Бари Хюгарт
Осем ловки демона (13)

Глава 13

Господарят Ли ме накара да го прекача през парапета, след което слезе от гърба ми и влезе в стаята, като избягваше, доколкото е възможно, да стъпва в кръвта.

— Учителю — казах аз разтревожено, — клетката вече я няма.

Чувствах се много странно — трябваше да крещя, когато ми се щеше да шепна, но смехът от двора долу правеше шепота напълно безполезен.

— Не беше възможно да догоня това същество! — оправдах се след малко. — То слезе надолу по стената по-бързо, отколкото мога да тичам на равно, а как бих могъл да политна и да уловя жерав?

— Вол, стига си хленчил — сопна ми се Господарят Ли. — Много добре знам, че клетката я няма, но при всички случаи смятам да получа нещо като компенсация от цялата тази работа!

Той се огледа наоколо, стъпил на едно сухо нетно на пода, което напомняше малко островче сред морето от гъста лепкава кръв, и след това порони с пръст:

— Свали онези завеси и ги постели оттук до заседателната маса, за да не оставяме следи от сандали.

— Добре, учителю.

Направих каквото ми каза Господарят Ли и той премина по пътеката от зелени дракони, която изглеждаше много приятно на червения фон, сребърните лунни лъчи и златистата светлина на фенерите. Огледа внимателно пода до края на масата, където бяха разговаряли Ли Котката и Великият страж, разрови сантиметър по сантиметър козината на постланата на пода животинска кожа, най-накрая намери нещо дребно и изръмжа доволно.

— Когато камбанката оповести, че клетката се кани да предаде съобщението, Великият страж и Ли Котката скочиха като подплашени зайци — обясни той. — Почти бях сигурен, че Великият страж е изпуснал нещо и се оказах прав. Да живеят немарливите чистачки!

Беше намерил няколко стърготини от пресования и листче от непресования чай и ги мушна в едно отделение на пояса, в който носеше парите си. Бръчките около очите му се свиха толкова силно, че заприличаха на възглавничка на човешки палец, гледан през огнена перла. Както обикновено, той разсъждаваше върху проблеми, на които изобщо не бих обърнал внимание, докато не стане прекалено късно, за да се направи каквото и да било.

— Убийство, чиято жертва е Великият страж, няма да бъде забравено лесно — изказа гласно мислите си мъдрецът. — Ли Котката няма да представлява проблем. Касапницата е гротескна, а клетката е изчезнала. Той много добре знае, че още двама мандарини — техни съучастници, са били убити по невъобразим начин и клетките им са отнети, така че първото нещо, което би трябвало да му мине през ума, е да се махне колкото се може по-бързо оттук, да се прибере и да види дали и с неговата клетка не стават чудати неща. Или с клетките на другите участници в заговора. Истинските проблеми ще ни създадат висшите сановници от свитата на Великия страж, защото трябва да докажат, че са верни и добри служители, ако искат отново да ги назначат на работа. Ще започнат разследване, което ще ни задържи тук поне още три месеца, а ако си тръгнем преди да открият труповете, ще ни обвинят в убийство и ще изпратят цялата армия по петите ни.

Бръчките му се свиха още повече, след това се отпуснаха, защото взе решение. Той отново посочи с пръст и каза:

— В крайна сметка, пак ще бъде тигър. Донеси онова и гледай да не стъпваш в кръвта.

Стените отчасти бяха покрити с животински кожи и една от тях беше на голям тигър — с глава и лапи. Господарят Ли ме накара да я сваля, да отрежа внимателно лапите и да я закача обратно на мястото й така, че разликата да бие на очи колкото може по-малко.

— Никой не гледа внимателно тези неща — поясни той поверително. — Хората от висшите класи казват:

„Я, тигрова кожа“ и толкоз, а за всеки слуга, който попита: „Това нещо нямаше ли лапи?“ ще се намерят поне двама, които да му отговорят: „Ти си се побъркал“.

Проснахме още завеси, за да направим пътека до вратата, водеща към вътрешността на централната кула, и Господарят Ли въздъхна облекчено, защото резето не беше спуснато, а ключалката се отвори с шперц съвсем лесно.

— Вол, натопи тези лапи в кръв и направи ясни следи от кръвожаден тигър — нареди той, — Трябва да изглежда сякаш той е смъкнал завесите, докато е гонил хората из стаята, така че сложи отпечатъци и върху тях. Не забравяй и труповете. Накрая се върни заднишком до тази врата. Аз идвам веднага.

Направих каквото ми каза без да преставам да се чудя как смята да мине номерът му. Тигрите не плуват през защитни ровове, не могат да се катерят по отвесни стени и избягват претъпкани те с хора дворци и градини, но вече имах опит и реших да не казвам, че е невъзможно. След като Господарят Ли смяташе, че нещо може да стане, значи наистина може да стане. Тази мисъл ме поуспокои до известна степен, но тогава в никакъв случай не бих повярвал, че всичко ще стане толкова лесно и че заедно с това, ще извадим такъв необикновен късмет.

Тъкмо се наслаждавах на резултатите от труда си, когато малката врата към кулата се отвори и пред мен застана Господарят Ли, когото очаквах, придружен от някого, когото изобщо не очаквах. Мъдрецът водеше със себе си дъщерята на разбойника, вдовицата на Великия страж. Бяха решили, че тя все още не е достатъчно здрава, за да присъства на представление, което би могло да продължи повече от три часа. Когато видя касапницата, очите й се разшириха. След това изфуча, бръкна в робата си и извади една много внушителна кама. Следващото нещо, което помня, беше, че я опря във врата ми.

— Приятелите по игра не трябва да прекаляват — озъби се тя. — Позволих ти да дойдеш за няколко минута в леглото ми, а не да се мъчиш да ставаш Велик страж на Йен-мен!

— Уважаема, многоуважавана, Вол наистина е много силен, но не чак толкова — започна да я успокоява Господарят Ли. — Не той, а едно чудовище, което по случайност е наш приятел, излезе от кожата си и ние решихме, че е добра идея да представим всичко като дело на тигър. Хубави следи, нали?

Острието се отдалечи от гърлото ми, но не много. Очите на вдовицата святкаха враждебно към Господаря Ли.

— Реших, че тигърът ще е полезен и за друго — продължи той. — Докато те лекувах, имах възможност да зърна амулета ти. Родена си в годината на Тигъра, а боговете не винаги са много изтънчени, когато искат да наложат волята си. Много е вероятно да са пожелали да се омъжиш за някой друг и да раждаш герои.

Гласът му звучеше наполовина като на шаман наполовина като на мъдър съветник и не знам защо, но истеричният смях долитащ отвън, придаваше допълнителна тежест на думите му, вместо да ги омаловажава. — Сега, след като вече нямаш съпруг, ще трябва да избираш между две възможности. Или да заживееш по конфуциански, като набожна и смирена вдовица, или да получиш нужното позволение от жрец, за да се омъжиш повторно, подобно на първия път, тоест, да сключиш сделка, с цел увеличаване на бащиното ти богатство. В това, разбира се, няма нищо лошо, стига да можеш да избираш кандидатите, а за да бъде налице тази щастлива възможност, от основна важност е ние с Вол да успеем да заминем оттук без никакви проблеми.

Тя свали ножа и аз знаех, че Господарят Ли е победил, но въобще не очаквах от устата й да чуя думите, които последваха:

— Не очаквах, че ще се стигне чак до убийство, но трябва да призная, че видях чудовището. Когато слизаше по стената застана срещу моя прозорец. — След това, образно казано, тя хвърли наръч бамбук в огъня. — Луната освети шареното му лице, което, разбира се, не може да се сбърка с друго. Според мен за вас е опасно да дружите със Завист, но все пак не е позорно.

Може би щях да кажа нещо глупаво, но Господарят Ли беше достатъчно близо, за да ме изрита по глезена.

— А! Нима го познаваш? — възкликна Господарят Ли приятно изненадан. — Толкова малко хора могат да се похвалят с това! Освен, разбира се, собствениците на онези стари клетки.

Тя не обърна внимание на хвърлената въдица и поклати отрицателно глава:

— Не съм казала, че го познавам. Само съм виждала древната рисунка в земите на баща ми. Чели са ми и стиховете, това е всичко. А сега трябва да ми обясните по-добре какво сте намислили.

Господарят Ли й обясни, а след това аз направих лепкави кървави следи от тигър надолу по стълбите в кулата и на още няколко места, включително и по един коридор известен единствено на младата вдовица и на някои от висшите сановници.

Предполагам, че историята вече се е разчула по селата оттук чак до градчето на Флакус Четвърти — как една красива принцеса била омъжена против волята си и заведена да живее на противно за нея място, как един вълшебен тигър отворил тайния проход, който водел навън от двореца на жениха (по-късно вратите били намерени широко отворени и навън водели кървави следи) и разкъсал недостойния приятел заедно с хората му, как принцесата се събудила една сутрин и намерила на възглавницата си половин брачен договор, откъснат по особен начин и с кървава тигърска лапа отгоре му, и как един стар шаман й гледал на листенца от бял равнец и й казал, че когато е била дете, духът на дядо й я е сгодил за Духа на тигъра, и как след краткотрайното овдовяване се явил принц (чиито могъщи гърди не можели да се видят от многото отличия и медали), който се бил родил, стиснал в ръка парче пергамент, Откъснато по особен начин и, хоп! то се оказало другата половина на брачния договор с тигровата лапа…

Няма значение, че дамата още не е избрала щастливеца (поне аз не съм чул такова нещо). Съвсем ясно е, че никой, дори баща й, не би посмял открито да се опълчи срещу Духа на тигъра, а от друга страна, тя разполага с колкото време пожелае, за да проучва отблизо възможните кандидати. Надявам се да не й доскучее и мисля, че селските разказвачи, които имат право да редактират там, където историкът не може да си го позволи, ще постъпят по-умно, ако не споменават за поповите лъжички.

Нямахме никакви проблеми. Опечалената вдовица взе всичко в свои ръце, започна да крещи заповеди наляво и надясно, а неоконфуцианците, вбесени от поведението на низшето женско същество, получиха покани за разговор, подпечатани с кървави тигрови лапи и всички протести секнаха. Следобед на следващия ден] фургонът на Йен Ших свободно премина но подвижния мост. Аз седях до кукловода, а Господарят Ли и Ию Лан яздеха мулета, натоварени с подаръци. Скоро навлязохме в земите на разбойниците като следвахме напътствията на вдовицата.

Когато се спуснахме в тесния каньон, сякаш някаква дълга, подобна на цепнатина уста, лапна слънчевата светлина. Цикадите показваха на практика защо ги наричат „точилари на ножици“, а гущери с очи от корал, ахат и тюркоаз се упражняваха да нравят лицеви опори, докато наблюдаваха как Ию Лан изучава околните фенг-шуи (вятър и вода). Беше очевидно, че двете купчини огромни камъни, подредени като тотеми, я безпокоят.

— Според твоето описание, съществото наречено Завист, е много мъжествено, а на това място долавям преобладаващи Ин влияния, не Янг — каза тя озадачено. — Вместо да са горди и изправени, тотемите са смирени и покорни и изглежда така са били замислени в самото начало. Но откъде-накъде светилището на една маймуна мъж трябва да внушава пълзене на четири крака в женско обкръжение?

Господарят Ли погледна отново картата, която му беше дала вдовицата на Великия страж.

— Мястото е това — каза той. — Без никакво съмнение. Йен Ших?

Кукловодът се усмихна и вдигна ръка красноречиво, в смисъл че предава топката:

— Дъщеря ми е специалистът. Аз мога да предложа само инстинктивната си реакция. — Ръката му спря с пръст насочен към тотемите. — Според мен те не са нито изцяло абстрактни символи, нито изцяло директни изображения, а нещо средно. Като примитивна писменост, например.

Господарят Ли се ухили:

— Приятелю, струва ми се, че умовете ни се движат в крак. Аз също мисля, че това е пиктограма, изобразяваща опечален човек с наведена глава, коленичил край мъртвец. Тази пиктограма присъства в най-ранните писмени паметници от времето на династията Шанг и означава „смърт“. Ию Лан?

— Да, възможно е — отвърна тя. — Много богини са свързани със Земята на Сенките и това би могло да обясни преобладаващото женско влияние наоколо, само че не ни казва нищо за мъжа с боядисано лице на маймуна.

Аз исках да знам преди всичко дали влиянието на смъртта беше насочено към нас или не, но успях да се овладея и да не попитам. Пръснахме се и започнахме да търсим ориентирите, които ни беше описала вдовицата на Великия страж, без да забравяме, че тя беше идвала на това място преди десет години, а пороите и свлачищата биха могли да са го променили до неузнаваемост. Беше сигурна, че трябва да намерим скала, означена с бял знак и когато отсякох някакви огромни трънаци, се намерих точно срещу него. Червеникавата повърхност на камъка беше откъртена и се беше получил светъл белег който би трябвало да се намира точно до входа, така че извиках останалите, взех една тояга и проправих по-широка пътека през трънаците. След десет минути в стената на каньона видяхме малък кръгъл отвор. Йен Ших и аз се приготвихме да запалим факлите, с които предварително се бяхме запасили, но се оказа, че няма да ни трябват.

На около пет метра навътре имаше естествен комин, врез който проникваше слънчева светлина. Мястото беше осветено подобно на коридор в галерия и стените от двете ни страни бяха пълни с изображения. Може би една трета от тях бяха рисунки, но другите две трети бяха пиктограми и Господарят Ли ги гледаше като омагьосан.

— Та това е ранна версия на „Книгата на одите“! — възкликна той възторжено. — Много наподобява шаманистичните творби, наречени „Девет песни“, но ни разкрива една история много по-различна от всичко, което се среша в по-късните версии.

Мъдрецът започна да превежда древното писмо и чухме стара приказка, много реалистична на места. Ето думите на едно момиче, прелъстено от някакъв бог:

Духът му спусна се като облак буреносен,

озарен от глас пламенен:

„На красотата съдбата е да намери приятел.

Нима възможно е хубост неземна

без любов да вехне?“

Дойде той със думи тъй сладки,

а безмълвно замина си,

полетял в висините сред своите облаци.

А на земята остави рокля изцапана,

смачкана, захвърлена.

„О, господарю! Вземи ме със себе си!

Да полетя над планината Куанг-санг!

Да видя хорското гъмжило на Деветте земи!“

Но моят господар лети с вихрушките

и развява знамена от облаци

„Ще измия краката ти в небесното езеро!

Ще изсуша косата ти на бреговете на Слънцето!

Ще събера цветя, и венец ще изплета,

за своя единствен любим!“

Отчаяно пея аз своята песен, а вятърът вие

и стоя безутешно, стиснала клонка от лавър.

Рисунките не бяха така добре запазени както древното, дълбоко изсечено писмо. Времето беше казало думата си, но все пак ясно можеха да се видят децата, родени от тъжното момиче. Ако можеха да се нарекат „деца“, защото това бяха божествата демони, описани ни от Небесния господар.

Дъхът ми секна и отстъпих назад — пред очите ми бяха дребният старец, хвърлящ огън, жестокият танцьор, кучешката глава без тяло. Но стиховете не бяха за осемте чудовища, а за деветото, човешкото дете, чийто единствен божествен атрибут била красотата. Господарят Ли ни прочете със светнал поглед стиховете, проследяващи детството и младежките му години, когато, вече като млад мъж, се сприятелил с един владетел. Никакъв герой не можел да срази храбрия войн и нито една жена не можела да му устои. Един ден той отишъл в планината Кун-лун, където се знаело, че живее велика богиня. Ето думите му:

Бамбуков аромат изпълва тези места тъй пусти

и трева дългокоса плаче със сълзи от роса.

Високи дървета в тунел лъкатушен са сплетени,

за да засенчат слънцето с алени цветя,

а тръните им улавят облаците.

Пияни тръстики танцуват в огледалото езерно,

и се гонят със сенките на сияйните небеса,

драконови яйца бълбукат и се пукат,

или пък са риби, плюещи бисери?

И там в дълбините, на своята

морско зелена възглавница

възлегнала е Тя.

„О, сложи си дрехата от смокинови листа

и препаската от заешки пух!

Изкачи се в царството си сред скалите назъбени.

Ела, сплела дъгите небесни в косите си!

Ела с очи пълни със смях!

Омръзнало ти е безделието,

копнееш за своите мечти!

О, красавице от езерото, повелителко на планините!

Открий ме! Ела!“

На младия войн никой никога не е отказвал, така че не му отказват и сега. Безгрижното, отегчено, търсещо развлечения, женско същество, което би накарало мъдрите мъже да търсят дупка, в която да се скрият отговаря на дръзкия простосмъртен.

В колесница от магнолии, с флаг от сплетени листа

с наметало от скална орхидея и шал от цветя

украсена с трицветния ирис,

тя държи могъщи леопарди, води рисове на петна.

И тътнат гръмотевици, мълнии раздират небето!

Ще построя дом в планината

за това розовобузо от гордост момче.

Стените ще окича със ириси, а подът

ще покрия с червен камък.

В преддверието ще сложа пипер разцъфтял и канела

и мраморни плочи, и хиляди лотоси,

и параван от цветя.

На пода ще пръсна хризантеми

с аромата им сладък,

и див магданоз, и лоза.

А на двора — орхидеи есенни с листа

зелени и стъбла пурпурни

и стотици, стотици цветя.

Войнът, както винаги, се превръща във фаворит и накрая богинята му позволява сам да занесе Прасковата на безсмъртието на едно угощение. Той се качва на колесницата, теглена от могъщи дракони, и по пътя минава покрай Юпитер, около когото вечно се върти пръстен от черепи, отмерващи Времето.

Лунни бисери украсяват главата на война,

дрехата му, от седемцветна дъга изтъкана,

озарява небето.

Пелерината му от комети е, а коланът —

от загубили пътя си звезди.

В канията му ярко свети слънчев лъч!

„Умира този, който се страхува!“ —

крещи той на звездата на Времето.

И в ръката му мечът блести.

И удря един череп, и отново крещи:

„Да гният тези, които не искат да станат!“

Изяжда войнът прасковата на Богинята

и се сдобива с живот вечен

като самото небе

или като ада.

Войнът е заслепен от завистта си към безсмъртието и когато Природата потреперва от ужас, той приема това като спазъм на удоволствие. Той е оглушал и когато птицата Чиао-минг го предупреждава, мисли, че му пее химн на радост. Загубил е разсъдъка си и е готов да извади камшика, за да удари всяка обикновена звезда, която се осмели да се изпречи на пътя му. И подкарва драконите още по-бързо.

Сама, на върха на своето царство

стои повелителката на езерото и планината.

Облаците надиплени коленичат пред нея

сиви, намръщени

поглъщат сребърната луна.

А богинята призовава бурята

да прокара пътека за стъпките й.

Тигрови очи се устремяват към

светлата диря в небето,

тигрови зъби оголени, тигрови нокти в земята впити

тигрови писъци долитат до драконите в небето

скачащи, бесни и огнени,

тигров смях посреща малката фигурка

и полетяла сред звезди и лунна светлина

тя пада от небето

в калта на земята.

Войнът се приземява невредим в едно блато и пътеката го отвежда до светилището на богинята. Там той попада на плодовете от живота си с нея — в две кутии открива две бебета и два амулета. Момченцето е сгърчено, уродливо малко създание, а на амулета му пише: Хуай-ай — „Злоба“. Момиченцето е хубаво, но погледът му е страшен и на амулета му пише: Фенг-ло — „Лудост“. В трета кутия, войнът намира огледало и амулет, на който пише Чу-ту — „Завист“. Поглежда се в огледалото и вижда, че богинята наистина му е дала лицето на завистта. Грабва Злоба и Лудост и побягва обезумял в горите, а историята му завършва с много странен куплет:

Тъжни чакали плачат с кървави сълзи

треперещи лисици тук мрат,

а бухали с по хиляда години живот

лудо се хилят.

Куче бяло по луната лае

и трупове буди,

на своя гроб сив призрак се мае

и пее песен на войн.

Отстъпихме назад от последния надпис и се спогледахме.

— Велики Буда! — възкликна Йен Ших. — Това ми прилича на побъркана люлчина песничка!

— Или на това, или на Ли Хо, когато има тежък махмурлук — каза Господарят Ли.

Той настоя да преведе всяка дума от текста, преди да отидем до другото произведение на изкуството, за което ни беше казала дъщерята на разбойника. Промушихме се през една тясна пукнатина, завихме наляво и се озовахме в друга зала, също осветена от слънчеви лъчи през тавана. Обикновено невъзмутимата Ию Лан ахна, а аз извиках.

Пред нас беше крадецът на клетки, нарисуван на стената преди незнайно колко столетия, но все още запазен. На врата на човека маймуна беше окачен амулетът „Завист“, а в ръцете си държеше ужасните деца Злоба и Лудост. Главата му беше наведена и след миг разбрах защо на това място преобладаваше Ин, а не Янг. Господарят Ли взе факлата от ръцете ми, запали я и освети потъналата в сянка срещуположна стена, а моят черен дроб се превърна в буца лед. Никой не помръдна, никой не каза нищо. Пред нас се откри рисунка, два пъти по-голяма от тази на Завист и мога да кажа, че през живота си съм виждал малко на брой по-ужасяващи неща.

— Завист трябва да е бил най-смелият войн на всички времена — каза Господарят Ли със страхопочитание. — Това е Хси Уанг Му, Великата и ужасна владетелка на Запада, поне докато ние китайците не сме се опитали да я опитомим и поставим на сигурно място в пантеона. Това обяснява защо онези тотеми на смъртта са поставени отвън. Тази дама е повелителка на болестите, а нейни слуги са Гарваните на Разрушението.

Ию Лан вече беше коленичила и се молеше, за да омилостиви богинята, Господарят Ли я последва, а Йен Ших и аз също не чакахме специална покана. Изправихме се смълчани, вперили очи в образа, който ни гледаше от стената. Богинята беше красива, но от устата й се показваха тигрови зъби, ръцете й завършваха с тигрови нокти, а долната част на тялото й отразяваше водния й произход, защото представляваше нещо като драконова опашка — голяма, с люспи, навита. Очите й не знаеха що е време, що е слабост или що е жалост и аз си помислих, че може би ще успея да разбера известния стих на големия поет Ли Хо, когото Господарят Ли спомена преди малко: „Ако небето имаше чувства, то също щеше да остарее.“

Господарят Ли ни извади от унеса, като се обърна към преобразения войн:

— Или той все още скита някъде наоколо след цели три хиляди години, или Вол и аз сме попаднали на най-великия актьор на всички времена. Чудя се какво ли е станало с очарователните му деца и какво се мъчи да постигне?

Когато Йен Ших се обърна към рисунката, очите му горяха. От горчивина? Не бях сигурен, но в неговото положение — нищо чудно. Гледахме един войн, който някога е бил хубав, а сега имаше боядисано маймунско лице — Йен Ших също е бил хубав, преди едрата шарка да разяде лицето му. Повелителката на болестите беше обезобразила и двамата. Точно когато си мислех това кукловодът ми напомни, че е аристократ, а аристократите не губят време за самосъжаление. Внезапна слънчева усмивка украси белязаното му лице.

— Не мога да кажа за никого другиго, но аз съм доволен — каза той радостно. — Когато ме обземе самосъжаление, ще мога да си спомням този щастлив приятел, а когато противни хлапета като Злоба и Лудост запълзят в краката ми, ще мога да прегърна Ию Лан.

Усмивката му угасна и той добави тихо:

— И като заговорих за нея, не мога да не си дам сметка, че всичко това ще й е доста тежко. Като жрица на У, тя е слугиня на тази богиня, а всички нейни слуги живеят в непрекъснат страх от господарката си.

Едва сега забелязах, че Ию Лан не се беше изправила заедно с нас. Все още беше на колене пред богинята, с пребледняло лице и неподвижна. Йен Ших внимателно я улови за раменете и й помогна да стане, след което излязохме навън, на слънчевата светлина.