Бари Хюгарт
Осем ловки демона (4)

Глава 4

— Е, Као, откри ли нещо интересно — попита Небесният господар.

— „Интересно“ е меко казано — отговори Господарят Ли. — Най-напред, още един мандарин… предполагам, че познаваш, или по-скоро познаваше Мао Оу-хси?

— Отвратителен човек. Третият но алчност в Империята — отговори Небесният господар с искрено отвращение.

— Тогава четвъртият по алчност ще се заинтересува, защото току-що беше повишен — каза Господарят Ли. — Мао се сбогува с червената земна пръст снощи, при това по доста драматичен начин. По някаква случайност Вол и аз бяхме там, а съществото, което го уби, след това изчезна с ослепителен блясък. После видяхме един бял жерав да прекосява лунния диск.

Небесният господар замря с чаша във въздуха. За миг погледът му стана твърд и проницателен и в него съзрях интелигентността и увереността на отминалите дни, когато са го считали за най-умния човек на Империята.

— Колко навременно — каза той сухо. — А нямаше ли в клюна си табелка с надпис: „Спасете Небесния господар от лудницата на майка Менг“?

Господарят Ли отметна глава назад и се засмя.

— Ако искаш вярвай — каза той, — но това наистина се случи. Веднага след като огледахме наоколо и не намерихме нищо интересно, повикахме магистрата, за да поеме нещата в свои ръце, а още като отвориха портите рано в зори, влязохме в Забранения град и прогонихме стражите от ковчега на покойния Ма Туан Лин, за да го отворим. Кажи му, Вол.

Светналите очи на светеца се насочиха към мен и аз преглътнах нервно.

— Ваше достопочтено височество, трупът, разбира се, лежеше по гръб, но аз успях да го изправя…

— Трябва да ти е било ужасно трудно — забеляза Небесният господар с неподправена загриженост в гласа.

— Да, наистина — съгласих се аз. — Тялото беше покрито с драконов мозък (борнейски камфор), от който едва не се задуших. После го изгребах, но пък започна да ме души вонята на труп. Беше без глава и изглеждаше ужасно… — И сега започнах да се задушавам, само при спомена. — Беше се вдървил като ствол на дърво и едва не получих херния докато го вдигна.

— Гнусна бъчва лой, нали? — каза съчувствено Небесният господар.

— Не се е лишавал от ориза си — отговорих аз дипломатично. — Господарят Ли ме накара да го подпра в изправено положение, за да можем да огледаме гърба му.

— Е, и?

— Ваше достопочтено височество! Беше точно така, както ни го описахте! — казах аз развълнувано. — Дупката, през която е влязло огненото кълбо, беше много малка и се губеше в гънките на одеждата му, но Господарят Ли я разкъса заедно с кожата и отдолу зейна огромна яма! Всичките му вътрешни органи бяха напълно изпечени!

Светецът отпи от чая си, облегна се назад и разтри очите си с ръце.

— Колко странно — каза той. — Као, тъкмо бях открил кое е предизвикало халюцинациите ми, а ти ми казваш, че не съм имал халюцинации.

Той се наведе напред. Погледът му беше ясен и проницателен.

— Ще ви покажа кое е дало тласък на старческото ми въображение, но най-напред ме интересува нещо не по-малко важно. Спомена, че Мао Оу-хси е умрял драматично. Имаше ли чудовище?

— Да.

Господарят Ли му разказа просто и ясно какво бяхме видели и докато говореше, в очите на светеца забелязах учудване и недоумение.

— Да, Као, още в началото реших, че този случай е само за теб, но не съм си давал сметка колко съм бил прав — каза Небесният господар. — Преди да ти разкажа каквото знам, имаш ли какво да добавиш?

— Да, наистина — отговори Господарят Ли. — Да започнем с това.

Той извади птичата клетка от гънките на одеждата си и я постави на масата.

— Хубава е и прилича на онази, която носеше Ма. Каква е всъщност? — попита Небесният господар.

— Проклятие! Надявах се ти да ми кажеш, щом я разгледаш отблизо — каза Господарят Ли. — Това наистина е клетката, която си видял и я намерихме точно там, където ни каза, че е била. Интересното е, че Ма Туан Лин е направил отпечатък на стар каменен релеф, изобразяващ клетка като тази. На гърба на отпечатъка е написал нещо, от което може да се съди, че е намерил още осем подобни клетки. Може да се направи правдоподобното заключение, че ги е дал на съдружниците си в някакъв бизнес. Едната открихме у Мао Оу-хси, заради което и отидохме у тях. След убийството клетката беше открадната от друго чудовище. То представляваше човек, наподобяващ маймуна, като онази в дворцовата менажерия, с която толкова се гордее Императорът — сребърно сива козина на челото, светлосини бузи, червен нос и жълта брада. Очите бяха дълбоки и засенчени, а погледът — високоинтелигентен.

Небесният господар кимна:

— Мандрил, ако изключим интелигентността. Защо казваш „човек, наподобяващ маймуна“?

Господарят Ли сви рамене.

— Доколкото мога да кажа, тялото беше като на среден на ръст, но много силен акробат. Освен това движенията и погледът бяха човешки.

Светецът кимна и каза:

— Това същество не ми говори нищо. Казваш, че е отмъкнало клетката на Мао? И пак имаше жерав?

— Преди да успеем да направим каквото и да било, съществото изскочи през прозореца. Щом стана дума за чудовища, трябва да ти кажа, че таласъмът, който обезглави Ма Туан Лин, е мъртъв и нямам никаква представа каква е връзката му с останалото. Опитвам се да разбера кои са собствениците на другите клетки и докато не си изясня защо чудовищата искат да пя вземат, не мога да кажа нищо определено.

Господарят Ли се облегна назад, а Небесният господар се наведе напред, за да измъкне сноп листа от полираната кутия на масата пред него.

— Не мога да ти кажа защо тези клетки представляват ценност за тях, но мога да ти дам материал за размисъл на тема чудовища — каза той. — Когато бях млад студент, много преди ти да се родиш, ако щеш вярвай, преживях нормалния за младостта период на увлечение по древния шаманизъм. Това е шаманизмът на населението, първоначално живяло по земите на днешен Китай. Разбира се, този шаманизъм е бил практикуван от жреци, чиито вярвания и ритуали до голяма степен са в основата на нашите собствени. Тогава много често попадах на влудяващо мъгляви сведения за малка група шамани, които изглежда са били по-велики от всички останали — супер шамани, ако щеш — тайнствени и недостижими. Към тях са се обръщали само в краен случай. Досега не съм успял да го докажа, Као, но ми се струва, че тайнствените закачулени фигури, изобразени по стените на Ию, са именно те.

— Така ли? — Господарят Ли изглеждаше много) заинтригуван. — Има ли конкретна причина да мислиш така?

— Има една конкретна и една неконкретна причина. Неконкретната е, че за тях се знае, че винаги са били мълчаливи, винаги са изпълнявали тайнствени ритуали с тайнствени предмети, които хората не са били в състояние да разберат. Ако щеш и самата атмосфера в Ию ме кара да мисля същото, а освен това изглежда, че шаманите и Ию са от един и същи период. Конкретната причина е, че са били осем, както осемте фигури в Ию. Наричали са ги „Па ненг чих шиш“.

— Осем ловки мъже — каза Господарят Ли замислено. — Може би освен магьосничество са упражнявали и алхимия, инженерство или астрономия.

— Небесният господар сви рамене.

— Никъде не се споменава с какво точно са се занимавали и се съмнявам, че някой знае. Но навремето попаднах на един извънредно интересен фрагмент, отнасящ се за тях. Тогава го сметнах за примитивен мит, но ми се строи достатъчно интересен, за да го отбележа в записките си.

Светецът взе листата, погледна ги и поклати учудено глава.

— Беше толкова отдавна — продължи той, — че всичко това беше напълно излетяло от мозъка, който ми е останал. Е, когато тръгна за остров Хортензия, поне си спомних, че имам добър архив. Говори се, че преди много, много години, осемте ловки мъже са прибягнали до помощта на осем не много значителни божества демони — братя, макар и много различни на външен вид. Вече не се знае за какво са ги използвали, но има кратко описание за всеки от тях. Ето сега ще разбереш защо си мислех, че съм имал халюцинации.

Той бутна един лист към Господаря Ли. Беше стар и пожълтял, но всичко на него се виждаше ясно и дъхът ми спря. Преди много години, като млад учен, Небесният господар беше скицирал един дребен старец с огнена топка в ръка, а отдолу беше написал: „Трето божество демон, Пи-фанг. Убива с помощта на нещо като малка комета“.

Господарят Ли подсвирна пронизително.

— Спести си подсвиркванията за после — каза Небесният господар с усмивка и му подаде още един лист. Този път аз направо хлъцнах и след това се изчервих, защото Небесният господар ми смигна.

Пред очите ни имаше рисунка на еднокрако същество, което свиреше на нещо, подобно на звънящи камъни, а отдолу беше написано с равен почерк: „Пето божество демон, Куей, Учителят по танци. Убива, като кара жертвите си да танцуват до смърт“.

Очите на Господаря Ли светеха. Грабна мастило, камък, четка и малко хартия и веднага се залови да прерисува скиците и да препише кратките бележки под тях. Всяко от осемте същества беше много чудато и можеше да убива по специален начин, само че не много хора наведнъж като съвременните арбалети и експлодиращите заряди от огнено вещество. Все пак трябваше да призная, че тези особености правеха насилствената смърт, причинявана от демоните, да изглежда много реална и ужасяваща — все едно да си представяш как някакви ръце те душат, което въобще не може да се сравнява например с мисълта за смърт, причинена от напосоки изстреляна стрела на бойното поле.

— Казах, че са били осем и че са били братя, но в един по-късен запис, прекалено незначителен, за да води до нещо съществено, анонимен автор отбелязва, че е имало и девето дете — момче — каза Небесният господар.

— Възможно ли е лицето му да е приличало на лицето на боядисана маймуна? — попита Господарят Ли.

Небесният господар се усмихна:

— Никакъв шанс, Као. Казах ти, че е било момче. Човешко същество. От това може да се съди, че поне единият им родител е бил обикновен смъртен, а другият — от божествен произход. Момчето било извънредно красиво. — Светецът сви рамене. — Ето защо навремето не се хванах на историята с деветото дете. Напомня хиляди детски приказки.

— Ако не и милиони — промърмори Господарят Ли.

Погледнах скицата, която рисуваше в моменти. Беше четвъртият демон — огромна змия, но много особена. Едната й част беше ужасяваща — две човешки глави с остри животински зъби — а другата — силно змийско тяло. Беше с две глупави шапчици и жакет, който изглежда не й беше по мярка и някак си изглеждаше самотна и тъжна. Отдолу Небесният господар беше написал: „Змията Уей е видяла и величие, и печал. Не може да търпи шума и когато край нея премине каруца, тя надига глава и съска“.

Изглежда Небесният господар отгатна мислите ми, защото каза:

— Знам, Вол. У тези същества освен ужаса има и нещо тъжно. За нас те са много древни, но вероятно са били сред последните божества, почитани от старите жители, а божествата на една умираща раса, дори и незначителни, винаги са патетични. Някой път трябва да попиташ Тао Ли за това.

Господарят Ли свърши. Той сгъна внимателно рисунките, сложи ги в пояса при парите си и взе клетката.

— Казах ти всичко, което знам — каза той. — Ти имаш ли да ми кажеш още нещо?

— И да съм имал, забравил съм го — отговори Небесният господар. — Какво смяташ да правиш сега?

— С Вол ще отдадем необходимата почит на Осемте ловки мъже. Тоест, ще се върнем на остров Хортензия и ще му покажа Ию. След това… е имам една хипотеза, която си струва да се провери. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо, за което си струва да се разговаря.

Усилието да поддържа разума си бистър беше много изтощително за Небесния господар. Той едва успя да ни махне с ръка и да ни намигне, когато излязохме с поклони заднишком, но Господарят Ли беше изпълнен с енергия повече от всякога.

— Ха! — възкликна той, когато отново излязохме на слънце. — Какви невероятни разкрития! За изчезването на големия Бял кит си вземам думите назад. Какъв предрекох, че ще бъде този случай?

Аз се замислих.

— Муцуната му гледа към звездите, вълните от опашката му люлеят островите в океана и той се приближава към нас през свещените морета с неизбежността на айсберг.

— Прекалено метафорично, но иначе не е лошо — каза Господарят Ли.