Бари Хюгарт
Осем ловки демона (3)

Глава 3

Господарят Ли се чувстваше уморен, така че веднага след като стигнахме с лодката до остров Хортензия и я завързах на кея, той ме накара да се наведа, за да може да се качи на гърба ми. Тежи колкото малко дете и малките му стъпала без усилие влизат в джобовете на дрехата ми, а и аз така съм свикнал да го нося, че когато не е на гърба ми, се чувствам като разсъблечен. Поех по пътя, който ми посочи, към вилата на Ма Туан Лин, където според Небесния господар мандаринът беше намерил смъртта си.

От онези дни островът се е променил до неузнаваемост. Навсякъде има нови строежи и едва ли е останал и декар гора. Тогава почти целият беше потънал в дървета и храсталаци, а край Ию (по-късно повече за това) имаше само няколко астрономически инструмента, построени от великия Чан Хен и не повече от двадесет усамотени вили, в които от време на време търсеха спокойствие по-видните мандарини. Островът беше тих и красив. Когато тръгнах по пътеката между дърветата, не видяхме жива душа. След малко пред нас се ширна тревиста поляна и Господарят Ли нареди да го сваля на земята. Той бръкна в одеждата си, извади меха си с вино и отпи замислено, като изплю утайката върху цветята. Очаквах да увехнат и умрат от алкохолната баня, но не знам защо оцеляха.

— Вол, трябва да те поздравя за самоконтрола — каза той и намигна. Знаеше, че ме е обучил добре. — Хайде да поразгледаме наоколо. Бас хващам, че Небесният господар наистина е видял как таласъмът изяжда главата на Ма Туан Лин, подобрявайки по този начин външния му вид неимоверно, и много ще бъда разочарован, ако се окаже, че не съм прав.

Вече бяхме разбрали, че тялото наистина е било намерено тук и когато тръгнахме напред, видях очертанията на вилата, след това огромната купчина пръст и най-накрая нещо черно, което се движеше на фона на зеленината. Беше облак мухи, който жужеше около някакви лепкави вадички, които ми се стори, че до неотдавна са били червени. Приближихме се и видяхме, че на едно място пръстта съвсем скоро е била разравяна, вероятно от изпълзялото оттам същество. Освен това, на пътеката недалеч, открих стъпки от сандали. Пръстите се бяха забивали надълбоко и бяха хвърляли назад прахоляк, което би станало, ако някой е тичал с всички сили, за да спаси живота си. Малко по-нататък имаше следа от огромен крак, може би оставена от таласъма.

— Небесният господар няма причина да измисля птича клетка — измърмори Господарят Ли. — Да се опитаме да я намерим.

Беше сред високата трева до кървавите петна. Мъдрецът я вдигна и подсвирна с уста от възхищение, а дори и аз можех да видя, че изработката й е великолепна и че е много стара. Само че в нея не би могла да бъде държана птица. Пролуките между вертикалните метални пръчки бяха много големи, а между тях имаше хаотично преплетена тел, на която беше нанизано едно единствено мънисто. При известна сръчност то можеше да бъде премествано насам-натам, но Господарят Ли каза, че едва ли само то е било достатъчно, за да изпълнява функцията на примитивно сметало. Вертикалните пръчки бяха украсени с множество всякакви символи — от животни, до астрономически прибори и Господарят Ли поклати глава с недоумение.

— Нямам представа за какво е била използвана — каза той, — но е невероятно стара. Каквото и да се приказва за Ма Туан Лин, не може да се отрече, че имаше дарба да открива ценни предмети. Той беше голям колекционер и твърдеше, че е авторитет в областта, така че не е изключено да намерим отговора сред книжата му.

Господарят Ли завърза клетката за дългия си жълт пояс и се огледа наоколо с ръце на кръста.

— Моят скъп стар приятел и учител е дошъл тук с лодката си, за да се разходи на лунна светлина — каза той бавно и с меланхолични нотки в гласа. — Съдбата е била отредила да пристигне точно навреме, за да види как едно чудовище преследва вечерята си — в случая Ма Туан Лин — и да види как откъсва главата му. Вол, ти чу какво каза Небесният господар. Знаеш, че не можеше да понася Ма. Вътрешно е изпитвал чувство за вина поради това, че никак не се е наскърбил от това зловещо убийство и тази вина е повлияла на изтощения му мозък. Започнал е да наслагва образи и в резултат е повярвал на историята, че, забележи, някакъв дребен сбръчкан човек „по-стар от теб, може би и от мен“ е тичал леко като дете. Е, добре. Каква шапка носи Небесният господар? Замислих се.

— Беше бяла, конусовидна, с много остър връх — отговорих след малко.

— Нарича се Шапка на Деветте бури Янг^[1] — каза Господарят Ли сухо. — Направена е така, за да наподобява клюн на жерав. Обърна ли внимание на одеждата му?

— Беше таоистка, само дето имаше емблема за първи ранг — отговорих аз.

— А тя е?

— Жерав.

— Да, наистина. А забеляза ли пръстена, символизиращ сана му?

— Беше с някакъв голям червен камък.

— Това е гранат, наречен Мълния на възмездието — обясни Господарят Ли.

— Охо-о!

— Охо, я! Вол, във въображението си Небесният господар е видял сам себе си като сбръчкан старец, който може да хвърли бастуните и да хукне подобно на малко дете, за да ликвидира копелетата като Ма Туан Лин, да ги изпепелява с Мълнията на възмездието, а след това да се превръща в жерава, изобразен на одеждата му и да полита към луната безнаказано и необезпокояван от нищо. Като в сънищата. Мандарините са се притеснявали, да не би до всичко това да се доберат неподходящи хора, които биха могли да предизвикат невероятен скандал. Но аз и ти не сме неподходящи хора.

— Не сме, учителю — съгласих се аз.

— Все пак ще можем да проведем нещо като разследване — продължи възрастният човек. — Ако не друго, поне разполагам с автентично разрешение, подписано лично от Небесния господар, а с такова нещо никой не може да си прави шеги.

— Да, учителю — отговорих аз, но реших да си замълча. („Това — добавих мислено — е най-голямото дебелоочие на десетилетието.“ Той беше в състояние сам да си направи пропуск, който да му позволи да се разхожда из Императорската съкровищница заедно с четиридесет впряга мулета и осемдесет селяни с лопати и скрипец.)

На местопрестъплението не можахме да открием нищо друго и се запътихме към вилата на Ма Туан Лин. Доста се изненадах, защото видях, че тя е твърде скромна и строга постройка — една голяма стая, зала за къпане и малка, оградена със стена градинка, от която имаше изглед към езерото. Господарят Ли обясни, че на мандарините от ранга на Ма Туан Лин не е позволено да издигат на острова палати. Всички вили бяха еднакви, предназначени за тихо съзерцание и бяха собственост на Императора. Прегледахме книжата и пергаментовите свитъци на Ма, библиотеката му, но единственото, което открихме, бяха научните му бележки, написани със специален бързопис, който не можех да разчета. Господарят Ли каза, че са като автора си — идиотски боклук. Единственото, което ни интересуваше, беше дали има някаква информация за странната старинна клетка, така че не загубихме много време. Канехме се да излезем, но неочаквано Господарят Ли спря на прага.

— Почти бях забравил — каза той. — Преди петдесет или шестдесет години живях в една от тези вили в продължение на седмица и понеже са напълно еднакви… Той не довърши, обърна се и тръгна обратно към малкия дървен олтар на източната стена.

— … показаха ми къде да крия бижутата и скъпоценностите си, ако нямам доверие на градинарите. — Господарят Ли протегна ръка, натисна малка дъска и я отмести встрани, после бръкна в отвора.

— Проклет да съм! — извика той, защото когато отново извади ръката си, в нея имаше малък дебел бележник.

Седнахме край масата, за да го прегледа. Дори и Господарят Ли не можа да разбере какво означава написаното в него, защото там имаше само някакви знаци и цифри, вероятно проценти, но никъде не беше отбелязано какво точно означават.

— Сумата непрекъснато расте и изведнъж процентите се удвояват. Мога само да кажа, че ако това са пари, Ма Туан Лин спокойно е можел да си купи имение! на Въглищарския хълм — каза Господарят Ли. След това обърна на последната страница и измъкна нещо.

— Вол! Виж това! — възкликна той щастливо. Беше малък мастилен отпечатък, изобразяващ клетката, взет вероятно от стар каменен релеф. Казвам каменен, а не метален, защото имаше неясни и размазани контури. Въпреки това, без никакво съмнение, изображението беше на същата клетка. Господарят Ли погледна гърба на отпечатъка с надеждата да намери някакъв обяснителен текст, но там имаше само надпия направен с бързописа на Ма Туан Лин. Преведе ми го:

— Осем! Намерих всичките осем! Сега не могат да не ми дадат основния дял и костите ми ще почиват на Върха на Белия дракон!

— Учителю, знаеш ли какво означава това? — попитах аз.

— Не, но е интересно — отговори той. — Върхът на Белия дракон се издига над една много богата долина недалеч от Шенси и Ма Туан Лин винаги е твърдял, че някога там се е намирало имението на предците му. Това е лъжа, разбира се. Струва ми се, че се е надявал да го откупи, а то би струвало невероятно много пари.

Скоро след това се качихме на лодката и се прибрахме в града, без да се случи нищо особено. Отбихме се в колибата на Господаря Ли колкото да скрием клетката под издигнатата платформа, предпазваща сламениците ни от водата, която се стича по пода при дъжд, след което той ме накара да го занеса във винарната на Едноокия Уонг. (За него съм говорил по-обстойно в други мемоари и тъй като тук въпросната личност не играе някаква по-значителна роля, достатъчно е да кажа, че кръчмата му се намира в квартала на престъпниците до Небесния мост и в нея Господарят Ли винаги може да намери полезни хора, което направи и сега.) Помоли двама фалшификатори бързо да направят копия на отпечатъка, който намерихме във вилата на Ма Туан Лин, и накара една шайка улични хлапета да дадат по едно от тях на всички първокласни крадци, за които успя да се сети.

— Виждаш ли — каза той след това, когато се хранехме на персоналната му маса, — има голяма вероятност, когато Ма е писал на гърба на този отпечатък, да е имал предвид именно клетки, а не нещо друго. Ако е така, значи е намерил осем. Тогава къде са другите седем?

Свих рамене:

— Може би у дома му. Може би в работния му кабинет.

— Вол, имай предвид, че тази клетка е много стара и великолепно изработена. Тя е забележително творение на приложните изкуства и ако Ма Туан Лин притежаваше осем подобни на нея, без съмнение би превърнал факта в повод за множество банкети, на които отново и отново да изтъква безпогрешния си инстинкт и проницателния си школуван интелект, които му дават възможност да открива съкровища там, където по-обикновените хора не успяват. Доколкото знам, такова нещо не е имало, а и да не забравяме как го е казал: „Осем!

Намерих всичките осем! Сега не могат, да не ми дадат основния дял и костите ми ще почиват на Върха на Белия дракон!“

— Сякаш е имал съдружници в някакъв бизнес — казах аз колебливо. — Изглежда клетките са били много ценни за тях, толкова ценни, че се е надявал срещу тях да му отстъпят основния дял.

— Точно така. Изглежда е искал да размени клетките срещу проценти от предприятието. Може би съществуването им е трябвало да бъде запазено в тайна, а може би не. Ако не — продължи мъдрецът, — на Ма Туан Лин и през ум не би му минало да влиза в съдружие с по-низши от него същества. Следователно партньорите те му би трябвало да са мандарини с неговия или с по-висок ранг, а те имат склонност да събират редки предмети и да ги излагат на показ в къщите си, така че посетителите да им завиждат.

От мълчанието му разбрах, че иска да види докъде подобният ми на сито мозък може да развие тази мисъл, така че казах:

— Ако Ма Туан Лин е дал клетките на съдружниците си и те са ги изложили на показ, обирджиите на Пекин не може да не знаят точно къде се намират.

— Браво! — каза Господарят Ли. — Обирджиите непрекъснато разузнават всички богаташки къщи в града с помощта на прислугата. Вероятно няма да успеем да открием всичките седем, но и само една би задоволила част от любопитството ми, тъй като ще разпитам собственика. Ако не, ще забравим за тях и ще започнем да мислим какъв доклад да представим на Небесния господар.

След около час ни посети някакъв тип с неспокойни очи и интересна плетеница белези от нож на мястото, където някога е бил носът му. След още един час ние бяхме отново в носилката и ни носеха към Въглищаркия хълм.

Беше вечер, имаше огромна пълна луна с оранжеви кръгове и Въглищарският хълм тъкмо се събуждаше за живот. Винаги съм се възхищавал от начина, по който богатите правят така, че хората да ги виждат как се виждат с хора, които вече са били видени да се виждат с хора, с които си струва хората да видят, че се виждаш, ако това е правилният начин да се изразя. Най-напред отблясъкът на приближаващата светлина, после ритмичното: „хут-чу, хут-чу, ху’т-чу“ след това се появява вестителят, предвождащ армия тичащи младежи с факли. После нова светлина и нов напев: „ми-чи, ми-чи, ми-чи“ обявяват пристигането на друга група бягащи в тръс слуги, облечени като царски особи и с ярко оцветени книжни фенери в ръце, които са заобиколили аристократичните паланкини или колесници. „Ий-ча, ий-ча, ий-ча“ припяват евнусите в жълти роби, които ситнят край господарския паланкин и носят кадилници с димящи благовония, а ако имате късмет, можете да зърнете блясък на изумруд или тюркоаз, искрящи бижута или сияйни нефрити, съшита със златни нишки коприна или сърмени бродерии, ален лакиран нокът или копнеещ поглед на замечтани очи. След това гръмват фанфарите — „та-та-таааа, та-та-таааа!“ и вестоносците, наперени като пауни, пристъпват гордо напред към парадния вход, откъдето отговарят други фанфари — „Тум-тийййй, тум-тийййй“, и сякаш запалени от магия блясват светлини — стотици книжни фенери, окачени по дърветата, по чиито клони, през зимата се зашиват изкуствени листа. Оркестърът, поставен на специален подиум, засвирва приветствен химн и пред вестителите се втурват танцьори, стадо розови гъски започва да съска и грачи, а величествените лакеи не разстилат жълт пясък, за да се отпечатат височайшите стъпки на знатните гости, о, не, пътеката към вратата е от истинско злато!

Имам братовчед, който работи на Въглищарския хълм. Той е професионалист и е горд с вещината и умението, с които упражнява занаята си. Облича се в черни дрехи й намазва лицето и ръцете си със сажди, за да не се вижда през нощта. След това взема една остра игла — много по-дълга от обикновена кука за плетене — и се вмъква в курника, където живеят гъските. Точно в определения момент, когато пристигат гостите, започва да боде птиците отзад. Съскането и крякането на гъските се счита за добро предзнаменование и цялата работа е точно когато богатите хора слизат и докосват с крак презряната земя, да ги посрещнеш с гъши хор. Братовчед ми се справя много добре. Веднъж го попитах дали не би разширил дейността си, като включи в нея и боядисването на птиците в розово (също добро предзнаменование), но той побесня. Бил квалифициран Бодач на птичи задници, а невзрачните Бояджии на птици не можели и да мечтаят за социалното му положение. Освен това те били обединени в наследствени гилдии и не можело да упражняваш занаята им, ако не Произхождаш от съответното семейство.

Алеята, по която зави нашият паланкин, не беше осветена като за гости, но осведомителят ни беше сигурен, че домакинът си е у дома. Господарят Ли си придаде възможно най-голямата неоконфуцианска величественост и като пропъждаше презрително низшите слуги, намери майордома. Само едно зърване на заповедта, подписана от Небесния господар, беше напълно достатъчно, за да накара този приятел да хукне с поклони и угоднически усмивки нагоре по стълбите при господаря си. Очаквахме го в една много елегантна зала, в която бяха изложени множество старинни предмети, но Господарят Ли не се впечатли ни най-малко.

— Девет десети от тях — каза той презрително В са долнопробни фалшификати, а останалите, които не са, нямат никаква стойност. Единственото изключение, е онзи капкомер жаба, направен от най-ранния образец порцелан, наречен „Небесно сияние на красавица“, който някога съм виждал.

Тези приспособления представляват малки порцеланови жаби с резервоар за течност и вграден капкомер. Използват се за навлажняване на мастиления камък с точното количество мастило за постигане на най-добрия щрих. Господарят Ли има много хубава колекция от тях. Когато се наведе и отвори капачето на тока на левия си сандал, аз пребледнях.

— Учителю… ах, достойни учителю, не смяташ ли, че няма да е разумно, ако… ох!

Той се приближи с шперцовете си и само след миг в салонния бюфет имаше една жаба капкомер по-малко. Споменавам това само за да обясня защо когато чухме писъците, вече бях разстроен. Те бяха пронизителни, сякаш душеха някого, и без съмнение идеха от вътрешността на къщата. Аз машинално приклекнах, за да може старецът да се качи на гърба ми.

— Бързо! — извиках аз. — Бързо!

Веднага щом почувствах теглото му, хукнах с всички сили през вестибюла и входната врата и едва в средата на двора усетих, че Господарят Ли ме удря бясно по главата и раменете и крещи:

— Идиот! Веднага спри!

Подхлъзнах се и спрях, а той се изви върху гърба ми и изкривеният му, кокалест пръст профуча покрай ухото ми и посочи към къщата.

— Натам!

Едва тогава осъзнах, че е трябвало да бягам към виковете, а не от тях, но в края на краищата се оказа, че първоначалният ми страх, подтикнал ме да хукна навън, е бил за добро. Господарят Ли посочи към горния етаж. Зад една прозрачна завеса се виждаше силует на човек, който явно се бие с някого. Отбелязах си мислено мястото и се втурнах отново вътре и нагоре по стълбите.

Писъците надаваше майордомът, но не мисля, че си даваше сметка колко шум вдига. Стоеше като вкаменен пред една отворена врата на втория етаж, очите му бяха изцъклени от ужас, а устата му непрекъснато се отваряше и затваряше. Избутах го встрани. Господарят Ли се спусна от гърба ми и отчетливо чух острото изщракване на пружината в десния му ръкав, която измъкна ножа за мятане от канията и го изпрати в ръката му. Аз се хвърлих в стаята светкавично, приклекнах, паднах на пода и се претърколих, след това скочих на крака, готов да посрещна всякакво нападение. Такова не последва. Застанах като майордома — вкаменен, с глупаво зяпнала уста — и понеже зад себе си не долових никакво движение, реших, че и Господарят Ли се намира в същото положение. Гледката пред очите ми беше доста сложна за разбиране и затова не можеше да се възприеме веднага.

На преден план, тоест в средата на елегантната стая, стоеше човек със старомодна пелерина, чиято качулка покриваше главата му. С каменно чукче той удряше ритмично най-древния музикален инструмент — комплект звънтящи камъни. Беше застанал на един крак, защото имаше само толкова — един-единствен крак, излизащ от средата на тялото му. Пред него, в такт с музиката, танцуваше изящно облечен мандарин, но това беше танц на смъртта.

Одеждата му се вееше бясно във всички посоки, а той подскачаше и се носеше по пода, гърчеше се и се мяташе като обзет от маниакална енергия, вдигаше крака високо над главата си и ги забиваше в пода, сякаш искаше да го пробие. Погледът му беше напълно безумен. Мандаринът беше побъркан от болка и сигурно щеше да вие, ако можеше да си поеме дъх. Ужасих се, когато видях, че от покритите му с коприна бедра стърчат остри натрошени кости и че от коленете му се стича кръв. Беше танцувал докато и двата му крака се счупят и продължаваше да танцува, въпреки че и от устата му потече кръв. Разбрах, че вътрешностите му са станали на каша от друсането. Започна да подскача още по-високо и да удря по пода с крака още по силно, а монотонната музика не преставаше. Острите кости се показаха още повече, от устата му вече потече кървава ляна и най-накрая искрата на безумната агония изчезна от очите му.

Еднокракото същество продължи да удря по камъните, а трупът продължи да танцува. Мандаринът беше мъртъв. Бях толкова сигурен в това, колкото бях сигурен, че аз съм жив, но въпреки всичко продължаваше да се мята като парцалена кукла из стаята, с безжизнено подскачаща на раменете му глава, с отпуснати ръце и крака, чиито движения вече никой не направляваше и които се огъваха във всички посоки, включително и натам, накъдето не би трябвало. Кръвта от отворената уста пръскаше стаята с малки червени капчици.

И това, казвам ви, беше само предният план. Едновременно с него мозъкът ми се мъчеше да асимилира и това, което ставаше отзад, но беше много трудно, защото когато човек види едновременно няколко чудати неща, изглежда те се неутрализират помежду си. Всичко ми изглеждаше размазано и аз разтърсих силно глава — първото движение, което успях да направя. След това реших, че виждам още едно неземно същество. Беше човек, но с лице на ужасяваща маймуна, със сребристо-сиво чело, ален нос, светлосини бузи и жълта брада. Не знам как, но с костите си чувствах, че това не е карнавален костюм. Всичко беше истинско. Човекът маймуна оголи големите си бели зъби — нещо средно между гримаса и усмивка — огледа Господаря Ли и мен, после с един скок отиде до стената и изхвърча през прозореца. Падна долу и изчезна в нощта, но успях да забележа, че носи нещо в ръцете си.

Носеше съвсем същата клетка, като тази, която имаше Господарят Ли.

Той беше застанал до мен и изведнъж отново насочи поглед към средата на стаята. Звънът на камъните престана и танцуващият труп се свлече на пода — сякаш беше марионетка, на която някой преряза конците. Еднокракото същество стоеше неподвижно.

— Внимателно, Вол!

Като че ли имаше нужда да ми казва! Пристъпих напред предпазливо, като грабнах в ръка тежка бронзова статуетка, а Господарят Ли с рязко движение вдигна ножа край ухото си, готов да го запрати. Свирачът на камъни не помръдна. Оттам, където бях, го виждах точно отпред и ми се стори, че някъде в тъмнината на отвора в качулката виждам блясък на едно-единствено око, разположено в средата на челото.

Изведнъж избухна бяла светлина, която ме заслепи. Изохках и отстъпих назад, прикривайки очи с ръка. Постепенно оранжевият блясък и черните петна пред погледа ми се разсеяха и аз се огледах отново. Същото направи и Господарят Ли, след като разтри очите си. Нямаше никакъв еднокрак свирач. Нямаше го в стаята, нямаше го и в коридора пред вратата, а вятърът развяваше пердето на прозореца. Погледнахме навън към звездното небе и видяхме един голям бял жерав да пресича лунния диск.