да я задържим, така че, постарайте се да й се харесате.

След това и останалите представители на семейство Бушар се разсмяха и за пръв път, откакто днес в четири получи бележката на Лиланд, по лицето на Каролина се разля напълно естествена усмивка. Жена с меднокестенява коса, облечена в кремава блуза и пола в цвят топаз от изключителен материал, с изящна кройка, отстъпи от камината и се приближи до Каролина.

— Аз към Кати, сестрата на Лиланд — представи се и прегърна гостенката. Едва ли беше с повече от година или две по-голяма от Каролина. — Това е съпругът ми, Питър — посочи елегантен мъж от другата страна на камината. — Това е Беатрис… — продължи и представи високо, кльощаво момиче в бяло, което срамежливо седеше на канапето, още твърде млада, за да излиза. — Джон… — Момчето, седнало до нея, високо като мъж, но лицето му издаваше, че не е на повече от дванайсет. — Харолд… — Все още дете, полегнало на пода с играчка влак. — И, разбира се, Оливия, най-малката, с която се запозна на входа. Общо сме седем.

Каролина се усмихна широко, те също.

— Да — отвърна тя. — Лиланд ми каза и много ви завидях! Единствено дете съм — излъга. Колко по-лесно щеше да бъде, помисли си, ако наистина беше единствено дете, а сетне я бодна чувство на вина и си каза, че се надява леглото на госпожа Кар да е по-удобно от онова, което деляха на тавана у семейство Холанд.

— Жалко! Седни, мила — покани я госпожа Бушар от другия край на стаята. — Тъй като си специален гост, ще нарушим традицията да пием единствено на масата и ще сервираме по глътка шампанско преди вечеря…

Преди да седнат, дори преди да повикат Хилда, за да й поръчат да донесе шампанско, вратата се отвори и високият красив Лиланд Бушар влезе в антрето. За момент погледът му задържа този на Каролина и тя веднага разбра, че не отлетялата любов е причина да я изостави този следобед. Най-малките от децата се спуснаха към него и го прегърнаха, все едно не се бяха виждали от месеци, а той се наведе да ги целуне по главите.

— Изглеждаш чудесно, Лиланд — отбеляза госпожа Бушар, докато го целуваше по бузата.

— Ти също, мамо — отвърна той.

По-възрастен слуга се появи в коридора и Лиланд бързо свали синьото сако с широки ревери. Докато му го подаваше, се приведе и му прошепна нещо, а прислужникът се ококори, тупна най-големия от момчетата на Бушар по гърба и отнесе сакото, а Лиланд влезе в стаята, като пристъпваше от един към следващия, целуваше дамите и се ръкуваше с господата. Стигна до баща си и се наведе да го прегърне сърдечно.

— Тя става ли, татко? — попита той.

— Давай, синко! — отвърна господин Бушар. Каролина го наблюдаваше, пулсът й се ускори и усети как коленете й омекват. Това семейство бе всичко, което Каролина никога не бе притежавала, и усети как любовта й става по-силна и сладка през секундите, в които той пристъпваше към нея от трона на баща си.

Когато го видя сред семейството му, се разчувства, а следващото, което той направи, я изуми. Обърна се към нея, погледна я в очите, после приклекна на едното си коляно. В стаята се възцари пълно мълчание и за пръв път, откакто той влезе в къщата, се притесни. Опита се да извади нещо от джоба на жилетката. Извърна поглед, а когато очите му отново срещнаха нейните, разтвори устни и високо вдигна кутийка. Заговори, докато отваряше капачето, а тя не можеше да повярва, че сцената е онова, което изглеждаше. Отвътре намигаха три диаманта в златен обков.

— Каролина Брод, ще ми окажеш ли честта да станеш моя съпруга?

Целият клан Бушар я наблюдаваше със светнали очи и притаен дъх.

Каролина едва се удържа да не се разплаче. Мигът щеше да е по-хубав единствено ако майка й с напуканите от пране на чужди дрехи ръце можеше да е свидетелка на триумфа й. Вероятно в момента я наблюдаваше от небето.

— Да — отвърна тя простичко, с ясен глас.

Светлината навън беше угаснала, но част от нея се излъчваше от лицето на Каролина, защото сега тя грееше като свежо утро. Хилда, старият прислужник и още няколко човека от прислугата бяха дошли в коридора, за да видят какво става, а представителите на семейство Бушар се усмихнаха и изръкопляскаха. Лиланд плъзна пръстена на безименния пръст на лявата й ръка, изправи се и пое лицето й между дланите си, за да я целуне — доста скромно — по устните.

— Ти ще бъдеш чудесно попълнение на рода Бушар, мила моя — чу тя гласа на бащата на Лиланд, когато отпусна ръка върху нейната и се усмихна.

Лина кимна за благодарност. Роклята вече не й се струваше претруфена, защото се чувстваше една от тях.