Ана Годбърсън
Блясък (2)

Пролог

Преди петдесет години всяко американско момиче мечтаеше да стане европейска принцеса. Личеше по роклите, издаваха го жестовете, понеже всички се опитваха да се обличат като европейските дами и да имитират маниерите в Парижките салони. Напоследък обаче жителките на Стария континент започнаха да прииждат, за да видят как се държим ние и как се обличаме в Съединените щати. Заставаха на палубите на параходите, скритите им в ръкавици ръце стискаха релинга, тръпнещи в очакване да зърнат Манхатън, островът с извисяващи се сгради и потулени тайни на милиони, някои напълно забравени, към други вперени любопитни погледи. Каква тясна ивица земя, отбелязваха изненадано пътешествениците, докато оглеждаха Новия свят, наситен със събития.

Колкото кораби влизаха в пристанището, толкова и отплаваха. Дори на онези, чиито имена редовно се появяваха в клюкарските рубрики, а жадните за новини читатели попиваха всички подробности от живота им, се налагаше понякога да отпътуват. Съдбите на колко от тези видни личности бяха поверени на фирма „Кюнард“, чийто параход за Франция се отдели решително от сушата точно в дванайсет? Тълпата, струпала се на износения дървен кей, оредяваше, както и извисилият се зад тях град. Господин и дама, облегнали се на парапета, вече не различаваха кърпичките, които пътниците размахваха от борда, макар да знаеха, че някой продължава да се сбогува и задължителният аксесоар с фина бродерия все още потрепва в натежалия от горещината летен въздух. Дали наблюдаваха родния си град с обич, или носталгия, а може би с презрение? Радваха ли се, докато го гледаха как се смалява в далечината, как изчезва сграда след сграда, или вече усещаха липсата на приемни и клубове за богати, зеления парк в центъра и прелестните къщи покрай него?

Ето, мислеха изисканите нюйоркчани, докато се вглеждаха в отдалечаващия се град, ако вървях по тази улица, щях да стигна до ресторант „Мамис Фиш“. Можех да поема и по онази, на която живее семейството на Уилям Скунмейкър, или до къщата на семейство Бък, или до някой от имотите на семейство Астър. Докато мислеха за тези забележителни места, може би щеше да им хрумне, че светът невинаги е приласкавал чедата до гърдите си или пък ги е изпращал на дълги пътешествия като изгнаници. Какви ли обиди или недоразумения, задушаващите окови на какви ли бракове и непростими деяния, какви ли социални прегрешения бяха извършили пътниците, та се опитваха да избягат под безоблачното юлско небе?

Всички, отправили взор за последен път към родния си остров, бяха завладени от копнеж по онова, което оставяха. Болката от заминаването щеше да намалява с всяка изминала секунда, докато ги завладяваше въодушевление, че им предстои да видят много. Така поне беше при момичето, което съвсем наскоро беше разбрало на какво са способни човешките сърца и къде може да я отведе любовта и непреодолимото любопитство; или при господина, който току-що беше изпитал тръпката от прекъсването на старите връзки, за да стане самостоятелен мъж. Необходими са няколко сезона, за да се научиш, че всичко се променя, при това бързо, за да осъзнаеш, че великолепният живот, същевременно живот на гротески, който водеха обитателите на модерните тогава постройки, в най-скоро време щеше да ти се стори необяснима отживелица. Ню Йорк щеше винаги да съществува, но щеше да ти става все по-чужд, а фактът, че мястото ти нямаше да се промени, не означаваше, че ще остане същият.

Накрая нямаше да има значение, защото градът щеше да се скрие от погледите, а разстоянието да стане твърде голямо, за да се опита някой да го преплува. Сега вече нямаше връщане назад.