Бари Хюгарт
Осем ловки демона (25)

Глава 25

Линията на старта беше много близо. Господарят Ли вдигна лявата си ръка и белият край на зеления копринен шал се развя назад, а върху централната платформа едрата сгърчена фигура на Порой и обвързване вдигна обвитите в плат палки над опънатата кожа на тимпана и започна тихо да барабани в постоянен тътен. Малко по-нататък, през няколко метра вода с цветовете на дъгата, в лодката Янг, Старейшина мъжкар правеше същото. Сто седемдесет и шест весла от четирите страни на лодките се плъзнаха напред и увиснаха над водната повърхност. Една тъмна, права сянка докосна върховете на роговете, излизащи от челата на драконовите глави, след това премина назад и докосна мачтите на носовете, зад които стояха драмата водачи. Завист и Господарят Ли вдигнаха шаловете в десните си ръце. Плъзгане и хлъзгане вдигна дървеното клепало и го удари оглушително, същото направи и Необикновен старейшина от другата страна и всичките сто седемдесет и шест весла се потопиха с плясък във водата и загребаха с дълги, равномерни удари. Лодката сякаш скочи напред под краката ми. Клепалата и тимпаните биеха бавно, в постоянен ритъм: тряс, бум-бум-бум! Тряс, бум-бум-бум! Тряс, бум-бум-бум…

Много е трудно да удържиш веслото за управление на състезателна лодка, след като лодката веднъж потегли — получава се страхотно дърпане, като че ли се мъчиш да спреш препускащ впряг, и през повечето време кормчията се носи във въздуха, увиснал на голямата дръжка, мъчейки се да задържи веслото над водната повърхност, без да я докосва. Когато шаловете дадат знак за завой или се наложи леко да се промени посоката, за да се запази курсът, тогава идва ред на „козата“ да оправдае съществуването си. Надолу, тласък, нагоре! И най-малкото забавяне увеличава натиска неимоверно. Части от секундата при старта могат да се превърнат в метри изоставане на финала, а странното свръхестествено момиче на другата лодка сякаш насочваше веслото само с пръст! Аз трябваше да се боря с моето с всички сили и знаех, че нямам никакъв шанс срещу един воден дух, който живее в пълна хармония с безсмъртни войни, древни полубогове и водата, изтъкана от музика. Единствено можех да вложа цялото си старание и да се уповавам на Господаря Ли.

Порой и обвързване продължаваше да отмерва ритъма с тимпана си, но Плъзгане и хлъзгане започна да бие клепалото малко по-различно. Отначало не долових разликата. След това видях как дългият веещ се край на шала в лявата ръка на Господаря Ли се спуска и се издига и почти веднага след това дръжката на веслото ме блъсна в стомаха. Разбрах, че клепалото отсега нататък ще ме предупреждава, защото водната повърхност никак не беше спокойна. Клепалото описваше вълните — издигнахме се високо и се спуснахме надолу, тимпаните и на двете лодки леко ускориха темпото и веслата загребаха по-бързо. Видях как се издига десният шал и миг след това клепалото повтори командата: чакай… чакай… чакай… сега! Спуснах веслото във водата и натиснах наляво: едно… две… три… горе! Да го издигна отново не беше лесна работа, но се разминах само с окървавен нос, защото дръжката ме прасна по лицето. Чакай… чакай… чакай… спускай… дясно… Едно… две… три… вдигни! Не го направихме красиво, но отново се движехме но курса. Лодките продължиха да порят цветната като небесната дъга вода и успях да погледна голямата черна скала, която бяхме заобиколили току-що. На нея бяха издълбани символите на слънцето и луната, Янг и Ин, и се зачудих дали това няма нещо общо с астрономическата природа на канала, дали не беше някакъв измерителен знак?

Господарят Ли подаде сигнал, клепалото повтори командата и плавните, силни удари на водещите гребци леко се забавиха. Тряс, бум, бум, бум! Тряс, бум, бум, бум! Тряс бум, бум, бум! Завист беше подал съвсем същата команда, в съвсем същото време и лодките се движеха съвсем еднакво.

Разбира се, капитанът на лодката е най-важната фигура. „Козата“ е толкова назад, че изобщо не може да види приближаващите опасности, а светът на гребците започва и свършва с веслата им. Работата на тимпаниста е да вдъхновява гребците, да регулира темпото и да предава командите, не да ръководи. Капитанът от мястото си на носа трябва да служи за очи и ум на екипажа, защото едно погрешно движение с шала може да означава край на състезанието. Вярата ми в Господаря Ли е безгранична, но трябва да призная, че положението му не беше много по-различно от моето. Негов съперник беше един войн, дръзнал да обича и да злоупотреби с доверието на най-могъщата и опасна богиня, войн който някога се беше състезавал по същия начин с осемте шамани и който дори беше карал каляска с огнени дракони сред звездите… или нещо почти толкова драматично, ако отчетем нормалното преувеличение в поетичните творби. Кукловодът изглеждаше освободен от всякакви грижи, тялото му се движеше в синхрон с люлеенето на лодката и той дори не си правеше труда да се хване за мачтата на носа.

Тряс, бум, бум, бум! Тряс, бум, бум, бум! Тряс, бум, бум, бум! Сега лодките се бореха с вълните, издигаха се нагоре и пропадаха надолу, а аз започнах да разбирам на собствения си гръб първата причина кормчията да се нарича „коза“. При вълнение той трябва да се стреми максимално да използва въздушния поток и вятъра, за да поддържа посоката на лодката, и да гледа колкото се може по-малко да държи веслото във водата, както е общоприето, защото това е удивително трудно. През по-голямата част от времето аз бях във въздуха и се блъсках във всичко наоколо, мъчейки се да овладея огромното тежко весло, а когато погледнах вляво през водните пръски, забелязах, че Куан се справя без никакво усилие. Как успяваше? Едва ли силата обясняваше всичко. Някак си тя успяваше да предугади всяка вълна и тласък, всяко залюляване и разклащане на лодката и да реагира точно в нужния момент. Вибрациите от музиката на Ию ставаха все по-силни и по-силни. Пещерата сякаш вече я нямаше. Небето (дали наистина беше небе?) беше потъмняло, а дъгите, вплетени във водата, блестяха като огнени езици. Стори ми се, че от двете страни виждам брегове, обрасли с дървета и храсталаци и тогава на десния се появиха хора, а на левия — големи, ужасни същества.

Шаловете подадоха сигнал, тимпаните ускориха темпото и гребците забързаха. Лодките се носеха напред като стрели, носовете им пореха ниските стръмни вълни и навсякъде летяха пръски. Клепалата не преставаха да призовават… чакай…чакай… чакай… долу… тласък… горе… чакай… чакай… спусни… тласък… вдигни! Заобиколихме втора издадена напред скала със символите на слънцестоенето, но този път не можах да вдигна веслото навреме. Съмнявам се, че някой друг е забелязал лекото отскачане напред на лодката на Завист, когато Куан взе завоя перфектно, но аз го забелязах. Сега тя беше с няколко сантиметра по-напред от мен и ако тези издадени напред скали бяха свързани по някакъв начин с времето, би трябвало да има още четири — съответстващи на половин година — и никак не ми се мислеше с колко още ще ме изпревари, когато заобиколим и последната. Шаловете подаваха сигнали, тимпаните и клепалата ускоряваха темпото все повече и повече: тряс, бум, бум, бум, тряс, бум бум, бум, а на мен ми беше все по-трудно да се справям с веслото. На левия бряг виждах огромни ужасни чудовища, които ревяха, биеха се и се убиваха, и вулкани бълваха огън и лава. Земята се надигаше и се тресеше, образуваха се пукнатини. Вдясно видях мъже и жени, свити и примрели от страх, облечени в кожи, жреци с мечешки кожуси, с пришити на тях четири златни очи, те вдигаха ръце към небето и се молеха, и напред, към каменната брадва избутаха едно момиче, и точно както направи преди това Небесният господар, каменното острие падна и още една душа беше предадена на боговете.

Чакай… чакай… чакай… долу, тласък, горе… чакай… чакай… долу, тласък, горе…

Лодката Янг вече беше с половин метър напред.

Преминахме покрай следващата издадена скала и видях хора, втренчили изпълнени с ужас погледи към малко бледо слънце, подобно на догаряща свещ, и те избутваха децата навън от прикритието на пещерите и ги караха да тичат и да играят със специални шапки на главите, както все още правим в моето село през първата луна — ярко оцветени шапки, оформени като цветя или скакалци, силно открояващи се на фона на белия сняг, за да привлекат вниманието на боговете, гледащи надолу. Гасяха се огньовете, за да се запази цялата топлина за слънцето. Навън, под надвисналото сиво небе, се изнасяха твърдо сварени яйца, боядисани във весели и ярки цветове, като цветята напролет, черупките им се чупеха, а кръглите жълтъци се вадеха и се издигаха високо нагоре с ръце.

Все по-бързо се движеха шаловете, все по-бързо биеха тимпаните и клепалата и все по-бързо проблясваха веслата, а лодките подскачаха върху вълните и от ударите можеха да ти се изпочупят зъбите, един след друг, един след друг, а издължените корпуси се мъчеха да се извъртят напряко на канала и се клатеха неудържимо. Веслото ме подхвърляше във въздуха като парцалена кукла, мъчех се да използвам въздушното течение, а не водата, и все пак Куан ме изпреварваше и предугаждаше всичко — самоуверена и спокойна. Сега лодката Янг беше с повече от метър напред.

Водните пръски размазваха очертанията на бреговете. Различих едно село, което много приличаше на моето, и със свито сърце видях красивите момичета, облечени с най-пъстрите си дрехи, да седят на високи люлки, а младите мъже да ги люлеят все по-високо и по-високо — прекрасни цветя достигащи небето, и по-възрастните жени, също с пъстри дрехи, да танцуват в кръг, като листенца на цвете, около стълб, напомнящ стебло. Бащите караха синовете си да ритат топките все по-високо и по-високо, и да не допускат да падат на земята, а те бяха яркожълти като слънцето. Счупиха тържествено последния лед, изчистиха гробовете и поканиха духовете на мъртвите да се присъединят към празничното първо къпане в потока и от ръка на ръка весело се подаваха купички с вино.

Престанах да броя скалите. Вибрациите на Ию бяха станали невъобразимо силни и изведнъж разбрах как духът на старите кладенци може да предугажда всяка команда. Куан не гледаше водата, а се вслушваше в звуците, които я пораждаха. Разбрах, че ако престана да мисля и оставя тялото си да реагира на музиката, ще мога да правя същото. Но беше твърде късно. Разликата между нас вече беше около десет метра и щеше да става все по-голяма, освен ако Завист не подадеше погрешна команда. Сега виждах само гърба му, моментно, сред водните пръски и дори при това разстояние можех да доловя спокойната му самоувереност — като на човек, който се разхожда с лодка през почивния си ден.

Господарят Ли правеше единственото, което би могъл да направи — молеше се. Виждах го пред мен, изправен на издигнатия нос, с очи отправени към небето и вятърът донасяше откъслечни думи:

— Владетелко на тайнствата… Водителко на изгубените души… Обединителко на Горещото и Студеното, на Макрото и Сухото, на Направеното и Ненаправеното…

Дясната му ръка се вдигна и шалът предаде командата, а аз вече бях чул нещо в тремолото на музиката, нещо ггред нас и сега бях готов — долу, тласък, горе… чакай… чакай… чакай… долу, тласък, горе! Идеше ми да се разплача от яд. Този път Куан не ме изпревари и заобиколихме скалата едновременно, но разликата от десет метра си остана. Твърде късно, твърде късно…

— Най-велика от великите… Пазителко на най-светите саможертви… Утешителко на всичко, което боледува и мре…

След скалата ни обля слънчева светлина, толкова силна, че сякаш небето бе пламнало. От пенестите вълни на дъгата изригнаха черни фонтани и видях над повърхността да се издига един дракон, от ужасните — киао лунг — а не от добрите водни дракони. Левия бряг бяха заели страшни същества. Безмилостният Жълт вятър опустошаваше десния — събаряше колиби, покриваше всичко с пясък и цялата реколта гореше и съхнеше.

— Ти, изпълнената с тъга… Ти, утешителко… Ти пазителко на всички живи същества… — припяваше Господарят Ли.

Писъците в небето ме накараха да вдигна очи и да видя трите най-ужасни същества, трите крилати слуги иа Покровителката на болестите, позволила някога на един войн да я обича, кралицата, майка и богиня на Запада. Тези, които я познават, биха казали, че ноктите й са докоснали война съвсем леко. Сега откъм Планината на трите опасности се спускаха Големият пеликан, който носеше на гърба си Блудницата на болестите — Ию Хуа-лунг, Малкият пеликан, който носеше Тоу-шен Ниянг Ниянг — Кралицата на Чумата и Зелената птица, която носеше Ма Шен — Покровителка на пъпките и обривите на едрата шарка. Трите птици на смъртта се спуснаха ниско, с крясъци, и в един ужасяващ миг ми се стори, че огромен тигров нокът разрязва небето от хоризонт до хоризонт, но след това разбрах, че това е нокът, оформен от Жълтия вятър.

Шалът подаваше команди, а клепалото удряше: Долу, тласък, горе… чакай… чакай… чакай… долу, тласък, горе. Двете лодки взеха завоя гладко, все още с разликата от десет метра помежду им и черният ми дроб се смрази. На тази скала бяха изобразени само символите на Янг. Последната скала. Половин година. Силата на Янг трябваше да отстъпи пред Ин, ако трябваше земята да не изгори, ако трябваше чумата и болестите да не я опустошат. Лодката ни направи голям завой и успях да погледна напред. Видях бял лъч светлина да пресича водната повърхност, каналът се стесняваше, защото приближавахме линията на финала и точно в средата, увиснал във въздуха, имаше блестящ кръг. Това беше „пи“ — символ на небесната хармония, непрекъснатият кръговрат на Янг и Ин. Върховете на двата дълги остри рога на драконовите глави на лодките заблестяха със същата светлина, Господарят Ли и Завист разпериха шаловете широко, барабаните и клепалата забиха като сърца на великан, а гребците простенаха и напрегнаха сили до краен предел.

— Утешителко, ти, която даряваш чистота…

На която и богиня да се молеше Господарят Ли трябваше да побърза, мислех аз, защото гребците на лодката Янг не бяха по-лоши от нашите и преднината им не намаляваше. Аз все още се мъчех да балансирам с веслото, а лодката се мяташе като обезумяла на големите вълни и когато нещо заклокочи между двете лодки и се издигна от дълбините, в началото бях твърде погълнат от работата си, за да го забележа. След това го видях и в миг разбрах, че Господарят Ли изобщо не се е молил на никаква богиня. Още от самото начало той беше призовавал една жрица, лечителка, шаманка и сега от водата на дъгата се показа главата на Ию Лан.

Красивата дъщеря на кукловода се вгледа тъжно в мен. Устните и се разтвориха и видях блестящите зъби като на тигър, една лапа с нокти се показа над водата и отново се потопи. Две от капчиците, стичащи се по лицето й не бяха музикална вода. И тя се гмурна. Ию Лан изчезна под вълните и никога повече нямаше да я видя, но видях нещо друго. Вляво пред нас, точно пред лодката Янг, водата закипя и във въздуха се издигна голяма блестяща опашка на риба. Яркото слънце се отразяваше от люспите. Опашката замахна силно и се стовари върху носа на лодката Янг.

Сякаш беше вързана с въже, което някой рязко дръпна, и лодката спря за миг, а когато тръгна отново, разликата между Нас се бе стопила. Бяхме наравно, може би дори имахме известно преимущество, защото ритъмът на нашите гребци не беше нарушаван. Господарят Ли започна да реве като вулкан:

— Напред, Първи деятел! Напред, Бял дроб и стомах! Напред, Разум на дедите! Хао! Хао! Хао! Издигане и полет, Грабващия всичко, Точилар и ампутатор! Напред, Хриптящ похотливец! Напред, Краен и необикновен! Хао! Хао! Хао!

Порой и обвързване биеше тимпана със всички сили, Плъзгане и хлъзгане счупи дървеното клепало от удряне, а гребците бързаха да изравнят ритъма на веслата си с този на първите. Дясната ръка на Господаря Ли се протегна встрани и изчаках шалът да се развие и развее назад. Долу, тласък, горе, задръж, прецени силата и закрепи точно над повърхността, чакай шала… Долу, силно вляво, горе… долу, малко вдясно, горе…

Имахме лека преднина и лодката ни леко засече пътя на другата, греблата се удариха едни в други, дървото заскърца и застена, дългият, тънък, остър рог на носа на нашата лодка се носеше напред… и се промуши през светещия кръг „пи“. В миг финалната линия изчезна, бреговете изчезнаха, а гребците се отпуснаха назад и изтеглиха веслата си и двете лодки продължиха да се носят леко в меката мъгла.

Господарят Ли се обърна бавно към кукловода. Завист се обърна също, двамата се изгледаха за миг и след това — не смея да мисля на каква цена — лъчезарната усмивка озари шареното маймунско лице.

— Художествената справедливост е прекалено изящна за моя вкус, но не мога да не се възхищавам на ефектността й — каза Завист.

Видях как лодката му става прозрачна, а също и екипажът му — започваха да губят очертанията си в мъглата. Само кукловодът остана непроменен. Той се наведе и вдигна последната клетка, която беше взел.

— Има начин да извадиш камертона и без да пускаш на свобода съществото вътре — каза той спокойно. — Време е да се запознаете с последния от моите братя, но не се страхувайте. Един истински войн не би прибягнал до насилие, след като е приел предизвикателство и е загубил.

Той направи нещо с лявата си ръка, последва ослепителна светкавица и когато отново можех да виждам, пред мен стоеше последното божество демон. „Богът на чувалите със сигурност е последното творение на една загиваща нация — каза ми Господарят Ли по-късно — със сигурност той е най-ясното определение на това, какво означава да изгубиш една цяла цивилизация.“ Представляваше една безформена торба — това е всичко. Баща му е Хаос, а майка му — Нищото. Няма причина да съществува, няма начало, няма край. Великият войн, когото познавах като Йен Ших, прегърна брат си и торбата се разтвори, за да го приеме, след което се издигнаха във въздуха и запърхаха като сляпа нощна пеперуда, насам и натам, Завист и Анархия, без цел и неразделни, полетели, за никъде, за да намерят нищото.

Лодката Янг заедно с целия екипаж вече я нямаше. Лодката Ин, на която стоях, сякаш ставаше прозрачна, но някак си аз не се страхувах, че ще се разтопя. Пуснах веслото и преминах напред между гребците до Господаря Ли.

— Вол, гледай — каза ми той тихо.

Мъглата пред нас започваше да се разсейва, ние се носехме плавно напред и изведнъж спряхме край един дълъг сив кей, където ни чакаха духовете.

* * *

Когато мъртвите се качиха на борда, настроението им беше празнично. Стори ми се, че не заемат никакво пространство — без значение колко от тях се качиха по трапа, който Плъзгане и хлъзгане и Порой и обвързване бяха спуснали. Разбрах, че съм свършил работата си, а също и Господарят Ли, и че отсега нататък опитният екипаж ще поеме всичко в свои ръце. Най-накрая кеят се опразни. Водещите гребци оттласнаха лодката и тя отново започна да се движи в мъглата. Аз стоях на издигнатия нос до Господаря Ли. Погледнах назад към кърмата и оттатък веслото за управление видях призраци, надвесени над водата, да зоват и умоляват. Обърнах се към мъдреца с питащ поглед.

— Мъртвите се опитват да придумат злите дракони да последват лодката и изпратят дъжд — обясни той тихо. — Виждаш ли, Вол, това е споразумение сключено много отдавна. На празника на мъртвите ние им носим летни дрехи, храна и вино, изчистваме гробовете им и ги правим уютни. На празника на гладните духове ние храним тези духове, които са сполетени от нещастието да нямат семейство, което да се грижи за тях, и се молим за душите им. На празника на всички души ние носим на мъртвите книжни пари, за да могат да откупят зимните си дрехи от заложните къщи в Земята на сенките, а когато се наложи им носим и нови дрехи, а и всичко друго, което им е необходимо за зимата. В замяна на това духовете ни помагат да получим дъжд и се борят се срещу епидемиите и болестите, защото злините повече нямат власт над тях.

Бяхме преминали през мъглата и сега се плъзгахме бавно по Северното езеро. Страхът бе прогонил тълпите от бреговете, но старицата, наречена Ниао-тунг „Нощно гърне“ и старецът, наречен Ие-лай-хсианг „Тамян, който ухае нощем“ (има се предвид миризмата, която се разнася вечер, когато събуе сандалите си) нямаха намерение да се откажат от ритуала, който изпълняваха още от деца. Двамата с болка приближиха брега на езерото. Те засенчиха очите си с длани, погледнаха към нас, сякаш не ни виждат, и по лицата им се изписа изумление. Властите бяха казали на двете залитащи отрепки, че тази година няма да има състезание. Те си кимнаха решително и пуснаха книжните си лодки сунг уен във водата. Лодките щяха да отнесат болестите, които биха могли да сполетят семействата им през следващите шест месеца. „Тамян, който ухае нощем“ хвърли и шепа малки глинени кученца, които щяха да гонят и хапят измъкналите се от лодките болести и щяха да им попречат да доплуват обратно на брега.

Малките книжни лодки се привличат от вълните, оставяни от състезателните лодки дракони. Духовете зовяха и умоляваха, а малките люлеещи се лодчици послушно се обърнаха и заплаваха по клатушкащата се следа зад кърмата ни.

Лодката завибрира като камертон. Видях как къщите на брега се тресат и как падат керемиди. Великото Ию свиреше последните тонове, отбелязващи точния миг на слънцестоенето. Тогава, вдясно на борда от водата се издигна красив прозрачен фонтан, все по-високо и по-високо, разпери драконови криле и се превърна в облак. Последва го още един дракон и още един те се насочиха към мръсните пръсти на Жълтия вятър и го подгониха назад към Монголия. Облаците откриха половината небе точно навреме, за да видим светлината на залязващото слънце, заваля дъжд, хладен свеж бриз лъхна над града и хората започнаха да излизат на улиците, да тичат към водата и да пускат книжните лодки на семействата си.

— Вол…

Обърнах се и извиках от изумление, защото от духовете на мъртвите се отделиха две сенки. Приближиха се до мен, майка ми ме прегърна, а баща ми се усмихна и закърши пръсти от смущение.

Стотици духове приветстваха Господаря Ли. Сега ни следваха десетки книжни лодки, понесли болестите, клатушкаха се на леките вълнички, блестящи в светлината на залеза и когато отделих поглед от родителите си, видях някаква тъмна пелена, като стена от тежка мъгла, в чиято среда имаше светеща арка, а водата, която минаваше под нея беше изтъкана от цветовете на небето.

— Но, майко, Пекин не се различава чак толкова от нашето село — казах аз. — Не бива да вярваш на всички ужасни неща, които чуваш…

Духовете около Господаря Ли отстъпиха назад и се поклониха чак до палубата, а мъдрецът тръгна напред, широко усмихнат, за да приветства осем същества с ниско спуснати качулки, които го наобиколиха и поведоха оживен разговор.

Аз се засмях и посочих с ръка:

— Виж, това е Господарят Ли. Как бих могъл да имам неприятности, когато помагам на такъв симпатичен възрастен човек?

Лодката тихо премина под блестящата арка. Пред нас израсна силуетът на дървото Йо, на което богинята Кан-Шуи улавяше слънцето, изкъпваше го и по подземния поток го изпращаше на другия край на света, за да може да се изкачи в клоните на дървото Фу-санг и отново да достигне небето. Цветовете на дървото Йо бяха започнали да се разтварят под светлината на първите звезди, а водата около нас беше все така величествена, изтъкана от цветовете на залеза.

— Вол — каза Господарят Ли. — Вземи уважаваните си родители и елате да поздравите едни приятели!

— Да, учителю — отвърнах аз.