Ана Годбърсън
Блясък (15)

Тринайсета глава

„Ако се притесняваш от нов сблъсък като този в операта, с удоволствие предлагам среща на място и по време, което ти избереш.

С обич, Т. Р.“

Каролина влезе в хотела на Пето Авеню, обгърната от облак скъп парфюм, скрита под широкопола шапка с цветя от коприна, уверена, че е избрала най-поетичното място за срещата. Мисията й този следобед я караше да потръпва нервно, но пък беше облечена във вталено сако в цвят слонова кост с фини бледорозови райета и пола от същия плат, които й прилягаха безупречно и доказваха колко далече бе стигнала от онзи следобед, когато нелюбезният портиер я изхвърли от хотела. Сега вече не се притесняваше от хотел „Пето Авеню“, който гледаше към Мадисън Скуеър. Не беше нито толкова модерен, нито толкова изискан, като „Ню Недърланд“, където живя известно време, не можеше да се мери и с „Уолдорф-Астория“, който носеше кралска слава в името си. Всъщност, така и не се върна, тъй като той престана да й харесва много отдавна, а не от страх да не се сблъска пак с портиера.

— Госпожице Каролина…

Тя се обърна, изненадана, че топлината на деня не й влияе, но също така стресната и от човека, който я заговори — не можеше да отрече, че е заплаха за всичко, за което се беше борила по пътя си дотук. Във фоайето на хотела беше сумрачно и тихо, а през последната седмица тя беше придружавана от несравнимо желан ерген. Самоувереността в собствените й сили, привлекателност и социална значимост се беше увеличила десетократно през изминалите седем дни. Ако някой на Уолстрийт бе заложил на самоувереността й предишната седмица, днес можеше да се пенсионира богат като Карнеги^[1]. По пухкавите й устни затрепка полуусмивка, когато срещна златистите очи на Тристан Ригли.

— Я, господин Ригли. — Равнодушните обръщения се бяха превърнали в част от чара й.

— Мога ли да те изкуша с чаша чай, паста или може би аперитив в късния следобед?

Кафявата му жилетка и бяла риза бяха много подобни на онези, които носеше в деня, когато се срещнаха — тогава тя бягаше надалече от портиера, а той си тръгваше от работа в „Лорд енд Тейлър“ и двамата се сблъскаха на тротоара точно пред хотела. Вече нямаше желание да мисли за миналото, но онова, което последва, беше наистина нередно. В сряда получи бележката на Тристан, веднага се върна към старото си недодялано аз и я завладя познатият срам. След това обаче забеляза недодялания почерк и неумелия подбор на думи и си каза, че не бива да се притеснява как да се отърве от него.

Пое си дълбоко въздух, за да се успокои.

— Не, господин Ригли, не можете.

Той прибра ръце зад гърба си и приведе напред слабото си тяло. Жестът беше галантен, но изминаха няколко секунди, преди да й хрумне, че — срещаха се, защото Тристан твърдеше, че му се полагала част от богатството й — той флиртува с нея.

— Все пак сме тук по работа — напомни игриво тя.

— Както желаеш.

Усмивката подчерта високите му скули и лешниковите очи намигнаха. След това той протегна напред ръка, все едно се канеше да я разведе из отдела за ръкавици, и двамата се настаниха на пъстро кадифено канапе, заслонено от палми в саксии.

Тя приседна с изправен гръб, изтеглила рамене назад, отпуснала ръце на коленето си като благовъзпитано момиче. Започна с меден гласец.

— Смятате, че сте ощетен.

— И двамата знаем, че щеше да се върнеш да работиш като прислужница, ако не бях измислил изход — отвърна той със същия меден гласец.

— Господин Лонгхорн отлично знаеше каква съм, независимо от това прецени, че трябва да се погрижи за мен. — Сведе очи към полата и погали материята. Заговори отново, а гласът й вече не беше чак толкова мил. — Но пък аз знам какво представлявате вие и мисля, че трябва да се погрижа за вас.

Сега вече се обърна към него и го погледна в очите. Той я бе наблюдавал през цялото време и за момент тя се запита дали желанието, което бе изпитал вечерта, когато я притисна към стената на асансьора, за да я целуне, не се беше разраснало, след като се беше превърнала в изискана версия на старото си аз.

— Знаех, че няма да ме забравиш, Каролина.

— Кажете ми каква сума имате предвид.

Той подпря лакти на облегалката на канапето, а тя се почувства така, сякаш я беше прегърнал през раменете и приближил устни до ухото й. Фоайето жужеше от тихи гостоприемни гласове, носачите тласкаха лъскавите колички за багаж напред-назад по плътните килими във винено. Неколцина гости бяха застанали пред рецепцията, но както тя предполагаше, не се мяркаха хора от нейния кръг, тъй като хотелът отдавна вече не беше най-хубавият в града. Той въздъхна и изрече сума, която преди година щеше да й се стори непосилна, дори нелепа, докато сега щеше да й стигне за една прилична почивка. Все пак беше момиче, което с едновремешната си едногодишна заплата като прислужница нямаше да може да си купи дори костюма, в който беше облечена.

Наведе глава, за да прикрие изражението си, след това стана, без да изрече и дума. Вдигна брадичка и погледна Тристан — изражението й беше каменно. Той отвори уста, тъмна резка, докато я наблюдаваше как протяга ръката си, скрита в ръкавица.

— Ще поръчам да ви напишат чек за сумата и до края на деня ще ви бъде доставен в „Лорд енд Тейлър“.

— Не може ли да ми бъде донесен в апартамента? — попита бързо той.

Тя разбра, че той има дългове и спешно се нуждае от пари, а не искаше работодателите му и който и да било друг да разбира. Имаше нещо многообещаващо и малко жалко у него, което не бе забелязала досега.

— Разбира се.

След малко всичко щеше да приключи, въпреки това тя откри, че не й се тръгва. Имаше чувството, че е победила, а не й се искаше битката да приключи. Изпъна гръб и подпря гордо юмрук на ханша. Беше просто поза, защото добре съзнаваше колко великолепно изглежда фигурата й на светлината на полилея.

— Много сте красива, госпожице Брод — ухили се Тристан.

Тя се досети, че той също беше облекчен. Комплиментът я накара да се почувства като момиченце и откри, че има желание да каже изречението, което напираше цял ден, но за което нямаше подходящ слушател.

— Какво те е променило? — настоя той.

Усмивката, която последва, беше неволна и не успя да задържи думите, които произнесе:

— Влюбена съм — прошепна тя. — Нали казват, че любовта придава на момичето специален блясък.

Тристан изви вежди и през следващите няколко секунди Каролина се почувства евтина, след като спомена любовта си към Лиланд пред продавача, който я познаваше в най-лоша светлина.

— Сега ли? — попита той по-скоро хитро, отколкото от любезност. Начинът, по който се извиваше, също като змия, бе противен. — В онзи тип Бушар ли?

Тя прочисти гърлото си и се отдръпна от него, опита се да призове високомерието си. Само че нервното потръпване се беше върнало отново.

— Ще получите чека си, господин Ригли. Едва ли ще се видим отново.

Доколкото бе възможно, Каролина бързо се врътна и закрачи към изхода с надеждата последните й думи да се окажат истина.