Бари Хюгарт
Осем ловки демона (19)

Глава 19

Четвъртият ден от петата луна започна с трясък на фойерверки. Много фойерверки. Беше празникът на отровните насекоми, който обикновено повдига духовете и подготвя хората за голямото Състезание с лодки дракони на петия ден от петата луна. Обикновено това са много весели празници, но не и сега. Жегата продължаваше да е убийствена и не беше паднала капка дъжд, а всеки знае, че след като времето остане непроменено за по-дълъг период, се създава нездравословна атмосфера, в която болестите се разпространяват подобно на ятата скакалци, започва инкубационният период на голямата чума и се появяват лоши предзнаменования — от небето падат меса и жаби, например, или кокошките се превръщат в петли.

Децата, разбира се, се забавляваха. Те от месеци бяха бродирали тигри на чехлите си, а майките им ги бяха облекли с тигрово жълти туники на черни черти; те пищяха от възторг, докато скачаха из улиците и мачкаха с крака въображаеми скорпиони, стоножки и паяци или пък се биеха с мечове, направени от листата на тревата чанг-пу, срещу чучела, маскирани като крастави жаби, змии или гущери. Възрастните съвестно гърмяха фойерверки и мажеха клепачите и носовете на всички със сяра като предпазна мярка срещу отровни ухапвания, но в очите им имаше тревога, а лицата им бяха посърнали при вида на горещите вълни, надигащи се от улицата. Храмовете бяха пълни с баби и дядовци, молещи се на Куан-ийн — богинята на състраданието.

Всички бяха изнервени. Близо до Портата на династията избухна кърваво сбиване, защото стадо овце с боядисани в червено опашки (това означава, че ги водят за жертвоприношение пред Олтара на небето) някак си се смеси със стадо камили, подкарано към рампата за товарене на кервани в другия край на града, и никой не можа да отиде никъде в продължение на цели два часа. Монголците овчари бяха принудени по силата на обичая да носят дебели кожуси от овча кожа, намазани с мас, а турските камилари — дебели вълнени дрехи и подплатени ботуши. Всички се разтапяха от жега и бяха сърдити на целия свят, а ръцете просто ги сърбяха да се сбият. Споменавам тази случка, защото аз и Господарят Ли се оказахме в центъра на всичко това, когато рано сутринта тръгнахме към дома на Небесния господар. Наложи се да изоставим паланкина, да си пробием път през тълпата и да наемем друг в другия й край. Когато най-накрая стигнахме до целта си, стражата на входа ни каза, че Небесният господар се е върнал предишната вечер, но вече е тръгнал към Небесния град.

Аз не знаех какво да мисля, а Господарят Ли беше потънал в себе си още откакто напуснахме кабинета на Дяволската ръка предишната вечер и продължаваше да бъде наразговорлив.

Влязохме в Забранения град без инциденти, но вместо веднага да отидем до кабинета на Небесния господар, мъдрецът реши най-напред да се отбием до Бюрото за внос на стоки. Когато излезе оттам не след дълго, по лицето му личеше, че поне част от мислите му са дали плод.

— Вол — каза той, след като се качи в паланкина, — трябваше да се сетя за това по-рано, но непрекъснато се случваха разни неща, които ми отвличаха вниманието. Помниш ли какво използвах, за да превърна евтиния чай в Чай на уважението?

Аз се изчервих:

— Не, учителю.

— Железен цианид, калциев сулфат и тамаринд — обясни той търпеливо. — Тамариндът е много рядко вещество. Внасят се много малки количества и за да го купува, човек трябва да има специално разрешение от властите. Едно от наследствата на вече мъртвото увлечение по стриктното спазване на законите, за което увлечение никой не тъжи, е изискването във всички подобни разрешения да фигурират списъци с имената на съдружниците. Въпреки това тайната може да се опази, защото тези списъци се завеждат под името на фирмата и за да се добере до тях, един следовател трябва най-напред да го научи, а някои от тези имена на фирми са наистина ужасно хитроумни. Да предположим, че си мандарин и участваш в група, която търгува с фалшив чай. Да предположим, че членовете на тази група могат да контактуват помежду си с помощта на древни клетки, чието функциониране е обяснено в отпечатък, направен от стар фриз, и да предположим, че не искате хората да се интересуват от документацията ви. Как ще наречете компанията си?

Знаеше много добре, че не мога да отговоря на такъв въпрос. Остави ме известно време да се червя от объркване, след което извади лист хартия, на който чиновникът съвестно бе написал имената на съдружниците във фирмата, която Господарят Ли беше посочил: „Небе, огън, смърт, птици, лодки призраци, дъжд, състезание. Внос Износ на чай. Дружество с ограничена отговорност“.

— Това ли е шайката? — попитах аз възхитен.

— Това — отговори Господарят Ли. — Тук са всички замесени копелета, включително Ли Котката и още двама евнуси с министерски ранг. До един. Само ако можеше…

Той остави изречението да умре от естествена смърт. Искаше да каже: „Само ако можеше Небесният господар да дойде на себе си и да имаше как да ни помогне.“ Но тревогата му се върна и през остатъка от пътя до Залата на литературната задълбоченост не пророни дума. Там ни обясниха, че за малко сме се разминали с Небесния господар, който току-що бил излязъл, за да направи сутрешната си разходка и че със сигурност сме щели да го намерим някъде на ливадата по пътя към Двореца на младите принцове. Господарят Ли освободи паланкина и тръгнахме пеша. Когато стигнахме ливадата, спряхме и въздъхнахме дълбоко. В другия и край, към Паравана на Деветте дракона мъчително куцукаше с бастуните си Небесният господар, непроменен от последния път, когато го бяхме видели.

— Боях се да не би да са го изтезавали — каза тихо Господарят Ли.

Аз също, защото само изтезанията или пълното побъркване можеха да обяснят, според мен, подписа на светеца под ужасяващата заповед за екзекуция. Сега Господарят Ли трябваше да приеме възможността поне веднъж в живота си да е сгрешил в преценката си за нечий почерк и да признае, че подписът е бил фалшифицирай, но изглежда тази перспектива не го тревожеше ни най-малко. Когато тръгнахме по прекия път през Поляната на лъконосците, той почти се развесели, но когато стигнахме до Паравана на деветте дракона, от Небесния господар нямаше и следа.

— Ха! Каква забележителна зрителна измама! — възкликна Господарят Ли. — Бих се обзаложил, че беше точно на това място! Я виж!

Мъдрецът посочи в далечината вляво от нас и очите ми щяха да изскочат от орбитите си, защото там видях малката фигура, наведена над бастуните мъчително да се влачи, подобно на охлюв с артрит, през Портата на наградите нататък към Портата на спокойните старини.

— По-добре е да ме носиш. И него някой го е пренесъл, а жегата е прекалено силна за старческите ми крака.

Качих стария мъдрец на гърба си и тръгнах, но скоро съвсем изгубихме от поглед светеца, тъй като тръгнахме през някакви лабиринти от висок жив плет. Градините в Забранения град са направени за аристократи, а не за селяни, и всички красиви гледки са проектирани така, че да са достъпни само за спокойни погледи, намиращи се на височината на паланкин. Пешеходците не могат да видят кой знае какво, докато не достигнат някое открито пространство, а когато ние излязохме на открито, аз спрях така внезапно, че Господарят Ли едва не прехвърча над главата ми. Когато отново се намести удобно, го попитах с изтънял глас:

— Учителю, възможно ли е да има повече от един Небесен господар?.

Старият светец беше толкова далеч от Портата на спокойните старини, всъщност беше стигнал чак до Великия театър, че дори ако подтичвах, щеше да ми е трудно да взема това разстояние за времето, за което го беше взел той.

— Дай да съсредоточим усилията си върху този — каза Господарят Ли с мрачен, напрегнат глас. — Хвани го, Вол!

Аз хукнах напред по алеите между разцъфтелите олеандри и наровете, докато не стигнах запъхтян до Извора на Бисерната метреса. Обърнах се и погледнах назад, където би трябвало да бъде Небесният господар. Там нямаше никаква немощна старческа фигура. Вдясно също нямаше никой. Пред мен беше външната стена на Забранения град, така че оставаше само вляво. Погледнах натам и едва не паднах възнак. Далече, много далече, между Залата на величествения мир и Павилиона на десетте хиляди извора малката прегърбена фигура се мъчеше да мести напред двата си бастуна и да влачи след тях крака.

Господарят Ли замръзна на гърба ми. След това пръстите му се впиха в раменете ми.

— Хайде да опитаме още нещо — каза той тихо. — Свий настрани и карай напряко между Двореца на спокойната земя и Двореца на хармоничното съчувствие, като че ли сме се отказали и тръгваме към Западната цветна порта.

Направих както ми каза и след няколко секунди отново тичах сред плетеница от храсти и дървета. След още четири минути Господарят Ли ми каза да спра, да хукна с всички сили назад и при първа възможност да свия вляво. Изкачих се на малко възвишение, легнах по корем и пропълзях напред между ниските храсти, а Господарят Ли протегна ръце покрай ушите ми и раздалечи два потънали в зеленина клона. Пред нас се простираше обширната, мека като кадифе ливада пред Двореца на установеното щастие и черният ми дроб се превърна в бучка лед.

Небесният господар тичаше през ливадата като пантера ниско приведен, и грациозно прескачаше препятствията. Семплата му одежда на жрец се развяваше зад него като хвърчило и той развиваше такава скорост че десетте панделки и поясът му с избродирани облаци плющяха във въздуха подобно на крила на летящ гълъб Той подскочи над един голям камък, който аз бих могъл да преодолея само ако се покатеря отгоре му, увисна за миг във въздуха с разкрачени като на танцьор крака и се оттласна с бастуните, за да придаде допълнително ускорение на тялото си, преди да стъпи отново на земята. Светецът продължи да тича, докато не стигна до Залата на духовната храна. Ако бяхме продължили в посоката, в която бяхме тръгнали първоначално, сега точно щяхме да излизаме от храстите, от които се виждаше залата и Небесният господар изведнъж спря, протегна несигурно бастуните напред и отново се превърна в престарял, немощен и недъгав човек, който едва ходи.

— Учителю… Учителю… Учителю…

— Защо тази нотка на изненада? Не сме присъствали на истинско чудо, откакто кучешката глава разкъса Великия страж. Крайно време беше нещо да се случи — каза Господарят Ли с висок, пресипнал глас. — Вол, назад към Залата на литературната задълбоченост. Бързо!

Накара ме да заобиколя залата отстрани, през множеството градинки, след това надникна през един прозорец и влязохме вътре. Отвори една ключалка с шперц, минахме през някакъв празен кабинет, накара ме да го пренеса през страничния прозорец, през терасата отвън и през друг прозорец влязохме в кабинета на Небесния господар.

— Помниш ли малкия, подобен на четчица предмет, който осемте шамана са използвали, за да задействат клетките? Предполагам, че Небесният господар е имал такова нещо, когато е предавал съобщението си на мандарините. Намери го — нареди Господарят Ли.

Помещението беше пълно със сувенири, събирани в продължение на повече от сто години служба и би ни отнело цял месец, за да претърсим всичко, но от време на време си струва да започнеш от очевидното. Господарят Ли обърна едно бурканче с четки за писане и ги разрови. Изведнъж ръката му замръзна. Вдигна много бавно една от четките и я задържа срещу светлината. Беше невероятно стара, с каменна дръжка и косми от опашка на северен елен.

— Същия период, същата изработка, като я гледам ме обзема същото чувство… — промърмори Господарят Ли.

Отново излязохме навън, в сенчестите кътчета на градината пред библиотеката. Наоколо нямаше никой. Господарят Ли нямаше никакво намерение да рискува с клетката, заради която едва не ни убиха в онази Оранжерия и я беше завързал здраво под одеждата си. Сега я развърза и я огледа замислено.

— Знаем, че се задейства, като се докоснат с четчицата символите на петте стихии — каза той замислено. — Надявам се, че клетката може и да задържа предадените съобщения. Ако е така, можем да приемем, че Доктрината на петте също играе някаква роля. Например, петте цвята, посоки, сезона, небесни опори, планини, планети, добродетели, чувства, животни, отверстия, тъкани или аромати.

Познанията ми за Доктрината на петте се изчерпват с факта, че миризмата и звукът, символизиращи планетата Меркурий са „гнило“ и „стенание“, така че си замълчах.

Отне му известно време, защото върху клетката бяха гравирани множество символи, но най-накрая реши да пробва животните, изобразяващи сезоните в обратен ред. Когато четчицата докосна главата на костенурката, подскочих близо метър във въздуха. Изведнъж клетката се изпълни със светлина, след която се появи лицето на непознат мандарин. Беше явно, че се бори с гнева и страха си, и се мъчеше да се овладее.

— Защо не убихме този стар глупак!? — попита той настоятелно и лявата му буза се сгърчи в нервен тик. — Искам да знам, настоявам да знам, трябва да знам защо не го убихме? Не си ли давате сметка, глупаци такива, че след като Ли Котката се справи с онзи проклет чиновник, се появиха твърде много трупове, които чакат обяснение? Ако не прережем гърлото на Ли Као, той ще ни хвърли на кучетата!

Докосването на тигъра ни представи още един мандарин, настояващ за главата на Господаря Ли, а водният бивол и птицата Феникс ни показаха скучни счетоводни данни и търговски маршрути. След това Господарят Ли докосна дракона и вътрешността ма клетката се изпълни от лицето на Небесния господар. Още с първите режещи като нож думи разбрах, че това е посланието, което почти бяхме успели да чуем при Великия страж и Ли Котката. Но не до края.

— Вие, тьпоумни магарета! Вие, кастрирани щипогъзици! Вие, видиотени маймуни, чиято единствена дарба е да си приготвят вечеря от собствените си изпражнения! Мушнете изпоцапаните си с лайна пръсти в ушите си и извадете оттам торните бръмбари, защото смятам да ви кажа какви безумци сте!

Ох, как ги бичуваше! Обърна ги с хастара навън! Огън започна да пърли въздуха, докато им обясняваше колко идиотско е да се забъркваш в някаква контрабандистка афера, която може да те доведе до Хилядата отсичания, конфискация на имотите, лишаване от ранг и обществено положение на цялото семейство и сигурно изпращане на съпругите и държанките на подиума за наддаване, за да бъдат продадени в робство.

— Щом като, идиоти с идиоти, толкова се налага да крадете, защо не откраднете нещо, което си струва усилията? — продължаваше да реве светецът. — Така поне ще има надежда да свършите едно добро дело, макар че сте пълни глупаци! Можете да допринесете за възстановяването на морала! Чуйте ме, заблудени овце, и аз ще ви покажа правия път!

И той започна да ги води но правия път, а аз отначало слушах и не вярвах на ушите си, после ме обзе ужас и накрая отчаяние, почти агония, каквото дотогава не познавах. Небесният господар предлагаше да се възстанови Доктрината на духовете, създадена от Конфуций.

Варварите трябва да са наясно, че в една цивилизована страна мъртвите имат огромно влияние. Живите са твърде заети с процеса на оцеляването си, за да обръщат внимание на каквото и да било друго. Човешките сетива всъщност са „Шестте злини“, защото зрението, слухът, вкусът, обонянието, докосването и мисълта са шестте главни бариери пред посланията на Небето. Само мъртвите са освободени от тези окови и когато духът на някой предтеча се появи в лунната светлина или в сънищата ви с някакво тайнствено послание, това се превръща в най-същественото събитие в живота на цялото ви семейство. Понякога посланието представлява някакво драматично предупреждение — например, богът Черен елен се е ядосал и трябва да напуснеш долината, преди да се е развилняла грипната епидемия, защото без съмнение, десетината души, които останат, ще умрат от болестта. Понякога насън се явява някоя от пра-прабабите ти, за да съобщи идеалното име за новороденото бебе, което да го предпазва от злини, а като стана дума за бебета, кой не е чувал за духа на бебето, умряло при раждането си, който се явил на по-голямото си братче и го накарал да подскочи цял метър във въздуха точно преди да настъпи отровната змия? Силата на духовете е страховита и никой не смее да се противопостави на желанията им.

Конфуций, разбира се, е знаел това и е поставил началото на гениална доктрина. Посъветвал аристократичните си клиенти да смажат низшите класи веднъж завинаги, като въведат строго законодателство, касаещо духовете. Единствените духове, признавани за автентични отсега нататък, трябвало да бъдат тези, които проявяват приличието и възпитанието да се появяват само в надлежно осветените светилища в почтените фамилни храмове, а кой може да си позволи надлежно осветено светилище в частен храм? Аристократите, разбира се, а селяните да не си правят никакви илюзии. Претенциите за родословно дърво от страна на тези, които нямали прилично семейно имение, се наказвали с удари с тояга, повторната проява — с обезобразяване а третата — със смърт. Всяко твърдение, че си получил послание от семеен дух, ако положението ти е твърде ниско, за да можеш да имаш „семейство“ в конфуцианско-феодален смисъл, било достатъчно основание, за да те продадат в робство.

Тази доктрина е така величествена, защото нищо не ограничава действието й. Ако, например, някой аристократ закопнее за плодородната земя на съседа си — простосмъртен — достатъчно е да разкрие пред своите съграждани факта, че предната нощ му се е явил духът на брата на пра-пра-пра-прадядо му, за да му каже, че въпросната земя всъщност принадлежи на неговото семейство. В някое ковчеже на тавана веднага се намират нужните грамоти. (Ако се налага, духът може да се яви повторно, за да обясни, че наистина, грамотите може и да са написани на хартия, която още не е била изобретена па времето на прехвърлянето на собствеността, но че последното важи само за земята. На Небета, хартията вече е била изобретена и боговете милостиво са снабдили брата на пра-пра-пра-прадядо-то с няколко парчета.) Всяка претенция се препращала към феодалния съд, съставен от други аристократи земевладелци, и както сам Конфуций се е изразил: „Висшият човек е като вятъра, а обикновеният — като тревата. Когато вятърът духа, тревата се превива.“ Чаровно, нали?

В дните на Конфуций не е имало Империя. Китай представлявал множество враждуващи помежду си феодални държавици и единствената причина Доктрината за духовете никога да не се приложи изцяло бил таоизмът. Таоистките монаси се борели и се борят с нокти и зъби за правата на селячеството, а сега Небесният господар — всепризнат лидер на таоистите и най-велик жив светец на Империята, подтикваше мандарините да вложат печалбите от незаконните си операции в добре пресметнати подкупи и с помощта на собственото му огромно влияние и активна поддръжка най-накрая да въведат Доктрината на духовете както трябва по всички китайски земи. За нищожни на практика срокове аристокрацията щяла да получи власт, собственост — правна закрила, при което, както се изрази Небесният господар, моралът и благоприличието щели да се издигнат до невъобразими и непознати висини.

Трябва да кажа, че докато произнасяше тази невероятна реч, светецът не показваше никакви признаци на старческо слабоумие. Всъщност никога не го бях чувал да говори толкова убедително и смислено. Когато най-накрая свърши и клетката угасна, аз се обърнах безпомощно към Господаря Ли:

— Учителю, възможно ли е да е получил някакъв удар?

Не бях виждал стария мъдрец толкова смутен, колкото тогава. Той мислеше и трескаво дъвчеше края на проскубаната си брада, докато накрая не изплю камъчето:

— Още не съм чувал за удар, който може да накара сгърчен от артрит столетник да тича по ливадите като тибетски снежен леопард. Не, Вол, става дума за нещо много по-сериозно, отколкото обикновена мозъчна травма, а последствията могат да бъдат невъобразими. Седеше пред клетката с кръстосани крака. Изведнъж подскочи и се вгледа в пърлещото, огнено небе. Жълтият вятър се надигаше над хоризонта подобно на огромна ръка — големи стискащи пръсти се протягаха към слънцето, а то беше кървавочервено и пулсиращо. Клонеше към залез, а аз не си бях дал сметка, че е изминало толкова много време. Песъчинките започваха да шибат листата и клоните със съскане и свистене — огромна невидима котка, отъркваща гърба си в уличен фенер и игриво показваща ноктите си.

— Нещо толкова сериозно, колкото ако не настъпи слънцестоенето — продължи Господарят Ли тихо. — Момчето ми, малко науки са така черногледи както теологията, но все пак, може би ще е добре да вземем предвид Доктрината за бедствията, която е най-главният принос на династията Хан по тези въпроси. И в И-чипг, и в Хуай-нан-тзу се твърди, че природните бедствия не се предизвикват от Небето. То само позволява да настъпят. Ако хората умишлено нарушават естествения порядък на нещата, боговете отказват да се намесват, когато природата се очиства от отровата Обикновено това става с някакъв катаклизъм и тогава невинните страдат наравно с виновните. Е, единственият начин хората да научат нещо е да го набиеш в главите им с топор.

Господарят Ли взе клетката, завърза я за пояса си отново и я прикри с полата на одеждата си.

— Според Ханджията шеста степен Ту — добави той замислено, — коренното население е вярвало, че Завист почти е успял да предизвика бедствие със слънцестоенето, но са му попречили осемте ловки шамани. Знаем много добре, че или Завист, или някой удивително добър актьор все още е тук и е намислил нещо, а проблемът с китайските митове е в това, че никой не знае къде точно свършват и къде започва реалността. На Височайшия Джеда никак няма да му стане приятно, че лично водачът на таоистите го моли да въведе отново Доктрината на духовете, но само по себе си това не би трябвало да…

Той замълча, след което ми нареди да се наведа и да го кача на гърба си.

— Единственото, което можем да направим сега — каза той мрачно, — е да тръгнем по списъка с мандарините и да намерим слабата брънка от веригата. Може да се наложи да счупиш някой и друг кокал на тези мизерници, момчето ми, но така или иначе, трябва да видим кой от тях ще пропее. Трябва да намерим възможност да ги тикнем зад решетките. Назад към града, към Винарйата на Едноокия Уонг. Бързо!

— Да, учителю — отвърнах аз и хукнах като състезателен кон.