Ана Годбърсън
Блясък (22)

Двайсета глава

„Семейството на Уилям С. Скунмейкър ви кани на вечеря в чест на завръщането на героя от войната Хенри Скунмейкър в понеделник, шестнайсети юли в осем часа в дома си на Пето Авеню 416“

Двете госпожи Скунмейкър вървяха хванати за ръце по лакирания паркет на семейния дом. Този следобед, докато се обличаха за официалната вечеря, Пенелопи си спомни, че свекърва й беше в необичайно добро настроение и за няколко часа отношенията им отново бяха станали близки като на сестри. Къщата ухаеше на зюмбюл и туберози, а от лабиринта малки галерии и холове ехтяха гласове. Двете бяха облечени като богини: по-възрастната — в бледопурпурен креп де шин и дълбоко овално деколте, пухкавата й руса коса се спускаше диагонално от двете страни на кукленското й личице; по-младата — в рокля с висока талия, тип „Принцеса“, от бяла органза с черно кадифено бюстие, обшита със златни мъниста. Ръкавите бяха набрани, а гладките й рамене голи, тъмната коса бе вдигната над безупречното чело, събрана в сложен кок, украсен с щраусови пера. Обеци от червено злато с инкрустирани диаманти висяха чак до челюстта й.

— Твоят принц ми харесва — прошепна по-възрастната госпожа Скунмейкър, когато наближиха хола на първия етаж, където гостите пиеха аперитиви и чакаха да ги поздравят.

— Но той не е мой — възрази Пенелопи, макар и не особено убедително. Чувстваше се като кралица след вниманието, което й бе оказано по време на следобедното му посещение. Оттогава, всеки от жестовете й издаваше самоувереност. — Както и да е, във вестниците се твърди, че той бил сгоден за дъщерята на граф Ланглоа.

— Още по-добре, скъпа — изкиска се Изабел и продължи бързо и убедено. — На мен вече Брадли ми омръзна. От години ми е писнало от него, но все се връщам към художника, когато няма по-приятен мъж наблизо. Мислех, че хората на изкуството ще се окажат по-интересни от джентълмените, но те правят любов по същия начин като останалите мъже, а когато трябва да подарят нещо, за да засвидетелстват обичта си, разполагат със значително по-малко средства. Постъпваш изключително умно, като флиртуваш с европеец, при това благородник.

Влязоха в салона с дъбова ламперия, където мъже в черни сака и жени в тюлени рокли, украсени с панделки и колиета със скъпоценни камъни, забърбориха оживено, щом съзряха великолепните домакини. От съседния салон се носеше музика, в позлатените вази бяха натопени цъфнали черешови клонки.

Пенелопи надменно огледа присъстващите, срещна погледите на новото семейство Нюболд и красивия брат на Изабел, Джеймс де Форд, както и на други, макар да не удостои нито един с намигване. Свекър й вече беше изпил няколко питиета, доколкото можеше да се съди по зачервеното му лице, макар да имаше още време до сервирането на вечерята — готвачите се опитваха да се справят за краткото време, с което разполагаха. Той излезе през странична врата, последван от малка армия господа, облечени, също като него, в черни костюми с жилетки, които изглеждаха като издути от вятъра. Предположи, че се канят да се отдадат на онова, с което мъжете се занимаваха, когато останеха сами — да пушат пури и да обсъждат забавленията си, за които се предполагаше, че дамите не знаят.

— Къде е красивият ти съпруг? — Пенелопи се обърна към значително по-ниската от нея Агнес Джоунс, без да крие презрението си. Не бе и предполагала, че ще бъдат поканени какви ли не досадници.

— Доста се затруднявам да го приведа в приличен вид, откакто стана войник — отвърна остро Пенелопи и се отправи навътре.

Със свекърва си се разделиха, проправиха си път сред множеството гости, скупчили се по килима от камилска вълна. Присъстваха около трийсет човека — все известни мъже и дамите им, окичени с наследствени бижута. По-младата госпожа Скунмейкър обиколи половината хол, гукаше със старите си приятели, протягаше изящно обсипаната си с гривни ръка, за да я целунат господата, правеше внимателно подбрани комплименти за роклите на дамите, на които им стояха по-зле, отколкото на нея. Все още й оставаше да обиколи другата половина, когато мерна младия господин Скунмейкър, който се предполагаше, че й е съпруг, да влиза в хола. Тутакси направо зяпна, защото не беше в официално облекло, сакото му беше небрежно разкопчано. Изабел я погледна от другия край, обзета от ужас.

Изглежда нямаше гост, който да не го бе забелязал, защото жуженето на разговорите позатихна. Хенри, напълно незаинтересован, не погледна нито нея, нито друг от гостите, тръгна към галерията от източната страна и се насочи към пушалнята, където беше влязъл баща му. Пенелопи се усмихна скромно или поне толкова скромно, колкото успя, на Никълъс Ливингстън, с когото обсъждаше партито през уикенда на Лонг Айлънд, и забърза покрай столовете в бургундска тапицерия и множеството гости към несериозния си съпруг.

— Миришеш на бира — отбеляза тя разпалено, когато го настигна на прага на съседната галерия. Тенът, придобит в чужбина, бе започнал да избледнява до по-приличен нюанс, но тя забеляза, че носът му е зачервен от следобедното слънце. — И закъсня.

Хенри спря, поколеба се и впи поглед в лъскавия паркет. Чак след няколко секунди вдигна очи към Пенелопи.

— За съжаление, тази вечер не мога да се правя на героя от войната Хенри Скунмейкър — заяви с пълно безразличие и макар сарказмът му да не беше явен, съпругата му го долови.

— На баща ти тази работа никак няма да му хареса. — Тя пристъпи към него, за да им придаде вид на влюбена двойка за пред гостите, които със сигурност скришом ги наблюдаваха. Думите, които изрече, бяха остро предупреждение. Чу присъстващите, които говореха, без да снишават гласове, за последните конни надбягвания, но вмъкваха и по някоя забележка за странния вид и особеното поведение на домакините.

— Няма — съгласи се Хенри. — Това не е твоя грижа. Ще му го съобщя лично.

За момент й се стори, че е вдъхнала леденостудени кристали. Хенри направи няколко крачки навътре в галерията, а съпругата му го последва.

— Какво смяташ да му кажеш? — попита го.

Ризата на съпруга й беше разкопчана под гърдите и тя забеляза тъмните кръгове от пот под мишниците. Където и да беше ходил, дори не си беше направил труд да се преоблече. Беше невероятно красив, помисли си, и в следващия миг изпита омраза и към двамата, задето позволи подобни мисли да я объркват.

Хенри въздъхна, главата му се люшна от едната на другата страна. Нетърпението отпреди малко изчезна и когато заговори отново, беше с безизразен, почти съкрушен глас.

— Напускам те.

— Нищо подобно.

— Напротив — кимна й. Погледът му срещна нейния и не трепна. — Ще го направя.

Пенелопи стисна устни и се опита да потисне горещите гневни сълзи. Успя да потисне яростта си за секунди и изрече далеч по-страшна заплаха:

— Хенри — прошепна му с напрегната усмивка, — всички тези хора са убедени, че си герой от войната, но аз знам истината. Искрено се съмнявам, че ще проявиш подобен „кураж“.

— Няма нищо, Пени — отвърна уморено Хенри. — След минута или две ще видиш. Не те обичам, наясно си! Напълно безсмислено е да се лутаме по този начин. Обичам Даяна и ще бъда с нея — този път наистина. Дори не съм сигурен, че ти пука, освен това се съмнявам, че все още си влюбена в мен. Днес те видях с принца…

Ако Пенелопи не си беше поставила за цел да го подчини на волята си, щеше да се запита дали тези думи не бяха продиктувани от желанието му да опази собствената си територия. Заговори бързо и нервно, като замахваше с ръката си облечена в ръкавица.

— О, Хенри, това не е нищо. Разбира се, че те обичам, та нали си дадохме клетва пред толкова много видни личности. Бракът е такъв, Хенри, когато хората са богати и красиви като нас с теб. Въобразяваш си, че си влюбен в малката Даяна Холанд, затова приех красивото ухажване на принц Фредерик… това са просто незначителни забежки, господин Скунмейкър. — Елегантните й ноздри се издуха властно. — При нас е така.

Изражението му остана истинска загадка. Гледаше я в очите и може и да беше объркан, но нещо не беше наред.

— При теб е така — отвърна накрая той и се врътна. — Не и при мен.

Първата мисъл на Пенелопи беше да хукне след него и да вдигне поредния скандал, да направи нещо, каквото и да било, преди той да влезе при баща си и да започне да дрънка глупостите си пред него. Някакъв импулс обаче я накара да се обърне към меката светлина на хола, към сложните прически и цветя, където веднага забеляза принца. Кестенявата му коса блестеше, сресана назад, за да открие кралското чело. Сините му очи искряха весело, беше извил уста на една страна в подобие на усмивка, която бе позната единствено на момиче като Пенелопи. Принцът беше облечен в елегантно тъмносиньо сако със златисти еполети и червен шарф през гърдите, понеже беше офицер от Пруската армия, както бе съобщил днес следобед на Пенелопи. Стъпките на Хенри заглъхваха, но тя вече не се притесняваше. Или решимостта му щеше да се стопи, или старият щеше да го постави на мястото му — за нея нямаше никакво значение кое от двете.

По-младата госпожа Скунмейкър бе напълно убедена, че заплахите на съпруга й са същите, както и преди празни приказки с единствената цел да й причинят болка. Можеше да обикаля къщата и да се цупи колкото си иска; тя нямаше намерение да позволи настроенията му да провалят веселието й. Очите на принца срещната нейните, тя източи дългата си бяла шия и вирна брадичка наляво, после леко спусна клепача на дясното си око в многозначително намигване.