Бари Хюгарт
Осем ловки демона (24)

Глава 24

Господарят Ли изгледа Йен Ших иронично и му се поклони с почти същата изисканост.

— А аз имам честта да се запозная с най-талантливия, но и най-опасния войн — каза той. — За мен няма никакво извинение, че не видях истинското лице, скрито зад маската още в самото начало, или поне малко след това.

Завист сви рамене:

— Извинение? Нима човешката природа не е достатъчно извинение?

Той вдигна част от маската, която беше захвърлил, и я наложи върху лявата част на лицето си. Приличаше на глина с цвят на болна човешка кожа и отново видях ужасните белези от едра шарка.

— Никой не се вглежда прекалено внимателно във физическите недъзи — допълни Иен Ших.

— Доста смел избор на маска за един войн — забеляза Господарят Ли с неприкрито възхищение. — А и за да пътуваш по света, дегизиран като кукловод, чийто социален статус е най-ниският възможен — колкото на проститутка или актьор — също се иска голяма смелост. Не би имал никакви проблеми да се представиш за най-големия майстор фехтовач на Империята или за най-ерудирания императорски съветник например. Но пък, от друга страна, предполагам, войните имат естествена склонност към дърпането на невидими нишки. Казвам го с правото на човек, който е бил една от куклите — каза Господарят Ли и отново се поклони.

— Само за кратко време, Као. Само за кратко време — отговори Завист. Той направи неподражаем пренебрежителен жест с ръка — един вид каква нищожна дреболия — който не бих могъл да изимитирам ако ще да се опитвам и хиляда години, и слънчевата усмивка, която бях виждал да озарява белезите от едра шарка, сега освети крещящо оцветеното лице, което му бе дала една ядосана богиня. — За да можеше да разбереш от самото начало кой съм аз и какво искам да постигна би трябвало да имаш свръхестествени способности, а като се замисля за множеството чудовища и чудеса, които те връхлетяха от всички посоки, трябва да призная, че съм изпълнен с възхищение и уважение за това, че изобщо успя да разгадаеш всичко, да не говорим, че успя да дойдеш тук навреме. Удивително изпълнение, Као, и ще ми простиш, ако започна да се чудя кой всъщност е бил кукловодът, и кой — марионетката.

Йен Ших пристъпи към Господаря Ли и се усмихна, а аз скочих до стареца, за да го защитя.

— Не се тревожи, Вол — успокои ме той. — Ако имах намерение да ви убия, щях да го направя още когато Господарят Ли откри кои са останалите мандарини, тоест, когато откри клетките, които чудатите ми братя все още обитаваха като пазачи. Господарят Ли е спечелил правото да ме призове на честен двубой, а аз бих бил непочтен войн, ако не приемех предизвикателството с готовност. Ще се състезаваме, той и аз. Лодките са готови, точно както са били готови и преди три хиляди години. Екипажите също. Време е да ви ги представя.

Силуетите, към които тръгнахме, бяха неясни в мъглата, която се носеше над двата еднакви канала и дима от множеството факли. Когато приближихме още повече, разбрах, че не само това прави формите и очертанията неясни. Самите хора от екипажите изглеждаха сякаш бяха направени от восък и поставени прекалено близо до печката — полуразтопени, изкривени и побити на пода подобно на древните статуи на умиращите божества горе, край входа на Ию. От тях все още лъхаше страховита мощ, но от тях лъхаше на изоставена гробница, полуразрушена от времето и потънала в прах. Зачудих се още колко ли време биха могли да продължат бдението си край древните лодки дракони.

Шестнадесет от тях пристъпиха напред и се поклониха — но осем от екипаж. Това бяха водещите гребци, с червени кърпи, завързани около челата.

— Позволете ми да ви представя тези, който ще определят ритъма на гребане в лодката Янг — каза Завист. — Осемте отляво са четиримата Ию-куанг, Реещи се светлини, и четиримата Йе-чунг, Братя на пустинята, които в множество древни хроники несправедливо са обвинени в разпространяване на болести. Те не правят нищо такова. Единствената им работа е да гребат и ако след победата им настъпи някакво бедствие, те нямат нищо общо с него.

Осемте гребци се поклониха и се върнаха в редицата при останалите. Завист махна на осем гребци отдясно, които един след друг вдигнаха глави.

— Твоите водещи гребци, Па-лин. Осем призрачни сили. И наистина добри са с веслата на Ин — представи ги Завист с напевен глас. — Отляво надясно те са: Първи деятел, Бял дроб и стомах, Разум на дедите, Издигане и полет, Грабващият всичко, Точилар и ампутатор, Хриптящ похотливец и, най-накрая, Крайният необикновен, който е бил удостоен с честта да бъде споменат в Класиката на планините и моретата: „На планината Шенси живее същество, с тяло на бик и с бодли на таралеж. Издава звук, подобен на кучешки вой. Храни се с хора“.

Гребците се поклониха и се върнаха в редицата. Напред излязоха нови четирима — по двама от екипаж.

— Тези ще предават назад командите на водачите с помощта на тимпаните и клепалата — представи ги Завист. — За Янг: Старейшина мъжкар — вляво и Необикновен старейшина — вдясно. За Ин: Порой и обвързване — вляво и Плъзгане и хлъзгане — вдясно.

Четиримата се поклониха и се върнаха в редицата. Напред пристъпи слаба, стройна фигура и сърцето ми започна да прави странни неща. В началото бях сигурен, че това е Ию Лан, но после си дадох сметка, че момичето пред мен също има неясни очертания на лицето, както всички останали, че очите му са дълбоки, студени и страшни и че там, където стои, се образува локва. Страховитата маймуна човек, наречена Завист, която все още обичах, но като Йен Ших, се обърна към мен.

— Вол Номер Десет — каза той тихо, — обърни особено внимание. В древните „Диаграми на белите блата“ има очарователен запис: „Същността на старите кладенци приема формата на красиво момиче, наречено Куан, което обича да седи на скалите и да свири на флейта. Ако го повикате по име, ще си отиде“. Това наистина е Куан, Същността на старите кладенци и трябва да знаеш две неща. Първото е, че силата й никога не е била измервана и вероятно никога няма да бъде, защото кладенците черпят сила както от земята, така и от водата. Второто е, че тя беше моя спътница по време на изгнанието ми на земята. Като такава, тя ще вложи голямата си сила в управлението на лодката Янг. Ти, като спътник на Господаря Ли, ще управляваш лодката Ин. Ролята на този, когото наричат „коза“, е трудна и опасна. Разбираш ли ме?

— Да, разбирам — отговорих аз шепнешком. Господарят Ли и Завист продължиха заедно до лодката Янг в левия канал, а аз им помогнах да запалят огъня на Пречистването върху платформата в средата й. Изумиха ме думите на древния им напев за слънцестоенето: „Искрите на слънцето изгарят небето! Огънят на земята изгаря Петте области! Пламъците поглъщат всичко, което не вещае добро!“ След това се качихме на лодката Ин и повторихме обреда за пречистване. Последваха и други ритуали и молитви, които не познавах и не разбирах, след което Завист се върна сам на лодката Янг. Вдигнаха трапа. Сега, когато всичко беше съвсем ясно, Господарят Ли изглеждаше напълно спокоен. Той погледна съперника си с любопитство и заговори:

— От чисто академичен интерес искам да попитам, прав ли съм да мисля, че появата на таласъма беше резултат единствено на странно съвпадение?

— Искрено се надявам да е така — отговори Завист със същия неангажиран тон, — защото предпочитам да не затъвам в блатото на метафизическите догадки. Предполагам, че съвсем случайно създанието е попаднало в купчината пръст, която е била закарана на остров Хортензия, а Ма Туан Лин, също съвсем случайно, е успял да придвижи мънистото на клетката в нужната последователност и е освободил първия от моите братя. Чудовищата обожават божествата демони. За жалост чих-мей е изпълзял от пръстта твърде късно, за да завари брат ми, но поне се е нахранил.

— А как стана така, че ти въобще се захвана с тази работа? — попита Господарят Ли.

— Знаех колкото и чих-мей — отвърна Завист. Нямах никаква представа, че клетките са оцелели, докато не чух онова пи-фанг и докато не видях жерава, пресичащ лунния диск. За мен това беше прекрасен момент! Помислих си, щом като един от братята ми е оцелял, а това означаваше почти сигурно, че и клетката, която пази, е оцеляла, защо тогава да не са оцелели и останалите? Някога, много отдавна, почти бях успял да извърша един необикновен подвиг, но ми попречиха невероятно упоритите шамани. Реших, че ако успея да се добера до клетките, бих могъл да довърша започнатото с техните собствени средства. Но как можех да намеря тези клетки?

— И на сцената излиза марионетката.

— Боговете те изпратиха. Великият Ли Као да издири лично мандарините и клетките! Помисли си само какъв късмет! — възкликна Завист радостно, без следа от сарказъм или ирония. — Бях сигурен, че ще успееш да откриеш механизмите, които движат марионетките със съвсем малко помощ от страна на Ию Лан, докато аз самият скитам наоколо необезпокояван, но също така бях сигурен, че ще ги откриеш твърде късно.

Господарят Ли застана на мястото си на издигнатия нос и започна да оправя шаловете. Видях, че и Завист прави същото и с буца на гърлото, която можеше да ме задуши, отидох до кърмата при дългата дръжка на огромното весло за управление. Беше уравновесено много добре. Толкова добре, че с натиск на тялото успях да го вдигна над водата съвсем безшумно, макар че да го спусна безшумно обратно се оказа далеч по-трудна работа. Когато лодката се люшна леко при освобождаването на въжетата, едва не паднах. Страничните движения на веслото си бяха чисто убийство, а изобщо не ми се мислеше какво би станало, ако лодката се разклати вертикално, в случай че попаднем на малко по-големи вълни.

Лодките се отделиха от кейовете и тръгнаха една до друга в двата канала, макар че никой от гребците не беше хванал веслото си. Погледнах напред и през мъглата успях да забележа, че ивица силна светлина прерязва пътя ни като нож.

„Може би това е стартовата линия“ — помислих си аз и усетих някакви силни вибрации: едно… две… три… четири… пет… шест… седем… осем…

Осемте камертона, Ин и Янг, бяха направили възможно Ию да изсвири песен, която не беше чувана от три хиляди години. Силните, плътни тонове — меки, въпреки огромната си сила — размиваха границата между водата и въздуха, сякаш сливаха двете стихии в едно. Последва дълъг, провлечен, пулсиращ звук, който постепенно надделя над останалите. Беше постоянен — тих, но с невъобразимо въздействие. Това беше песента на Ию — песента, която се превръщаше във вода и изпълваше двата канала така, че границите между тях да изчезнат и да се образува една пълноводна река, достойна за състезанието. Господарят Ли се обърна към кукловода с учуден поглед:

— Нима е възможно тези забележителни мъже да са създали канал за състезания, който освен това показва момента на слънцестоенето, което те са се борили да запазят?!

— Да, посоката на канала е постоянна, сякаш е сянка на гигантски слънчев часовник, хвърлена точно в момента на слънцестоенето. — отговори Завист. — Нямам никаква представа как са успели да постигнат това, макар че някъде съм чел, че и други са го правили. Няма нужда да казвам, че е точен до секундата.

Господарят Ли въздъхна меланхолично.

— Колко жалко! Единственият човек в Империята, който би могъл да ни обясни всичко това в по-добрите си дни, не би могъл да е тук. Мога да простя много неща, но не мога да простя съдбата на Небесния господар.

— Ли Као! Та той умираше! И разсъдъкът му почти си беше отишъл! възрази Завист. Трябваше да намеря някакъв начин, за да накарам Небето да се ядоса на човечеството! Това, че ти откри конспирацията за контрабанда на чай, ме наведе на мисълта, че бих могъл да използвам алчността на аристократите, за да възстановя Доктрината за духовете, но само тя нямаше да е достатъчна. Както всички знаем, Височайшият Джеда е много избухлив и раздразнителен, така че бях сигурен, че ще лиши земята от покровителството си още преди да проучи щателно целия ми замисъл, ако Небесният господар оскърби Небето с човешко жертвоприношение в името на справедливостта и религията, а това можеше да стане само, ако синът ми Злоба, се поселеше в тялото му. Но, както видяхте, този непрокопсаник едва не развали всичко!

За първи път Завист прояви някакви емоции и крещящо оцветеното му лице доби допълнителен червеникав оттенък от гняв.

— Това идиотче със сантименталния си план да ви убие в оранжерията! — каза той и отрова капеше от устните му. — Да ви убие? Та вие още не бяхте открили останалите мандарини и клетките им! А след това уби една малка слугиня, защото уж оставила да умре едно куче, според него, но истинската причина за това е друга! Просто е искал да се наслади на властта, която му дава новото тяло, а единственото, за което му е дошло наум да я използва, е било убийството. Отгоре на всичко реши да си играе с вас на гоненица из целия Забранен град. Най-сериозният аргумент в полза на безбрачието за мен е синът ми Злоба!

— Да, но в такъв случай не би имал и дъщеря си — отбеляза Господарят Ли тихо. — Тя без съмнение компенсира всичко останало.

— Да, така е — отговори Завист бавно. — Да, никой никога не е имал по-хубава и по-предана дъщеря, макар и малко момичета да са родени с такова проклятие.

Шареното му лице се обърна към мен и все още си мисля, че не беше погрешно да се чувствам поласкан от кимването му.

— Бих казал, че дъщеря ми избра най-неподходящото време, за да търси любов, но няма да го направя, защото знам, че тези неща не са въпрос на избор — каза той. — Съчувствах й, горкото момиче! Трябваше да прибягва до моментни пориви на страст в царството на сънищата — единствената среда, в която Лудост може да се движи, без да е напълно зависима от майка си… Никой не може да си позволи да не се подчини на майка й… но дори и в света на сънищата метаморфозите й щяха да се проявят. Плака дълго и горчиво. Макар и да не ми каза какво точно се е случило, знаех, че повече не може да се явява в сънищата на Вол Номер Десет, защото не искаше зъбите й да се забият в мозъка му, а ноктите — в сърцето му. Не можеш да се откажеш от божественото, ако ти го дават — каза Завист, а гримасата и горчивината в гласа му ме накараха да мисля, че няма предвид Ию Лан, когато добави: — Но няма нужда да сам да го търсиш.

Господарят Ли изгледа Завист мълчаливо.

— Познал си величие и падение, далеч надминаващи човешките представи, и това ме кара да се питам какво се надяваш да постигнеш, като накараш, при това с измама, Небето да стовари гнева си върху земята, да предизвика масова разруха и унищожение? Боговете, много добре знаеш, просто ще обвинят Съдбата и ще се заловят с далеч по-приятната задача да възстановят всичко — каза Господарят Ли. — А що се отнася до поголовната смърт, нима можеш да паднеш толкова ниско, колкото онзи легендарен император, който събрал всички слонове на света, за да стъпчат мравката, която ухапала височайшия му крак?

Завист го погледна и се усмихна бегло. Светлата линия се приближаваше все повече и повече, а лодките се движеха по-бързо. Водачите на гребците вече плюеха на дланите си и притягаха червените кърпи на челата си. Водата плискаше бордовете, а греблото ме блъскаше в ребрата.

— Ли Као, ти вече знаеш, че правя всичко това, защото нямам избор — отговори Завист.

Погледът му се насочи към мен и в очите му забелязах странна светлина, която не бих могъл да си обясня. Беше почти, но не съвсем, като лунния блясък в очите на Куан, която стоеше на кърмата на другата лодка и с лекота приемаше люлеенето, потънала в бавните, дълбоки мисли на кладенците.

— Вол Номер Десет — каза Завист тихо, — имало едно време един велик крал, който веднъж погледнал от прозореца на високата си кула и видял как долу един градинар работи и пее. Кралят извикал: „Ех, да можех да водя безгрижен живот! Да можех да стана като онзи градинар!“ И от Небето долетял гласът на Височайшия Джеда: „Да бъде както искаш!“ Едва го изрекъл и ето, кралят се превърнал в градинар, който пее под слънчевите лъчи. След малко слънцето напекло силно, станало горещо и градинарят престанал да пее. Преминал малък тъмен облак, от него за миг повял хлад и отново станало горещо. Оставала още много работа и градинарят извикал: „Ех, да можех да дарявам хлад, където и да отида и да нямах никакви грижи! Защо не мога да съм облак!“ А гласът на Височайшия Джеда долетял от Небето: „Да бъде както искаш!“ И ето, градинарят се превърнал в облак и полетял над земята, но изведнъж задухал вятър и небето станало студено. На облака му се приискало да се скрие на завет зад някой хълм, но можел да отиде само накъдето го носи вятърът. Как ли не се мъчил да тръгне насам, но вятърът го духал натам, и нищо не можел да направи, а над него ярко светело слънцето. „Ех, да можех да се нося през вятъра, да можех да съм топъл и да нямам никакво грижи! Защо не мога да съм слънцето!“ — извикал облакът, а гласът на Височайшия Джеда отново прокънтял от Небето: „Да бъде както искаш!“ И, ето, облакът се превърнал в слънцето. Да бъде слънцето и да изпраща на земята лъчи, които да топлят някои неща и да изпепеляват други, се оказало величествена работа, но пък се почувствал сякаш е облякъл огнен костюм и започнал да се пече като хляб.

Хладните звезди, които били богове, светели спокойно над него и слънцето извикало: „Ех, да можех да бъда божествен и да нямах никакви грижи! Защо не мога да съм бог!“ И гласът на Височайшия Джеда отново долетял от небето: „Да бъде както искаш!“ Превърнало се слънцето в бог и тъкмо навлизало в третото столетие на непрекъснати схватки с Каменната маймуна, която току-що се била превърнала в чудовище, голямо три хиляди метра и размахващо тризъбец, колкото трите върха на планината Хуа, в една моментна пауза, когато не трябвало да отбива удари и обмисля стратегии, случайно погледнал надолу, видял мирната зелена земя и извикал: „Ех, да можех да стана човек, спокоен осигурен и без грижи!“ И гласът на Височайшия Джеда отново прокънтял от Небето: „Да бъде както искаш!“ И ето, той се превърнал в крал, който гледа от високата кула, как градинарят копае в градината и пее.

Завист сви рамене с безразличие и се обърна, но имах време да забележа, че в очите му няма удоволствие от приказката. Светлината в очите му не притежаваше чистата студенина на водата като тази в очите на Куанг — беше жестоката студена светлина на омразата, защото Завист никога нямаше да намери покой, никога нямаше да се отпусне, никога нямаше да изпита наслада и да постигне това, което иска и което никога нямаше да престане да желае. Никога нямаше да утоли ужасния глад, който рушеше ума и тялото му. Той беше велик благородник, осъден да завижда не само на облаците, на слънцето и на боговете, но също така и на нещастните градинари като Вол Номер Десет, а за тази обида всичките Волове Номер Десет на света трябваше да намерят смъртта си.