Бари Хюгарт
Осем ловки демона (23)

Глава 23

Когато Господарят Ли ме поведе нагоре по една от стълбите към навеса за градинарски инструменти, не срещнахме повече войници, но когато със стария мъдрец на гърба си се изкачих до пенещото се езеро, в което едно колело изсипваше вода, и двамата се стреснахме, но този път от природата. Бях сигурен, че денят е минал и че трябваше да е поне полунощ, но още беше следобед, при това какъв! Жълтият вятър се беше нахвърлил върху Пекин с нечувана отмъстителност и вихрушките танцуваха из улиците на града, изпращайки в небето облаци боклук, който се рееше насам-натам и после отново падаше на земята, като мръсни снежинки от накълцано зебло, парчета рогозки, нацепен бамбук, хранителни отпадъци, умрели плъхове. Пясъкът ни шибаше по лицата. Вятърът виеше като глутница прегладнели вълци и свистеше между елегантните дворци, брулеше клони и листа, стържеше по керемидите. Водата на Златната река беше покрита с пяна от ударите на милионите малки жълти песъчинки, а слънцето, отвъд маранята, изглеждаше зловещо подуто и кървавочервено. Десетки черни косове, накацали по кули и парапети, се открояваха на фона на горящото небе.

— Пламъци в небето — промърмори Господарят Ли в ухото ми. — Което се е случило веднъж, може да се случи и два пъти, включително и „Небе, огън, смърт, птици, лодки призраци, дъжд, състезание“. Вол, най-бързо ще стигнем до Двора на евнусите по Златната река, така че намери сал и прът, и да тръгваме.

Отчупих металното острие от един бамбуков прът за подкастряне на дървета, откъртих голямата дървена врата от една барака и я хвърлих във водата. Получи се доста добър сал, който можеше да издържи и двама ни. Оттласнах го с пръта и се пуснах по течението. Започнах да карам сала ритмично, с големи плавни движения и скоро набрахме прилична скорост. На няколко пъти се спускахме по водопади, които бяха прекалено декоративни, за да са опасни, и скоро видяхме целта на пътуването си. Когато разбрах, че голямата базилика пред мен е казармата на Черната стража, където Шопа-рът, Хиената и Чакалът бяха отвели Ию Лан, сърцето ми се сви. Пред нея имаше ниска стена, която освен това ограждаше и Двора на евнусите, разположен между елегантния им дворец и Двореца на южния аромат. Всичко това беше малко по-ниско от мястото, където се намирахме. След малко Златната река щеше да се спусне по една не много висока скала — едно от малкото естествени препятствия в Забранения град, която ограждаше Двора на евнусите отпред. Искам съвсем ясно да опиша мястото, така както го виждахме от тази скала. Долу беше големият кръгъл двор, покрит с мраморни плочи, в чийто център имаше древен кладенец, около който беше издигната кръгла каменна платформа — някога тя е била използвана за жертвоприношения по време на религиозни обреди. До основата на скалата имаше още една издигната платформа, така че водопадът зад нея да образува величествен фон и когато имаше значителни поводи, там гордо седяха височайшите лица. Вляво беше Дворецът на южния аромат, вдясно беше Дворецът на евнусите а отзад — базиликата на Черната стража.

Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясно можех да видя, че всички прозорци, балкони и тераси са отрупани с хора, вперили поглед надолу към двора, който също беше претъпкан с евнуси и войници. Господарят Ли ме накара да закарам сала на брега и да го извадя от водата. Продължихме пеша и когато подадохме глави през тръстиките край водопада, видяхме, че се намираме точно над платформата с официалните лица, насядали на столове, наподобяващи тронове. В средата беше Ли Котката, а от двете му страни — двама от евнусите, чиито имена бяха в списъка. Останалите мандарини от чаената конспирация също бяха там и ноктите на Господаря Ли се забиха в раменете ми, защото до столовете видяхме петте древни клетки.

— Клетките, Вол! — прошепна Господарят Ли. — Сега единствената ни надежда е да се доберем до тях преди да го е направил Завист. Ако не съм се излъгал нужна му е само още една, а не можем да допуснем да постигне своето.

Явно бяхме улучили паузата в някакъв обред. Не си давах сметка колко неестествено тиха е тълпата долу докато една всеобща въздишка не посрещна главната фигура на церемонията, която се появи иззад параван, украсен със свещени символи. Беше Небесният господар. Шапката му беше окичена с черепи, а зад него крачеше висш жрец, който носеше каменна брадва върху обшита със злато възглавница. Те бавно се изкачиха по стъпалата върху платформата около стария кладенец. Последва дълга ритуална молитва, която не можах да чуя, но все едно, защото сигурно нямаше да разбера нищо. След това войниците направиха път на още двама жреци, които водеха колона оковани затворници. Откачиха първия от групата и както беше с веригите, го избутаха на платформата, където го сритаха, за да падне на колене пред Небесния господар.

Висшият жрец вдигна ръце и извиси глас към небето в някаква молитва, а Небесният господар вдигна каменната брадва над главата си. Гледах и не вярвах на очите си, когато тежкият топуз се стовари злобно и размаза черепа на затворника. След това старият светец със силен, презрителен ритник блъсна трупа към ръба на кладенеца и той изчезна в тъмнината. От тълпата се надигнаха възторжени възгласи, а мандарините и евнусите започнаха да аплодират. Погледнах втренчено Господарят Ли.

— Молеха се, за да привлекат вниманието на Небето, но не ми се вярва всичко това да се хареса на небесния император — каза той гневно и със свито гърло. — Ако Височайшият Джеда има някакъв недостатък, това е най-вече раздразнителността му и е най-добре веднага да направим нещо, преди Доктрината на бедствията да е влязла в действие. — Господарят Ли започна да ме удря по рамото бързо и силно: — Клетките, Вол, трябва да вземем тези клетки и нямаме право да се тревожим за рисковете. Да тръгваме!

— Да, учителю — отговорих аз с готовност.

Към каменната брадва на Небесния господар вече влачеха втора човешка жертва, което значеше, че никой няма да гледа към скалата, когато се спусна по нея с Господаря Ли на гърба си. Чух ликуването на тълпата при разбиването на втория череп и започнах да се моля за помощ. Горещо, но не сляпо. В главата ми се беше очертал много ясен образ. Къде беше кукловодът? Ако можеше отнякъде да се появи Йен Ших с дръзките пламъчета, танцуващи в дълбоките му очи, с мечове в двете ръце, които се въртят по-бързо от крилата на птица…

Достигнахме плиткото езерце зад платформата и тръгнахме през него, когато Господарят Ли извика тихо и погледна вляво. Видях фигурата, която се спускаше по стената откъм Двореца на южния аромат, и също извиках. Това не беше този, за чието присъствие се молех, но беше не по-малко силен от него и се запъти право към платформата и клетките. Сините бузи, червеният нос, жълтата брада и сребристото чело изглеждаха съвсем на място на фона зад тях — вихрушките, носещи във въздуха купчини боклук, свистящия жълт вятър, подутото, кървавочервено слънце и воя на поривите между дворците.

— Бързо, Вол! — извика Господарят Ли. — Не бива да пипне още една клетка!

Напрегнах всички сили със стареца на гърба си и пропълзях на платформата. Все още бях на колене и лакти и тъкмо се готвех да скоча, когато голямата маймуна се приземи между троновете леко като перце. С един саблен удар тя строши врата на най-близкия мандарин и грабна клетката му, след което очите й се втренчиха право в мен и Господарят Ли. Стори ми се, че в тях виждам весели искрички. С още два скока Завист слезе от платформата и хукна към стената. Един бдителен войник успя да хвърли копието си, което падна на метър зад маймуната човек и след още две секунди тя изчезна заедно с клетката.

За нещастие ние все още бяхме там. Мандарините се разкрещяха и започнаха да сочат към нас, а цели взводове войници се втурнаха, за да ни уловят. Не ни надупчиха като игленици със стрелите и копията си единствено защото се бояха покрай нас да не улучат мандарините и евнусите, но това беше само временно спасение. Ли Котката крещеше, че иска кръв, а Черните стражи ни обграждаха отвсякъде. В този момент се случи нещо, което накара всички глави да се обърнат. Мислех, че в затвора, когато Ханджията Ту се упражняваше с колегите си палачи, съм чул най-ужасяващите възможни писъци, но бях сгрешил. Сега се чу нещо още по-ужасно. Идеше откъм базиликата на Черната стража и погледът ми, заедно с всички останали, се насочи натам.

Малко над нивото на стената, ограждаща Двора на евнусите, по продължение на сградата минаваше дълга тераса. По нея залитаха Хиената и Чакалът — съвсем голи — и с писъци, изпаднали в смъртен ужас, скубеха косите и разкъсваха месата си. Следваше ги Шопарът — също без дрехи — само че на гърба му имаше гола жена. Беше Ию Лан. Той виеше не по-слабо от другите двама, докато се мъчеше да извади очите си, и разбрах, че и тримата са полудели. Безнадеждно, ужасяващо полудели. Маранята около тях предизвикваше подобни на съновидения зрителни измами и, като че ли на сън, ми се стори, че виждам блестящи остри зъби край неясните очертания на красивата глава на Ию Лан, ужасни нокти, обхванали кръста и и нещо навито и люспесто около краката и. Миражът създаваше впечатлението, че тя се смее възторжено, яхнала безумеца… Но усетих, че Господарят Ли ме удря по гърба и го пуснах да слезе.

Той се хвърли към една от клетките, а в това време Ли Котката и войниците гледаха вцепенени към балкона. Успя да я грабне и да измъкне четчицата. Присви очи към символите, гравирани върху пръчките и докосна два пъти човека с веслото.

— Козльо, козленце, с мило личиценце — запя той и четчицата докосна символа на барабана — прескочи стобора и излез на двора — четчицата докосна една глава с шал — донеси трева, хрупкави листа — четчицата докосна Синия дракон на изтока и Белия тигър на запада — мама да нахраниш, ако я завариш, ако ли пък не, май е най-добре братята си гладни да нахраниш — четчицата се плъзна по наредените един до друг гребци — Едно… две… три… четири… пет… шест… седем… осем!

Ослепи ме бяла светлина и когато отново можех да виждам, пред мен стоеше Туан ху — огромно, подобно на жаба същество, клекнало в средата на подиума. Ужасните му очи се вторачиха в мен, устата му се отвори.

— Вол!

Господарят Ли докосна с върха на показалеца си най-напред лявата вежда, после дясната и след това върха на носа си, а аз побързах да повторя жеста, който бях сънувал. Ужасните очи се отместиха от нас. Устата увисна, огромният език се показа навън и фонтан изгаряща киселина заля войниците и мандарините, като разяждаше еднакво добре както дрехите, така и плътта им.

— Вол, ето какво има в клетките! — извика Господарят Ли. — Точно това, което ни трябва!

На дъното се отвори малко капаче, Господарят Ли мушна пръсти между пръчките и извади още нещо, което бях виждал в сънищата си — малък предмет, подобен на вилица, но само с два зъба. Той бързо го мушна в пояса си и се втурна към съседната клетка, но в този момент вниманието ни привлече една цяла поредица невероятни събития.

Мандарините и войниците все още крещяха, киселината не преставаше да ги залива и тогава сред тях на подиума с рев и вой се качи един побеснял светец. Небесният господар наистина беше излязъл от кожата си. Не обърна никакво внимание на демона божество и се хвърли с каменната брадва към Господаря Ли, като междувременно строши главата на един мандарин, изпречил се на пътя му. Аз го хванах за краката точно когато се канеше да обезглави Господарят Ли и тримата паднахме в езерцето зад подиума, под пенливия водопад.

За щастие водата намали силата на удара, тъй като главата ми се блъсна в една подводна скала. Не изпаднах изцяло в безсъзнание, но изобщо не можех да движа тялото си, защото бях зашеметен и само гледах безпомощно какво става. Небесният господар се спусна отново към Господаря Ли. Светецът беше изпуснал брадвата при падането, но необикновено силните му ръце бяха стиснали мъдреца за гърлото и знаех, че той няма никакъв шанс да оцелее. Водното колело непрекъснато изливаше съдържанието на големите кофи в Златната река и водата не преставаше да се пени около нас. Тогава усетих, че нещо се удря в краката ми. Беше тялото на офицера със счупен гръбначен стълб. След това изникнаха две ръце, които се протегнаха покрай мен, вкопчиха се в ръцете на Небесния господар и ги махнаха от врата на Господаря Ли.

— Гилдията на сингапурските търговци предлага така забележително наречените „деветкаменни благородници“, което означава малки шаранчета — долетя до лявото ми ухо клокочещият, гъгнещ глас на Ханджията шеста степен Ту. — Трябва да се знае, че шаранче-тата се задушават, докато станат на яхния заедно с риби папагали, жълти жаби и свинскомасни масленотестени рибки, макар и някои авторитети да твърдят, че яденето на прекалено много деветокаменни благородници води до оплешивяване, слепота и разлагане на костите. Това, според мен, е погрешен извод, дължащ се на факта, че писменият знак за „риба“ е много подобен на писмения знак за „кайсия“, а кайсиите, то се знае, водят до всички тези неща, ако се прекалява с тях.

Господарят Ли успя да си поеме дъх и след това да извади ножа си. Заби го в гърдите на Небесния господар с всички сили и направи голям разрез. После направи втори разрез, диагонален на първия. Не потече кръв. Нито капка. След това, докато гледах с ужас какво става, две малки зеленикави лапи се показаха измежду ребрата в раната и ги раздалечиха. Показа се малка маймунска главичка. Изпълнените с омраза очи се вторачиха в нас, маймунката наплю Господаря Ли и изскочи от обвивката на Небесния господар. После запляска през водата, покатери се по скалата и изчезна само за миг. Чак тогава си спомних къде съм я виждал — беше малката маймунка подарък, която се кланяше на Небесния господар и беше очаровала старата му прислужница.

Мъдрецът коленичи в езерото, прегърнал като малко дете тялото на стария си приятел и учител, и заплака. Погледнах към подиума и видях Ли Котката, който наблюдаваше всичко онемял. Евнухът се обърна и махна на войниците. Аз се спуснах, грабнах клетката от Господаря Ли и измъкнах четчицата през дупката в горния й край.

— Козльо, козленце — започнах задъхано — с мило личиценце… прескочи стобора и излез на двора… донеси трева, хрупкави листа, мама да нахраниш, ако я завариш, ако ли пък не, май е най-добре, братята си гладни да нахраниш: Едно… две… три… четири… пет… шест… седем… осем!

Затворих очи от светкавицата и побързах да направя омилостивяващия жест, а над мен Ли Котката и войниците се разпищяха от ужас и побягнаха. Погледнах отново и видях ужасната, но някак си трогателна змия Уей, с двете й човешки глави и глупави шапчици, с малкото и червено сетренце. Но въпреки всичко, тя беше голяма, от устите й се показваха остри зъби, а тялото й се виеше и блестеше. Зад себе си чух учестено дишане, след което Ханджията шеста степен Ту с мъка се добра да демона божество и разпери широко ръце. Очите му бяха замъглени от екстаз, в гласа му звънтеше страхопочитание:

— О, славна вкусна змия на Серендип, ще бъдеш окъпана във вино и мед, затоплени от бебешки дъх! Ще бъдеш изпържена в мляко с трюфели от морски змии кърмачки! Ще бъдеш положена в бульон от перли и сълзи от еднорог! Ще бъдеш боготворена! Ще бъдеш обожавана!

Ханджията шеста степен Ту разпери ръце колкото се може по-широко и с любов прегърна змията, а тя се уви на спирала около него и го притисна към себе си. За момент останаха неподвижни като омагьосани. След това ме заслепи нова светкавица и когато отново отворих очи, сред вихрушките летеше голям бял жерав и пресичаше слънчевия диск.^[1]

— Вол!

Откъснах поглед от летящия жерав и видях, че Господарят Ли се мъчи да достигне друга клетка. Изпуснах тази, която държах, изкваках като гъска, наведох се отново, бръкнах вътре и извадих малкия, подобен на вилица предмет. След това скочих към другите клетки и се оказах заобиколен от последните двама мандарини и Ли Котката. Бедата беше, че край тях имаше трима или четирима войници, а аз се оказах заклещен между два от съборените тронове. Все пак не престанах да се мъча да ги отблъсна с взетото от един умрял войник копие.

Подобното на жаба божество демон продължаваше да плюе киселина, но трябваше да внимава да не нарани приятели, тоест тези, които са направили нужния жест, така че поне с това нямах проблем. Тъкмо се мъчех да попреча на нечие копие да ми стане втори гръбначен стълб, когато чух:

— Едно… две… три… четири… пет… шест… седем… осем!

Този път затворих очи преди да ми ги затвори светкавицата. Отворих ги, за да направя омилостивяващия жест и видях единствения женски демон Ну Па, който представляваше нещо като ниско летящ облак, висок не повече от половин метър. След това от него изникнаха безбройни пипала, които плъзнаха навсякъде, обвиха всичко, и огромни длани от блатна мъгла се разтвориха и започнаха да докосват виещите войници и пищящите евнуси, а по лицата и телата им се появиха ужасни черни мехури, които те обезумели се мъчеха да махнат. След това започнаха да падат и да умират в конвулсии.

Един покрит с черни мехури евнух се свлече в краката на заобиколилите ме войници и това ми помогна да грабна четчицата от последната клетка.

— Козльо, козленце, с мило личиценце прескочи стобора и излез на двора донеси трева, хрупкави листа, мама да нахраниш, ако я завариш, ако ли пък не, май е най-добре братята си гладни да нахраниш: Едно… две… три… четири… пет… шест… седем… осем! — Стиснах клепачи, направих жеста и погледнах отново, за да видя края на Ли Котката.

Чхи е най-странният от демоните божества. Миризмата му е на мухъл, цветът му е сивкавобял като облачна сутрин, издава звук, подобен на въздишка и стенание, а формата му е на виещ се около труп покров. Меката тъкан се плъзна по подиума като змия, стигна до чифт крака и започна да се увива около тях. Ли Котката престана да ми крещи гневно и погледна надолу. Замахна с меча си, но успя само да среже лявото си бедро. Изрева, хвърли оръжието и хвана парчето плат с две ръце. То не оказа никаква съпротива. Ли Котката го дръпна както трябва и успя да го махне от себе си, но другият му край отново започна да се омотава около краката му веднага щом го пусна. Започна да пълзи нагоре по гърба на евнуха и постепенно вонящият на мухъл, сивкавобял стенещ и пъшкащ покров се изви около него и прилепи ръцете до тялото му. Евнухът не преставаше да крещи, а очите му бяха изцъклени от ужас. Платът започна да се омотава по-бързо, около коленете, кръста, гърдите, раменете и накрая около врата и брадата. Кристалният съд, съдържащ частите, от които Ли Котката се беше лишил, за да напредне повече в кариерата си, се издигна нагоре пред лицето му и покровът се уви няколко пъти около него. Писъците секнаха и ужасените му очи се скриха. Сега се виждаше само челото, блестящо от протоколен сапун, и темето, но скоро и те изчезнаха под покрова. Сивобялата какавида се олюля и падна като отсечена и последното, което си спомням от Ли Котката, беше, че се гърчи, но не много бързо.

Грабнах вилицата от последната клетка, а Господарят Ли се затича, метна се високо на гърба ми и извика в ухото ми:

— Кладенеца! Бързай към кладенеца!

Аз скочих долу на мраморната настилка и запрескачах гърчещите се тела. Качих се на платформата около тъмната дупка, а мъдрецът слезе от гърба ми. Киселината и блатната мъгла все още търсеха жертви и виковете бяха толкова силни, че Господарят Ли трябваше да се наведе до ухото ми и да крещи:

— Вол! Погледни в кладенеца и ми кажи какво виждаш!

Аз легнах по корем колкото се може по-напред и очите ми се разшириха още повече, отколкото бяха досега. Станах отново и изкрещях:

— Жабите! Долу има нарисувани жаби, точно както в съня ми!

— Трябва да се спуснем! — извика Господарят Ли. — Веднага!

За разлика от съня ми, тук нямаше макара и ведро. Обърнах се и видях, че стражите са избягали, но веригата със затворниците е заключена за един стълб, така че горките клетници не можеха да помръднат. Халката с ключовете се търкаляше недалеч, аз отключих оковите и пуснах нещастниците да се спасяват кой както може. След това завлякох веригите до кладенеца, заключих ги една за друга и закачих единия край за една метална пръчка, на която някога може би беше стояла макарата. Така щеше да е много по-трудно да се спуснем в кладенеца, но все пак едно нещо беше по-добре, отколкото в съня ми — нямаше я ужасната миризма на разлагаща се плът — макар че скоро щеше да я има, след като жертваните нещастници започнеха да се разлагат — и отдолу не се чуваше страховитото ръмжене.

— Там!

Светлината от гърлото едва ни помогна да различим кръглата дупка в стената. Започнах да люлея веригата все по-силно и по-силно, оттласнах се от отсрещната стена и най-накрая успях да се закача с крак за някаква издатина в дупката. Влязохме в тесния проход и завързах веригата за един камък в началото, в случай, че се наложи да се върнем оттам. След това тръгнахме през тунела, който беше осветен от слаба зелена флуоресцираща светлина.

Някаква вибрация ронеше малки камъчета от тавана. Тя ставаше все по-силна и по-силна и накрая ни удари силна въздушна вълна. Образува се могъщ звук, който превърна костите ми в желе, и впоследствие се превърна в музикален тон, който съвсем буквално ме залепи за стената. Разбрах какво е това още докато въздушният поток ме блъскаше в ребрата. Беше тайнственият звук, който обявяваше настъпването на слън-цестоенето още откакто великият музикален инструмент е бил построен от осемте шамани, но честно да си призная, съвсем бях забравил, че моментът е настъпил. С ужас разбрах, че би трябвало да се намираме в самото Ию. Този тунел изглежда беше една от тръбите му. Досега звукът беше само нещо като подготовка, като прочистване на гърлото, а какво ли щеше да се случи, когато достигнеше пълната си сила и ни завареше притиснати в тесния проход?

— Това е Завист! — извика Господарят Ли. — Той е поставил на място първия ключ Янг! Бързо, Вол! Бързо!

И аз хукнах напред със стареца на гърба си, макар че нямах никаква представа какво има пред краката ми Ако на пода имаше някаква дупка, неминуемо щяхме да умрем. Оставаше само да бягам с всички сили, съвсем сляпо, и когато втората звукова експлозия долетя по тунела, ме завъртя като пумпал.

— Ще има още две! Бързо! Бързо! — извика Господарят Ли.

Следващите два музикални тона ни се отразиха по-зле, защото бяхме по-близо до източника, но опасенията ми, че тъпанчетата ми ще се спукат, се оказаха неоснователни. В началото тичах надолу, но сега тунелът стана равен. Светлината стана по-ярка, което беше добре дошло, защото успях да видя и да спра навреме. Спрях запъхтян на ръба на една скала, надвиснала над голяма зала, и ги видях — огромните извити форми, които не бяха змии, а тръби на орган, свързани с по-малки и с още по-малки. Намерих стъпалата и хукнах надолу. Най-накрая открихме осемте малки тръбички, влизащи в осемте кутии, разделени на две групи, по четири от всяка страна.

Господарят Ли скочи от гърба ми.

— Отляво са Янг — измърмори той. — Всички мъжки кутии би трябвало да са пълни.

Опита се да отвори левите кутии, но капаците им сякаш бяха залепени и не успя.

— Ин ни чака — каза той след това и с лекота вдигна капака на първата кутия вдясно.

Вътре имаше малка поставка точно както в сънищата ми, а отдолу в скалата видях тесен отвор, вероятно предназначен за въздуха. Господарят Ли извади двете малки двузъби вилици, а аз му дадох и моите две.

— Приличат на камертони — отбеляза той, — но могат да правят нещо необикновено със звуковите вълни. Ще ми се да можех да поговоря с осемте шамани, за да ги попитам някои неща.

Господарят Ли сложи първата вилица на мястото й в кутията и затвори капака, който прилепна плътно на мястото си, след това направи същото с останалите три и бързо се отдалечи в сянката. Когато изтичах след него, видях портите. Имаше два чифта огромни стоманени врати, едни до други. Тези отляво бяха отворени, а тези отдясно — затворени. Господарят Ли се приближи до затворените, откъм страната на Ин. Нещо започваше да вибрира силно и след миг първият тон на Ин изригна. Задържах мъдреца, за да не го издуха течението, а когато звукът заглъхна, големите врати бавно се отвориха.

Минахме оттатък, а аз замръзнах на място и онемях. Намирахме се на една каменна пътека между два широки канала. Левият беше пълен с вода, но каква вода! Сякаш беше направена от трептящ, прозрачен въздух и цветовете на дъгата бяха вплетени в него! Господарят Ли хлъцна от удоволствие, когато я видя.

— Вол, спомняш ли си какво каза Ханджията Ту? Че Ию е било построено от осемте шамани, за да създава музика, която се превръща във вода. Е, ето какво е имал предвид. Гледай, идва и още.

Десният канал беше сух, но сега вибрациите на Ию сякаш ставаха видими и постепенно в него се появи искряща водна пътека с цветовете на дъгата.

— Бързо!

Изтичахме напред и стигнахме до още един чифт големи врати — отляво отворени, отдясно затворени. („Шлюзове? — зачудих си аз. — Колко странен канал!“) Тогава долетя звукът от втория камертон и вратите се отвориха, а сухото корито нататък отново се запълни с вода. Минахме през още две подобни врати, образува се още вода, и след втората, сияйната водна пътека достигна до един кей, какъвто имаше и на левия канал. Там чакаха две големи лодки дракони, които се различаваха единствено но символите — на едната имаше Ин, а на другата Янг.

И двете бяха дълги поне по петдесет метра, но бяха толкова тесни, че между двата реда седалки, по една от всяка страна, имаше съвсем тесен проход, колкото да може да се премине. На платформите в средата бяха оставени по един тимпан и по едно дървено клепало, а на повдигнатите носове бяха сложени шаловете за предаване на команди, оцветени в бяло и зелено. Греблата за управление, окачени на кърмата, бяха дълги поне по петнадесет метра и забелязах, че носовете и на двете лодки са оформени като традиционните драконови глави, само че от челата им стърчеше дълъг остър рог.

Екипажите бяха строени на кейовете — по осемдесет и осем души на лодка — и сред тях забелязах червените кърпи около челата на „братята“ — главните гребци. Не знаех какви са другите. Когато се приближихме, напред пристъпи човек с обикновена бяла роба и се поклони. В тази обстановка сините бузи, червеният нос, сребристото чело и жълтата брада изглеждаха съвсем на място, а гласът му беше ясен и отчетлив.

— Ако искаш вярвай, Ли Као, но се молех да извършиш невъзможното и да успееш да дойдеш днес, за да почетем слънцестоенето заедно — каза Завист.

Въпреки твърденията на критиците си, аз не съм пълен идиот. Не се изненадах. Натъжих се, това да, дори се ужасих от някои споходили ме мисли, но никак не се изненадах, че гласът на Завист, беше всъщност гласът на кукловода Йен Ших.