Бари Хюгарт
Осем ловки демона (7)

Глава 7

Досега бяхме посещавали Небесния господар само в кабинета му, но сега Господарят Ли ме заведе у дома му, при това още в ранни зори. Обясни ми, че светецът се будел още с изгряването на зорницата. Отвори ни една възрастна Прислужница. Тя добре познаваше Господаря Ли, така че ни пусна в семплата почти празна къща без да задава въпроси. Вътре опитомени елени си играеха с кучетата, с които бяха отраснали заедно, домашни папагали вдигаха врява недалеч от котките, а един стар сънлив бухал отвори очи и каза: „У!“ След това отново излязохме навън, в най-известната частна градина в Империята. През пролуките в листака прозираха първите слънчеви лъчи, а долу се виждаха малкият кей и специалната рампа, която позволяваше на Небесния господар да се качва в лодката си. Самата градина не може да бъде описана, макар че безчет писатели са се опитвали да го направят. Цялата работа беше в простотата й. Преброих три езерца с рибки, купчина камъни, десет дървета — толкова стари, че и по най-малките им клонки висяха мъхове и лишеи — малка полянка, на която имаше статуя на Лао Цу, много раздърпани храсти и незнайно колко цветя. Това беше всичко, но то не може да обясни чувството за безвремие, което обвива като воал всеки посетител — усещането за нещо непрекъснато, без начало и без край. Може би най-близо до истината е Юан Мей в популярната си песен „Градината на Господаря“, но дори и той признава неуспеха на произведението си като цяло, с изключение на първия куплет:

Вятър тъй древен наоколо пее

с аромата на пролет и лято, тъй нежно той вее.

— Ела тук! О, приближи се!

В хилядите отминали дни потопи се!

Когато приближихме, Небесният господар довършваше сутрешния си чай, седнал край една маса, направена от малък воденичен камък.

— Здравей, Као! — поздрави той весело, но имах чувството, че тази веселост трябва да си пробива път през дебела пелена от тежка умора. — И светла добра утрин на теб, Вол. Други гротескни убийства ли ви водят насам?

— Да, едно. Но тъй като беше безкрайно жестоко и зловещо, не бих го нарекъл „гротескно“ — отговори Господарят Ли и разказа подробно това, което бяхме видели, като спираше и се връщаше назад, когато усетеше, че вниманието на светеца отслабва.

— Ли Котката, а? — каза накрая Небесният господар. Това никак не ми харесва, Као. Той е много могъщ и много хлъзгав. Съмнявам се, че ще успееш да го уловиш и осъдиш за убийство.

— Точно това казах и на приятеля ни кукловод — отвърна Господарят Ли. — Според мен единствената ни надежда е да разберем точно с каква контрабанда се занимават и да ги притиснем заради нея. Трябва да принудим дребните риби да обвинят мандарините в убийство, без значение дали е вярно, или не, а след това да накараме тях да хвърлят всичко върху могъщия евнух. Доста е объркано, а може би и излиза, донякъде, от рамките на закона, но не знам какво друго бихме могли да направим.

— Действай в рамките на закона, Као — посъветва го Небесният господар внимателно.

— Да, учителю — отговори Господарят Ли прилежно и кръстоса като ученик показалеца и средния пръст на лявата ръка зад гърба си. — Да си призная, не мандарините, евнусите и техните далавери и убийства ме интересуват. Готов съм да се обзаложа на каквото поискаш, че ролята им във всичко това, което се разиграва в момента и което е безкрайно важно, е само незначителна. Учителю и приятелю мой, как би разтълкувал появата на тези древни клетки, които може би са принадлежали на осемте шамана? Ами появата в същото време на тези второстепенни божества демони, принадлежали на една унищожена религия? Ами това проклето маимуноподобно създание, което може би е съучастник в убийствата на мандарини и със сигурност краде клетки, включително и моята?

Небесният господар се почеса по носа и сви рамене.

— Откъде да знам, Као? Най-напред, сигурен ли си, че шарената муцуна на маимуночовека е истински? Не е ли качествен театрален грим?

— Истинска е — отвърна Господарят Ли без сянка на съмнение. — Вол?

— Да, учителю, истинска е — потвърдих аз. — Луната светеше много силно, а също и лампите в стаята. Можех да видя и порите на кожата му… Не, не беше боя.

Небесният господар се замисли.

— Не мога да се съсредоточавам вече — каза той след малко. — Аз съм като старо дърво, което умира откъм върха. Ще ви кажа нещо. От шест нощи насам сънувам един и същи сън. Започва с майка ми, която умря преди шестдесет години и завършва с това как се опитвам да намеря обувките на баща си. Няма да видя как се сменят листата тази есен, Као. Не мога да мисля достатъчно добре, за да ти предложа нещо разумно. Какво смяташ да нравиш?

Забелязах, че кожата на светеца е станала почти прозрачна и че дори усилието да седи изправен го уморява. Очите ми засмъдяха от сълзи. Да сънуваш мъртъвци и след това обувки, без никакво съмнение, е предзнаменование, че скоро ще се присъединиш към първите, защото „обувки“ и „среща след раздяла“ са омофони — хсиех.

— Ключът към всичко изглежда са Тези клетки — каза Господарят Ли. — И двете принадлежаха на мандарини, които вече не са живи и за които можем да приемем, че са участвали в контрабандата. Едва ли е случайно, че изходът от тунела се намира буквално в задния двор на Ма Туан Лин, а пък надписът на гърба на отпечатъка свързва клетките с някакво търговско начинание. Няма да е неразумно да се допусне, че останалите клетки се намират у другите членове на конспирацията, така че да открием клетките означава да открием самите тях. Освен това се надявам да разбера защо, мътните ги взели, тези клетки са толкова специални. Ли Котката ще замине за Йен-мен, за да разговаря с Великия страж и, според мен, е много добра идея аз и Вол да присъстваме на срещата.

Уморената стара глава леко се надигна.

— Как? — Небесният господар сякаш възвърна част от силите си. — За да стигнеш до Йен-мен, ще трябва да преминеш през множество разбойнически територии. Остава пътят по море, но можеш ли да си позволиш да наемеш два военни кораба, за да те защитават от пирати? А дори и да стигнеш дотам, как смяташ да присъстваш на самата среща?

Господарят Ли се ухили.

— Ли Котката ще пътува по дългия морски път и ще го охранява Вълчият полк. Ако всичко се уреди както съм го замислил, аз и Вол ще можем да пътуваме бавно и спокойно по суша, да се наслаждаваме на природата и няма да има нужда да се безпокоим заради никакви разбойници.

За мен това беше ново, така че се наведох нетърпеливо напред, а Господарят Ли ми смигна.

— Нали чу какво каза Йен Ших? Той също се зарази от нашата болест и иска да участва в разследването, доколкото е в състояние да разбере за какво става дума, разбира се, а що се отнася до премеждията по пътя, чувал ли си да има разбойник, който дотолкова си е загубил разсъдъка, че да се захваща с пътуващ кукловод?

Той беше прав, разбира се. Никой не закачаше кукловодите. Те носеха радост и смях на всички, както на разбойници, така и на войници, а и пътуваха под закрилата на повече божества, отколкото по-голямата част от жреците биха могли да призоват. Господарят Ли се обърна към Небесния господар и намигна:

— Освен това дъщерята на Йен Ших е прославена шаманка, независимо че е много млада. Защитен от кукловод и шаманка бих отишъл и до бърлогата на Трансцеденталната свиня. Що се отнася до самия разговор, ще почакаме и ще видим как ще се развият нещата. Естествено всичко зависи от това, дали Йен Ших ще се съгласи и дали дъщеря му ще тръгна с нас. Светецът кимна.

— Доведи ги да ги благословя, ако искат — каза той. — Също и Вол — добави светецът и кимна към мен. — Ти нямаш нужда от благословия, Као, защото отдавна съм решил, че Височайшият Джеда е запазил удоволствието да те благосливи лично за себе си. Ще го направи веднага щом успее да събере достатъчно мълнии.

На следващата сутрин, заедно със Зорницата и първия светлик, пред вратата на Небесния господар застанахме четирима. Петима, ако се брои и подаръкът.

Йен Ших изслуша много внимателно Господаря Ли и когато споменах животинките, които се разхождаха на воля в къщата на светеца, се замисли дали още едно животно би било подходящ подарък. Когато Господарят Ли го видя, реши, че наистина ще бъде добре дошло. Беше малка светлоока маймунка с копринено мека зеленикава козина, а аз никога не бях виждал толкова удивително интелигентно същество. Беше обучено да донася определени предмети по команда и да изтръгва три различни тона от пипата^[1], макар че го правеше много рязко. Освен това чудесно имитираше човешки жестове. Йен Ших държеше за ръка маймунката, облечена с малка туника и шапчица, и когато докосна челото си и попита: „Къде ти е възпитанието?“, тя се поклони изящно на светеца и той остана очарован.

— Йен Ших, значи, а? Веднъж съм те гледал, инкогнито разбира се, защото изпълняваше „Сламения Хонг“. Не съм се смял така, откакто абат Ну обърка един от новоизмислените церемониални съдове с нощното си гърне и след това миропомаза следовниците си със съдържанието на последното — каза щастливо Небесният господар. — А това е красивата ти дъщеря, така ли? Колко много си приличат кукловодите и шаманките! За ужас на теолозите. Ако се чувствам по-добре когато се върнете, искам да дойдете да си поговорим надълго и нашироко.

Той ни благослови и се помоли за успеха ни. Старата прислужница вече беше научила наизуст списъка с командите и накара малката маймунка да ни махне за довиждане, когато тръгвахме. Не мога да опиша сбогуването с повече подробности, защото вниманието ми беше изцяло заето с нещо, по-силно от всичко останало — дъщерята на кукловода.

Името й беше Ию Лан. Шаманките се обучават съвсем млади и тя беше учила от майка си, а аз се почувствах много недодялан и невеж, когато разбрах, че тя — не по-възрастна от мен — вече беше пълноправна жрица на древните култове У и практикуваше тайнства и магии, за които не смеех и да мечтая. Нейният свят се издигаше много над моя, дори когато бяхме на едно и също място и поставени при еднакви условия, но тя не се държеше високомерно. Като име Ию Лан означава „магнолия“, но когато е употребено в определен контекст, може да означава и „усмихваща се в себе си“. Точно така си я представях — тиха, красива, далечна като облак, но никога високомерна, никога укоряваща — усмихваща се в себе си.

Тя работеше заедно с всички нас, за да помага на баща си за представленията, но никой не можеше да участва в нейната лична работа. Помня една вечер, когато стигнахме до някакви далечни планини, в чиито тъмни клисури все още живееха диви хора. Ию Лан изведнъж се изправи в светлината на огъня и отиде там, където започваха сенките. Сякаш по чудо, от тъмнината бе изникнало някакво момче. Кожата му беше кафява, имаше високи скули и безизразно лице. То протегна напред клон без листа, на чиято кора бяха изрязани някакви белези. Ию Лан ги огледа внимателно и му каза да чака. След няколко минути се появи облечена в дреха от мечешка кожа, с чанта, пълна с различни свещени предмети, и се изгуби с момчето в нощта.

Баща й не каза нищо. Едва след като Ию Лан се скри от погледите ни, той сподели:

Майка и понякога изчезваше с дни, но винаги, когато беше готова за това, ме намираше отново.

След това заговори за друго.

Но тя не беше отишла далеч. По-късно, когато се готвехме да спим, от върха на близкото възвишение долетяха странно виене и припяваме. След това един глас извика: „Хик“.

Господарят Ли се прозина и измърмори:

— Сега ще чуеш „Фат“.

— Учителю? — попитах аз.

— Фат — прокънтя отчетливо откъм възвишението.

— Това е нещо тибетско. Не забеляза ли, че това момче имаше тибетски черти? Някой е умрял и са помолили Ию Лан да преведе душата му безпрепятствено в отвъдното — обясни той. — Най-напред Ию Лан трябва да я освободи от тялото, което се прави, като отгоре в главата на мъртвия се пробива дупка, за да има откъде душата да излезе. Шаманките практикуват това върху себе си със сламка.

— Учителю!?

— Гледай. Господарят Ли откъсна една сламка и внимателно я сложи върху главата си. „Хик!“ възкликна той и се опули, а сламката започна да се движи и да се накланя, сякаш краят й потъваше в някаква дупка. „Фат!“ извика След това и сламката застана права. След това ми показа как я вади от дупката и я хвърли.

— Хубав номер, нали? Сега Ию Лан трябва да преведе душата през пустош, населена със зверове и демони, като я подпомага със заклинания и молитви. Ще се занимава с това цяла нощ. По-добре лягай да спиш.

Той се обърна на другата страна и скоро захърка, но аз цял час се правих на глупак с една сламка. Изобщо не разбрах как става.

Но нека не избързвам. Всъщност исках да разкажа за първата вечер, след като тръгнахме на път, макар че не се случи нищо особено. Устроихме лагера си на един хълм, когато слънцето тръгна към залез. Огромният фургон куклен театър на Йен Ших беше окъпан в розова светлина и той и аз се канехме да опънем платнището, което предпазваше сламениците ни от росата. Започнахме да набиваме с чукове металните цокли, в които влизаха бамбуковите подпори, поддържащи платнището, а Господарят Ли започна напевно да отмерва ритъма на ударите ни. Тогава чистият глас на Ию Лан се възвиси до облаците — беше импровизация върху сцената, пред очите й, в стила на Лю Чу:

Пет

кацнали гарги,

четири

ниски облака,

три

диви гъски,

два

реда върби,

един

лъч на залязващо слънце.

— Подпора! — извика Господарят Ли и ръката на Ию Лан случайно докосна моята, докато помагаше на мъдреца да постави подпората на място.

— Достойни Учителю — попитах аз по-късно, когато бяхме легнали на сламениците си, — вярно ли е, че шаманките не могат да понасят своеволни мъже?

Той измърмори:

— Гхррршшшш — или нещо подобно. Потърсих предзнаменования сред звездите.

— Учителю, вярно ли е също така, че ядосаните шаманки са по-страшни от тигрица с малки?

Той се обърна към мен и каза сънливо:

— Може и да си прав, момчето ми. Някога познавах един сладострастник. Беше наполовина жребец за разплод, наполовина разярен бик. Наричаха го Тонг Подутия. Един ден Тонг посегна с лапите си на една малка хубава шаманка, а тя му хвърли едно око и започна да произнася думи на непознат език.

Изглежда нямаше да каже нищо повече. Откъм сламеника му чух хъркане, след това нещо го задави и той измърмори между две прозявки:

— Сега го наричат Янг-уей.

Хъркането започна отново и след миг разбрах каква е връзката между Тонг Подутия и Янг-уей, което означава „клюмнал пенис“.

— О! — казах аз.