Бари Хюгарт
Осем ловки демона (22)

Глава 22

Устата ми гореше като че ли бях изял жлъчка, а стомашните сокове се вдигаха чак до зъбите ми. Черната тъмнина беше отстъпила мястото си на някаква червена мъгла, а ушите ми бучаха пронизително. След това щастливата мисъл, че отново сънувам един от често повтарящите се кошмари, в които ставам безпомощна жертва на Ханджията Ту, нахлу като пълноводна река в ума ми и изми целия ужас. Почти се разсмях от облекчение, когато червената мъгла се разсея и бученето престана. Бях възнаграден с гледката на две бледожълти светещи очи, приближаващи се все повече и повече, с усещането за меки пръсти, докосващи лявата ми буза, и за несекващ фонтан от плюнки.

— Сладките от централен Хонан и десертният мед от тръни с бадеми от…

— Ханджийо шеста степен Ту!

— Но вие трябва да научите! Трябва да остане за поколенията! Най-хубавият черен хайвер е от есетрата, уловена в река Яндзе и сварена на бавен огън в отвара от семенца на медена акация!

— Ханджийо Ту! — изкрещя Господарят Ли. — Много добре знаеш, че изпадаш в транс и се гърчиш в стомашно-чревни оргазми само след като си убивал и измъчвал жертвите си по своя неподражаем начин, и това ще е краят ти! А сега се съвземи, преди наистина да получиш удар. Можеш да започнеш да отключваш тези проклети окови!

Бях загубил ума и дума, това беше то. Ужасът ме беше лишил напълно от разсъдък. До такава степен, че чак си представих как чувам да прищраква ключалка и веригите на Господаря Ли да се свличат с дрънчене на пода. Меки, жабешки пръсти заопипваха глезените и оковите ми. Престанах да дишам.

— Съжалявам, Вол — каза Господарят Ли виновно. — Помислих си, че ще е по-добре да не знаеш за тази малка предпазна мярка. Виждаш ли, преди да си тръгнем от къщата на Небесния господар, когато малката прислужница беше убита, попитах за кучето. — Уч-ч-ч-ителю?!

— Кучето, Вол. Спомни си, че първия път момичето носеше болно куче. Е, кучето е умряло.

— Умряло?

Старият мъдрец въздъхна отчаяно, после съжали задето го направи и повтори благо:

— Да, момчето ми. Кучето е умряло. Убийците на момичето са носели бележка, може би написана от Небесния господар, която им е давала право да влязат в къщата. Когато отидох при Дяволската ръка, за да разбера кой е издал заповедта за тази екзекуция, аз си припомних този факт. Като видях подписа на Небесния господар, реших да се подготвя за най-лошото.

Реших, че може би ще започна да разбирам какво ми казва след месец-два, ако оцелея толкова.

— Евнусите — продължи Господарят Ли — непрекъснато притискат Дяволската ръка, за да им намери наистина чудовищни палачи за собствените им тъмници, така че уредих да освободят Ханджията шеста степен Ту и да го прехвърлят в затвора към двореца им. Предположих, че няма да му е никак трудно да стане първи сред касапите и изглежда не съм се лъгал.

Едно влажно кискане подсказа, че Ханджията Ту се забавлява.

— Другите ми завиждаха, но в края на краищата разбраха колко ефективни са скромните ми методи — обясни той.

— И без съмнение са ги почувствали — каза Господарят Ли. — Предполагам, че тези, които преди малко щяха да се скъсат от писъци, бяха те?

— О, можех да го направя къде-къде по-хубаво — възпротиви се Ханджията Ту. Чух мекото цъкане на дългия му, подобен на жаба език, в отпуснатите влажни устни. — Ако тези неща трябва да се изпълняват изцяло по правилата на изкуството, нужно е повече време.

— Ханджийо, не ни обяснявай на нас тези неща. Забравяш, че се познаваме от доста време. Вол, вече можеш да научиш и останалото. Ханджията шеста степен Ту ще направи всичко възможно, за да ни помогне да избягаме от тъмницата на евнусите, а ние ще направим всичко възможно, за да му помогнем да избяга от властите. Ще му дадем три месеца, за да се установи някъде и започне работа, след което ще го подгоним отново.

— О, не! Не още веднъж!

— Но, Вол, беше толкова вълнуващо!

Вълнуващо! Нима мислеше, че онова зловещо преследване беше толкова забавно, колкото конни надбягвания или пързаляне с шейна но заледен склон? Тогава веригите ми паднаха. Почувствах се като отвързано куче и хукнах, но се блъснах в стената и си спомних едно друго куче — малкото болно кученце върху копринена възглавничка, носено от слугинята с глупавите чехли. Спомних си и гласа на Небесния господар, който напевно, подобно на жрец, произнесе древните думи: „Ако продължава да изпитва болка, намажи го с избистрена мас от крак на снежен леопард. Дай му да пие от яйчена черупка на дрозд, пълна със сок от манго, в който има три щипки стрит рог от носорог. Приложи пиявици и ако не настъпи подобрение, помни, че нито едно същество на този свят не е безсмъртно и че ти също ще трябва да умреш.“

Господарят Ли беше проверил и подобрение не беше настъпило. „Ти също ще трябва да умреш — беше казал Небесният господар. — Ти също ще трябва да умреш… ти също ще трябва да умреш…“

Вратата на килията проскърца и се открехна, а аз излязох от унеса си. Ханджията шеста стенен Ту я теглеше, за да я отвори, а слабата светлина от факлата в коридора осветяваше неприятното му лице и Господаря Ли. Аз изтичах след тях навън. Мъдрецът откачи от стената голямата връзка ключове и започна да отключва килиите, но от тях не изскочиха затворници с радостни възгласи. Те още седяха по ъглите, свити като ембриони, с ръце върху ушите, за да не чуват ужасните писъци, които Ханджията шеста степен Ту беше изтръгнал от младшите палачи. Съмнявах се, че някой от тях ще посмее да мръдне.

— Ханджийо, снощи Черната стража доведе още една затворничка. Момиче на име Ию Лан. Знаеш ли къде е? — попита Господарят Ли.

— Не, не съм чувал нищо за никакво момиче.

— Да се е случило нещо необикновено?

— Да — каза Ханджията замислено. — Няколко осъдени на смърт бяха измъкнати от килиите и закарани в друг затвор. Днес по някое време ще бъдат посветени на някаква церемония.

— Посветени?! Искаш да кажеш, като животни за жертвоприношение? — попита мъдрецът.

— Предполагам. Ако се вярва на слуховете, церемонията ще се състои в Двора на евнусите по време на слънцестоенето — отговори Ханджията Ту.

Господарят Ли замълча за малко, после прошепна:

— Да, това може и да свърши работа. Височайшият Джеда е много раздразнителен и ако Небето е обърнало гръб на… — Той изведнъж излезе от унеса си и отсече: — Бързо! Трябва да се доберем до градината, където ще се състои тази церемония!

Ханджията шеста степен Ту познаваше част от подземния лабиринт, а това, което не знаеше, успя по теоретически път да попълни Господарят Ли — беше виждал архитектурните проекти преди петдесет години и все още ги помнеше. Както всичко останало в Забранения град, Златната река е изкуствена — една удивително ефективна система й позволява красиво да се спуска по един водопад, след това да се изкачва по един хълм, за да може да се спусне по друг. Водата клокочи през някакви пукнатини, влиза в свързани помежду си пещери, където огромни колела я издигат до нужната височина, и отново излиза на повърхността. През страничните проходи на тъмницата ние влязохме в една такава пещера, която с нещо ми напомняше Шестия Ад. Ругаещи надзиратели шибаха с камшици редиците роби, които въртяха огромно вертикално колело, свързано с друго хоризонтално и водата не преставаше да се плиска и бълбука в големите кофи, които я изкачваха високо горе, за да изчезне някъде в дупките на тавана. Образувалата се мъгла от ситни водни капчици ни помогна да се скрием добре и тъкмо започвах да си мисля какъв голям късмет сме извадили, когато един надзирател изкрещя на друг:

— Чу ли последната новина? Гилдиите са отменили състезанието с лодки официално. Дори няма да проведат пиршествата си!

Идеше ми да го удуша.

— Трагедия! Макар че пирът на Просяшката гилдия е нещо съвсем лишено от въображение — чух гласа на Ханджията шеста степен Ту. — Единадесет блюда за просяци от първи и втори ранг, седем блюда, две кани вино и кутия осолено, месо за вкъщи за просяците трети ранг, пет блюда, две кани вино и кутия консервирани плодове за вкъщи за просяците четвърти ранг, а просяците от пети до седми ранг получават по три блюда, една кана вино и за вкъщи — нищо.

Той се разпали и започна да говори съвсем силно, а аз се опитах да запуша устата му с ръка. Лошото беше, че трябваше да се движим един след друг и той лесно можеше да се освободи, освен ако не исках да се сборичкаме и съвсем да се издадем.

— От друга страна, пиршеството на Търговската гилдия е чест за цивилизацията и отменянето му е национална трагедия — продължи Ханджията Ту още по-силно. — Дори най-ниските рангове, от седми до пети, получават птичи гнезда, свински крачка, питомна патица, пиле и три вида свинско. На търговците от четвърти и трети ранг се полага същото плюс перки от акула, сьомга и печено агънце. Всичко това се полага и на търговците от втори и първи ранг, но в добавка те получават и мечешки лапи, еленови опашчици, гъска, раци и миди. Обаче търговците от монголската гилдия…

— Ханджийо Ту — просъска Господарят Ли. — Но вие трябва да научите — извика Ханджията шеста степен Ту. — Трябва да се знае, че на гилдиите се позволяват само местни деликатеси и в Монголия търговците от всички рангове получават по парченце овнешко, потопено в смес от сурови яйца, разбити с джинджифил и изпечени на дървени въглища!

Това беше достатъчно. Надзирателите ни видяха и се развикаха да дойде стражата, след което, сякаш от небитието, изникнаха един офицер и десет войници. После нещата съвсем се объркаха. Отдръпнахме се до една стена, която беше съвсем близо до голямото, издигащо се нагоре водно колело, където не виждахме почти нищо заради водните капчици, а плискането на водата и скърцането на колелото заглушаваха всичко останало. Ли Котката не си беше направил труда да вземе ножа на Господарят Ли — нали ни беше оковал с вериги — така че той можеше да се отбранява. Аз се опитах да вдигна един войник и да го използвам като таран срещу останалите, но това остави по-голямата част от работата в ръцете на Ханджията шеста степен Ту и с чиста съвест ще призная, че от многото убийци, на които съм попадал през живота си, малко могат да се сравняват с него. Тези дълги ципести пръсти, тези остри зъби, изпълнили устата, която можеше да се отвори достатъчно, за да погълне пъпеш, краката, които се измъкнаха от сандалите и откриха дългите пръсти, които можеха да хващат и душат, мекото, податливо тяло, което поемаше и най-силните удари като пухена възглавница и което можеше да обвие жертвата с гънките си и да я задуши подобно на мръсен покров от мека тлъстина. И през цялото време, кълна се, Ханджията се кискаше, а змийският му език щастливо облизваше похотливите му устни — и въпреки всичко, дори Ханджията шеста стенен Ту не можеше да оцелее след удар с кама.

Когато най-накрая изпълзях от моята купчина тела, видях, че на Господаря Ли му няма нищо, но Ханджията, след като беше ликвидирал повечето войници от стражата, сега беше обвил с ръце последния — офицера — и го мачкаше като мечка стръвница. В отговор жертвата забиваше камата си в гърба му отново и отново и накрая двамата се строполиха край водата в последна кървава прегръдка. Последваха охкане и противно хрускане, след което офицерът потрепери конвулсивно и замря. Господарят Ли коленичи до Ханджията и го прегледа.

— Проклет да съм! Още е жив! Ханджията отвори очи.

— Ханджийо Ту, исках да те попитам нещо много важно — каза Господарят Ли бавно и отчетливо. — Имам причина да смятам, че Вол Номер Десет е получавал многократно едно послание, чиято същност е скрита, защото разгласяването й е табу.

— Кой аз?! Послание табу?!

— Вол, не ме прекъсвай! Също така имам причини да смятам, че за да се прикрие тази същност, са използвани жаргонни думи от първото състезание с лодки дракони, чието значение твоите хора може би още помнят — продължи Господарят Ли. — Първата е „майка“.

Очите на Ханджията Ту отчасти гледаха в този свят, отчасти в отвъдния.

— „Майка“? Състезание с лодки? — прошепна той. — „Майка“ е същото като тоу, главатар, това е водачът на лодката. Той седи на носа и предава командите си с помощта на дълги веещи се шалове, но трябва да разберете, че гилдията на търговците от Кантон предлага на всички рангове допълнително блюдо фо сиу у, печена свинска риба, която всъщност има вкус доста подобен на свинско месо, но е отровна, ако се сготви със зеле.

— Ханджийо Ту — продължи нетърпеливо Господарят Ли, — следващата дума е „трева“.

— „Трева“ означава ки. Това са шаловете, с които майката предава командите си. Те са зелени с бели краища и напомнят висока трева разлюляна от вятъра, а гилдиите в Шанхай добавят херинга, наречена „Най-голямата сестра на малкия баща“ и…

— „Братя“, Ханджийо Ту, следващата дума е „братя“ — каза Господарят Ли.

— „Братя“? Да, о, да! Има осем. Четири пред стената и четири зад нея. Това са главните гребци, които задават ритъма и носят червени превръзки на главите а на дръжките на греблата им има червени панделки а в Шанхай освен това дават и прекрасни вкусни перки от риба, наречена „човекоприятелска конска риба“, която е…

— Ханджийо Ту, спомена някаква стена. Какво представлява тя? — попита Господарят Ли.

— Стена се нарича издигнатата платформа в средата на лодката, където седи барабанчикът, който следи командите на „майката“ и ги препредава с ритъм — прошепна Ханджията в отговор.

Губеше сили бързо. Господарят Ли повиши глас и извика в ухото му:

— Ханджийо, предполагам, че древната система на паралелите у хинг е в сила, така че „стобор“ означава запад, а „двор“ — изток, но искам да ми кажеш за „козата“. Какво означава „коза“… или „козле“?

Стори ми се, че Ханджията Ту е умрял. След малко обаче той отвори очи и погледът му беше бистър, а гласът — твърд.

— Шао, кормчията, винаги се нарича „коза“. Поради две причини — обясни Ханджията, сякаш ни четеше лекция. — Първо, главата му непрекъснато се удря в почти всичко, което е в задната част на лодката, а в същото време трябва и да се бори с веслото за управление. Втората причина е, че той е външен човек, който винаги опира пешкира, ако лодката загуби състезанието. „Козата“ е професионалист, наемник. Никой аматьор не може да се справи с парче дърво дълго петнадесет метра и тежко почти тон. И никой аматьор не може да сготви ястията за пиршеството на гилдията на Нам Виет, където като допълнителното блюдо предлагат устни от хсианг-хсианг, което означава гибон, сварени на бавен огън в бира, направена от сок на ядки от арека.

Очите му замръзнаха, втренчени в нещо, невидимо за живите. Конвулсиите извиха тялото му назад и той се свлече с плясък във водата, все още стиснал мъртвия офицер в прегръдките си. На повърхността се появи червена пяна и кървавото петно скоро достигна кофите на колелото и започна да се изкачва нагоре към повърхността.

— Сбогом, Ханджийо — промълви Господарят Ли тихо, а разпенената вода отговори: „бълбук, бълбук, бълбук“.