Ана Годбърсън
Блясък (34)

Трийсет и втора глава

„Със смъртта на Уилям С. Скунмейкър градът изгуби един от най-ценните принцове в света на търговията. Едва навършил половин век, господин Скунмейкър правеше щедри подаръци на много нюйоркски институции и задължително присъстваше на социалната сцена. Говори се, че е оставил на втората си съпруга, с моминско име Изабел де форд, от която няма деца, и на дъщеря си Прудънс, по сто хиляди долара, което, макар да е чудесно наследство, си остава едно нищо в сравнение с останалата част от неговото състояние, което ще бъде наследено от сина му Хенри.“

От първа страница на „Ню Йорк Таймс“, петък, 20 юли 1900 г.

— Благодаря ви, господа.

Хенри беше застанал на прага на семейния дом, натъпкал ръце в черния си панталон, пребледнял след събитията от началото на седмицата. Баща му беше оставил много по-голяма собственост, с много повече отговорности, отколкото предполагаше, затова прекара дни наред в опити да разбере всичко. Струваше му се, че баща му притежаваше значителна част от всичко в града, може би дори в страната. Сега всичко беше негово, както и къщата с театралните стълби от варовик. Смрачаваше се и каретите на многобройните сътрудници на баща му чакаха край тротоара. Тези мъже бяха дошли да проверят какво ги очаква, как ще се отрази катастрофалното събитие на интересите им.

— Благодаря, господин Скунмейкър — казваше всеки от тях, докато се изреждаха един след друг.

Потупваха го съчувствено по рамото, стискаха му ръката, докато излизаха, до един с черни шапки и сака, и се отправяха към каретите си, където ги чакаха кочияшите. Вече започваше да се ориентира коя физиономия на кое име отговаря.

— Успя да ги успокоиш — подхвърли Джеремая Лорънс, застанал до Хенри, след като другите се отдалечиха. Ръкавите на адвоката бяха навити до лактите, все едно белеше царевица.

— Мислят, че съм твърде млад — въздъхна Хенри.

Той също беше свалил сакото си и сега беше по черна жилетка върху риза в цвят слонова кост, с разкопчана яка. Вечерта беше задушна и той чуваше високото гукане на влюбен гълъб, наежил пера, докато пляска с крила някъде над тях.

— Да, истина е, че когато пристигнаха, те имаха за кутре. Според мен обаче ти ги изненада. Представи се като сериозен човек, който обръща внимание на подробностите около имота — останаха силно впечатлени.

— Изненадах ги, че съм тук — отвърна сухо Хенри.

Лорънс се разсмя и отпусна ръка върху рамото на Хенри.

— Те много добре знаеха, че не си длъжен да оставаш. Можеше да обърнеш гръб на досадната работа и пак щеше да си безобразно богат човек.

— Мина ми през ума — призна Хенри, — но все някога на всички ни се налага да пораснем, нали така?

— Точно така — сега бе ред на Лорънс да се намръщи. — Но не всички го правим.

За пръв път този ден по лицето на Хенри се разля усмивка.

— Баща ти беше убеден, че ще се справяш добре в бизнеса — продължи Лорънс и отново стана сериозен, докато преценяваше Хенри така, сякаш не беше на двайсет и една. — Мисля, че щеше да остане доволен от начина, по който се държиш.

Думите шокираха Хенри точно толкова, колкото и когато ги чу от мащехата си. Оттогава беше преповторил безброй пъти споровете с баща си, търсеше скрити издайнически знаци, струваше му се, че долавя добре прикритата му обич, въпреки това си оставаше учуден. Седмицата след смъртта на стария не беше най-подходящото време да подлага под съмнение тайната му вяра или благородство и си каза, че може би по-възрастният Скунмейкър основателно му е имал доверие.

— Значи не от недоглеждане съм получател на завещанието му? Все заплашваше да ме обезнаследи и мислех, че вече е направил нещо по въпроса.

— Баща ти не допускаше никакво недоглеждане. Никога — разсмя се Лорънс. — При теб ще бъде съвсем същото. Ще се погрижа за тази работа, въпреки че очаквам след време да започнеш да ме критикуваш за гафовете и грешките ми. Последните дни бяха дълги и тежки за теб. Вече се погрижихме за наследството на стария. Сега идва време да си починем и да си налеем по чаша.

Може би преживяното през тежката седмица се беше отразило по фините черти на Хенри, защото Лорънс бързо промени изражението си.

— Ти, млади човече, можеш да пийнеш с приятели или с госпожата…

Хенри се разсея, когато се сети за Даяна. Двамата тайно си бяха изпращали бележки, но така и не се бяха виждали от погребението на баща му. Той често си представяше лъскавите й очи и хитра усмивка, въпреки това усещаше как го завладява желание да въдвори ред в живота си. За негова изненада, дните на отговорности, отговорите, които му се налагаше да дава на хората, особено след като откри, че те се вслушват в думите му, се промениха много. Никак не му се искаше да влияе на това чувство, което бе съвсем ново за него, и в момента нямаше желание да се разсейва.

— И твоята компания не е лоша — отвърна след малко той. Двамата бавно вървяха по мраморния под към главния коридор, облян в златистата светлина на полилеите. Зад тях един от прислужниците заключи вратата. — Проблемът е, че не ми е до празнуване.

— Не, господине, не, разбира се. Прибирам си нещата от кабинета и продължаваме утре.

— Благодаря ти, Лорънс — наклони глава Хенри, стисна ръката на адвоката и я разтърси.

Възрастният господин си отиде и младият Скунмейкър бавно пое по коридорите на къщата, качи се по стълбите, макар да нямаше представа какво да прави. Можеше да отиде където пожелае, но тези стени и този покрив бяха негови. Докато минаваше покрай големия хол, където госпожа Уилям Скунмейкър приемаше гости в понеделниците, чу тихия плач на младата вдовица на баща си.

— Изабел… — повика я и пристъпи към канапето, където тя се беше свила, потънала в черния креп, заровила лице във възглавниците.

Коленичи до нея и отпусна ръка на рамото й с мисълта, че не за пръв път тази седмица му се струва, че мащехата му се е смалила през изминалите дни.

— О, Хенри. — Видя само половината от лицето й, защото беше покрила устата си с ръка, когато обърна уплашените си очи към него. Ръкавиците й бяха потъмнели от сълзи, очите й бяха подпухнали от тъга и самосъжаление. — Какво ще стане с мен?

Русата й коса, която тя поддържаше грижливо накъдрена, беше прибрана под вдовишко боне. Когато я видя в траурни дрехи на мястото, където беше приемала гости, сред смях и веселие, разбра, че се чувства принизена, може би завинаги, усети страха й, да не би да изгуби положението си. Спомни си колко пъти беше предизвиквал баща си, как го беше дразнил, докато накрая не го завладя чувство за вина. Никога не бе поемал отговорност за богатството на семейство Скунмейкър, но за добро или зло сега щеше да се справи.

— Ужасен период — започна бавно той. Не го биваше да успокоява хората, но почувства, че трябва да каже нещо. — Ще видиш, че след време отново ще събираш гости в понеделник, ще се обличаш в красиви рокли, които няма да са черни. Ти си госпожа Уилям Скунмейкър и трябва да продължиш, също като мен.

Тя завъртя бързо очи. Подсмръкна, след това се опита да изсуши буза с опакото на ръката си.

— Може ли да остана тук?

— Разбира се.

— Значи ще задържиш къщата?

— Струва ми се, че татко би искал да я запазя. — Тя кимна в знак на потвърждение. — А и аз го искам — добави тихо той.

Лицето й се сгърчи, тя си свали ръкавиците, като изтегли всеки пръст малко грубо, и ги захвърли настрани. После притисна длан към бузата на Хенри.

— Той се оказа прав за теб, Хенри — рече тя и успя да си наложи да не заплаче отново. — Моля те, бъди така любезен и ми помогни да си легна.

Щом Хенри изпрати мащехата си до стаята й и повика прислужницата да я преоблече, отиде в стаята, която му служете за кабинет, където държеше канцеларската си хартия с монограм. Намираше се непосредствено до стаята, в която навремето спеше, но тя сега беше на Пенелопи и както трябва да се предполага, беше в бяло и златно, сякаш Мария Антоанета я беше обзавеждала специално за децата си. Под вратата не се процеждаше светлина, както и през последните няколко дни. Слугите му казаха, предпазливо, че от вторник насам съпругата му се прибирала късно, спяла до обяд, обличала се и излизала отново. Придаваха си угрижен вид, но за Хенри това бе просто поредният знак, че животът му поема по съвършен, макар и невидим път. Запали лампата и потърси лист с монограм. След това набързо написа бележка: „Моя Даяна, кога можем да се срещнем?“. После отиде да потърси кой да й я отнесе.