Метаданни
Данни
- Серия
- Живот на върха (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Splendor, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветана Генчева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,8 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- in82qh (2013)
- Разпознаване и корекция
- МаяК (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Ана Годбърсън. Блясък
Американска. Първо издание
ИК „Ентусиаст“, София, 2010
Редактор: Велислава Вълканова
Коректор: Александра Худякова
ISBN 978-954-865-744-0
История
- — Добавяне
Девета глава
„Междувременно започнах да се питам дали Даяна Холанд има намерение да се върне от Париж и да накара нюйоркските дами да полудеят по новата, модерна къса коса.“
— Какъв късмет, че те открих точно сега, защото нямах търпение да видя къщата на поета, а никак не ми се ходеше сама!
Даяна спря да крачи бързо и по момчешки и се обърна към Хенри, доволен, че тя е бъбрила толкова дълго. Беше я наблюдавал в гръб, докато се отдалечаваше от него, обзета от гняв и тъга, но никога не се движеше както останалите момичета, както Пенелопи или сестра му — отработена походка, горда, сякаш скелетите им бяха създадени от платина, все едно токчетата им не стъпваха на земята. Истина е, че мястото, което търсеха в момента, беше на много километри от холовете и приемните, в които се влизаше с официална стъпка. Тук нямаше нито натруфени рокли, нито изразителни статуи, нито пък хора, за които походката на една дама би се превърнала в тема на разговор. Фигурата на Даяна, облечена в рокля от небоядисана материя, се открояваше на зеленината и стоманеносивото небе.
— Искам да кажа — уточни тя малко по-тихо, докато притискаше широкополата сламена шапка, която криеше отрязаните къдрици, — че се радвам изключително много да бъда с теб.
Поетът беше някакъв стар испанец, отдавна избягал или отдавна починал. Хенри така и не запомни името му — в него имаше поне осем срички, а изречено с прекрасното произношение на Даяна, прозвуча като възхитителни глупости. Освен това му беше все едно кой е поетът (Хенри притежаваше много книги, но малко от тях бяха с разрязани страници), защото се интересуваше от жизнеността на Даяна, която крачеше нагоре по хълма, далече над града, а храмът на нечии литературни постижения изобщо не го вълнуваше.
— И аз се радвам — отвърна простичко той.
След това тя направи няколко крачки назад, към него, погледна го с грейнали очи и го целуна поне за двайсети път този ден. Това не бяха целувки като на градинско парти, спечелени след няколко часа преследване и постепенната ерозия на чувството за приличие на дебютантката. Не бяха нито откраднати, нито скрити, а непринудени, изпълнени с радост. Даяна открай време беше великолепна, безотговорна и невинна, все качества, които той обожаваше; тя беше дори по-смела от него и той можеше да го каже със сигурност, след като научи колко път е изминала, при това съвсем сама. Одеве подхвърли нещо по въпроса, а тя отвърна щастливо: „Вече съм на седемнайсет“ и се изпъчи гордо, а той се разсмя. Сякаш животът му беше започнал отново късно в петък вечерта и всеки час оттогава бе вълшебен, изпълнен със събития и прозрения също като библейската книга „Битие“.
— Ето я, мисля, че я виждам! — Даяна отдръпна устни от неговите — спря целувка, която заплашваше да продължи безкрайно дълго, да премине от единия час в другия, с кратки прекъсвания за някоя и друга дума или хапка — и продължи нагоре по хълма, където Хенри различи издадените ъгли на вила с бяла ограда.
Градът беше под тях, протегнал се към морето, там беше и площадчето, на което днес сутринта хапнаха кроасани и пиха cafe con leche[1], край спокойни господа, които пушеха пури. Казармата се намираше между тях и криволичещите улици на стария град. Хенри се обърна веднъж назад, замисли се за задълженията си, след това забърза да настигне Даяна, когато тя се втурна към къщата.
След още няколко крачки се озоваха на върха на хълма. Пътеката се спускаше, следваше ново изкачване до вилата — едноетажна постройка, навремето бяла, опасана от впечатляваща тераса. Районът беше ограден от палми, клюмнали унило, пътеките, които свързваха пръснатите из имота постройки, бяха задушени от бурени, а сред гъстия листак прелитаха тюркоазни птички. Хенри последва Даяна през ливадата и се заизкачва по стълби, някога водели към главната къща, където се натъкнаха на внушителна дървена врата, богато гравирана, износена, но с огромна желязна заключалка.
— Няма как да влезем — заяви Даяна, намръщи се и натисна дръжката, сякаш искаше да потвърди думите си.
— Можем да счупим някой прозорец — предложи Хенри и посочи стъклените прозорци от двете страни на входа.
— Не! В никакъв случай — опули се възмутено Даяна, когато чу предложението му. Стисна ръката му и го поведе по терасата, облицована в плочки, навремето изрисувани в сини и бели шарки. — Не бива да пипаме абсолютно нищо — заяви нежно тя. — Чувала съм от разни хора, клиенти на сеньора Конрад, че тук всичко е запазено както той го е оставил, книгите му са по местата си и изглежда Господ пази имота, защото не е влизал нито един крадец. Разправят — сниши тя глас до шепот и изви врат, а Хенри веднага позна заговорническото изражение по грейналото й личице, — че тук е създал най-красивите си стихове, а след като си заминал, не написал и ред повече.
Обиколиха къщата, огледаха износените кожени фотьойли и рафтове в паяжини, натъпкани с книги. Прасковена следобедна светлина струеше от небето, досега скрито зад страховито сиво, лъчите осветиха стари свещници и картини, маски по стените, сред които някой бе водил заседнал живот. Това бе разрухата, останала след живот, напълно различен от техния, и те обикаляха имота, сякаш бяха попаднали в притихналите зали на музей. Даяна беше погълната от вълшебството на мястото, а той бе погълнат от нея, наблюдаваше я и не смееше да откъсне очи от любимата си. Тя погледна назад към него, отворила широко очи, все едно искаше да каже: „Можеш ли да повярваш, че дойдохме на това място?“.
Може би си повтаряше стиховете, писани тук в далечни вечери, докато Хенри не откъсваше поглед от прелестното лице, по което хвърляха сенки палми, докоснати от бриза, затова и не забеляза как рязко падна температурата, нито пък влагата във въздуха. Отново бяха пред къщата, стиснали ръце, докато тя го водеше от един прозорец към следващия, когато дъждовни капки, едри като зърна грозде, изплющяха на терасата.
— Олеле! — ахна изненадано тя и вдигна поглед към ненадейно плисналия дъжд.
Затичаха заедно по дългата тераса, която бързо стана хлъзгава, и надолу по стълбите. Хенри много скоро осъзна, че инстинктът им да избягат от дъжда е бил глупав. Докато пресекат ливадата, едрите капки се бяха превърнали в порой. Ризата му подгизна и не успяха да се доберат достатъчно бързо до градинския навес, който, за щастие, имаше широк метален покрив. Той опита да отвори вратата и разбра, че е заключена отвътре. Страхът и изненадата бяха изчезнали от лицето на Даяна и тя очарована наблюдаваше пороя, от който се образуваха тънки ручейчета надолу по склона.
— Ще се удавим, ако тръгнем към града… — Хенри избърса лицето си с ръка.
От мястото, на което бяха застанали, той виждаше чак до залива, където децата със сигурност тичаха, за да намерят подслон под някоя аркада, а каналите в най-скоро време щяха да прелеят.
— Да — съгласи се Даяна. — Виж обаче колко е величествено!
— Наистина е величествено — потвърди той, осъзнал колко е права. Забеляза пищната природа около себе си, наситените цветове и двамата вдъхнаха дълбоко свежия въздух. Всичко незначително и чуждо щеше да бъде отмито. — Виж… какъв късмет!
От лявата му страна се намираше малка, бяла, кръгла метална масичка и два стола, покрити със същата олющена боя. Перлените зъби на Даяна прехапаха пълните й устни, когато се усмихна от удоволствие. Тя си свали шапката и двамата седнаха на столовете. Хенри отвори плетената кошница, която носеше. Не бяха гладни, затова отвори двете бутилки кола, които Даяна беше сложила сутринта, когато бе все още сухо и слънчево, и запали по една цигара и за двамата.
— Не е ли невероятно как слънцето пробива дори в пороя?
Даяна се отпусна на стола. Розовата й кожа блестеше от влагата, косата й беше провиснала, влажна, тъмна, около меките уши. Той не желаеше да откъсне очи от нея, но се извърна леко, за да улови златните лъчи, които прозираха през силния дъжд, въпреки че сивите и черни облаци се опитваха да им попречат. Разнесе се мирис на пръст и се смеси с капките, които се сипеха по металния покрив и създаваха какофония от звуци. Той отпи глътка от сладкото безалкохолно и дръпна от цигарата. Вече дишаше по-спокойно и след дългата разходка и тичането през поляната започваше да се успокоява. Беше се записал като доброволец в американската армия, но през двайсетте си и една години никога не бе живял без удобства. Сега се намираха далече от града, а той имаше чувството, че разполага с всичко, от което се нуждаеше. Обърна тъмните си очи към момичето, за което не бе спрял да мечтае през изминалите месеци. Точно в този момент, в сърцето на тропическия дъжд, тя беше истинска и доволна, че е с него. Изпусна дима от цигарата във влажния въздух и посегна към ръката му.
* * *
Хенри се събуди обзет от приятно чувство. Някъде отдалече, зад вратата, чу тропота на ботуши, далечните гласове на мъже, които се събуждаха. Беше отново в казармата — най-близкото място, до което успяха да изтичат предишната вечер, когато дъждът не плющеше чак толкова. Колкото и да бе необяснимо, част от него копнееше да остане на това място завинаги, да пие кола и да пуши цигари, да наблюдава какво става във всички посоки, на които плющи дъждът по зелената морава, но се разбраха да се върнат в града още преди падането на мрака. На него обаче му беше приятно да е с Даяна, сънена, нежна, лицето й отчасти скрито от непокорните къдрици, прасковената извивка на рамото й, надникнала изпод одеялото. Тя измърмори и се размърда в съня си, сгуши се до него като новородено коте.
С пристигането в Хавана Хенри трудно доказа, че е като останалите войници, разпределени тук, затова ставаше рано и тренираше с тях. Полковникът обаче беше пословично толерантен и господинчото започна да мързелува. Стараеше се сутрин да става рано, но се оказа нелека задача, след като цяла нощ се беше наливал с ром. Сега Даяна беше отново до него и подобно нещо дори не му мина през ум и тази сутрин, докато слушаше как останалите се мъчат във влажното утро, той не изпита дори чувство за вина.
— Скунмейкър!
Грубият глас беше последван от ярка утринна светлина, която плисна по пода на казармата, а на вратата се появи ухиленият до уши полковник Копър. Щом зърна мустаците му, Хенри дръпна одеялото да завие Даяна и без да иска я събуди. Усети как пръстите й пълзят по гърдите му и се опита безмълвно да й каже да мълчи, да не гъква.
До момента определено не харесваше полковник Копър, но чувствата му бяха едно нищо в сравнение с омразата, която изпита, когато забеляза как се разкриви лицето му. Объркването, че под одеялото има още някой, изненадата, че Хенри не е сам, не останаха скрити и щом усети какво става, направи издайническа гримаса.
Хенри беше готов да го убие заради наглото намигване.
— Има ли нещо? — попита след малко, защото полковникът продължаваше да мълчи, очевидно без изобщо да се притеснява, дори напротив, въпреки че очите му бяха станали като варени яйца.
— А-ха… Скунмейкър! — избоботи полковникът. Мекото тяло до него се напрегна, когато чу непознатия глас. — Притеснявах се, че от петък не си се мяркал, но сега виждам, че си послушал съвета ми!
— Имате ли нужда от мен? — попита Хенри.
— Пропусна сутрешната тръба — отвърна полковникът с престорено строг глас.
— Мислех…
— Ха! Не се тревожи, момчето ми… — Полковникът се облегна на касата на вратата. Светлината зад него падаше върху сакото с диагонална сплитка, закачено на кукичка на стената, както и върху втория му чифт панталони и ризата. Дрехите на Даяна, кални и мокри след дългия път на връщане от къщата на поета, бяха оставени на купчина върху дървения стол. — Почувствах се самотен без теб. Нямаше с кого да си поприказвам, освен с неуките селяни. То е ясно, че заради бурята днес следобед няма да има регата, но си мислех, че поне можем да обсъдим…
Хенри го наблюдаваше уморено и се опита да направи физиономията, която да накара полковника да се махне възможно най-бързо. Изглежда успя, тъй като полковникът намигна отново, сбогува се и провлачи ботуши по пода. Ако Хенри обаче си въобразяваше, че човекът ще се разкара, преди да разбере какво представлява Даяна, много се лъжеше, защото в момента тя се отдръпна от прегръдката му, показа се и по-голямата част от гърба й остана гола, за негов ужас.
— Hola[2] — поздрави с доста дървено произношение полковникът.
— Здравейте — отвърна сухо Даяна.
— Я… че ти си американка. — Той престана да се подхилва по противния си начин и следващата му физиономия накара Хенри да го намрази още повече.
— И какво от това?
Даяна се пъхна под завивката и отново се притисна до гърдите на Хенри. Покри се инстинктивно с ръце, но това съвсем не отказа полковник Копър, който шумно изтрополи с кафявите си кожени ботуши — украсени с шпори, които имитираха сребро — докато пристъпваше напред. Беше изпънал гръб, като истински офицер, и когато застана пред тясната метална рамка на леглото в далечния край на стаята, изпъчи гърди, сякаш току-що беше участвал в салют с двайсет и една пушки.
— И не си кое да е американско момиче.
Хенри наблюдаваше като парализиран как Даяна бавно отмята завивките и пропъжда сънливостта, за да вирне глава към полковника. Беше напълно обяснимо, ако се чувстваше шокирана, защото нямаше значение колко правила на приличието бе нарушила, за да попадне в това легло, в този час, толкова далече от дома, едва ли беше виждала толкова нагъл мъж като офицера, застанал до нея. Доколкото Хенри знаеше, той беше единственият мъж, който някога бе влизал в спалнята й и ококорените й очи издаваха, че онази част от нея, възпитана от майка, която неизменно е съблюдавала принципите на приличието, е все още жива.
— Какво значение има? — попита тя, като се постара да говори наперено.
— Господи, боже мой… — Полковникът отстъпи крачка назад. Погледна Хенри. — Та аз я познавам.
— А, не. — Хенри остана доволен, че полковникът е престанал да я оглежда похотливо, но се притесни от причината за промяната. — Не я познавате.
— Напротив, познавам я. Много ясно си я спомням. — Полковникът клатеше пръст. Започна да заеква с изтънял, натрапчив глас, все едно повтаряше научена наизуст информация от дневника си. — През септември тя беше на бала в чест на адмирал Дюи в „Уолдорф-Астория“. Беше облечена в лавандулова рокля и танцуваше с господин Едуард Кътинг. Сигурен съм, защото си го записах. Двойно по-сигурен съм, защото тази сутрин, докато четях новините от социалната сцена — само така можеш да разбереш къде по света са се дянали приятелите ти — видях кратък параграф, че косата й била къса, колкото и да е странно, а вие, госпожице, сте първото момиче, което виждам с подобна прическа! Единственият проблем е — продължи той и стисна ръце, — че се твърдеше, че сте в Париж…
— Бъркате ме с друга — отвърна тя и се изкиска, но сърцето й подсказа, че няма да се измъкне, а Хенри също усети как ще последват неприятности.
Той все още помнеше часовете, които прекараха на крачка от пороя, докато пушеха и чакаха да спре и си разказваха къде са били, но сега усети, че повече няма да се радват на подобна близост.
— Скунмейкър, ти за какъв ме имаш? Да не би да приемаш на шега онова, което върша тук? Не можеше да водиш момиче като нея в казармата, не и момиче, за което се знае, че ходи по балове в Париж или Ню Йорк, момиче, за което някой ще дотърчи!
Този път по-висшият офицер дори не се опита да се наложи на Хенри. Полковник Копър крачеше из стаята и подръпваше нервно сакото си. Не беше ядосан, по-скоро се страхуваше да не изгуби въображаемата си тежест, а това не вещаеше нищо добро.
— Ще дойдат да я търсят — продължи той, този път на себе си — и ще ми отрежат главата. Ще кажат, че това не е казарма, ами бордей от висока класа и ще ме съсипят. Тя ще ме съсипе. Тая няма да я бъде. Няма и това си е.
Даяна го наблюдаваше с любопитство и недоумение. Питаше безмълвно Хенри какво мисли по въпроса. На него му се искаше да я успокои, но единственото, което му хрумна, беше да се протегне за одеялото и да я загърне възможно по-плътно. Беше очевидно, че полковник Копър реагира зле. Видяното го беше стреснало и уплашило, и нямаше да е в състояние да мисли за друго, докато не направеше нещо за дебютантката, промъкнала се в казармата като най-обикновено леко момиче, което забавлява войниците. Усмивката й започна да се стопява и двамата млади се обърнаха към полковника.
— Не — рече в заключение той, този път по-решително и се обърна към влюбените птички. Утринната светлина огря семплата стая и лицето на полковника, а следващите му думи прозвучаха почти трагично: — Тая няма да я бъде.