Ана Годбърсън
Блясък (43)

Четирийсет и първа глава

„Днес корабът «Лусида» отплава за Европа, а на борда ще бъдат господин и госпожа Реджиналд Нюболд, техните гости Джени Ливингстън, принцът на Бавария със свитата си, художникът Лиспенард Брадли, който пътува заедно с Абелард Горе, и графиня Периньон с дъщеря й, които не са харесали страната ни колкото са се надявали…“

Из светските страници на „Ню Йорк Нюз ъв дъ Уърлд Газет“, вторник, 24 юли 1900 г.

— Надявам се не ви притеснявам — рече госпожа Хенри Скунмейкър с нехарактерно за нея разкаяние.

Плъзна поглед из високото антре в къщата на семейство Скунмейкър, вероятно за последен път, извила яркочервените си устни на една страна. Притеснението, за което говореше, бяха осемте или деветте сандъка, в които бяха прибрани най-красивите й дрехи и бижута, и в момента пречеха да се влиза в големия хол. Днес, рано сутринта, тя най-сетне стана от леглото на принца на Бавария и използва възможността да се направи отново красива специално за него. Изкъпа се и се преоблече с помощта на прислужницата си и сега стоеше свежа и чиста, облечена във втален жакет в цвят слонова кост и пола в същия цвят, дългият й врат, обгърнат от бебешко синя дантела, тъмната й коса, вдигната и скрита под широка сламена шапка, украсена с изкуствени врабчета.

— Уредих господин Ратмил, икономът на семейството ми, да мине и да ги вземе.

Икономът на семейство Скунмейкър кимна студено.

— Е, сбогом — рече Пенелопи и си сложи ръкавиците. Стараеше се да не се държи различно, защото макар с Хенри да се бяха разбрали да поискат анулиране на брака, никога не знаеше как ще реагират семействата в подобни моменти, а и винаги можеше да се върне в дома на семейство Хейс. Денят обаче напредваше и доброто й разположение започваше да се изпарява. Тя излезе и заслиза по варовиковите стълби, без да се обърне назад.

Момичета като нея не се возеха в карети под наем, но сега всичко бе объркано и не можеше да използва каретата на любовника си. Както и да е, вече не беше дебютантка, а омъжена жена, при това омъжена жена, която беше прелъстила принц. Още повече по Коледа той щеше да й бъде съпруг. Щяха да отидат в Алпите. Беше на Пето Авеню, пред очите на пътниците в преминаващи карети и клюкарите, когато спря файтон под наем. Нареди кочияшът да я закара до „Ню Недърланд“. Влезе във фоайето на хотела с лъскавия мозаечен под и усети аромат на цветя и чай, видя носачите в тъмносини униформи, които се стрелкаха от единия край към другия, и си представи как един ден ще се върне — щеше да е по-възрастна, много по-изтънчена, с титла, може би дори две — и да си припомни първата си любов, която е била от значение за нея. От високото място, на което се беше въздигнала, й стана ясно, че Хенри е бил просто за репетиция.

— Госпожо, да ви помогна ли?

Господин Кълън, слабичкият портиер, я наблюдаваше. Човекът прибра ръце зад гърба си и на нея й се стори странно, че я заговаря, насред притихналото фоайе, след като много добре знаеше, че е прекарала две нощи в апартамента на принца, и беше негово задължение да се държи дискретно.

Насили се да се усмихне, докато обясняваше.

— Идвам при принца на Бавария.

Отначало отговор не последва, затова се почувства длъжна да уточни:

— Фредерик.

Господин Кълън си пое дълбоко въздух:

— Принцът вече не е гост на хотела, мадам.

— Имате грешка — отвърна Пенелопи и усети раздразнението да се промъкна в гласа й.

— Сигурен съм, мадам, но прислужникът му е там…

Пенелопи се врътна бързо и видя в края на фоайето, при палмите в саксии, прислужника на принца да пази камара багаж. Без да погледне повече портиера, се отправи натам.

— Къде е Фредерик? — попита, когато застана край куповете кожени куфари.

— А… госпожо Скунмейкър. — Прислужникът вдигна поглед от сгънат вестник. В британското му произношение долови презрението, с което се отнасяше към името й. — За съжаление, той вече замина.

— Къде е заминал? — Раменете й се сковаха и напрегнаха под жакета. — Къде? В друг хотел ли е? Да не би обслужването тук да не му е допаднало? Семейството ми често организира партита в „Недърланд“ и ако се налага татко да говори с управата…

— Днес отплава за Европа.

— Оставил ли е някакви инструкции за мен? — Нетърпението и отчаянието, с които очакваше той да й даде обяснение, пролича в гласа й и тя се почувства неловко, въпреки това безпомощна да скрие нежелания звук. — На доковете ли да го чакам или…

— Принцът отплава днес — повтори прислужникът, като натъртваше на всяка дума. — Сгоди се за Терез, бъдещата графиня Периньон, и реши да отпътува, за да се запознае час по-скоро със семейството й. Надява се да им съобщи, преди да се разчуе за годежа.

— Но… — Пенелопи затвори очи, когато усети обидата и унижението. — Мислех… — започна тя, но успя да се възпре, преди да изрече: „Мислех, че е влюбен в мен“.

Очевидно прислужникът забеляза шока и унижението, когато цветът се оттече от овалното й лице. Може би я съжали малко, защото продължи шепнешком:

— Приемете го като комплимент, защото в родната си страна принцът е известен с умението си да съблазнява, а дамите, които са минали през леглото му, се хвалят с преживяното години наред.

— О, господи, каква глупачка съм — изсъска тя.

Подпря ръка на прочутата си тънка талия, за да не падне. Не че оттук нататък щеше да й свърши работа, защото все още нямаше двайсет, а вече бе развалена стока. Пропаднало момиче. Значи нямаше да бъде принцеса и великолепното бъдеще, което си представяше, нямаше да се сбъдне. Налагаше се да остане в Ню Йорк, където всички клюкарстваха зад гърба й за долното й поведение, а съпругът й беше готов да се отърве от нея.

— Предполагам, че можете да го настигнете — подхвърли с нескрито съмнение прислужникът. — Корабът отплава по обед, но той предпочете да избърза, за да е сигурен, че годеницата му и майка й са настанени удобно.

Пенелопи нямаше никакво желание да ходи на доковете. Унижението беше прекалено за момичето, което принцът бе използвал, а сега захвърлил като ненужна вещ. Тази седмица беше прекарала с него твърде много време и всяка секунда след провалената сватба на Каролина Брод — струваше й се невъзможно той да е открил свободен час, в който да е предложил на дребната французойка, но се сети, че сигурно е бил сгоден за нея, когато е пристигнал в неделя. За няколко минути слабото й тяло отмаля от смазващо чувство на срам. За нея беше прекалено, големите й сини очи се скриха под гъстите мигли. Усети как се олюлява, сетне отмаля, все едно всеки момент щеше да се разпадне. Главата й се килна към рамото, миг преди да престане да вижда и чува долови тропота на крака. Някой се провикна за лекар. Последното, което чу, бе острият глас на някаква жена.

— Боже… та това е пропадналата госпожа Скунмейкър.