Бари Хюгарт
Осем ловки демона (12)

Глава 12

Както Господарят Ли, така и Ию Лан, обявиха в своите Дълги скучни речи далеч преди края на угощението, че са изтощени. Ию Лан се измъкна, преоблече се в мъжки Дрехи и намаза лицето и ръцете си със сажди. Готвеше се да помага на баща си. Аз и Господарят Ли стояхме на една тераса в двореца и наблюдавахме Великия страж Долу в двора, седнал пред фургона на Йен Ших. Господарят Ли ми каза, че домакинът ни не е успял да се наслади както трябва на храната, защото непрекъснато са идвали да му докладват докъде е стигнало издирването на Змията. Очакваше се съвсем скоро и сам да тръгне да го търси, което според Господарят Ли, щеше да ни даде възможност да действаме.

— Вол, трябва да се доберем до клетката на Великия страж — каза Господарят Ли нервно. — Тези невероятни предмети изглежда могат да предават образи и звуци през територията на половината Китай, а може би и на по-големи разстояния. Ако разберем как се работи с тях, ще можем да предупредим Небесния господар навреме, за да не му прережат гърлото.

— Дали ще се осмелят? — попитах аз шокиран.

— Ако съдя по възбудените приказки на мандарина, чието лице се появи в клетката най-напред, мога да кажа, че Небесният господар се е хванал с нещо, което почти сигурно ще му докара неприятности. Струва ми се, че не си дава сметка за опасността — каза той брачно. — Мандарините, когато има опасност да загубят пари, са готови на всичко, а в сегашния случай има опасност да загубят и кожите си.

Представих си как Ли Котката и слугите му — Шопарът, Чакалът и Хиената — се втурват като побеснели плъхове към светия старец и се нахвърлят върху него. Потреперих.

— Достопочтени учителю — попитах аз, — чувал ли си някога за нещо толкова изумително, колкото са тези клетки?

Господарят Ли задъвка проскубаната си брада замислено.

— Не чак такова — отговори той. — В „Ту Янг Тса Пиен“, Су О описва „Огледалото на безсмъртието“ което е видял в страната на Лин. Казва, че това било кристал, който употребявали лекарите, защото пациентът ставал прозрачен щом застанел пред него и те можели да наблюдават вътрешните му органи и да откриват пукнатини в костите. Разбира се, Су О не е най-достоверният източник, но специално тази негова история е била потвърдена и от друго място, а именно от Хси Чинг Тса Чи. Двете описания съвпадат изцяло но във второто се съдържа и допълнителната информация, че кристалът е бил метър и двадесет широк и метър и осемдесет висок. Су О също така споменава и за по-малки, портативни варианти, които нарича „Виждащи перли“ и това е най-близкото до клетките нещо, за което съм чувал. Струва ми се, че принципът на действие на едното не може да се различава особено от принципа на действие на другото, макар че не е изключено и да греша.

Споменах, че стояхме на терасата и гледахме надолу към фургона на Йен Ших, пред който бяха насядали гостите, но още не съм го описал подробно. Беше огромен и едната му страна можеше да се спуска надолу и да служи за сцена, а имаше и плъзгащи се плоскости, с чиято помощ сцената можеше да стане дори още по-голяма. Брезентовото покривало също можеше да се разгъне от единия до другия край и закриваше кулисите. Там, сред плетеница от телове, въженца, зъбни колела, махала и макари, Йен Ших упражняваше занаята си, който се доближаваше до магията. Кукловодът подскачаше от една бамбукова платформа на друга с ловкостта на котка, дърпаше с ръце множеството почти невидими нишки, а долу на сцената главната кукла изпълняваше, например, Танца на Дракона, докато цял балет правеше пируети зад нея. (Истина е, че един побъркан благородник веднъж наредил да арестуват Йен Ших, защото направил една кукла толкова реалистична, че успяла да прелъсти жена му. Само намесата на майка му предотвратила избухването на голям скандал.) Към различните части на сцената се спускаха множество бамбукови пръчки, през които кукловодът имитираше гласовете на героите си. В по-сложните пиеси Ию Лан му помагаше, скрита зад параван на сцената, като поемаше женските и детските роли и местеше декорите. Те бяха нарисувани върху брезентови пана, които можеха да се въртят, а Ию Лан умееше да прави чудеса с осветяващите фенери.

Господарят Ли ми каза съвсем сериозно, че Йен Ших е най-добрия кукловод който някога е виждал, а може би и на всички времена. Споменавам това в пристъп на самосъжаление, защото тази вечер той щеше да изпълни своя шедьовър, а аз нямаше да мога да го гледам.

Един удар на цимбали оповести началото и публиката зашумя нетърпеливо. Завесите се вдигнаха и откриха ярко осветената сцена с добре известния декор — официалната резиденция на магистрат По вляво и градския публичен дом, „Къщата на радостта“ на майка Хсиен, вдясно. Още по-силни възгласи посрещнаха първите две кукли — Фу-мо (нормален герой) и Фу-чинг (палячо), които трябваше да въведат публиката в действието на пиесата. По традиция те си разменят реплики, които осмиват местните величия и текущите скандали, избухват в пародиен гняв и се удрят по главите със свински мехури. По-голямата част от репликите не достигаше до нас, но смехът на публиката показваше, че Йен Ших е свършил добре работата си. След това Фу-мо и Фу-чинг започнаха да разкриват собствените си образи, като се оплакаха от факта, че все повече домакинства страхливо прибягват до резета за вратите си и кучета пазачи, че пазителите на дивеча са превърнали бракониерството в опасно занятие, че вече има твърде малко кесии за вземане и че от месец в града не е идвал глупак, когото можеш да оскубеш с лекота. Докато продължаваше това, аз се опитвах да омагьосам Великия страж.

— Стой, стой! — шепнех тихо. — Изгледай цялата пиеса, и тогава тръгни да търсиш!

Ию Лан изтръгваше акорди от една пипа и очите ми се напълниха със сълзи, когато чух първия куплет на най-известната песен в цивилизования свят, изпята на толкова чист селски диалект, че просто ми замириса на кал н на тор:

Аз съм си селянин и горд съм с това,

а лигавите граждани, ако щат, да ядат и лайна.

Не ща да слушам оперни певци как вият,

като псета на луна,

щом жабите квакат ми във родните блата!

Появи се и куклата на Сламения Хонг и когато я видях, аз се разплаках истински. От нея лъхаше толкова реализъм и автентична селящина, че ми въздействаше като потънал в калта бивол. Всяка дума, всяко плясване на сандал, всяко почесване от въшките в косата, всеки жест… всичко беше толкова истинско, че за миг ми се стори, че съм се върнал в милото си село и носталгията ме обгърна като тежък плащ. Селянинът караше прасето си на пазара, а Фу-мо и Фу-чинг бяха толкова изумени от този дар на боговете, че паднаха по гръб.

Сюжетът на „Сламения Хонг“ е невероятно заплетен. В пиесата се разказва за усилията на селянина да си вземе обратно свинята, отнета му от двамата мошеници, и с развитието на действието Йен Ших пускаше в ход всички кукли, с които разполагаше. Тъкмо се бях отпуснал блажено, за да гледам, когато Господарят Ли ме сръга в ребрата: — Да тръгваме!

Великият страж беше станал от стола и заедно с охраната си крачеше към двореца, така че нямаше какво да направя, освен да се наведа, за да може Господарят Ли да се качи на гърба ми. След това завихме зад ъгъла и от погледа ми се скри най-великата пиеса, изпълнявана от най-великия кукловод. Понякога животът е много несправедлив.

Свитата на Великия страж тръгна да претърсва коридорите и залите, а ние я следвахме по терасите отвън. В проклетия дворец имаше повече помещения, отколкото в мравуняк и всичко вървеше много бавно, но трябваше да сме абсолютно сигурни, че когато отидем да вземем клетката, никой няма да ни попречи. Най-лошото, според мен, беше, че непрекъснато минавахме по тераси, от които се виждаше представлението. Успях да видя някои моменти от пиесата, например, когато Фу-мо и Фу-чинг купиха от Сламения Хонг угоеното му прасе за един рядко срещан, безценен диамант от замръзналия Север (селякът беше роден на юг и никога през живота си не беше виждал лед). След това трябваше да продължа нататък и отново зърнах сцената, когато селският глупак по пътя към къщи реши да се порадва на придобивката си.

— Шиййййй-ут! Кучият му син се е изпикал в джоба ми и е избягал!

След това отново тръгнах и пропуснах момента, когато крадците посрещат завърналия се селянин с упойващо вино и побягват с всичките му дрехи, но успях да видя как Сламеният Хонг пада през един прозорец в спалнята на жената на магистрат По.

— Помощ! Напада ме гол демон!

Магистрат По, застанал на друг прозорец, се наслаждаваше на луната по подходящ неоконфуциански маниер.

— Млъкни жено! — скастри я той. — Превъзхождащият те мъж не долавя похотливи звуци или неприлични гледки.

След това отново престанах да виждам и чувам, докато заобиколим една кула, после отново зърнах светлините на фургона.

— Нападна ме гол демон, който не изглежда чак толкова зле!

— Жено! Трябва ми тишина! Ушите на превъзхождащия те мъж не са обезпокоени от неприятни звуци, а бъбреците и черния му дроб са пречистени от мързел и небрежност, фалш и поквара.

Великият страж изчезна някъде, така че се наложи да влезем през един прозорец и да обикаляме на пръсти по коридорите, докато го намерим отново. След това пак трябваше да излезем на терасата, за да не ни видят.

— Нападна ме гол демон, който не изглежда чак толкова зле и е надарен като кон!

— Млъкни жено! Превъзхождащият те мъж слуша само химните, които трябва, под акомпанимента на флейти и цитри, така че величието на добродетелта му да накара четирите сезона да се сменят хармонично и в света да се възцари порядък.

Тогава се случи едно от онези неща, които карат хората да завързват камък на врата си и да скачат в кладенец. Великият страж изчезна от погледа ни отново и пак се наложи да влезем през един прозорец, за да го търсим. Видяхме го, когато нахълтваше с хората си в залата за аудиенции и Господарят Ли въздъхна с облекчение, щом минаха през вратата зад трона и тръгнаха нагоре по стълбите. Сега трябваше само да се изкачим до прозорците на работния му кабинет, да изчакаме да го претърси и да излезе оттам, след което щяхме да сме спокойни, че повече няма да се връща. Господарят Ли щеше да има достатъчно време, за да отвори сейфа, а ако не в него, беше почти напълно сигурно, че ще намерим клетката горе, в стаята за тайни срещи. Излязох през един страничен прозорец и стъпих на малък перваз, разделен от глинена водосточна тръба. Понечих да се прехвърля от другата й страна и едва успях да отскоча назад в сянката, когато на прозореца оттатък се появи войник и се подпря на лакти върху перваза. Не гледаше към нас, но докато стоеше там, не можех да помръдна и на сантиметър.

— Проклет късмет! — измърмори войникът.

— Защо се оплакваш? Винаги е било така, мътните да го вземат! — изръмжа втори глас и на прозореца се показа още един войник.

— Можеше веднъж, поне веднъж, да ни сложат на пост откъм по-хубавата страна — каза първият. — Представи си само! Седим тук и зяпаме луната, а какво гледат онези оттатък? „Сламения Хонг“! Ето какво! А ние дори не го чуваме!

— Е, и? Ако не сега, ще слушаме после. Всички непрекъснато повтарят, че това било най-хубавото нещо под слънцето! — вторият войник се изплю презрително и бръкна в туниката си. — Ето, заслужаваме го!

Простенах мислено. В ръката си държеше мехче за вино от козя кожа, при това доста голямо, а ако им хрумнеше да останат на прозореца, за да го изпият на лунна светлина…

Точно това се случи, а ние стояхме застинали, без да помръднем, както ми се стори, с часове. Луната се движеше в неподходяща посока и сянката на водосточната тръба ставаше все по-тясна и по-тясна. Погледнах надолу и видях, че вече не мога да скрия сандалите си от приближаващата се ивица бисерно бяла светлина. След още няколко минути Господарят Ли щеше да е изправен пред много труден избор, защото единственият начин да се справим с войниците, ако ни видеха, беше да ги убием. За щастие, не се наложи да предприемаме никакви драстични мерки. Най-накрая двамата хвърлиха празното мехче навън и се прибраха, а Господарят Ли въздъхна облекчено.

— Да тръгваме! — прошепна той. — Ако ключалката на сейфа не е много сложна, може би все още имаме време.

Забързах колкото се може повече и когато се върнахме откъм южната страна на двореца, бурните викове и аплодисменти едва не ни събориха от стената. Фургонът и сцената се виждаха ясно. Разбрах, че завършва първата част на представлението. „Сламеният Хонг“ е много дълга пиеса и е разделена на две с антракт, за да може кукловодът да си почине. Краят на първа част е може би най-известната сцена в театъра въобще, макар че няма и ред диалог, а заема близо една трета от времето.

Действието се развива в „Къщата на радостта“ на майка Хсиен, където Фу-мо и Фу-чинг са закарали откраднатото от Сламения Хонг прасе. Магистрат По е изрекъл всичките си конфуциански клишета, най-нак-рая е осъзнал, че нещо става с жена му и е дошъл да я търси. Тя преследва Сламения Хонг, който пък преследва прасето си. Всичко това става в един коридор, от двете страни на който има множество врати.

Магистрат По се навежда и поглежда през една ключалка. Отдръпва се ужасен и скрива очите си с лявата ръка, а дясната разперва безпомощно. В това време през една от другите врати излизат двамата мошеници с прасето. Пресичат коридора и потъват в стаята отсреща, а магистрат По се навежда към съседната ключалка. От стаята, от която току-що са излезли Фу-мо и Фу-чинг, сега изскача Сламеният Хонг, гонен от жената на магистрата, а след тях се появява и един клиент, който се оказва набожен бонза, прекарващ времето си в компанията на красива млада дама, известна под името Малко Заблудено Пиле. Никой няма на себе си никакви дрехи. Последните двама замръзват от изненада в коридора и с разширени колкото чинии очи наблюдават как Сламеният Хонг и жената на магистрата влизат в стаята отсреща. Магистрат По се отдръпва ключалката, отново скрива шокирания си поглед с ръка, а зад него се появяват мошениците с прасето, Сламеният Хонг и съпругата на магистрата, следвани от някакъв набожен монах и млада дама, прибързано наречена По-шен (Да се дефлорира). Те нямат никакви дрехи и очите им са разширени като чинии. Клиентите и дамите остават в коридора, а магистратът продължава да наднича през ключалките. Врати се отварят и затварят, влизат и излизат хора, докато накрая на сцената се появяват всички възможни надути, проповядващи морал самодоволни и лицемерни типове, които можеш да срещнеш в Империята. Всички те са голи (имат само шапки, които показват какви длъжности заемат) и скоро също се включват в преследването на прасето.

Описах тази сцена малко по-подробно, защото исках да обясня какъв шум достигаше до нас на стената.

Освен това чувахме и ехото — смях, примесен с възторжен вой, при разпознаването на някой от героите, подигравки, дюдюкания и какво ли още не. Когато обаче се изкачихме съвсем малко под нивото на покоите на Великия страж, до ушите ни достигнаха едни други звуци. Дори и от толкова близо, не можах веднага да разбера, че това не са писъци, предизвикани от смях. Господарят Ли стисна рамото ми, а аз се хванах за парапета и се вдигнах нагоре, за да видим какво става зад високия прозорец на кабинета, в който бяхме подслушали разговора между домакина ни и Ли Котката. Точно когато се изкачих, Великият страж се втурна към нас, но без да ни вижда. Очите му бяха изцъклени от ужас и пищеше като обезумял, а аз преглътнах мъчително, защото видях какво го гони.

На една от скиците, която ни показа Небесният господар, беше изобразено второто божество демон, Чу-куанг (Бясно куче). Представляваше куче без глава и сега беше пред очите ни. Великият страж зави в последния момент и хукна назад към стаята, а когато чудовищният звяр спря, за да тръгне след него, получих възможността да го огледам по-добре. Главата му не беше отрязана. Върху дебелия охранен врат имаше козина както навсякъде другаде по тялото му. Сякаш беше роден без глава. И все пак, съвсем ясно чувах лаене. Как можеше да лае, ако нямаше глава?

И как можеше да хапе, да разкъсва и да дъвче без глава? Надигнах се още малко и огледах цялата стая. По пода се търкаляха останките от свитата на Великия страж. Сякаш ги беше ръфал тигър. Навсякъде имаше локви кръв и гърлата на всички бяха разкъсани. Лаенето стана по-силно. Безглавото същество не преследваше Великия страж. По-скоро, както изведнъж осъзнах, го подкарваше като овца към определено място. Най-накрая го заклещи при един друг прозорец, чиито пердета се разтвориха и иззад тях изскочи голяма кучешка глава без тяло — огромна, със зинала паст и окървавени зъби. След това главата се хвърли напред, челюстите изчаткаха и Великият страж на Портата на гъските напусна червения прахоляк на земята в доста безобразен вид.

В стаята имаше още нещо. В дъното стоеше тъмна фигура. Тя тръгна към прозореца и когато стигна до перваза, луната я освети. Втренчи се право в нас. Беше човекът маймуна — чудат, но без никакво съмнение истински, със сребристо сиво чело, яркосини бузи, червен нос и жълта брада. В ръката си държеше клетката, която Господарят Ли толкова много искаше да вземе. С едно ловко движение съществото се прехвърли през прозореца, спусна се долу и изчезна.

Заслепи ме силен блясък. Когато отново можех да виждам, в стаята нямаше нито тяло, нито глава на куче, а навън вълни от смях се издигаха към луната, пред чийто светъл диск летеше голям бял жерав.