Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of Chaos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 99 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“, 1999

ISBN: 954-585-034-5

История

  1. — Добавяне

На Бетси

Лъвове пеят, хълмове летят.

Луна посред ден, слънце посред нощ.

Сляпа баба, глух дядо, глупава чавка.

Нека царува Господарят на хаоса.

Песничка от детска игра,

чута във Велики Аравалон,

Четвърти век

ПРОЛОГ
Първото послание

Демандред стигна черните склонове на Шайол Гул и порталът — дупка в тъканта на реалността — се стопи и изчезна. Купести сиви облаци скриваха небето като извърнато наопаки море от мудни пепеляви вълни, блъскащи се в скрития планински зъбер. Долу в пустата долина проблясваха странни светлини — бледосини и червеникави жилки, неспособни да разпръснат сумрака, загърнал източника им. Мълнии сечаха въздуха нагоре към облаците и ехтеше глух тътен. От пръснатите по склона зевове се надигаше пара и дим. Някои от тези скални цепнатини бяха широки само колкото човешка длан, други можеха да погълнат до десет души наведнъж.

Той мигом освободи Единствената сила и с изчезналата сладост си отиде остротата на сетивата, правеща всичко по-рязко и по-ясно. Липсата на сайдин го накара да се почувства празен, но тук само глупак можеше да си позволи дори да помисли, че е готов да прелее. Освен това само глупак тук можеше да пожелае да вижда, да мирише или да усеща твърде ясно.

Във времената, наричани днес Приказния век, това тук представляваше идиличен остров сред прохладно море, предпочитан от онези, които обичат пасторалната простота. Въпреки изпаренията сега студът горчиво хапеше; той не си позволи да го почувства, но по инстинкт се загърна плътно с обшитото си с кожа кадифено наметала. Дъхът му излизаше на тънка пара и въздухът веднага я засмукваше. Още неколкостотин левги на север светът бе вледенен, но в Такан-дар винаги беше сухо и пусто, макар и обгърнато от вечната зима.

Можеше да се каже, че има нещо като вода — синкав като мастило ручей, стичащ се по склона край една ковачница със сив покрив. Вътре кънтяха чукове и с всяко отекване от тесните прозорци блесваше бяла светлина. Дрипава жена се бе свила безнадеждно до грубата каменна стена на ковачницата и прегръщаше бебенце в скута си и тънко като вретено момиче, заровило лице в полите на майка си. Пленници от набег в Граничните земи, несъмнено. Но толкова малко. Мърдраалите сигурно скърцаха със зъби от яд. Мечовете им с времето се разваляха и трябваше да ги заменят с нови, макар набезите в Граничните земи да бяха прекратени.

Появи се и един от ковачите — едра тромава човекоподобна фигура, изсечена сякаш от скалите. Ковачите не бяха съвсем живи същества; ако се отведяха по-надалече от Шайол Гул, те се превръщаха на камък или прах. Нито пък бяха истински ковачи — не ковяха нищо друго освен мечовете. Този държеше с две маши острие на меч, нажежено и бледо като сняг, огрян от луната. Жив или не, ковачът предпазливо натопи блестящия метал в тъмния ручей. С каквото и подобие на живот да беше надарено съществото, то щеше да свърши, ако се докоснеше до тази вода. Когато металът бе измъкнат, беше станал мъртвешки черен. Но работата още не беше свършила. Ковачът се шмугна обратно в сивото здание и изведнъж се разнесе отчаян мъжки вик.

— Не! Не! Не!

После мъжът запищя и писъкът се разнесе до безкрай и бавно, много бавно заглъхна, сякаш пищящият бе запокитен невъобразимо далеко. Едва сега мечът бе готов.

Още един ковач се появи — може би същият, а може би друг — и повлече жената с децата. Тя най-накрая намери в себе си трошица кураж и се задърпа и задра с нокти ковача, но съществото изобщо не трепна и завлече всички вътре. Чуковете отново закънтяха, поглъщайки детския плач.

Един готов меч, един се правеше и още два оставаха. Демандред никога не беше виждал по-малко от петдесет пленници, чакащи ред да дадат лептата си на Великия властелин на Мрака. Мърдраалите сигурно наистина скърцаха със зъби.

— Шляеш се, когато си призован от Великия властелин? — Гласът прозвуча като смъкваща се гнила кожа.

Демандред се извърна бавно — как смееше един Получовек да се обръща към него с такъв тон! — но назидателните думи замряха в устата му. Не заради безокия взор на восъчнобледото лице, който внушаваше ужас у всеки човек — той отдавна го бе изкоренил от себе си, — а за друго. Всеки мърдраал беше на ръст колкото висок мъж, по-скоро змийски гъвкава имитация на мъж. Този обаче стърчеше с още една глава и рамене отгоре.

— Ще те заведа при Великия властелин — каза мърдраалът. — Аз съм Шайдар Харан. — Чудовището се обърна и закрачи нагоре по склона. Тъмният му плащ висеше неестествено неподвижен.

Демандред се поколеба. Имената на Получовеците винаги бяха на извратения език на тролоците. Но „Шайдар Харан“ произлизаше от така наречения днес Древен език. И означаваше „Ръка на Тъмния“. Нова изненада, а Демандред никак не обичаше изненадите, особено в Шайол Гул.

Входът в планината по нищо не се отличаваше от другите отвори сред скалите, само дето от него не излизаше дим или пара. Зееше достатъчно широк, за да влязат през него двама души един до друг, но мърдраалът поведе. Пътеката почти веднага се заспуска стръмно надолу с добре отъпкан, сякаш настлан с плочи под. Студът изчезна и бавно се замени с нарастващ зной. От камъка струеше бледорозова светлина, по-ярка от сумрака навън. Проядени шипове се спускаха от тавана като каменни зъби, готови да захапят.

Изведнъж той забеляза нещо. Всеки път, когато бе минавал оттук, тези шипове почти отъркваха темето му. Сега се бяха отдръпнали от мърдраала с почти две длани, ако не и повече. Изненада го не това, че тунелът е станал по-висок — странностите тук бяха нещо обичайно, — а това, че на Получовека е оставено толкова пространство. Великият властелин напомняше за себе си и на мърдраалите, също както и на хората. Това допълнително пространство беше факт, който трябваше да запомни.

Тунелът изведнъж го изведе на широка издатина над езеро от разтопен камък — червенина, напръскана с черно, в която танцуваха пламъци колкото човешки бой. Покрив нямаше, само една огромна дупка, издигаща се през планината до небе, което не беше небето на Такан-дар. Пред него дори небето на Такан-дар изглеждаше нормално с диво набраздените си облаци. Това място тук хората наричаха Гърнето, или Ямата на ориста, без сами да знаят колко уместно е името.

Въпреки всичките си досегашни посещения — първите отпреди повече от три хиляди години — Демандред изпита благоговеен трепет. Тук той можеше да почувства Въртела — дупката, изровена в камъка още когато Великият властелин е бил положен тук в плен след мига на Сътворението. Тук го обливаше присъствието на Великия властелин. Физически това място не беше по-близо до Въртела от което и да е друго по света, но тук Шарката беше така изтънена, че можеше да се усети.

Както всеки път, Демандред изпита неудържимо желание да се засмее. Какви глупци бяха онези, които дръзваха да се противопоставят на Великия властелин! О, Въртелът все още бе запушен, но по-тънко, отколкото когато се бе събудил от дългия си сън и се бе измъкнал на воля от собствения си затвор в него. Скоро запушването щеше да се разкъса и Великият властелин щеше да се протегне отново и да досегне цялата земя. Скоро щеше да дойде Денят на завръщането. И той щеше да властва вечно над света. Под сянката на Великия властелин, разбира се. И заедно с онези Избрани, които оцелееха.

— Вече можеш да ме оставиш, Получовеко. — Не искаше това същество да види екстаза, който го обзема. Екстаза и болката.

Шайдар Харан не помръдна.

Демандред отвори уста… и в главата му изкънтя глас.

ДЕМАНДРЕД.

Да го наречеш глас бе все едно да наречеш планина камъче. Връхлетя в мозъка му и почти разби черепа му. Изпълни го с възторг. Той се смъкна на колене. Мърдраалът стоеше и го гледаше равнодушно.

ДЕМАНДРЕД. КАКВО СТАВА НА СВЕТА?

Той никога на беше знаел със сигурност колко за света знае Великият властелин. Беше се изумявал колкото от незнанието, толкова и от знанието. Но не се съмняваше какво точно желае да чуе Великият властелин.

— Рахвин е мъртъв, велики властелине. От вчера. — Последва болка. Така силната еуфория мигновено преля в болка. Ръцете и нозете му се сгърчиха. — Ланфеар изчезна без следа, също както и Ашмодеан. А Грендал казва, че Могедиен не дошла на уговорената им среща. Също вчера, велики властелине. Не вярвам да е съвпадение.

ЧЕЗНАТ ИЗБРАНИТЕ, ДЕМАНДРЕД. ОТПАДАТ СЛАБИТЕ. КОЙТО МИ ИЗМЕНИ, ЩЕ УМРЕ В СМЪРТТА ПОСЛЕДНА. АШМОДЕАН, СГЪРЧЕН В СОБСТВЕНАТА СИ СЛАБОСТ. РАХВИН, МЪРТЪВ В СВОЯТА ГОРДОСТ. ДОБРЕ МИ СЛУЖЕШЕ ТОЙ, НО ДОРИ АЗ НЕ МОГА ДА ГО СПАСЯ ОТ БЕЛФИР. ДОРИ АЗ НЕ МОГА ДА ПРИСТЪПЯ ОТВЪН ВРЕМЕТО.

За миг смразяващ гняв изпълни този ужасен глас и… възможно ли бе да е отчаяние? Само за миг.

СТОРЕНО Е ОТ ДРЕВНИЯ МИ ВРАГ, ОНЯ, ЩО ГО ЗОВАТ ДРАКОН. ТИ БИ ЛИ МЕТНАЛ ГИБЕЛНИЯ ПЛАМ В СЛУЖБА НА МЕН, ДЕМАНДРЕД?

Демандред се поколеба. Цяла година, във Войната за Силата, и двете страни бяха използвали Гибелния плам. Докато не разбраха последствията. Без споразумение или договор — договор никога не бе имало, нито пощада — всяка от двете страни просто престана. В онази година цели градове бяха загинали от белфир, стотици хиляди нишки в Шарката бяха прогорени; самата реалност почти се бе разплела, свят и вселена се изпаряваха като тънка мъгла. Ако гибелният плам отново се понесеше, можеше да не остане повече свят, над който да се властва.

Нещо друго го жегна. Великият властелин вече знаеше как е загинал Рахвин. И изглежда, знаеше повече за Ашмодеан, отколкото знаеше самият той.

— На вашите заповеди служа покорно, велики властелине. — Мускулите му тръпнеха, но гласът му беше твърд като скала. Коленете му запариха от нагорещените камъни, но плътта все едно че беше на някой друг.

ТОГАВА ЩЕ ГО СТОРИШ.

— Велики властелине, Дракона може да се унищожи. — Един мъртвец нямаше да може да борави повече с белфир и тогава Великият властелин навярно щеше да реши, че повече не е необходимо. — Той е невеж и слаб, пръска вниманието си в десетки посоки, Рахвин се оказа един суетен глупец. Аз…

ЩЕ БЪДЕШ ЛИ НЕ-БЛИС?

Езикът на Демандред замръзна. Не-блис. Онзи, който ще бъде само едно стъпало под Великия властелин и ще властва над всички други.

— Желая само да ви служа, велики властелине, с всички свои сили.

СЛУШАЙ ТОГАВА И СЛУЖИ. ЧУЙ КОЙ ЩЕ ЗАГИНЕ И КОЙ ЩЕ ЖИВЕЕ.

Демандред изкрещя, щом гласът закънтя в черепа му. Сълзи на радост потекоха по лицето му.

Неподвижен, мърдраалът го гледаше.

 

 

— Стига сте шавали. — Нинив раздразнено преметна дългата си плитка през рамо. — Нищо няма да стане, ако се въртите като деца, които ги е засърбяло.

Никоя от жените от другата страна на разнебитената маса не изглеждаше по-стара от нея, въпреки че бяха с над двадесет години по-големи, и никоя от двете изобщо не шаваше, но жегата беше изнервила Нинив до крайност. От нея се лееше обилна пот, а те изглеждаха хладни и сухи. Леане, в доманската си рокля от твърде тънка синя коприна, само сви рамене, но Сюан изсумтя и сърдито заоправя полите си. Обикновено се обличаше много семпло, но тази сутрин си бе облякла тънък жълтеникав лен с пришита тайренска дантела по деколтето, на което му трябваше съвсем малко, за да го наречеш прекалено дълбоко. Сините й очи бяха хладни и дълбоки като кладенчова вода. Колкото и променени да бяха дрехите й, очите й си бяха същите.

— Бездруго нищо няма да стане — сопна се тя. — Чисто губене на време си е, но ти обещах, затова карай нататък. Нас с Леане ни чака работа. — Двете ръководеха мрежата от очи и уши за Айез Седай тук, в Салидар — агентките, които пращаха известия за случващото се, както и за слуховете, които се ширеха по света.

Нинив също заглади полите си, за да се успокои. Нейната рокля беше от проста бяла вълна, със седем цветни ивици, по една за всяка Аджа. Дреха на Посветена. Дразнеше я. Ви предпочела зелената коприна, прибрана сега настрана. Готова бе да си признае придобития напоследък вкус към фини дрехи — поне пред себе си, — но изборът й точно на тази рокля бе просто заради удобството — беше тънка и лека, — а не защото зеленото като че ли беше един от любимите цветове на Лан. Изобщо не беше за това. Напразни копнежи. На една Посветена, облякла нещо друго освен бялото с цветните ивици, веднага щяха да й покажат, че е все още много под Айез Седай. Тя решително си изби всички тези празни мисли от главата. Не беше дошла тук, за да се ядосва за дреболии. Всъщност и синьо й допадаше. Не!

Тя боцна деликатно с Единствената сила първо Сюан, а после Леане. В известен смисъл това изобщо не беше преливане. Ако не се ядосаше достатъчно, тя и една трошица не можеше да прелее, дори да зърне Верния извор не можеше. Но се свеждаше до същото. Влакънца от сайдар, женската половина на Верния извор, протекоха през двете жени при запридането й. Но не произтичаха от нея.

На лявата си китка Нинив носеше тънка гривна — най-обикновено сребърно обръче. Предимно от сребро всъщност, плюс една малко по-особена съставка, но това нямаше голямо значение. Това беше единственият накит, който носеше, освен пръстена с Великата змия — на Посветените твърдо им се забраняваше да прекаляват с накитите. Подобен на гривната нашийник беше стегнал врата на четвъртата жена, седяща на трикрако столче до варосаната стена. Облечена в груба дреха от кафява вълна, със загрубяло от слънцето селяшко лице, тя изобщо не се потеше. Нито едно мускулче по нея не помръдваше, но тъмните й очи наблюдаваха всичко. За Нинив тя беше обкръжена от сиянието на сайдар, но тъкмо тя насочваше прелетите от жената струи. Нашийникът и гривната създаваха между двете връзка, досущ както можеха да се свързват Айез Седай, за да обединят мощта си. Според Елейн в цялата тази работа се намесвали някакви „абсолютно идентични матрици“ — съвсем неразбираемо обяснение. Важното беше, че Нинив усещаше всяко чувство у другата жена и че целият сайдар, който жената извличаше, беше под неин контрол. Понякога си мислеше, че щеше да е далеч по-добре, ако жената на столчето беше мъртва. Определено щеше да е по-чисто някак си. По-просто.

— Има нещо разкъсано, или срязано — измърмори Нинив. Съвсем смътно усещане, почти го нямаше, но пък за първи път бе усетила нещо повече от пълната пустош. Можеше да се дължи на въображението й, както и на отчаяното желание да се докопа до нещо, каквото и да е то.

— Пресичането — каза жената на столчето. — Така се наричаше това, което вие наричате усмиряване при жените и опитомяване при мъжете.

Три глави се люшнаха към нея и три чифта очи я изгледаха свирепо. Сюан и Леане бяха Айез Седай, преди да ги усмирят в преврата в Бялата кула, довел Елайда на Амирлинския трон. Усмирени. Дума, предизвикваща тръпки. Без никога повече да могат да прелеят. Но вечно да помнят и усещат загубата. Винаги да усещаш близостта на Верния извор и да знаеш, че никога вече няма да го докоснеш. Усмиряването не можеше да се Изцери, както и смъртта.

В това поне вярваха всички, но според Нинив Единствената сила трябваше да може да Изцери всичко освен смъртта.

— Ако имаш да добавиш нещо полезно, Мариган — каза тя рязко, — кажи го. Ако не, си мълчи.

Мариган се сви до стената и очите й блеснаха. Страх и ненавист потекоха през гривната, но те винаги си бяха налице в една или друга степен. Пленниците никога не обичат своя похитител, дори когато — а може би особено когато — знаят, че са си заслужили пленничеството, ако не и нещо по-лошо. Проблемът беше в това, че Мариган също твърдеше, че пресичането — усмиряването — не може да се Цери. О, в Приказния век всичко можело да се Цери, всичко освен смъртта и това, което в днешно време Жълтата Аджа наричали Церителство, било само най-грубата и припряна първа помощ на полесражението. Но опиташе ли се човек да научи нещо повече, всичко свършваше. Мариган разбираше от Церителството толкова, колкото Нинив от налбантството, което за нея се свеждаше до това, че нагряват желязото в жарта и после го бият с чук. Съвсем недостатъчно, за да направиш дори подкова. Или да изцериш нещо повече от една подутина.

Нинив изгледа замислено Сюан и Леане. Толкова дни усърден труд, а досега не беше научила нищо. Изведнъж си даде сметка, че неволно върти гривната на китката си. Каквато и да беше ползата, мразеше да е свързана с тази жена. От близостта й с нея кожата й настръхваше. „Поне мога да науча нещо — каза си тя. — А и няма да стане по-лошо.“

Тя внимателно отвори гривната — защипката се намираше трудно, освен ако човек не знаеше точно къде е — и я връчи на Сюан.

— Я си я сложи.

— Защо? — попита Сюан. — Ти ми каза, че това действа само при…

— Просто я сложи, Сюан.

Сюан я изгледа с упорство — Светлина, ама и тази жена ако не беше опърничава! — след което закопча гривната на китката си. На лицето й моментално се изписа изненада, а после очите й се присвиха срещу Мариган.

— Че ни мрази, мрази ни, но това и преди го знаех. Има и страх, и… смайване. Личицето й не трепва, но е съвсем слисана. Не мисля, че и тя е вярвала, че мога да използвам това.

Мариган се помръдна неловко. Дотук само две от тези, които знаеха за нея, можеха да използват гривната. При четири щяха да имат повече възможност да й задават въпроси. Външно даваше вид, че е готова да им съдейства напълно, но колко ли криеше? Колкото можеше — Нинив изобщо не се съмняваше в това.

Сюан поклати глава и въздъхна.

— Не мога. Би трябвало да мога да докосвам Извора през нея, нали? Е, не мога. По-скоро моруна ще се покачи на дърво. Аз съм усмирена и толкова. Как го махаш това? — Тя опипа гривната. — Как го махаш това проклето нещо?

Нинив постави леко ръка върху ръката на Сюан с гривната.

— Не разбираш ли? Гривната няма да подейства на жена, която не може да прелива, повече, отколкото би й подействал нашийникът. Ако я сложа на някоя от готвачките, за нея няма да е нищо повече от най-обикновен накит.

— Не мога да преливам — отвърна безизразно Сюан. — Усмирена съм.

— Но има нещо, което трябва да се Изцери — настоя Нинив. — Иначе нищо нямаше да усетиш през гривната.

— Свали я! — сърдито каза Сюан.

Нинив поклати глава и се подчини. Понякога Сюан се опъваше глупаво като мъж!

Когато протегна гривната на Леане, доманката вдигна китката си нетърпеливо. Леане се правеше, че приема леко усмиряването си — също както се преструваше и Сюан, — но не винаги успяваше. Предполагаше се, че единственият начин да се преживее за дълго след усмиряването, е като жената намери нещо друго, което да запълни живота й, да запълни дупката, оставена в душата след загубата на Единствената сила. За Сюан и Леане това нещо бе поддържането на мрежата им от агентки и по-важно — усилието им да убедят Айез Седай в Салидар да окажат поддръжка на Ранд ал-Тор, без при това някоя Айез Седай да се досети какво правят. Въпросът бе в това дали е достатъчно. Горчивината на лицето на Сюан и поривът, с който Леане прие да й щракнат гривната, подсказваха, че като че ли нищо не може да остане достатъчен мотив завинаги.

— О, да. — Леане говореше живо и отсечено. Освен когато си приказваше с мъже. Тя, в края на краищата, си беше доманка и напоследък гледаше да навакса времето, изгубено в Тар Валон. — Да, тя наистина е смаяна, нали? Сега обаче започва да го потиска. — За миг тя замълча и изгледа жената на столчето. Мариган също я изгледа настръхнала. Накрая Леане сви рамене. — Да, и аз не мога да докосна Извора. И се опитах да я накарам да усети, че я е ухапала бълха по глезена. Ако беше подействало, щеше да се издаде с нещо. — Това беше другата хитрина с гривната: че можеш да накараш жената с нашийника да изпита физически усещания. Само усещането — каквото и да направиш, следа не оставаше, нито жертвата можеше да пострада — но усещането за някое и друго здраво шибване с пръчка беше достатъчно, за да убеди Мариган, че пълното съдействие е най-добрият избор за нея. Както и възможната алтернатива — бърз съд, последван от екзекуция.

Въпреки провала си Леане изгледа внимателно как Нинив сваля гривната и я наглася на ръката си. Изглежда, тя поне не беше се предала напълно и се надяваше един ден да прелее отново.

Възвръщането на Силата беше чудесно. Не толкова, колкото ако сама извличаш сайдар, да се изпълниш хубаво с него, но дори докосването на Извора през друга жена беше като удвояване на живота, течащ в жилите й. Да удържаш сайдар беше като да ти се доще да се разсмееш и да затанцуваш, изпълнена с чиста радост. Допускаше, че един ден ще привикне с това: като пълна Айез Седай, трябваше да привикне. Поставена на везните, връзката й с Мариган беше ниска цена.

— Не че знаем, че има шанс — каза тя, — но мисля, че…

Вратата се отвори с трясък и Нинив скочи преди да се усети. Щеше да изпищи, ако гърлото й не беше се стегнало толкова. Сюан и Леане също скочиха. Страхът, сриващ се през гривната, бе като огледален на нейния.

Младата жена, затръшвала грубата дървена врата след себе си, изобщо не забеляза суматохата, която бе създала с нахлуването си. Висока и стройна, в бяла дреха с цветни ивици на Посветена, със слънцезлати къдрици, стелещи се по раменете й, тя изглеждаше побесняла. Но въпреки стегнатото си от гняв лице съумяваше все пак да изглежда красива — Елейн винаги намираше начин да си остане красива.

— Ти знаеш ли какво правят? Плащат посланичество в… в Кемлин! И отказват да ми разрешат да отида! Шериам, представи си, ми забрани да й го споменавам повече. Забраня ми дори да говоря за това!

— Теб никога ли не са те учили да чукаш, Елейн? — Нинив вдигна съборения си стол и седна. — Помислих те за Шериам. — Само при мисълта, че можеха да я разкрият, все едно че й изтръгнаха вътрешностите.

За нейно успокоение, Елейн се изчерви и веднага се извини. Но развали доброто впечатление, като добави:

— Не разбирам защо се държите като гъски. Биргит е отвън и ти знаеш, че ще те предупреди, ако се приближи някоя друга. Нинив, те трябва да ми разрешат да отида.

— Напротив, не трябва — намеси се грубо Сюан.

— Но…

— Ти допускаш ли изобщо, че Шериам или която и да е друга ще позволи щерката-наследница да се озове в ръцете на Преродения Дракон? След като майка ти е мъртва…

— Не вярвам в това! — сряза я Елейн.

— И аз не вярвам, че Ранд я е убил — продължи неумолимо Сюан, — но това е съвсем друго. Но ако Мургейз беше жива, тя щеше да излезе и да го признае за Преродения Дракон. Или ако вярваше, че той е Лъжедракон, би организирала съпротива. Моите очи и уши не са чули да се шепне за нещо такова. Не само в Андор, но и тук в Алтара, както и в Муранди.

— Но на запад се вдига бунт — натърти Елейн.

— Срещу Мургейз. Не в нейна подкрепа. Стига и това да не е само слух. — Гласът на Сюан беше съвсем спокоен. — Майка ти е мъртва, момиче. По-добре е да го приемеш, да се наплачеш и всичко да свърши.

Брадичката на Елейн се вдигна. Този й навик беше много досаден; беше самото олицетворение на ледена надменност, въпреки че повечето мъже странно защо намираха това за привлекателно.

— Вие непрекъснато се оплаквате колко време минавало, докато се свържете с всичките си агентки — каза тя хладно, — но ще оставя настрана това дали сте чули всичко, което заслужава да се чуе. Независимо дали майка ми е жива, или не, моето място е в Кемлин, час по-скоро. Аз съм щерката-наследница!

— Аз съм била Посветена достатъчно дълго и знам много добре как стоят нещата. Разбира се, те няма да имат нищо против да заемеш трона рано или късно; от доста отдавна не е имало кралица, която да е Айез Седай. Но няма да те пуснат да си идеш, докато не станеш пълна сестра, а дори и тогава няма да позволят да се доближиш до Преродения Дракон преди да са разбрали доколко могат да му се доверят. Особено след тази негова… амнистия. — Устните й се изкривиха кисело на думата, а Леане направи гримаса.

Нинив се намръщи. Беше възпитана в страх към всеки мъж, който може да прелива. Но Ранд, чието отрасване беше следила отблизо, беше Преродения Дракон, роден едновременно като поличба, че идва денят на Последната битка, и за да се срази с Тъмния в тази битка. Преродения Дракон, едничката надежда на човечеството. По-лошото бе, че според слуховете се опитвал да събере други като него. Разбира се, не можеше да са много. Всяка Айез Седай би се впуснала да залови такъв — Червената Аджа не вършеха почти нищо друго, — но се намираха малко, много по-малко отпреди, според хрониките на Кулата.

Елейн обаче не смяташе да се предава. Виж, тази нейна черта беше направо възхитителна. Тя нямаше да се предаде дори главата й да лежеше на дръвника и секирата да падаше. Стоеше си, вирнала брадичка, и устояваше на погледа на Сюан — нещо, което дори Нинив трудно постигаше.

— Има две ясни причини, поради които трябва да отида. Първо, каквото и да е станало с майка ми, нея я няма, а аз съм щерката-наследница. Само аз мога да успокоя хората и да ги уверя, че наследството е ненакърнено. Второ, мога да подходя към Ранд ал-Тор. Той ми вярва. Ще бъда много по-подходяща от всяка друга, която би могъл да избере Съветът.

Айез Седай в Салидар си бяха избрали свой Съвет на Кулата, един Съвет в изгнание всъщност. Трябваше уж да обмислят избора на нов Амирлински трон, една истинска Амирлин, която да оспори претенциите на Елайда за титлата и Кулата, но Нинив не забелязваше особени признаци за нещо такова.

— Колко мило от твоя страна, че правиш такава саможертва, дете — каза сухо Леане и Елейн се изчерви. Малцина извън тази стая го знаеха и нито една Айез Седай, но Нинив изобщо не се съмняваше, че първото, което Елейн щеше да направи, озовеше ли се в Кемлин, ще е да награби Ранд за такава целувка, от която животът му да висне на косъм. — След като твоята майка я… няма… ако Ранд ал-Тор има теб и Кемлин, той има цял Андор, а Съветът не може да му позволи да придобие такава мощ. Да не говорим, че Тийр и Кайриен вече са му в джоба, както и Айил. Като добавиш и Андор, Муранди и Алтара — с нас вътре — ще паднат само като кихне. Много силен става и твърде бързо. Току-виж решил, че няма нужда от нас. След гибелта на Моарейн нямаме край него своя, на която може да се разчита.

При тези думи Нинив трепна. Моарейн бе извела нея, Ранд, Егвийн, Мат и Перин от Две реки и беше променила живота им. Толкова дълго беше жадувала Моарейн да си плати за това, което им беше причинила, че загубата й беше като да е загубила късче от себе си. Но Моарейн беше загинала в Кайриен, отнасяйки със себе си и Ланфеар, и сега бързо се превръщаше в легенда — единствената Айез Седай, успяла да убие не един, а двама Отстъпници. Единственото хубаво, което Нинив намираше в това, колкото и да я беше срам, бе, че сега Лан беше освободен от задължението си да бъде Стражник на Моарейн. Стига изобщо да можеше да го намери.

Сюан подхвана оттам, където Леане бе свършила.

— Не можем да позволим да вдигне платната и да тръгне в открито море без никакво напътствие. Кой знае докъде ще стигне? Не можем да му позволим да стане твърде силен, преди да ни е приел, а в същото време не смеем да го задържим твърде много. А аз се старая да поддържам у Шериам и другите убеждението, че трябва да го поддържат, след като половината Съвет тайно не иска да имат нищо общо с него, а другата половина дълбоко в сърцата си са убедени, че трябва да бъде опитомен, все едно дали е Преродения Дракон, или не. Във всеки случай, каквито и да са доводите ти, съветвам те да се съобразяваш с Шериам. Няма да промениш ничие решение, а Тиана си няма достатъчно новачки, които да й запълват времето.

Лицето на Елейн се изопна сърдито. Тиана Носеле, Сива сестра, беше Наставница на новачките тук, в Салидар. Една Посветена трябваше да е прекрачила много по-далече границата, за да бъде пратена на Тиана, отколкото една новачка, но по същата причина посещението й винаги беше много по-срамно и болезнено. Към една новачка Тиана можеше да прояви някаква милост, мъничко поне; за Посветените обаче смяташе, че отдавна трябва да им е дошъл умът, и ги наказваше наистина безмилостно.

— Вие сте знаели за това… посланичество… нали? — попита Нинив. — Нали вечно си шушукате с Шериам.

— Девет — отвърна Сюан. — „Достатъчно, за да зачетем Преродения Дракон“, така каза.

— Ти се надявай само да е научил — хладно каза Елейн.

Тринадесет беше опасното число. Ранд беше силен, но тринадесет свързани Айез Седай можеха да го надвият, да го заслонят от сайдин и да го вземат в плен. Тринадесет беше предписаният брой, когато един мъж трябваше да бъде опитомен, макар Нинив да започваше да си мисли, че това предписание е по-скоро въпрос на обичай, отколкото на необходимост. Айез Седай правеха твърде много неща само защото винаги са се правели.

Усмивката на Сюан не беше никак мила.

— Мисли, момиче! Шериам във всеки случай го прави, както и Съветът. Най-напред при него ще отиде само една и не повече, докато сам не благоволи да ги покани. Но ще знае, че са пристигнали девет, и все някой ще му подскаже каква висока чест е това.

— Мин също ще отиде — каза Леане. — Нейните… таланти може да се окажат полезни за Ранд. Сестрите, разбира се, няма да научат тази страна на нещата. Тя умее да си пази тайните.

— Разбирам — каза Елейн, този път съвсем хладно. И се опита доста нескопосано да са придаде бодрост. — Е, виждам, че сте заети с… с Мариган. Не исках да ви преча. Продължавайте си. — И излезе преди Нинив да успее да си отвори устата.

Ядосана, Нинив се нахвърли върху Леане.

— Все смятах, че от двете ви Сюан е по-коварната, но това беше направо жестоко!

Отговори й Сюан.

— Когато две жени са влюбени в един и същи мъж, това означава неприятност, но ако мъжът се казва Ранд ал-Тор… Светлината само знае доколко е все още с разсъдъка си или в каква посока могат да го тласнат. Ако ще има скубане на коси и дращене с нокти, по-добре да си го направят още сега, тук.

И стана да излезе.

— Къде тръгна? — викна Нинив.

— Чака ни работа — каза кратко Сюан. Вече бе до вратата.

— Обеща да сте ми на разположение, Сюан. Шериам каза да стоите.

Сюан я изгледа с насмешка.

— Може би ще и се оплачеш? И ще й обясниш как си правиш проучванията? Искам малко време с Мариган тази вечер. Имам още въпроси към нея.

След като Сюан излезе, Леане каза тъжно:

— Хубаво щеше да бъде, Нинив, но трябва да правим това, което можем да правим. Би могла да опиташ с Логаин. — После и тя излезе.

Нинив се навъси. Проучването на Логаин й беше дало дори по-малко от изследването на двете жени. Вече не беше сигурна дали изобщо може да научи нещо от него. Тъй или иначе, последното нещо, което й се искаше, бе да Изцери един опитомен мъж.

— Хапете се една-друга като плъхове в кафез — каза Мариган. — Но очевидно е, че шансовете ти не са много добри. Сигурно трябва да обмислиш… други възможности.

— Дръж си мръсния език зад зъбите! — изръмжа Нинив. — Мълчи, Светлината да те изгори дано! — Страх продължаваше да се просмуква през гривната, но и нещо друго, твърде смътно, за да повярваш, че изобщо го има. Някаква бледа искрица надежда навярно. — Светлината да те изгори — повтори тя.

Истинското име на жената не беше Мариган, а Могедиен. Една от Отстъпниците, впримчена в клопката на собствената си непреодолима гордост и държана в плен сред Айез Седай. Само пет жени на света знаеха това и нито една от тях не беше Айез Седай, но пазенето на тайната на Могедиен си беше чиста необходимост. Престъпленията на Отстъпницата правеха екзекуцията й толкова сигурна, колкото слънчевия изгрев. Срещу всяка Айез Седай, която би решила да се изчака, ако изобщо се намереше такава, десет щяха да настоят веднага да й се въздаде дължимото. И в някой небелязан гроб с нея щеше да се зарови и цялото й познание от Приказния век, когато с помощта на Силата са се вършели неща, несънувани в днешно време. Нинив не беше сигурна дали вярва и на половината от това, което й беше разказала жената за този Век. И със сигурност разбираше много по-малко от половината.

Да се изкопчи информация от Могедиен никак не беше лесно, още повече че тя никога не беше се интересувала от неща, от които не би могла да се възползва лично, и по правило знанията, които разкриваше, звучаха повърхностно. Жената явно не беше склонна да разкрие истината, но Нинив подозираше, че е била някаква измамничка или нещо такова преди да обрече душата си на Тъмния. Понякога тя и Елейн просто не знаеха какви въпроси да задават. Могедиен рядко издаваше нещо доброволно, това беше ясно. Въпреки това вече бяха научили доста и бяха предали на Айез Седай повечето научени неща. Като резултат от своите изследвания и занимания като Посветени естествено. Бяха си спечелили голямо доверие.

Двете с Елейн биха запазили тайната за нейната самоличност, стига да можеха, но Биргит беше разбрала от самото начало, а на Сюан и Леане просто трябваше да се каже. Сюан вече знаеше предостатъчно за обстоятелствата, при които беше пленена Могедиен, за да изисква подробни обяснения, и разполагаше с необходимия лост, за да ги получи. Нинив и Елейн знаеха част от тайните на Сюан и Леане, а пък те двете, изглежда, знаеха всички техни освен истината за Биргит. Всичко това създаваше крехко равновесие помежду им, с лек превес за Сюан и Леане. Освен това част от разкритията за Могедиен бяха свързани с предполагаеми заговори на Мраколюбци и с кроежите на другите Отстъпници. Единственият начин да прокарат тези сведения беше да ги представят като дошли от агентките на Сюан и Леане.

Гузност и отврата пронизаха Нинив, и не за първи път. Можеше ли каквото и да е познание да оправдае криенето на Отстъпницата от ръката на правосъдието? Предаването й означаваше наказание, при това вероятно ужасно, и то не само за нея, но и за Елейн, Сюан и Леане. Предаването й означаваше да се разкрие и тайната на Биргит. И цялото това познание щеше да се изгуби. Могедиен можеше и да не разбира нищо от Церителството, но й беше изказала десетки намеци за онова, което беше възможно, а в главата й сигурно имаше още. Какво ли още можеше да открие?

— Да поговорим за времето — каза тя горчиво.

— Вие знаете повече за контролирането на времето от мен. — Могедиен го каза отегчено и ехото на това отегчение се долови през гривната. Много пъти я бяха разпитвали за това. — Единственото, което знам за климата, е, че каквото става с него, е дело на Великия… на Тъмния. Никой простосмъртен не може да е толкова силен, че да го промени.

Нинив едва се сдържа да не скръцне със зъби. Елейн твърдеше същото. Пък и всеки освен някой кръгъл идиот щеше да се досети за това при този зной. Вече бе време да завали сняг, а не капваше и капка дъжд и реките и потоците почти пресъхваха.

— Тогава ще поговорим за използването на различни сплитове за церене на различни болести. — Могедиен й бе казала, че цялата мощ за това идвала от Силата, а не от страдащия и от преливащата жена. И че мъжете всъщност били по-добри в някои видове Церителство, но Нинив не беше склонна да повярва на това. — Трябва да си го виждала да се прави поне веднъж.

И тя се примири да се зарови надълбоко в издирването на късчета ценен метал сред купчините сгурия. Някои от знанията, които щеше да изрови, можеше да си струват.

 

 

Навън Елейн махна на Биргит, която си играеше с две момченца, без да спира да следи тясната задънена уличка. Лъкът й бе опрян на близката ограда. Или по-скоро се опитваше да си играе с тях. Джарил и Сийв само гледаха втренчено жената със странните торбести жълти панталони. Не се отпускаха и не говореха. Уж бяха децата на „Мариган“. Биргит бе щастлива да си играе с тях, но и малко тъжна — винаги бе обичала да си играе с деца, особено с момченца, и винаги бе изпитвала това, когато го правеше. Елейн го знаеше точно толкова добре, колкото знаеше собствените си чувства.

Ако си беше помислила дори, че Могедиен можеше да има нещо общо със състоянието им… Но тя твърдеше, че ги била намерила такива, когато ги била взела за свое прикритие в Геалдан, някакви сирачета на улицата, и някои от Жълтите сестри казваха, че те просто били видели твърде много по време на метежите в Самара. Елейн беше склонна да повярва, заради това, на което сама се беше натъкнала там. Жълтите сестри твърдяха, че времето и грижите щели да им помогнат. Елейн се надяваше да е така. Надяваше се и че виновната няма да се отърве от възмездието.

Сега обаче не й се мислеше за Могедиен. Нито за майка й. Мин. И Ранд. Трябваше да има някакъв начин да се оправи с това. Махна пак на Биргит и се забърза по улиците на Салидар.

Дълги години Салидар беше стоял обезлюден, но сега къщите бяха покрити с прясна слама и бяха потегнати, най-вече трите по-големи каменни постройки, някогашни селски ханове. Едната, най-голямата, някои я наричаха „Малката Кула“, бе най-потегната — в нея заседаваше Съветът. Само най-необходимото беше поправено, разбира се; повечето прозорци бяха с изпочупени стъкла, някои зееха съвсем празни. На дневен ред стояха много по-важни дела от ремонта и варосването. Улиците гъмжаха от хора. Не само Айез Седай, разбира се, но също и Посветени, щъкащи бързо-бързо новачки, Стражници, крачещи със смъртната грациозност на леопарди, слуги, които бяха последвали Айез Седай в бягството им от Кулата, дори няколко деца. И войници.

Тукашният Съвет се подготвяше да наложи претенциите си срещу Елайда, ако трябваше — с въоръжена сила, веднага щом изберяха истинската Амирлински трон. Далечният екот на чукове откъм ковачниците в покрайнините на селото говореше за подковаване на коне и коване на оръжия. Едър мъж с квадратно лице, със силно посивяла коса, крачеше тежко по улицата и оглеждаше групите мъже с дълги копия или лъкове. Гарет Брин се беше съгласил да попълни и поведе армията на Съвета на Салидар, макар че Елейн съжаляваше, че не знае напълно как и по какви причини го беше приел. Имаше нещо общо със Сюан и Леане, но какво точно, тя не можеше да прецени, тъй като той скъсваше двете жени от гонка, особено Сюан, в изпълнението на някаква клетва, за която Елейн нищо не бе успяла да измъкне и от двете. Само това, че Сюан сипеше горчиви оплаквания, че трябвало да поддържа чисти стаята и дрехите му, отгоре на всичките си други задължения. Оплакваше се, но го вършеше; сигурно беше много силна тази тяхна клетва.

Очите на Брин се плъзнаха покрай Елейн. Държеше се с нея хладно учтиво, откакто бе пристигнала в Салидар, макар тя да го познаваше още от люлката. Само допреди по-малко от година той беше капитан-генералът на гвардейците на кралицата на Андор. Някога Елейн си беше мислила, че той и майка й ще се оженят. Не, за майка си нямаше да мисли! Мин. Трябваше да намери Мин и да поговорят.

Малко по-нататък срещна две Айез Седай и нямаше никакъв избор освен да спре и да ги поздрави.

— Добър ден, Аная Седай, Джаня Седай.

— Добър ден, чедо. Имаш ли днес някакви нови открития за нас? — Както винаги, Джаня Френде говореше бързо. — Такъв забележителен напредък постигате двете с Нинив, особено за Посветени. Все още не разбирам как успява Нинив, след като среща толкова трудности със Силата, но съм длъжна да призная, че съм много доволна. — За разлика от повечето Кафяви сестри, често твърде немарливи и разсеяни, Джаня Седай беше много спретната и всяко кичурче на късата й тъмна коса беше прилежно вчесано около лишеното от възраст лице, издаващо Айез Седай, дълго време боравила със Силата. Но външният вид на слабичката жена все пак намекваше за Аджата й. Роклята й беше чисто сива, без никаква украса, при това от грубо тъкана вълна — Кафявите не гледаха на дрехите като на нещо повече от благоприлично средство за покриване на тялото, — а лицето й беше винаги леко намръщено, като че ли непрекъснато си мислеше за нещо важно. Щеше да мине за симпатична, ако я нямаше тази навъсеност. — Онова ваше загръщане в светлина, за да станете невидими. Забележително. Сигурна съм, че някоя ще изнамери начин как да спре вълничките, за да можете и да се придвижвате с него. А Каренна направо е възхитена от онази малка хитринка с подслушването, изнамерена от Нинив. Гадничко от нейна страна, като си помислиш, но полезно. Каренна смята, че се досеща как да се приспособи, за да можеш да говориш с някого от разстояние. Помисли си само. Да говориш с някого от миля разстояние! Или от две, или даже от… — Аная я докосна по ръката и тя млъкна и примигна.

— Големи крачки правите, Елейн — каза спокойно Аная. Широколиката жена винаги беше спокойна. По майчински спокойна — това беше най-подходящото определение за нея. И по майчински предразполагаща. Тя също влизаше в малкия кръг около Шериам, който държеше същинската власт в Салидар. — Честно казано, по-големи, отколкото е очаквала която и да е от нас, а ние очакваме много. Първата, сътворила тер-ангреал след Разрушението. Това е забележително, дъще, и искам да го знаеш. Би трябвало да се гордееш с това.

Елейн изобщо не изпитваше гордост. Всичките техни „открития“ бяха измъкнати всъщност от Могедиен. Бяха много, като се започнеше с „извръщането“, така че един сплит да не може да бъде видян от друга жена, освен от онази, която го заприда, въпреки че все още не бяха предали всичко. Например — как да скриеш способността си да преливаш. Без това Могедиен щеше да бъде разкрита само за няколко часа — всяка Айез Седай щеше да почувства способността й да прелива. Ако се научеха как да го правят, може би щяха да намерят начин как да проникнат в „извръщането“. И как също така да се маскираш; благодарение на извърнатите сплитове „Мариган“ с нищо не можеше да напомни за Могедиен.

Някои от нещата, които знаеше тази жена, бяха направо отблъскващи. Например „вменяването“, с чиято помощ се огъваше човешката воля, както и възможността да се внушават указания по такъв начин, че приемащият дори да не помни, че са му вменени като заповед, докато ги изпълнява. И по-лоши неща. Твърде отблъскващи и навярно твърде опасни, за да бъдат споделени с някоя друга. Нинив твърдеше, че трябва да ги научат, за да знаят как да им противодействат, но Елейн не искаше да ги знае. Толкова много тайни им се налагаше да пазят, че на нея почти й се искаше най-после да положи Трите клетви с Клетвената палка, за да не изрича нито дума, която не е истинна.

— Не се справих толкова добре, колкото можеше с този тер-ангреал, Аная Седай. — Това поне си беше изцяло нейно постижение. Бе почнала от сеанчанския ай-дам, но простичкият на вид зелен диск, позволяващ на жена, която иначе не е достатъчно силна, за да приложи хитрината с невидимостта — малко жени бяха достатъчно силни — си беше чисто нейно хрумване от самото начало. Не разполагаше с ангреал или ша-ангреал, които да изследва, тъй че досега не й беше възможно да направи такъв, а дори след успеха й в копирането на сеанчанското устройство тер-ангреалът съвсем не се беше оказал толкова прост, колкото си беше мислила.

Скромното й твърдение предизвика словесен порой от страна на Джаня.

— Пълни глупости, чедо. Абсолютни глупости говориш. Ами че аз изобщо не се съмнявам, че върнем ли се в Кулата, където ще можем да те изпитаме както подобава и да сложим в ръцете ти Клетвената палка, веднага ще бъдеш издигната до шала и пръстена. Въобще не се съмнявам в това. Ти наистина оправдаваш всички очаквания, които ти възлагаха. И много повече. Никоя не можеше да очаква, че… — Аная отново я докосна по ръката и Джаня отново млъкна и примигна.

— Не е нужно да надуваш чак толкова главата на детето — каза Аная. — Елейн, не бива да си вириш нослето. Смятам, че отдавна трябва да си надраснала това. — Майчицата можеше да бъде не само мила, но и сурова. — И недей да дуеш бузки заради малките си провали, след като успехите ти наистина са толкова забележителни. — Всичко, което направи дотук, е чудесно.

— Благодаря — отвърна Елейн. — Благодаря и на двете ви. Ще се постарая да не вирвам нос. — Когато някоя Айез Седай ти кажеше, че си си вирнала нослето, единственото, което не биваше да правиш, е да започнеш да ги уверяваш, че не си го вирнала. — Бихте ли ме извинили? Разбрах, че посланичеството до Кемлин тръгва днес, и бих искала да се сбогувам с Мин.

Те, разбира се, я пуснаха, въпреки че Джаня можеше да й загуби поне половин час, ако не беше Аная. Аная изгледа остро Елейн — със сигурност знаеше за репликите, разменени с Шериам — но не каза нищо. Понякога мълчанието на Айез Седай бе по-красноречиво от думите.

Елейн потупа с палец пръстена на средния си пръст и почти се затича, съзнателно вторачила поглед напред, така че да може да се извини, че не е забелязала, ако още някоя се опиташе да я спре за поздравления. Можеше да подейства, както и да й донесе посещение в кабинета на Тиана; снизхождението за добре свършената работа стигаше само дотук. Точно в този момент предпочиташе Тиана пред хвалбите, които не бе заслужила.

Златният пръстен. Когато си поставеше шала с ресните на избраната от нея Аджа, щеше да има право да го носи на който си иска пръст. За нея това щеше да е Зелената Аджа, по необходимост — само Зелените сестри имаха повече от един Стражник, а тя искаше да има Ранд. Или поне толкова от него, колкото можеше. Трудността беше в това, че вече бе привързала към себе си Биргит, единствената жена, била някога Стражник. Тъкмо затова можеше да усеща чувствата на Биргит и затова знаеше, че тази заран Биргит си е набила треска в ръката. Само Нинив знаеше за тази връзка. Стражниците се полагаха само на пълни Айез Седай; никакви снизхождения и прошки на този свят нямаше да спасят кожата на една Посветена, позволила си да прекрачи границата и да обвърже към себе си Стражник. За тях обаче това бе станало по необходимост, а не по прищявка — иначе Биргит щеше да загине, — но Елейн не мислеше, че това би я оправдало.

Толкова тайни, хитрини и увъртания имаше в Салидар! Не само около Биргит и Могедиен. Една от клетвите например не допускаше Айез Седай да лъжат, но за нещо, за което не е ставало дума, не се налагаше човек да лъже. Моарейн беше знаела как да се загърне в невидим плащ, навярно с помощта на същия трик, който те бяха научили от Могедиен — Нинив я беше виждала да го прави. Но никоя в Салидар не го знаеше. Или поне не признаваше, че го е знаела. Биргит само бе потвърдила това, което Елейн сама бе започнала да подозира. Повечето Айез Седай, навярно всички, криеха поне част от онова, което бяха научили; повечето си имаха свои тайни хитринки. Всички те можеха да станат общо достояние за новачки и Посветени, ако достатъчно Айез Седай ги научеха — или можеше да си изтлеят заедно със самите Айез Седай. На два или три пъти й се беше сторило, че долавя блесване в нечии очи, когато покажеше нещо новооткрито. Каренна направо бе подскочила при номера с подслушването. Но една Посветена едва ли можеше да си позволи подобно обвинение към една Айез Седай.

Осъзнаването на това съвсем не правеше угризението заради собствените й укривания по-приятно, но може би й помагаше малко. Както и напомнянето защо се налага да го прави. Стига да престанеха да я хвалят толкова за постигнатото.

Сигурна беше, че знае къде да намери Мин. Край малкото поточе, лъкатушещо през гората, преди да се влее в Елдар. След пристигането на Айез Седай повечето дървета в околностите на селището бяха изсечени, но покрай брега на потока беше останала малка горичка. Мин твърдеше, че най-много й харесвали големите градове, но много често идваше да поседи сред тези дървета. Така можеше да се измъкне за малко от непрекъснатото обкръжение на Айез Седай и Стражници, а за Мин това беше жизненоважно.

Мин, разбира се, седеше облегната на едно дърво и гледаше бълбукащата из камъните вода. Това поне, което бе останало от нея — поточето се цедеше в русло два пъти по-широко от него, стегнато от широки ивици изсъхнала тиня. Тук, близо до него, дърветата все още задържаха по някой и друг зелен лист, макар околната гора да се беше оголила, дори старите дъбове.

Под пантофката на Елейн изпука сух клон и Мин скочи. Както обикновено, носеше сиво момчешко палто и панталони, но си беше избродирала сини теменужки на реверите и по кантовете. Странно. Уж разправяше, че я били отгледали три лели шивачки, а изглежда, не можеше да различи единия край на иглата от другия. Тя изгледа Елейн, направи гримаса и прокара пръсти през дългата си до раменете черна коса.

— Знаеш — каза Мин. И нищо повече.

— Мислех, че трябва да поговорим.

Мин отново прокара пръсти през косата си.

— Сюан ми го съобщи едва тази сутрин. Оттогава се мъча да събера кураж да ти го кажа. Тя иска от мен да го следя и да доноснича, Елейн. А освен това ми даде и имена на хора в Кемлин, които могат да й изпращат сведения.

— Ти, разбира се, няма да го направиш — каза Елейн уверено и Мин я погледна с благодарност. — Защо си се побояла да дойдеш при мен? Ние с теб сме приятелки, Мин. И си обещахме да не позволим никой мъж да застане между нас. Дори и ако двете сме влюбени в него.

Смехът на Мин беше малко дрезгав. Според Елейн мнозина мъже биха го намерили за привлекателен. А и беше хубавичка. И с няколко години по-голяма; предимство ли беше това, или недостатък?

— О, Елейн, това си го казахме, когато той беше безопасно далече и от двете ни. Да те изгубя ще е все едно да изгубя родна сестра, но какво ще стане, ако някоя от нас си промени намеренията?

По-добре беше да не пита за коя от двете по-точно става въпрос. Елейн пропъди от главата си мисълта, че ако овърже Мин, запуши й устата със Силата и извърне сплита, може да я скрие в някое мазе, докато пратеничеството не стигне далеч-далеч.

— Няма — рече тя. Не, не можеше да го направи точно на Мин. Искаше Ранд цял-целеничък, но не можеше да нарани Мин. Сигурно можеше просто да я помоли да не тръгва без нея. Но вместо това я попита: — Гарет освобождава ли те от вашата клетва?

Смехът на Мин този път беше горчив и рязък.

— Едва ли. Казва, че ще ме принуди да си я отработя рано или късно. Всъщност Сюан е единствената, която иска да задържи на всяка цена. — Лекото напрягане на лицето й накара Елейн да си помисли, че в това се набърква и някакво видение, но реши, че е по-добре да не пита. Мин никога не говореше за виденията си, ако не засягаха лично събеседника й.

Тя притежаваше една дарба, известна на малцина в Салидар. По-точно — на Елейн и Нинив, на Сюан и Леане, и на никой друг. Биргит не знаеше, но пък и Мин не знаеше за Биргит. Нито за Могедиен. Колко много тайни. Но тази на Мин си беше нейна. Понякога около хората й се привиждаха образи или аури и понякога тя знаеше какво означават. Когато знаеше, винаги се оказваше права; например ако кажеше, че някой мъж и жена ще се оженят, рано или късно те се оженваха, дори в момента да се мразеха до дъното на душата си. Леане наричаше това „разчитане на Шарката“, но то нямаше нищо общо със Силата. Повечето хора имаха образи около себе си рядко и произволно, но Айез Седай и Стражниците им — винаги. Усамотяванията на Мин тук целяха преди всичко да се измъкне от всичките тези видения.

— Би ли занесла едно писмо на Ранд от мен?

— Разбира се. — Съгласието последва толкова бързо и лицето й беше така открито, че Елейн си пусна боята. Не беше сигурна, че самата тя щеше да се съгласи, ако нещата се бяха развили обратно.

— Не бива в никой случай да позволяваш да разбере за виденията ти, Мин. Тези, които засягат нас, искам да кажа. — Едно от нещата, които Мин беше провидяла за Ранд, беше, че три жени ще се влюбят безнадеждно в него, ще се привържат завинаги към него, и че една от тях ще бъде самата тя. Втората се оказваше Елейн. — Ако научи за това видение, може да реши, че не е наше желание, а е само Шарката, или това, че е тавирен. Може да реши да прояви благородство и да ни спаси, като не позволи на никоя от нас да се доближи до него.

— Може би — отвърна Мин със съмнение. — Мъжете са странни. По-скоро ако разбере, че и двете ще хукнем към него, само ако ни махне с пръст, ще ни махне. Няма да може да се удържи. Виждала съм ги. Сигурно има нещо общо с космите, дето им растат по брадичките. — Изгледа я толкова удивено, че Елейн не беше сигурна дали това е шега, или не — Мин, изглежда, знаеше много за мъжете; беше работила предимно в конюшни — обичаше конете, — но веднъж бе споменала и че е сервирала в някаква пивница. — Както и да е, не знам. Двете с теб ще си го поделим като баница. Може би ще оставим и на третата едно парченце, когато се появи.

— Какво да правим, Мин? — Елейн не беше мислила да го каже, и определено не с такъв хленч. Част от нея напираше да каже, че тя самата никога не би хукнала, ако я помамят с пръст; другата жадуваше този пръст да я помами. Част от нея искаше да заяви, че тя няма да дели Ранд, в никакъв случай и с никоя, дори да е най-добрата й приятелка, а виденията на Мин да се дянат, ако щат, в Ямата на ориста; друга част искаше да скъса ушите на Ранд, че ще причини това на нея и на Мин. Толкова детинско изглеждаше всичко, че й се дощя да си скрие главата, но не можеше да скрие чувствата, които ръмжаха в нея. Успя да ги пребори и отговори на собствения си въпрос преди Мин да я е изпреварила. — Единственото, което можем да направим, е да седнем тук и да си поговорим. Само че не и за Ранд. Ще ми липсваш, Мин. Толкова е хубаво да имаш приятелка, на която можеш да се довериш.

— Приятелката ти е Нинив. Ти се доверяваш на нея. А и Биргит определено е такава: с нея прекарваш повече време дори отколкото с Нинив. — Челото й леко се намръщи. — Тя наистина ли вярва, че е Биргит от легендите? Искам да кажа, този лък и плитката — във всяко сказание се споменава за тях, въпреки че лъкът й не е сребърен — а не мога да допусна, че се е родила е това име.

— С него се е родила — отвърна предпазливо Елейн. Донякъде си беше чистата истина. По-добре бе да отклони разговора в друга посока. — Нинив все още не може да реши дали съм й приятелка, или някоя, която трябва да сплаши да върши това, което според нея е редно. И се сеща за това, че съм дъщеря на кралицата й, по-често, отколкото аз самата. Струва ми се, че понякога го използва срещу мен. Ти никога не го правиш.

— Може би това не ме впечатлява чак толкова. — Мин се ухили, но го каза сериозно. — Елейн, аз съм се родила в Мъгливите планини, в мините. Толкова далече на запад майчините ти предписания не вървят много. — Усмивката се стопи от лицето й. — Извинявай, Елейн.

Елейн едва се сдържа да изсумти възмутено — Мин си беше точно толкова поданичка на Лъвския трон, колкото и Нинив!

— Да поговорим за нещо по-весело.

Слънцето клечеше като диск разтопен метал над клоните; небето беше лъснало синьо, без облаче на хоризонта. Тя импулсивно се разтвори за сайдар и се остави да я изпълни. Ако можеше да предизвика поне едно облаче, щеше да е знак, че всичко ще се оправи. Майка й щеше да се окаже жива. Ранд щеше да я обича. А с Могедиен… щеше да се свърши. Все някак. Тя запреде тънка паяжина през небето, докъдето можеше да стигне, с помощта на Въздух и Вода, опипвайки за влага, за да я сбере в един облак. Само ако се напрегнеше достатъчно… Сладостта бързо се сгъсти до границата на болката — белег за опасност; ако привлечеше още малко от Силата, щеше да се самоусмири. Само едно малко облаче…

— По-весело ли? — каза Мин. — Е, знам, че не искаш да говорим за Ранд, но като оставим настрана теб и мен, той все пак е най-важното нещо на света в момента. И най-хубавото. Където се появи, загиват Отстъпници и държавите се редят да му се поклонят. Айез Седай са готови да го подкрепят. Че то, както е тръгнало, и Елайда скоро ще поднесе Кулата в ръцете му. Последната битка за него ще е една малка разходка. Той печели, Елейн. Печели.

Елейн освободи Извора и се отпусна. Небето бе толкова пусто, колкото пуста бе и душата й. Не беше нужно да прелееш, за да разбереш, че ръката на Тъмния се протяга, а ако той можеше да докосне света…

— А ние? — попита тя, но твърде тихо, за да я чуе Мин.

 

 

Господарската къща още не беше довършена, но Файле ни Башийр т-Айбара всеки следобед, както се полага на жената на владетеля, раздаваше правосъдие, седнала в масивния стол с висок гръб, с гравирани на него соколи, точно срещу голата каменна камина, двойник на още една в другия край на помещението. Празният стол до нея с изрязани в дървото вълци и голяма вълча глава високо на гърба трябваше да е зает от съпруга й, Перин т-Башийр Айбара, или още Перин Златоокия, владетеля на Две реки.

Така нареченото „имение“, разбира се, не беше нищо повече от малко по-голяма фермерска къща, а дължината на „господарската приемна“ не беше повече от петнадесет крачки — как беше я зяпнал само Перин, когато тя настоя да е с такава големина — той продължаваше да се мисли за прост ковач, дори за калфа — а рожденото й име беше Зарийн, а не Файле. Всичко това беше без значение. Зарийн беше подходящо име за лекомислена жена, въздишаща трепетно над стихове, посветени на хубавите й усмивки. Файле, името, което тя сама си бе избрала като заклета Ловкиня на Рога на Валийр, на Древния език означаваше „соколица“. Никой, който погледнеше добре лицето й с големия нос, високите скули и тъмните й скосени очи, които блесваха всеки път, щом нещо я ядосаше, нямаше да се усъмни кое от двете й подхожда повече. За останалото по-важни бяха намеренията. Тя вършеше това, което е редно и подобаващо.

В момента очите й проблясваха и това нямаше нищо общо с ината на Перин и много малко с неуместната за сезона жега. Размахването на ветрилото от фазанови пера пред плувналото й в пот лице с нищо не можеше да уталожи гнева й.

В късните часове на този следобед от тълпата, надошла да отсъди споровете им, бяха останали малко хора. Всъщност те идваха по-скоро за да ги изслуша Перин, но идеята да раздава правосъдие на хора, сред които беше отраснал, го ужасяваше. Освен в редките случаи, когато успяваше да го притисне в ъгъла, той се измъкваше като вълк в мъгла всеки път, щом дойдеше време за ежедневния съд. За щастие, хората не възразяваха, когато вместо лорд Перин ги изслушваше лейди Файле. Или поне благоразумно прикриваха възраженията си.

— И сте дошли за това пред мен? — каза тя хладно. Двете жени, потящи се пред стола й, помръднаха неловко крака и забиха очи в прясно рендосаните дъски на пода.

Закръглените гънки по тялото на Шармад Дзефар бяха покрити, макар и далеч не скрити, от висока до шията полупрозрачна доманска рокля, чиято фина бледозлатиста копринена тъкан беше похабена по ръбовете и маншетите и зацапана от дълго пътуване. Патрулите из Мъгливите планини намираха много малко оцелели чудовищни тролоци — и никакви мърдраали, слава на Светлината — но се натъкваха на бежанци почти всеки ден, десетина тук, двадесетина там, петима някъде другаде. Повечето прииждаха откъм равнината на Алмот, но мнозина бягаха от Тарабон и подобно на Шармад — от Арад Доман. Всички те бяха напуснали земи, опустошени от анархия и граждански междуособици. Файле не искаше и да си помисли колцина от тях бяха изгинали по планините. Планините не бяха лесно проходими дори в най-добри времена, а сегашните далеч не бяха най-добрите.

Реа Авин не беше бежанка, при все че носеше подобие на тарабонска рокля от фино тъкана вълна, падаща на сиви гънки, които се увиваха и подчертаваха почти толкова от тялото й, колкото и по-тънкото облекло на Шармад. Тези, които оцеляваха след дългото преброждане на планините, носеха не само тревожни слухове, но и умения, непознавани досега в Две реки, и работна ръка, която да разработва фермите, обезлюдени от тролоците. Реа беше симпатична жена, родена само на около две мили от мястото, където сега се намираше господарското имение. Беше с тъмна коса, сплетена на дебела плитка до кръста й. В Две реки момичетата не сплитаха косата си преди Женският кръг да им каже, че вече са пораснали достатъчно за женене, независимо дали бяха на петнадесет, или на тридесет години, въпреки че малко от тях трябваше да чакат повече от двадесет. Всъщност Реа беше с цели пет години по-голяма от Файле и носеше косата си сплетена от четири години, макар че в момента имаше вид на девойче, което все още си я носи спусната свободно на раменете и което току-що е осъзнало, че нещо, което в един момент е смятало за великолепна идея, всъщност е най-глупавата постъпка в живота й. Колкото до последното, Шармад изглеждаше не по-малко засрамена, макар да беше с една-две години по-голяма и от Реа; сигурно беше много унизително за една доманка да се окаже в това положение. На Файле й се искаше да цапне и на двете по един шамар… само че една лейди не можеше да си го позволи.

— Един мъж — рече тя колкото можа по-спокойно — не е нито кон, нито нива. Никоя от вас двете няма право на собственост над мъж, нито да ме моли да реша чии са правата над него… — Тя вдиша дълбоко. — Ако преценях, че Уил ал-Сийн води и двете ви за носа, може би щях да се произнеса по въпроса. — Уил се заглеждаше по жените, както и те по него — прасците му бяха много добре оформени, — но никога не обещаваше. Шармад изглеждаше готова да потъне вдън земи: в края на краищата, за доманките се носеше слава, че умеят да въртят мъжете на пръстите си, а не обратното. — И така, отсъждам следното. Вие двете ще се явите при Премъдрата и ще й обясните нещата, без да скривате нищо. Тя ще се оправи с това. Очаквам да разбера, че сте отишли при нея преди да се мръкне.

Двете трепнаха. Деиз Конгар, Премъдрата на Емондово поле, нямаше да търпи такива дивотии. Не само че нямаше да ги търпи, ами и нещо повече. Но въпреки всичко двете приклекнаха и измънкаха отчаяно: „Да, милейди“. Ако вече не съжаляваха, скоро щяха горчиво да съжалят, че са изгубили времето на Деиз.

„И моето“ — помисли си твърдо Файле. Всички знаеха, че Перин рядко се задържа за изслушвания, иначе никога нямаше да се явят с глупавия си „проблем“. Ако той си беше сега на мястото, щяха да се изнижат набързо и нямаше изобщо да се осмелят да го изрекат пред него. Файле се надяваше, че е наострила достатъчно Деиз. Колко жалко, че не можеше да я помоли да вкара и Перин в пътя.

Кен Буйе зае мястото на жените преди още да са се измъкнали. Макар да се подпираше тежко на тоягата си, почти толкова чвореста, колкото самия него, старецът направи нисък поклон и веднага развали впечатлението, като прокара кокалестите си пръсти през оредялата си коса. Както обикновено, грубото му кафяво палто имаше вид сякаш беше спал в него.

— Светлината дано ви освети, милейди Файле, вас и почитаемия ви съпруг лорд Перин. Позволете да добавя и личните ми пожелания за дълъг и щастлив живот към тези на Съвета. Вашият ум и красота, както и справедливите ви присъди, правят живота ни по-светъл.

Файле неволно забарабани с пръсти по стола. Цветисти хвалебствия наместо обичайното кисело ръмжене. Напомняне, че той оглавява Селския съвет на Емондово поле и следователно е човек с влияние, заслужаващ почит. И търсещ съчувствие с тази тояжка в ръката — покривчията всъщност беше жилав и пъргав като всеки мъж на половината на годините му.

— Какво ми носите днес, господин Буйе?

Кен изправи гръб, като забрави да се подпре на тоягата си. И да скрие хапливите нотки в гласа си също.

— Дойдох заради тия чуждоземци, които се изливат тук и носят какви ли не неща, дето не ги щем. — Изглежда, беше забравил, че той самият е изселник. Повечето хора в Две реки бяха такива. — Чужди нрави, милейди. Неприлични дрехи. Ако още не сте чули какво си приказват жените за облеклото на тия домански никаквици, скоро ще чуете. — Чула го беше тя вече от някои жени, въпреки че моментният блясък в очите на Кен подсказваше, че похотливото старче би съжалило, ако тя се поддаде на недоволството им. — Чужденци, които отмъкват залъка от устата ни, занаятите ни отнемат. Оня тарабонец например, с глупавите му керемиди. Отнема работна ръка, която ще е по-полезна за нещо друго. Хич не го е грижа за добрите хорица на Две реки. Ами че то…

Тя престана да го слуша, като в същото време си придаде вид, че следи всяка думичка; беше умение, на което я беше научил баща й, доста полезно за случаи като този. Естествено. Керемидчийството на майстор Хорнвал подяждаше занаята на Кен с оправянето на сламените покриви.

Не всички споделяха неприязънта на Кен към преселниците. Харал Люхан, ковачът на Емондово поле, беше влязъл в съдружие с един домански ножар и един майстор на сребърни изделия от равнината на Алмот, а майстор Айдер беше наел трима мъже и две жени, които разбираха от правене на мебели и дърворезба, както и от позлата, макар че наоколо не се намираше злато за такава работа. Нейният стол и този на Перин бяха тяхна изработка и бяха не по-лошо изработени от най-фините изделия, които бе виждала. Впрочем самият Кен беше наел половин дузина помагачи и далеч не всички от тях бяха тукашни. Твърде много покриви бяха изгорели при набезите на тролоците, а и навсякъде се вдигаха нови къщи. Перин нямаше никакво право да я оставя да слуша тези глупости сама.

Въпреки че народът на Две реки го беше провъзгласил за свой владетел — и как иначе, след като ги беше предвождал в победата им срещу тролоците — и въпреки че той започваше да разбира, че не може да промени това — къде ще ходи, след като всички му се кланяха и го наричаха лорд Перин, колкото и да им казваше да не го правят — но въпреки всичко това той упорито се инатеше на всички задължения, съпътстващи ролята му на владетел, всички неща, които хората очакваха от своите господари и господарки. Още по-лошото бе, че упорито отказваше да изпълнява задълженията си на лорд. Докато Файле познаваше всички тези неща до най-малката подробност, като последното живо дете на Даврам т-Чалин Башийр, лорд на Башийр, Тур и Сидона, Пазител на границата с Погибелта, Бранител на вътрешните земи и маршал-генерал на кралица Тенобия Салдейска. Наистина, тя бе избягала от дома си, за да стане Ловкиня на Рога — и след това се беше отказала от това, за да се омъжи, нещо, което понякога я смайваше — но все още помнеше всичко. Перин слушаше обясненията й и дори кимаше на подходящите места, но да се опиташ да го накараш да изпълни някое от тези задължения беше все едно да накараш кон да затанцува са-сара.

Кен най-сетне довърши тирадата си и едва успя да преглътне ругатните, напиращи зад зъбите му.

— Двамата с Перин предпочетохме сламен покрив — каза спокойно Файле и докато Кен кимаше доволно, добави: — Все още не си го довършил. — Той се сепна. — Изглежда, си поел един покрив повече, отколкото ти е по силите, майстор Буйе. Ако нашият не се довърши скоро, боя се, че ще се наложи да поканим майстор Хорнвал с неговите керемиди. — Кен я зяпна: ако тя сложеше керемиден покрив на имението, и други щяха да я последват. — Изслушах изложението ти с удоволствие, но гледай по-скоро да довършиш покрива ми, вместо да се занимаваш с празни приказки, колкото и да са приятни.

Кен изсумтя под нос и се поклони едва-едва. Изломоти нещо неразбрано, от което се чу само задавеното „милейди“, и накрая се изниза. С какви неща само й губеха времето някои хора. Перин трябваше най-после да си поеме дела от това, та дори да се наложеше да го върже тук.

Останалото не беше чак толкова предизвикателно. Една доскоро дебела, но заслабнала от несгоди жена, дошла чак от Томанска глава, искаше позволение да се занимава с билки и церове. Длъгнестият Джон Айелин, който непрекъснато си триеше плешивото теме, и мършавият Тад Торфин, който мачкаше притеснен пешовете на палтото си, с техния спор за границата между нивите им. Двама мургави доманци в дълги кожени елеци, рудничари, които смятаха, че са намерили следи от злато и сребро недалече оттук, докато прекосявали планините. И желязо, макар че то не ги интересуваше толкова. И най-сетне една жилава тарабонка, покрила лицето си с прозрачно було и със светла коса, сплетена на многобройни тънки плитчици, която твърдеше, че била изкусна тъкачка на килими и можела да прави станове.

Жената с интереси към билките Файле насочи към местния Женски кръг — ако наистина си разбираше от работата, щяха да й намерят място при някоя от Премъдрите из селата. При толкова много новопристигащи, повечето от които в тежко състояние след дългия път, не една Премъдра в Две реки държеше при себе си по една-две чирачки и всички си търсеха още. Сигурно не беше точно това, което на Еспара й се искаше, но беше добро за начало. Няколко въпроса дадоха да се разбере, че нито Тад, нито Джон всъщност помнят къде точно е минавала границата — този спор между двамата явно се водеше от поколения — затова тя се разпореди да си поделят спорното парче.

На другите даде разрешението, което искаха. Всъщност те нямаха нужда от такова разрешение, но не беше никак зле да разберат от самото начало къде е властта. В замяна на своето съгласие и достатъчно средства, за да си закупят сечива и продоволствие, Файле получи от двамата доманци съгласие да отстъпят на Перин една десета от това, което намерят, както и желязото, споменато мимоходом. На Перин това нямаше да му хареса, но в Две реки не съществуваха данъци, а от един лорд се очакваше да прави разни неща и да осигурява неща, които изискваха пари. А желязото щеше да е не по-малко полезно от златото. Колкото до Лиале Мосрара, ако тарабонката притежаваше по-слаби умения, отколкото претендираше, начинанието й нямаше да продължи дълго, но ако не лъжеше… Три тъкачки на платове вече гарантираха, че търговците ще намерят тук нещо повече от сурова вълна, когато пристигнат догодина от Бейрлон, а изкусните килими щяха да бъдат още едно изделие, което да донесе добри пари. Лиале обеща да подари на имението първите и най-добри станове, които направи, а Файле й кимна с благодарност за това щедро дарение; щеше и още да даде, когато се появяха първите килими. Като цяло, всички изглеждаха доволни. Дори Джон и Тад.

След като тарабонката излезе заднишком, без да спира реверансите си, Файле стана, доволна, че е приключила за днес, но се спря, защото през вратата до отсрещната камина нахълтаха четири забързани жени. Първа бе Деиз Конгар, висока като мъж и по-широка от повечето: тя изпревари другите Премъдри и се понесе напред. Втората, Едел Гелин, от Стражеви хълм, тънка и с посивяла плитка, с изправената си снага и вкочанено лице даваше да се разбере, че според нея мястото на Деиз й се полага ако не за друго, то заради почтената й възраст и дългия срок на службата й. Трета бе Елвин Тейрон, Премъдрата на Девенов просек, закръглена жена с неизменно майчинска усмивка, която не падаше от лицето й дори когато караше хората да правят това, което не искат. И последна пристъпи Мила ал-Азар от Таренов сал, най-младата от всички, почти толкова млада, че можеше да е дъщеря на Едел — тя винаги изглеждаше плаха и несигурна в обкръжението на другите.

Файле остана права, веейки си бавно с ветрилото. Ето, сега наистина съжаляваше, че Перин го няма. Много съжаляваше. Тези жени имаха също толкова власт в селата си, колкото кметовете — понякога дори и повече, — и с тях трябваше да се държи много внимателно. Това правеше нещата доста трудни. Пред Перин те се превръщаха в превзети момиченца, нетърпеливи да му угодят, но с нея… От векове в Две реки не беше имало благородници; от седем поколения не бяха виждали и един представител на кралицата в Кемлин. Всички тепърва гадаеха и опипваха как точно трябва да се държат пред един лорд и една лейди, в това число и тези четирите. Понякога просто забравяха, че тя е господарката Файле, и виждаха в нея само младата жена, чиято брачна церемония Деиз бе ръководила само преди няколко месеца. Можеха да не спират да приклякат и да повтарят „да, разбира се, милейди“ и същевременно да я поучават кое как точно трябва да се направи, без да забелязват в това нищо нередно. „Няма да ти позволя повече да оставяш всичко на мен, Перин.“

Преди още да свършат с любезностите, Деиз подхвана:

— Още три момчета са избягали, милейди. — Интонацията й съдържаше странна смесица от респект и „сега ме слушай добре какво ти говоря, момиченце“. — Дав Айелин, Евин Фингар и Елам Доутри. Избягали, за да видят широкия свят заради разказите на лорд Перин какво е видял там.

Файле примигна изненадана. Тези тримата трудно можеха да се нарекат момчета. Дав и Елам бяха на възрастта на Перин, а Евин беше на нейните години. А и историите на Перин, които той разказваше рядко и твърде неохотно, далеч не бяха единственият извор на знания за света в Две реки напоследък.

— Мога да помоля Перин да поговори с вас, ако желаете.

Те се размърдаха. Деиз, изглежда, го очакваше с нетърпение, докато Едел и Мила автоматично заоправяха полите си, а Елвин също толкова несъзнателно преметна плитката си през рамо и грижливо я заоправя. Изведнъж и четирите осъзнаха какво правят и замръзнаха, без да се поглеждат. Или нея. Едно от предимствата на Файле беше, че знаеше какво въздействие има съпругът й над тях. Толкова пъти бе забелязвала една или друга да се втвърдява след срещата с Перин, явно заклевайки се наум да не позволява повече да й се случва; толкова пъти бе забелязвала как тази решимост отлита през прозореца, щом го видеха. Никоя всъщност не беше сигурна дали предпочита да си има работа с него, или с нея.

— Няма да е необходимо — каза след пауза Едел. — Това, че някои момчета бягат, ни притеснява, но нищо повече. — В нейния тон се прокрадна не повече респект от онова „милейди“ на Деиз, а пълничката Елвин добави и усмивка, подходяща повече за майка към дъщеря.

— Тъй и тъй сме тук, мила моя, по-добре да обсъдим нещо друго. Водата. Разбираш, някои хора вече се тревожат.

— Не е валяло от месеци — добави Едел, а Деиз кимна.

Този път Файле наистина примигна. Тези жени бяха достатъчно умни, за да не си въобразяват, че Перин може да направи нещо по въпроса.

— Изворите все още текат, а Перин се разпореди да се изкопаят още кладенци. — Всъщност той само го бе предложил, но за щастие го възприеха като заповед. — А много преди сеитбата напоителните канали от Водния лес ще се довършат. — Това беше нейно дело: половината поля в Салдеа се напояваха изкуствено, но тук изобщо не бяха чували за подобна практика. — Както и да е, дъждовете рано или късно трябва да дойдат. Каналите са само за всеки случай.

— Не е заради дъжда — измърмори Мила. — Във всеки случай, не точно. Не е нормално. Разбирате ли, никоя от нас не може да Слуша вятъра. — Другите три я изгледаха навъсено и тя присви рамене. Явно беше изрекла твърде много, издавайки тайни при това. Смяташе се, че всички Премъдри могат да предсказват времето, като Слушат ветровете; поне твърдяха, че всички го могат. Но Мила все пак продължи: — Ами какво, не можем! Вместо това гледаме за облаци, гледаме как се държат птиците, мравките и гъсениците, и… — Тя си пое дъх и изправи гръб, все още отбягвайки да погледне другите Премъдри в очите. Файле се зачуди как ли се оправя с Женския кръг в Таренов сал, да не говорим за Селския съвет. Разбира се, там те бяха също толкова нови, колкото и Мила — селото беше изгубило цялото си население с идването на тролоците и сега там всички бяха нови. — Никак не е нормално, милейди. Първите снегове трябваше да са паднали вече преди седмици, но все едно че е лято. Не сме разтревожени, милейди, ами направо сме уплашени! Макар и никоя друга да не иска да го признае, аз ще го призная. Повечето нощи не мога да заспя. От цял месец не съм спала като хората и… — Тя млъкна и лицето й плувна в червенини: бе усетила, че е отишла твърде далече. От една Премъдра се очакваше да се владее винаги; признанието, че се е уплашила, означаваше, че не я бива.

Другите запреместваха погледи от Мила към Файле. Нищо не казваха и лицата им станаха безизразни като на Айез Седай.

Сега Файле разбра. Мила беше изрекла чистата истина. Времето не беше нормално. Беше повече от ненормално. Самата Файле често лежеше будна нощем и се молеше за дъжд, или още по-добре — за сняг, и се мъчеше да не мисли какво се промъква зад тази жега и суша. Но от една Премъдра се очакваше да вдъхва кураж на другите. При кого да отиде тя самата, след като и тя се нуждае от кураж?

Тези жени можеха и да не съзнават какво вършат, но бяха дошли на подходящото място. Част от неписания договор между един благородник и простолюдието, внушен у Файле от самото й рождение, беше, че благородниците осигуряват спокойствие и сигурност. А част от това да даваш сигурност се изразяваше в напомнянето на хората, че лошите времена не траят вечно. Ако днешният ден е лош, то утрешният ще е по-добър, и ако не утрешният, то денят след него. Искаше й се сама да е уверена в това, но я бяха учили да дава на тези, които са под нейната власт, дори това, което самата тя не притежава, да утешава страховете им и да не ги заразява със собствените си.

— Перин ми бе разказал за своя народ много преди да дойда тук — каза тя. — Той не е голям приказливец, но нещата сами си излизаха наяве. Когато градушка помете нивите ви, когато зимата умори половината от стоката ви, вие се присвивате доземи и продължавате напред. Когато тролоците опустошиха Две реки, вие се сражавахте и след като се справихте с тях, хванахте се и възстановихте всичко, без да се забавите и за миг. — Нямаше да го повярва, ако не беше го видяла с очите си, не и от югоземци като тях. Тези хора бяха в състояние да се справят дори в Салдеа, където Тролокските набези бяха нещо обичайно, в северните предели поне. — Не мога да ви кажа, че утре времето ще стане каквото трябва да е. Но мога да ви кажа, че двамата с Перин ще направим това, което трябва да се направи, каквото и да е то. И не е нужно да ви казвам, че ще понесете това, което носи всеки ден, каквото и да е то, и че ще сте готови да посрещнете следващия. Такива хора гледа земята на Две реки. Затова ви има.

Те наистина бяха умни. Ако не бяха признали досега пред себе си за какво всъщност са дошли, сега трябваше да си го признаят. Ако не бяха толкова умни, щяха да се обидят. Но дори думите, които толкова често бяха изричали сами, имаха желаното въздействие, изречени от някой друг. Разбира се, това не можеше да не предизвика известен смут. Беше направо объркващо и сега явно много им се искаше да са някъде другаде.

— Хм. Да, разбира се — отрони Деиз. Опряла яки юмруци на пищните си бедра, тя изгледа другите Премъдри. Само да посмееха да й възразят. — Не ви ли казах същото? Момичето говори разумно. Казах ви го още като дойде тук. Глава има на раменете си това момиче, това казах.

Едел изсумтя.

— Че да е казвал някой нещо друго? Не съм чула. Добре се справя. — После се обърна към Файле и добави: — Добре се справяш, наистина.

Мила приклекна в реверанс.

— Благодаря ви, лейди Файле. Знам, че съм го казвала същото поне на петдесет души, но като излиза от вас, някак… — Гръмкото покашляне на Деиз я прекъсна: отиваше твърде далеч. Мила се изчерви още повече.

— Хубава кройка, милейди. — Елвин се наведе да опипа тясната пола за езда на Файле. — Ама в Девенов просек има една тарабонска шивачка, която ще ви я скрои още по-добре. Да не ми се обидите само. Поговорих си малко с нея и тя сега шие само прилични дрехи, освен за омъжени. — Майчинската усмивка отново разцъфна на лицето й, невинна и желязна в същото време. — Или за господарски приеми. Хубави неща шие тя. Че какво, за нея ще е радост да поработи малко над фигурата ви.

Ако питаха Файле, посещението беше приключило, но все пак тя предложи на Премъдрите чай, като им намекна, че биха могли да обсъдят как да вдъхнат повече кураж на хората. Те се спогледаха и малко притеснено обясниха, че многото им задължения не им позволявали да останат повече.

Тръгнаха си и тя ги изгледа замислено. Днес далеч не беше най-лошият ден откъм глупости, не беше най-лошият дори с Премъдрите — този път дори нямаше въпроси кога най-после лорд Перин ще се сдобие с наследник, благословена да е Светлината! — но може би безмилостната жега беше пренатегнала раздразнението й до крайна степен. Перин щеше да си поеме задълженията или…

Над имението изтътна гръм и прозорците се осветиха от мълния. В душата й се надигна надежда. Ако идеше дъжд…

Тя се затича да намери Перин. Искаше да сподели дъжда с него. И все още не беше се отказала да му каже няколко остри думи. Повече от няколко, ако се наложеше.

Перин се оказа точно там, където очакваше да е — чак на третия етаж, на предния чардак под покрива, къдрокос мъж в просто кафяво палто, с яки рамене и мишци. Гледаше към двора в единия край на имението, а не към небето. Файле се спря на прага.

Отново изтрещя гръм и в чистото небе блесна синкава мълния. Нажежена мълния в безоблачното небе. Не предвестник на дъжд. Нямаше го дъжда, който да спре жегата. Нямаше да завали и сняг. По лицето й се стичаше пот, но тя потръпна като от студ.

— Свърши ли аудиенцията? — попита Перин и тя подскочи. Не беше вдигнал глава, не се беше обърнал. Понякога й беше трудно да си спомни колко чувствителен беше слухът му. Или може би я беше подушил? Надяваше се да е надушил парфюма, не потта.

— Почти очаквах да те намеря с Гвил или Хал. — Това беше един от най-лошите му недостатъци; докато тя се мъчеше да обучи слугите, за него те бяха просто мъже, с които може да се посмее над някоя халба с ейл. Добре поне че очите му не бяха шавливи като на повечето мъже. Така и не бе забелязал, че Кале Коплин се бе хванала да слугува в имението, защото се надяваше да направи за лорд Перин нещо повече от едното оправяне на леглото му. Не го забеляза дори когато Файле подгони Кале с един прът.

Тя пристъпи до него и видя какво гледа. Двама мъже долу, съблечени до кръста, размахваха дървени учебни мечове. Трам ал-Тор беше як мъж с посребряла коса, Ейрам — строен и млад. Ейрам се учеше бързо. Много бързо. Трам някога беше служил войник и беше майстор на меча, но Ейрам го притискаше здраво.

Очите й инстинктивно пробягаха към шатрите, скупчени сред една голяма нива на половин миля по посока на Западния лес. Останалите Калайджии се бяха разположили на стан сред полудовършените си фургони. Те, разбира се, вече не признаваха Ейрам за един от своите, след като бе избрал онзи меч. Туатанците никога не извършваха насилие, по никакъв повод. Тя се зачуди закъде ли щяха да тръгнат, след като поправеха опожарените си от тролоците фургони. След като събраха всички, изпокрили се из горите, все още наброяваха малко повече от стотина. Вероятно все пак щяха да тръгнат, оставяйки Ейрам с неговия избор. Доколкото бе чувала, нито един туатанец никога не отсядаше за дълго на едно място.

Но от друга страна, колкото и да твърдяха хората на Две реки, че тук нищо не се променяло, промените след тролоците бяха очевидни. Емондово поле, само на стотина крачки южно от имението, бе станало доста по-голямо, отколкото когато го видя за първи път; всичките опожарени къщи бяха възстановени и се вдигаха нови. Някои от камък — пак нещо ново. А някои дори с керемидени покриви. При скоростта, с която растяха новите жилища, имението скоро щеше да се окаже в самото село. Говореше се дори за вдигане на стена, в случай че тролоците се върнат. Промяна. Тумба деца вървеше след огромния Лоиал по една от селските улици. Само преди няколко месеца появата на огиера беше накарала всички деца в селото да зяпнат от почуда, а майките им да изпаднат в ужас и да хукнат да ги приберат. А сега майките изпращаха децата си при Лоиал, да им почете. Чуждоземците, със странните кройки на дрехите си, изпъкваха сред селяните не по-малко от Лоиал, но никой не им обръщаше особено внимание, както и на тримата айилци — странни високи хора в сиво-кафяви облекла. Само допреди няколко седмици тук имаше и две Айез Седай, но дори и те не бяха удостоявани с нещо повече от сдържани поклони. Промяна. Двата пилона сред Моравата, недалече от Виноструй, се виждаха добре от чардака: единият с червената вълча глава, превърнала се в герба на Перин, а другият — с пурпурния орел в полет, знакът на Манедерен. Манедерен беше изчезнала в Тролокските войни, преди близо две хиляди години, но тази земя беше част от нея и хората на Две реки вееха това знаме почти с възторг. Промяна, а те дори не усещаха колко голяма е тя и колко неотвратима. Но Перин щеше да ги преведе през всичко, което ги чакаше. С нейна помощ щеше да се справи.

— С Гвил някога ловяхме зайци — каза Перин. — Той е с няколко години по-голям от мен и понякога ме взимаше със себе си на лов.

Беше й нужно малко време, докато се сети за какво й говори.

— Гвил се старае да се научи да бъде добър слуга. С нищо няма да му помогнеш, като го каниш да си пуши лулата с теб в конюшните и да си говорите за коне. — Тя вдиша бавно и много дълбоко. Нямаше да е лесно. — Ти имаш дълг към тези хора, Перин. Колкото и трудно да е, колкото и да не го искаш, трябва да изпълниш дълга си.

— Знам — отвърна той тихо. — Обаче той ме привлича.

Гласът му беше толкова странен, че тя се пресегна, хвана го за късата брада и го накара да погледне надолу към нея. Златните му очи, все така странни и загадъчни както винаги, я изгледаха тъжно.

— Какво искаш да кажеш? Може да изпитваш добри чувства към Гвил, но той…

— Ранд, Файле. Той има нужда от мен.

Сърцето й подскочи. Беше се самоубеждавала, че тази опасност си е отишла с двете Айез Седай. Глупаво. Беше се омъжила за тавирен, обречен да огъва живота на другите около себе си във форма, каквато Шарката изискваше, за мъж, отраснал с други двама тавирен, единият от които — самият Прероден Дракон. Тази част от него трябваше да дели с други. И едно косъмче да дели не й се искаше, но какво да се прави.

— Какво смяташ да правиш?

— Да ида при него. — Погледът му в миг се отмести и тя го проследи с очи. На стената бяха подпрени тежък ковашки чук и бойна секира с извито като лунен сърп острие. — Не можех да… — Гласът му се сниши почти до шепот. — Не можех да измисля как да ти го кажа. Ще тръгна още тази нощ, когато всички заспят. Не мисля, че остава много време, а пътят ще е дълъг. Господин ал-Тор и господин Каутон ще ти помогнат да се оправиш с кметовете, ако се наложи, вече говорих с тях. — Опита се да придаде лекота в гласа си, но усилието му беше напразно. — С Премъдрите не би трябвало да имаш трудности. Странно, когато бях момченце, Премъдрите ми се струваха страшни, но се оказва, че са много лесни, когато си твърд.

Файле стисна устни. Значи беше говорил с Трам ал-Тор и с Абел Каутон, но не и с нея, така ли? И Премъдрите! Да можеше да го накара да влезе в нейната кожа за един ден само, че да види колко лесни са Премъдрите.

— Не можем да тръгнем толкова бързо. Ще трябва малко време да си подготвим подходяща свита.

Перин присви очи.

— Да тръгнем? Ти никъде няма да ходиш! Това ще бъде… — Той се окашля и продължи с малко по-кротък тон: — Най-добре ще е, ако някой от нас остане тук. Ако господарят замине, господарката трябва да остане, за да се грижи за нещата. Така е разумно. Всеки ден прииждат бежанци. Всички тези спорове, които трябва да се решават. Ако и ти тръгнеш, тук ще стане по-лошо, отколкото с тролоците.

Как можеше да си помисли, че няма да забележи това негово тромаво измъкване? Канеше се да каже, че ще бъде опасно. Как все ставаше така, че желанието му да я предпази от опасността винаги я караше да изпитва топлина отвътре и в същото време толкова я ядосваше?

— Ще направим това, което решиш, че е най-добре — отвърна тя кротко, а той примигна недоверчиво, почеса се по брадата и кимна.

Сега оставаше само да го накара да разбере кое наистина е най-доброто. Поне не беше заявил направо, че тя не може да тръгне. Заинатеше ли се веднъж, щеше да й е по-лесно да помръдне някой хамбар, отколкото него, но с малко предпазливост това можеше да се избегне. Обикновено.

Тя го прегърна и зарови лице в широката му гръд. Силните му длани нежно загалиха косата й; сигурно си мислеше, че е притеснена от заминаването му. Е, така си беше, донякъде. Само че той нямаше да тръгне без нея. Още не беше разбрал какво значи да си женен за салдейка. Толкова добре си я караха досега, далече от Ранд ал-Тор. За какво му беше дотрябвал на Преродения Дракон Перин точно сега, и то толкова силно, че Перин да го усети през стотиците левги, проснали се между двамата? За какво толкова не стигаше времето? Защо?

 

 

С едната ръка на дръжката на меча, Гавин Траканд обикаляше позициите на своите хора около гористия склон. Сух и горещ вятър, понесъл прахоляк през хълмистата кафява степ, развяваше зеления плащ на гърба му. Нищо не можеше да се види наоколо освен съсухрена трева, малки горички с пожълтели листа и повехнали храсталаци. Твърде широк беше фронтът, който трябваше да покрие с хората си, ако се стигнеше тук до битка. Беше ги групирал на малки чети от по пет спешени мечоносеца със стрелците с лъкове, разположени на петдесет крачки назад по склона. Петдесетина конници чакаха команда в лагера на билото, за да бъдат пратени там, където се наложеше. Надяваше се днес да не се наложи.

В самото начало Младоците бяха малко на брой, но се бяха прочули и това привлече нов набор. Новите бройки щяха да са от полза. Но никой новобранец не можеше да напусне Тар Валон преди да е покрил воинските стандарти. Не че Гавин очакваше днес битка повече от друг път, но се беше научил, че тя често настъпва, когато най-малко очакваш. Само Айез Седай можеха да чакат до последния момент преди да кажат на човек нещо — като например какво ще се случи днес.

— Всичко наред ли е? — попита той, като спря до едно от отделенията на мечоносците. Въпреки жегата някои от тях носеха зелените си плащове така, че да си вижда нападащият бял глиган на Гавин, бродиран на гърдите им.

Джисао Хамора беше най-младият, все още с момчешка усмивка, но също така беше единственият от петимата с малката сребърна кула на яката, отличаваща го като ветеран от битката в Бялата кула. Той отговори:

— Всичко е наред, милорд.

Младоците заслужаваха името си. Самият Гавин, малко над двадесетте, беше от най-старите. По правило не приемаха в редовете си никой, който е служил в друга войска или е носил оръжие в служба на някой лорд или лейди, или дори е работил като търговски охранник. Първите Младоци бяха отишли в Кулата като момчета и младежи, за да се обучат за Стражници — най-добрите майстори на меча, най-добрите бойци в света, и те поддържаха част от тази традиция, макар вече да не ги обучаваха Стражници. Младостта им не беше недостатък. Само преди седмица си бяха направили малка церемония в чест на Бенджи Далфор, който си беше обръснал първите косми по лицето, а същият имаше белег на бузата си от битката в Кулата. Айез Седай бяха твърде заети с Церенето на тежко пострадалите, след като на Сюан Санче бе отнета титлата Амирлин. Тя все още можеше да е Амирлин, ако Младоците не бяха застанали срещу мнозина от своите доскорошни учители и не ги бяха надвили из коридорите на Кулата.

— Има ли смисъл от всичко това, милорд? — попита Хал Мойр. Той беше с две години по-голям от Джисао и подобно на мнозина други, които не носеха сребърната куличка, съжаляваше, че не е бил там. Щеше да се научи. — И помен няма от айилци.

— Мислиш ли? — Гавин замахна с все сила и хвърли камъчето, което държеше, към най-близкия храст — с почти окапали оклюмали листа. Единственият звук, който последва, бе шумоленето на листата, но храстът се разтърси малко по-дълго от нормалното, сякаш някой скрит зад него човек беше ударен на по-деликатно място. Сред новаците се надигнаха възклицания. — Един айилец, Хал, може да се скрие в някоя гънка по земята, в която ти не би могъл дори да се спънеш. — Не че самият Гавин знаеше за айилците повече, отколкото беше чел по книгите, но беше изчел всички книги, които можеха да се намерят за тях в библиотеката на Бялата кула. Нали трябваше да се подготви за бъдещето, а по всичко личеше, че бъдещето на света е война. — Но ако такава е волята на Светлината, днес битка няма да има.

— Милорд! — отекна вик откъм хълма. Наблюдателят бе забелязал това, което самият той току-що бе зърнал. Три жени, излизащи от малката горичка на неколкостотин крачки западно. Идваха към хълма. Западно. Изненада. Но айилците обичаха изненадите.

Той беше чел за айилки, сражаващи се редом с мъжете, но тези жени не можеха въобще да се сражават в своите бухнали поли и бели блузи. Носеха шалове, загърнали раменете им. От друга страна, как бяха стигнали до тази горичка незабелязани?

Жените пристъпваха тържествено, сякаш изобщо не ги притесняваше, че се приближават до въоръжени мъже. Бяха с дълги коси, чак до кръста — беше чел, че айилките ходят късо подстригани — прибрани назад със сгънати кърпи. Носеха по себе си толкова много гривни и дълги гердани от злато, сребро и слонова кост, че само блясъкът им би трябвало да ги издаде от цяла миля.

С изправени снаги и горди лица трите жени минаха покрай мечоносците, като ги изгледаха съвсем бегло, и без да спират, се заизкачваха по хълма. Водачката им беше златокоса жена, чиято бухнала блуза не беше завързана и почти откривайте гърдите й. Другите две бяха побелели, със сбръчкани лица.

— Не бих имал нищо против да поканя тази на един танц — каза възхитен един от Младоците, след като жените ги подминаха. Беше поне с десетина години по-млад от златокосата.

— На твое място не бих, Арвин — отвърна сухо Гавин. — Може да те разбере погрешно. — Беше чел, че айилците наричат битката „танцът“. — Освен това тази ще ти схруска черния дроб за вечеря. — Беше засякъл бледозелените й очи; по-твърд поглед не беше виждал.

Той изгледа Мъдрите, докато не се изкачиха на билото, където ги чакаха половин дузина Айез Седай със своите Стражници. Когато жените се скриха в една от високите бели шатри и Стражниците я заобиколиха да пазят, Гавин продължи обиколката си.

Младоците бяха вдигнати по тревога едва когато се пръсна мълвата за пристигането на айилците, нещо, което никак не му хареса. Трябваше да ги предупредят по-рано. Еамон Валда, командващият Белите плащове лорд-капитан, беше изтеглил почти всичките си хора на запад още преди месец, най-вероятно по заповед на Педрон Ниал, и Гавин беше готов да плати скъпо, за да разбере що за заповеди са това.

Беше раздразнен. Не само заради айилците и заради това, че не бяха му казали нищо за срещата до тази заран. Нито му беше казано накъде тръгват, докато не бе отведен настрана от Койрен Седай, Сивата сестра, която оглавяваше делегацията на Айез Седай. Елайда беше мълчалива и властна още като лична съветничка на майка му в Кемлин; откакто я издигнаха на Амирлинския трон, онази, старата Елайда, в сравнение със сегашната, изглеждаше открита и сърдечна. Несъмнено го беше притиснала да поведе този ескорт колкото за да го разкара от Тар Валон, толкова и по някаква друга причина.

Младоците бяха избрали нейната страна по време на боя — Съветът беше отнел титлата на старата Амирлин и всеки опит тя да бъде освободена представляваше опит за бунт срещу закона, — но Гавин си имаше свои съмнения по отношение на Айез Седай дълго преди да беше чул публично прочетените обвинения срещу Сюан Санче. Това, че те дърпаха конците и караха троновете да им танцуват, беше нещо, което хората повтаряха толкова често, че той почти не му обръщаше внимание, но пък беше видял с очите си как се дърпат тези конци. Във всеки случай — поне резултата от това дърпане. И една от тези, които танцуваше, бе собствената му сестра Елейн. Тя, и още една. Той се бе сражавал, за да остане Сюан в затвора, а после й помогна да избяга. Ако Елайда научеше за това, и майчината му корона едва ли щеше да му спаси живота.

Въпреки това Гавин бе избрал да остане, защото майка му винаги беше поддържала Кулата и защото Елейн искаше да стане Айез Седай. И защото го искаше още една жена. Егвийн ал-Вийр. Нямаше право дори да мисли за нея, но изоставянето на Кулата бе равносилно да изостави и нея. Ето по какви лекомислени поводи човек можеше да избере съдбата си. Но съзнанието, че са лекомислени, съвсем не ги отменяше.

И ето че сега гледаше ядосано посърналата степ, докато крачеше от една позиция на друга. Ето го сега тук, надяващ се само дано айилците да не решат да нападнат въпреки — или тъкмо заради — онова, което в момента обсъждаха Мъдрите на Шайдо с Койрен и останалите. Подозираше, че са предостатъчно, за да ги надвият, дори и ако Айез Седай им се притекат на помощ. Тръгнал беше за Кайриен, а не можеше да определи какво изпитва към поставената му задача. Койрен го беше накарала да се закълне, че ще я пази в строга тайна, но дори и тя изглеждаше уплашена от това, което се налагаше да му каже. И сигурно беше. Винаги беше добре човек внимателно да следи какво говори една Айез Седай — те не можеха да лъжат, но можеха да извъртат истината — но въпреки това той не долови някакъв скрит смисъл. Шестте Айез Седай щяха да помолят Преродения Дракон да ги придружи до Кулата с Младоците, предвождани от сина на кралицата на Андор, като почетен ескорт. Причината за това можеше да бъде една-единствена и изглежда, тъкмо тя до такава степен беше потресла Койрен, че тя само му беше намекнала за нея. Гавин също беше потресен. Елайда се канеше да обяви пред целия свят, че Бялата кула поддържа Преродения Дракон.

Това беше почти невероятно. Елайда беше Червена, преди да стане Амирлин. Червените изпитваха люта ненавист към самата представа, че един мъж може да прелива. Впрочем, те нямаха особено добро мнение за мъжете изобщо. Но все пак падането на някога несъкрушимия Тийрски камък в изпълнение на пророчествата ознаменуваше, че Ранд ал-Тор е Преродения Дракон, а дори и Елайда твърдеше, че Последната битка наближава. Гавин трудно можеше да съчетае в представите си онова изплашено селянче, което буквално се беше изтърсило от стената в кралския дворец на Кемлин, с човека от слуховете, които се носеха нагоре по течението на Еринин до Тар Валон. Твърдяха, че е бесил тайренски върховни лордове и е оставил айилците да оплячкосат Камъка. И със сигурност беше превел айилците през Гръбнака на света, за да опустошат Кайриен. Навярно беше от лудостта. По-добре Гавин да го беше убил още тогава.

Когато отново се върна при групата на Джисао, откъм запад се беше появил още един странник — някакъв амбулант с оръфана шапка, повел след себе си яко муле с дебели хълбоци. Непознатият се насочи направо към хълма; беше ги видял.

Джисао помръдна, но спря, щом Гавин го стисна за ръката. Гавин знаеше какво си беше помислил младежът, но дори айилците да решаха да убият този нещастник, те нищо не можеха да направят. Койрен нямаше да остане никак доволна, ако започнеха бой с хората, с които сега преговаряше.

Амбулантът мина необезпокояван покрай храста, който Гавин преди малко бе разклатил с камъчето, свали си шапката, поклони се и започна да попива набръчканото си лице с мръсна кърпа.

— Светлината дано ви освети, благородни господа. Вие ще да сте добре подготвени за път в тия страшни времена, види се, но ако ви трябва туй-онуй, може пък да се намери в дисагите на стария Мил Тисин. По-добра цена от мойта не ще намерите на десет мили оттук, почитаеми господа.

Гавин много се съмняваше, че на десет мили ще се намери и една цяла ферма.

— Страшни времена, наистина, господин Тисин. Не ви ли е страх от айилците?

— Айилците ли, милорд? Че те са чак долу, към Кайриен. Старият Мил ако не може да подушва айилци, кой друг. Право да ви кажа, бих искал да има малко от тях тъдява. Добра търговийка става с айилци. Те носят много злато. От Кайриен. И не се занимават с амбуланти. Това всеки го знае.

Гавин се въздържа да го попита защо след като търговията с айилците в Кайриен върви толкова добре, не е тръгнал на юг.

— Какви вести носите от света, господин Тисин? Ние сме от север и може да знаете нещо, което не е стигнало до нас от юг.

— Ох, големи работи стават на юг, милорд. Трябва да сте чули вече за Кайриен? И за оня, дето се нарича Дракона, и прочие? — Гавин кимна и старият амбулант продължи: — Е, той сега е взел Андор. По-голямата част поне. Кралицата е мъртва. Някои разправят, че щял да завземе целия свят преди… — Старецът млъкна със задавен вик, преди Гавин да се усети, че го е стиснал за реверите.

— Кралица Мургейз е мъртва? Говори, човече! Бързо!

Тисин завъртя очи да подири помощ, но заговори, и то бързо.

— Тъй разправят, милорд. Не знам, но така казват. Всички разправят, че Дракона ще да го е направил. Милорд! Вратът ми, милорд! Милорд!

Гавин го пусна. Друг един врат искаше да стисне сега.

— Щерката-наследница. — Собственият му глас прозвуча някак далечен. — Говори ли се нещо за щерката-наследница Елейн?

Тисин отстъпи крачка назад.

— Не зная, милорд. Някои викат, че и тя била мъртва. Други разправят, че той и нея е убил, но лично аз не знам нищо.

Гавин бавно кимна. Мисълта му сякаш закипя от дъното на дълбок кладенец. „Кръвта ми да се пролее преди нейната; животът ми да секне преди нейния.“

— Благодаря ви, господин Тисин. Аз… — „Кръвта ми да се пролее преди нейната…“ Беше клетвата, която бе положил още когато бе пораснал едва толкова, колкото да може да надникне в люлката на Елейн. — Можете да търгувате с хората ми. — Гарет Брин трябваше по-късно да му обясни значението й, но още тогава беше знаел, че е длъжен да я изпълни дори всичко друго в живота му да пропадне. Джисао и останалите го гледаха разтревожени. — Погрижете се за амбуланта — каза той рязко и им обърна гръб.

Майка му — мъртва. Елейн — също. Само мълва. Но мълвата, повтаряна от много усти, обикновено се оказваше вярна. Докато се усети, бе изкачил няколко крачки към лагера на Айез Седай. Койрен и другите смятаха да отведат Ранд ал-Тор в Кулата, но ако майка му беше мъртва… ако Елейн… Ако те бяха мъртви, той щеше да провери дали Преродения Дракон може да живее с меч, пробол сърцето му!

 

 

Намествайки шала си с червените ресни, Катерин Алруддин стана от възглавничките заедно с останалите жени в шатрата. Едва се сдържа да не изсумти, когато Койрен, пълничка и надута, се обади:

— Както се спогодихме, тъй да бъде.

Това беше все пак среща с диваци, а не край на преговори между Кулата и някой владетел.

Айилките си останаха точно толкова невъзмутими, колкото при пристигането си. Това наистина беше изненада — крале и кралици издаваха най-стаените си чувства, когато се изправеха срещу две-три Айез Седай, да не говорим за шест; тези оскотели дивачки отдавна трябваше да са се разтреперили. Вместо това водачката им — казваше се Севанна — заяви:

— Спогодихме се, стига да му видя един ден лицето. — Устата й беше нацупена и тя носеше блузата си отворена широко, да привлича мъжки очи; това, че айилките бяха избрали точно тази да ги предвожда, само по себе си доказваше колко са диви. — Искам да го видя и той да ме види, след като бъде победен. Едва тогава Кулата ще може да се смята за съюзник на Шайдо.

Нетърпеливите нотки в гласа й накараха Катерин да потисне усмивката си. Мъдра? Тази Севанна беше глупачка. Бялата кула нямаше съюзници; имаше такива, които осъществяваха нейните цели доброволно, и такива, които го правеха по принуда. Други нямаше.

— Несъмнено вашата служба заслужава цената, която искате — сухо каза Койрен.

Една от сивокосите айилки — Тарва или нещо подобно — присви очи, но Севанна кимна, чула в думите й онова, което Койрен искаше да чуе.

Койрен тръгна да изпрати айилките чак до подножието на хълма заедно с Ериан, Зелена, Неюне, Кафява, и петимата техни Стражници. Катерин стигна чак до края на горичката, да ги погледа. На идване айилките бяха пуснати да дойдат сами, като молителки, каквито всъщност си бяха, но сега им се отдаваха пълни почести, за да повярват, че наистина са приятели и съюзници. Катерин се зачуди дали бяха достатъчно цивилизовани, за да могат да схванат тези тънкости.

Гавин седеше на един камък и гледаше в далечината. Какво ли щеше да си помисли този младеж, ако разбереше, че той и неговите дечица са тук само за да ги разкарат от Тар Валон? Нито Елайда, нито Съветът харесваха да им се мотаят в краката тези млади вълчета, отказващи да приемат каишката. Навярно Шайдо щяха да ги надвият и така да премахнат проблема. Елайда поне се надяваше на това. По този начин смъртта му нямаше да развали връзката на Кулата с майка му.

— Както си се загледала в този младеж, Катерин, ще взема да си помисля, че е трябвало да станеш Зелена.

Катерин потисна с усилие изблика на гняв и кимна почтително.

— Само разсъждавах какво ли си мисли, Галина Седай.

Галина Седай изглеждаше по-млада от Катерин, а беше два пъти по-възрастна от нея и от осемнадесет години оглавяваше Червената Аджа. Факт неизвестен извън тяхната Аджа, разбира се; тези неща си бяха вътрешна работа на всяка Аджа. Тя дори не беше представителка на Червените сестри в Съвета на Кулата; Катерин подозираше, че повечето от главите на останалите Аджа са. Елайда можеше да назначи нея за водачка на тази експедиция вместо самовлюбената Койрен, но самата Галина бе подчертала, че една Червена ще предизвика подозренията на Ранд ал-Тор.

— Дали той ще дойде доброволно, както смята Койрен? — попита Катерин.

— Може би — отвърна сухо Галина. — Честта, която му оказва тази делегация, би трябвало да е достатъчна, за да накара един крал да помъкне трона си на гръб чак до Тар Валон.

— Тази Севанна е готова да го убие, ако й се удаде възможност.

— Тогава не трябва да й се дава възможност. — Гласът на Галина беше студен. — Амирлинския трон няма да е доволна, ако замислите й бъдат осуетени. А двете с теб ще пищим дни и нощи преди да умрем.

Катерин инстинктивно придърпа шала на раменете си и потръпна. Във въздуха се носеше прах; трябваше да си вземе леката пелерина. Не яростта на Елайда щеше да ги убие, макар че и нейният гняв щеше да е ужасен. В продължение на седемнадесет години Катерин беше служила като Червена Аджа, но едва на заранта, в която напуснаха Тар Валон, бе разбрала какво още освен Червената Аджа споделят двете с Галина. От дванадесет години тя членуваше в Черната Аджа, без изобщо да разбере, че и Галина е една от тях, и то от много по-отдавна. По необходимост Черните сестри криеха принадлежността си дори една от друга. Редките им сбирки се правеха със скрити лица и изменени гласове. Преди Галина Катерин познаваше само две други. Заповедите й се оставяха на възглавницата или в джоба на пелерината й, с мастило, готово да изчезне, ако нечия друга ръка докосне хартията. Тя самата имаше скришно място, в което да оставя съобщения, и сурова заповед да не се опитва да гледа кой ги взима. Никога не я беше нарушавала. Можеше да има Черни сестри и сред онези, които ги следваха на един ден разстояние, но нямаше как да го научи.

— Защо? — попита тя. Заповедите да бъде опазен Преродения Дракон й се струваха безсмислени.

— Въпросите са опасни за онези, които са се заклели да се подчиняват.

— Да, Галина Седай — съгласи се Катерин.

Но не можеше да спре да се чуди. Защо?

 

 

— Нито уважение показват, нито почит — изръмжа Терава. — Пускат ни да им влезем в стана все едно че сме беззъби псета, и после ни отпращат със стража, сякаш ни подозират, че крадем.

Севанна не се огледа. Нямаше и да го направи преди да са се върнали на сигурно зад линията на дърветата. Айез Седай щяха да ги наблюдават за някакви признаци на нервност.

— Те се съгласиха, Терава — каза тя. — Това засега е достатъчно. — Засега. Един ден тези земи щяха да принадлежат на Шайдо, за да ги плячкосват. Включително Тар Валон.

— Всичко това беше обмислено лошо — каза стегнато третата. — Мъдрите отбягват Айез Седай; винаги е било така. За теб сигурно беше добре, Севанна — като вдовица на Куладин и на Суладрик, ти говориш като вожд на клан, докато не изпратим някой друг мъж в Руйдийн — но останалите не трябваше да участваме в това.

Севанна едва се сдържа да не избухне. Десайне се беше изказала против избирането й за Мъдра, като заяви високо и ясно, че не е чиракувала и не е посещавала Руйдийн, и че мястото й, докато изпълнява ролята на вожд на клан, не й позволява да бъде Мъдра. Освен това, като вдовица не на един, а на двама мъртви вождове, носела лош късмет. За щастие, предостатъчно Мъдри на Шайдо слушаха Севанна, а не Десайне. За нещастие, Десайне имаше твърде много слушателки, за да се справи с нея тихомълком. Мъдрите имаха право на недосегаемост — дори Мъдрите от онези изменници и глупци в Кайриен си влизаха и излизаха свободно от лагерите на Шайдо, — но Севанна бе решила да намери начин.

Съмненията на Десайне сякаш заразиха Терава, защото и тя започна да мърмори.

— Лошото е, че тръгваме против Айез Седай. Служили сме им преди Разрушението и сме им изменили; затова са ни отпратили в Триделната земя. Ако пак се провалим пред тях, ще ни унищожат.

Ето в това вярваха всички. Беше част от древните приказки, превърнало се почти в обичай. Севанна не беше толкова сигурна. Тези Айез Седай й се струваха слаби и глупави — да тръгнат с ескорт от неколкостотин младежи през земи, в които истинските айилци, Шайдо, могат да ги премажат като нищо.

— Нов ден е настъпил — каза тя рязко, повтаряйки едно от словата си пред Мъдрите. — Ние вече не сме обвързани с Триделната земя. Всякое око ще види, че онова, което беше, се промени. Ние или трябва да се променим, или да свършим, все едно че никога не ни е имало. — Тя, разбира се, никога не беше уточнявала в какво точно вижда промяната. Ако зависеше от нея, Мъдрите на Шайдо никога нямаше да пратят мъж в Руйдийн.

— Нов ден или стар — изръмжа Десайне, — какво ще правим с Ранд ал-Тор, ако наистина успеем да го измъкнем от Айез Седай? По-добре и по-лесно ще е, ако мушнем един нож в ребрата му, докато го водят на север.

Севанна не отговори. Не знаеше как да отговори. Все още не. Знаеше само, че веднъж да получеше този тъй наречен кар-а-карн, вожда на вождовете на цял Айил, окован пред шатрата й като зло псе, тази земя наистина щеше да принадлежи на Шайдо. И на нея. Знаеше го още преди онзи странен влагоземец да я беше намерил незнайно как сред планините, които тези хора наричаха Камата на Родоубиеца. Беше й дал някакво кубче от много твърд камък с врязани в него странни шарки и й беше казал какво да направи с него, с помощта на Мъдри, които могат да преливат, след като ал-Тор се озове в ръцете й. Носеше го винаги в кесийката на колана си. Не бе решила още как да постъпи с него, но досега не беше казала на никого за човека и за кубчето. Вдигнала високо глава, тя продължи да крачи под нажеженото слънце.

 

 

Дворцовата градина би предлагала някакво подобие на хлад, стига да имаше дървета вместо всичките тези причудливо подрязани храсти във форма на тичащи коне или мечки, акробати и други такива. Градинари със загърнати ръкави щъкаха с пълни ведра под изпепеляващото следобедно слънце, мъчейки се да си опазят творенията. С цветята се бяха предали — бяха разчистили всички цветни лехи и ги бяха заменили с тревни чимове, които също повяхваха.

— Жалко, че е толкова горещо — каза Ейлрон, измъкна от ръкава на жълтото си копринено палто дантелена кърпа, деликатно подсуши лицето си и я хвърли. Слуга в златисточервена ливрея бързо я вдигна от чакълестата алея и се скри; друг мъж в ливрея подаде чиста кърпа в ръката на краля, за да си я прибере в ръкава. Ейлрон естествено нито благодари за това, нито изобщо си даде вид, че забелязва. — Тези хора обикновено успяват да запазят всичко живо до пролетта, но тази зима може би ще изгубя една част. След като, както изглежда, този път зимата ще ни се размине. Те понасят студа по-добре от сушата. Не ги ли намираш за чудесни, скъпа?

Ейлрон, Помазан от Светлината, крал и Бранител на Амадиция, Страж на Южната порта, не беше толкова чаровен, колкото го описваше мълвата, но пък Мургейз още от първата им среща подозираше, че вероятно той самият е изворът на тази мълва. Тъмната му коса беше сплъстена и доста оредяваща отпред. Носът му беше малко прекалено дълъг, а ушите — малко по-големи от нормалното. Като цяло физиономията му едва ли можеше да се нарече обаятелна. Все някой ден трябваше да попита. Южната порта към какво?

Тя помаха с тънкото костено ветрило и изгледа изпод вежди едно от градинските… творения. Наподобяваше на три голи жени, които отчаяно се борят с гигантски змии.

— Забележителни са — каза Мургейз. Когато си дошъл на просия, трябва да казващ каквото очакват от теб.

— Да. Наистина, нали? Ах, изглежда, държавните дела ме зоват. Боя се, скъпа, че ще е нещо спешно. — Дузина мъже, облечени толкова пъстро, колкото липсващите вече по лехите цветя, се бяха появили на късото мраморно стълбище в края на алеята пред дузина вити колони, които не крепяха нищо. — До тази вечер, скъпа. Ще поговорим още за твоите ужасни проблеми и с какво мога да ти помогна.

След като той си отиде, Мургейз заразмахва ветрилото по-енергично, отколкото се полагаше в негово присъствие — кралят се преструваше, че жегата почти не го засяга, макар потта да се стичаше обилно по лицето му — и тръгна към покоите си. Предложени й по милост, също като тънката бледосиня рокля, предложена й като дар на милостиня. Беше настояла за високото деколте въпреки жегата; имаше си особено мнение за ниските деколтета.

Единственият останал слуга я последва безмълвно на няколко крачки зад нея. Както и Таланвор естествено, неизменно по петите й — той пък беше настоял да си носи грубото зелено палто, с което бе тръгнал на път, със също така неизменния си меч на бедрото, сякаш очакваше да я нападнат посред двореца Серанда, на по-малко от две мили от Амадор. Тя се опита да пренебрегне присъствието на високия младеж, но както обикновено това се оказа невъзможно.

— Трябваше да отидем в Геалдан, Мургейз. В Джеанна.

Позволила беше някои неща да продължат твърде дълго. Тя се извърна към него с блеснали от гняв очи.

— По време на пътуването ни известни прояви на дискретност бяха наложителни, но тук всички знаят коя съм. Ти също би трябвало да не го забравяш и да проявяваш полагащата се почит към своята кралица. На колене!

За нейно изумление той не помръдна.

— Нима си моя кралица, Мургейз? — Поне съобрази да сниши тон, така че слугата да не го чуе, но очите му… Тя едва не отстъпи смаяна от нескрития порив, грейнал в тях. И от гнева. — Няма да те изоставя дори пред лицето на смъртта, Мургейз, но ти изостави много неща, когато остави Андор в ръцете на Гебрил. Когато отново си ги възвърнеш, ще коленича пред нозете ти и ако решиш, ще можеш да ми отрежеш главата, но дотогава… Трябваше да отидем в Геалдан.

Младият глупак гореше от желание да загине в битка с узурпатора и ставаше все по-дързък и непокорен. Тя можеше да помоли Ейлрон да вземе главата на Таланвор и той щеше да го направи без никакви въпроси. Но само защото нямаше да се зададат, още не означаваше, че няма да бъдат помислени. Тук тя наистина беше просякиня и не можеше да си позволи да помоли за още една услуга, без да е абсолютно необходимо. Освен това без Таланвор нямаше изобщо да е тук. Сега щеше да е пленничка — ако не и нещо по-лошо — на лорд Гебрил. Това бяха единствените причини главата на Таланвор все още да е на раменете му.

Малката й „армия“ пазеше пищно резбованите врати на покоите й. Бейзъл Джил беше розовобузест мъж с побеляла коса, суетно причесана назад върху плешивото теме. Кожената му жилетка с пришити по нея метални пулове се бе изпънала по туловището му и той носеше меч, който не беше пипал близо двадесет години, преди да си го окачи на бедрото, за да я последва. Ламгвин беше едър здравеняк, макар че тежките клепачи го правеха да изглежда вечно полузаспал. Той също носеше меч, но белезите по лицето му и многократно чупеният нос издаваха, че си служи по-често с юмруци и тояга. Ханджия и уличен побойник; като се изключеше Таланвор, това беше цялата войска, с която трябваше да се върне в Андор и да си вземе трона от ръцете на Гебрил.

Двамата се занавеждаха в непохватни поклони, но тя се плъзна покрай тях и затръшна вратата под носа на Таланвор.

— Светът — изръмжа Мургейз — щеше да е много по-добро място, ако ги нямаше мъжете.

— Във всеки случай по-празно — отвърна старата й гувернантка от стола си до прозореца. Лини се беше навела над гергефа с бродерията и кокът на сивата й коса се поклати във въздуха. Тънка като тръстика жена, тя далеч не беше толкова крехка, колкото изглеждаше. — Доколкото разбирам, Ейлрон не е бил повече на разположение днес. Или да не би да е Таланвор, чедо? Трябва да се научиш да не позволяваш на мъжете да те дразнят. Дразниш ли се често, лицето ти ще стане на петна. — Лини все още отказваше да признае, че Мургейз не е под наставничеството й, макар да беше служила като гувернантка и на дъщеря й.

— Ейлрон беше очарователен — каза предпазливо Мургейз. Третата жена в стаята, която бе коленичила и изваждаше от една ракла сгънати чаршафи за спалнята, изсумтя шумно и Мургейз я изгледа ядосано. Бреане беше… беше с Ламгвин. Нисичката мургава жена го следваше навсякъде, но беше кайриенка и Мургейз не й беше кралица, нещо, което тя не пропускаше да изтъкне при всеки повод. — Още ден-два — продължи Мургейз — и мисля, че ще получа от него съюзна клетва. Днес той най-сетне се съгласи, че са ми нужни войници отвън, за да си върна Кемлин. Щом Гебрил бъде изтласкан от Кемлин, благородниците ще се стекат отново при мен като стадо овчици. — Можеше само да се надява на това; сега се намираше в Амадиция, защото бе позволила на Гебрил да я заслепи и по негово внушение се бе отнесла зле дори с най-добрите си приятели от Домовете.

— Бавният кон невинаги стига до края на пътя — каза Лини, без да вдига глава от гергефа. Много обичаше поговорки и Мургейз подозираше, че понякога сама си ги измисля за случая.

— Този ще стигне — настоя Мургейз. Таланвор грешеше за Геалдан; според Ейлрон, в тази страна цареше пълна анархия заради онзи Пророк, за когото си шептяха всички слуги, дето проповядвал за Прераждането на Дракона. — Искам малко пунш, Бреане. — Жената само я изгледа, докато тя не добави: — Ако обичаш.

Сместа от вино и плодови сокове беше изстудена с бучки лед и действаше освежително в жегата; допирът на сребърния бокал до челото й беше приятен. На Ейлрон му носеха сняг и лед от Мъгливите планини, макар че за да осигури достатъчно за двореца, трябваше да плаща за непрекъснат низ от фургони.

Лини също си взе бокал.

— Колкото до Таланвор… — заговори старицата.

— Престани, Лини! — сряза я Мургейз.

— Значи по-млад бил от теб — каза Бреане. Беше сипала и на себе си. Ама и тази жена беше една нахалница! Тук трябваше да е слугиня, каквато и да е била в Кайриен. — Ако го искаш, просто го вземи. Ламгвин казва, че се е заклел в теб, а и съм го виждала как те гледа. — Тя се изсмя дрезгаво. — Няма да откаже. — Кайриенките бяха отвратителни, но повечето поне криеха благоприлично безнравствените си порядки.

Мургейз тъкмо се канеше да й заповяда да напусне стаята, когато на вратата се почука. Без да изчака разрешение, вътре влезе белокос мъж, целият — кости и жили. Белоснежният му плащ бе украсен с пламтящо златно слънце на гърдите. Тя се беше надявала, че ще избегне контакти с Белите плащове, докато не получи печата на Ейлрон върху сигурен договор. Студът на виното мигом премина по костите й. Къде бяха Таланвор и другите, че да влиза този така направо?

Тъмните му очи се спряха веднага на нея и жестът му беше съвсем блед намек за поклон. Лицето му беше състарено, кожата — силно изопната. Да решиш, че този мъж е безхарактерен, беше все едно да огънеш чук.

— Мургейз Андорска? — изрече той с твърд плътен глас. — Аз съм Педрон Ниал. — Не кой да е Бял плащ; самият лорд-капитан командир на Чедата на Светлината. — Не бойте се. Не съм дошъл да ви арестувам.

Мургейз изправи гръб.

— Да ме арестувате? И по какво обвинение? Аз не мога да преливам. — И веднага щом го каза, едва не цъкна с език от яд. Не трябваше изобщо да споменава за преливане; това, че бе започнала да се оправдава, само издаваше колко е смутена. Макар че ако ставаше дума наистина за това, си беше самата истина. Петдесет пъти се беше опитвала да почувства Верния извор, за да го намери само веднъж, а когато го намери, двайсет пъти се опита да се разтвори за сайдар, за да улови само една капчица. Една Кафява сестра на име Верин й беше казала, че едва ли се налага Кулата да я задържа, стига да се е научила да пази малката си тайна. Кулата, разбира се, я бе задържала. Но въпреки това дори тази нищожна способност да прелее в Амадиция беше извън закона и полагащото се наказание бе смърт. Пръстенът с Великата змия на ръката й, който толкова бе очаровал Ейлрон, сега като че ли стана толкова горещ, че засия.

— Обучавана в Кулата — промърмори Ниал. — Това също е забранено. Но както казах, не съм дошъл да ви задържа, а да ви помогна. Отпратете слугините си и да поговорим. — Почувствал се като у дома си, той придърпа един висок тапициран стол и заметна плаща си през гърба му. — Бих желал малко пунш преди да са излезли. — За неудоволствие на Мургейз Бреане моментално побърза да му поднесе бокала, свела очи и с безизразно лице.

Мургейз се опита отново да вземе нещата в ръцете си.

— Те ще останат, господин Ниал. — Не смяташе да доставя удоволствие на този мъж, обръщайки се към него по титла. Пропускът външно поне не му направи впечатление. — Какво се е случило с хората ми отвън? Ще ви държа отговорен, ако са пострадали. И защо смятате, че се нуждая от вашата помощ?

— Вашите хора не са пострадали — отвърна той пренебрежително и отпи от пунша. — Но мислите ли, че Ейлрон ще ви даде това, от което имате нужда? Вие сте красива жена, Мургейз, а Ейлрон обожава слънцекосите жени. Всеки ден той ще се приближава все повече до споразумението, което целите, без да стига до края, докато не решите сама, че с цената на… известна жертва той също ще се поддаде. Но той няма да се доближи до това, което искате, каквото и да му предложите. Сганта на този така наречен „Пророк“ вече вилнее в северните краища на Амадиция. На запад се простира Тарабон с гражданската война, в която има поне десет враждуващи помежду си страни, наред с разбойниците, заклели се в така наречения „Прероден Дракон“, и слухове за Айез Седай и за самия Лъжедракон, които плашат Ейлрон. Та той душата си ще заложи, ако може да добави още десет мъже към тези, които са му под оръжие, двама дори. Но аз мога да изпратя пет хиляди Чеда на Светлината на коне към Кемлин, под ваше предводителство, само ако ме помолите.

Да се каже, че Мургейз беше слисана, нямаше да означава нищо. С подобаваща официалност тя пристъпи към един стол срещу неговия и седна преди краката й да поддадат.

— И защо, собствено, бихте искали да ми помогнете да отхвърля Гебрил? — попита тя твърдо. Ниал очевидно знаеше всичко. Несъмнено разполагаше със свои шпиони сред слугите на Ейлрон. — Никога не съм разрешавала на Белите плащове свободно преминаване през Андор, когато ми е било искано.

Най-после и той да направи гримаса. Белите плащове не обичаха това название.

— Гебрил? Вашият любовник е мъртъв, Мургейз. Лъжедракона Ранд ал-Тор е прибавил Андор към своите завоевания. — Лини изохка тихо, сякаш се беше ощипала сама, но той задържа очите си на Мургейз.

Мургейз едва се сдържа да не ахне и да не притисне ръце към сърцето си. Гебрил мъртъв? Беше я измамил, беше я превърнал в своя жалка наложница, иззел й беше властта, потиснал беше страната от нейно име и най-сетне се бе провъзгласил за крал на Андор, страната, където никога не беше имало крал. Как след всичко това бе възможно да съществува и най-блед помен от съжаление, че никога повече няма да усети милувките му? Това беше пълна лудост. Ако не знаеше, че е невъзможно, щеше да повярва, че е използвал Единствената сила по някакъв начин над нея.

Но сега ал-Тор бил завладял Кемлин? Това можеше да промени всичко. Тя го беше срещала веднъж — изплашено селяче от западните покрайнини, стараещо се пряко сили да изрази подобаващата се почит към кралицата си. Но младеж, носещ меча със знака на чаплата, белег за майстор на меча. А Елайда се бе отнесла към него с голяма боязън.

— Защо го наричате Лъжедракон, Ниал? — Щом той бе решил да я нарича по име, не заслужаваше да го удостоява дори с обичайното за простолюдието „господин“. — Тийрският камък е паднал, както гласи Пророчеството за Дракона. Самите върховни лордове на Тийр са го приветствали като Преродения Дракон.

Ниал й отвърна с насмешлива усмивка.

— Навсякъде, където се е появявал, е имало Айез Седай. Те са преливали вместо него, от мен го запомнете. Той не е нищо повече от кукла в ръцете на Кулата. Имам приятели на много места — имаше предвид шпиони — и те твърдят, че имат доказателства, че Кулата се е готвила да използва и Логаин, последния Лъжедракон. Навярно се е възгордял прекалено и са решили да приключат с него.

— Няма доказателства за това. — Остана доволна, че гласът й не трепна. Сама беше чула тези слухове за Логаин на път за Амадор. Но бяха само слухове.

Ниал сви рамене.

— Можете да вярвате в каквото искате, но лично аз предпочитам истината пред глупавите измишльотини. Би ли извършил истинският Дракон това, което той извърши? Върховните лордове го приветствали, казвате? Колко от тях е избесил преди останалите да се скършат в поклон? Остави айилците да оплячкосат Камъка и цял Кайриен. Казва, че Кайриен ще има нов владетел — този, когото той посочи — но единствената реална власт в Кайриен е в неговите ръце. Казва, че и в Кемлин щяло да има нова владетелка. Вие сте мъртва, знаете ли го? Доколкото знам, говори се за лейди Диелин. Седял е на Лъвския трон, използвал го е за аудиенции, но предполагам, че тронът е твърде малък, щом е направен за жени. Махнал го е като трофей и го е заменил със свой собствен трон, във Великата зала на собствения ви кралски палат. Разбира се, не всичко се подрежда добре за него. Някои андорски Домове смятат, че той ви е убил; сега, след като сте мъртва, някои изпитват съчувствие към вас. Но това, което държи от Андор, държи го в железен юмрук с помощта на орда айилци и армия от наемни главорези от Граничните земи, събрани за него от Кулата. Но ако си въобразявате, че ще ви посрещне с добре дошла в Кемлин и че ще ви върне трона…

Думите му заглъхнаха, но пороят им порази Мургейз като градушка от камъни. Диелин беше следващата по кръвна линия за трона само ако Елейн загинеше без потомство. О, Светлина, Елейн! Дали все още беше в безопасност в Кулата? Странно, че бе изпитала такава неприязън към Айез Седай главно защото бяха изгубили Елейн за известно време и че беше настояла да й върнат Елейн, при положение че никой никога не си позволяваше да изисква нищо от Кулата, а ето че сега се надяваше да държат дъщеря й здраво. Бе получила едно писмо от Елейн, след като тя се бе върнала в Тар Валон. Бяха ли последвали други? Толкова неща, случили се, докато Гебрил я беше държал в плен, изглеждаха смътни. Елейн, разбира се, трябваше да е в безопасност. Тя трябваше да се тревожи също и за Гавин, както и за Галад — Светлината само знаеше къде са те, — но Елейн беше нейната наследница. Мирът в Андор зависеше от плавното предаване на властта.

Трябваше да мисли много разсъдливо. Всичко като че ли съвпадаше, но добре скроените лъжи обикновено също съвпадаха с фактите, а този мъж пред нея трябваше да е майстор в занаята. Трябваха й факти. Това, че в Андор я смятаха за мъртва, не я изненада — беше й се наложило да се измъкне от собствените си владения, за да се спаси от Гебрил и онези, които можеха да я предадат отново в ръцете му. Ако това бе предизвикало съчувствие, можеше да се възползва от него, когато се надигнеше от мъртвите.

— Трябва ми време да помисля — каза тя.

— Разбира се. — Ниал се надигна плавно; тя също трябваше да го стори, за да не му позволи да се извиси над нея, но не беше сигурна дали краката й ще издържат. — Ще ви посетя отново след ден-два. Междувременно бих искал да съм сигурен, че сте в безопасност. Ейлрон е толкова улисан в собствените си грижи, че не се знае кой може да се промъкне с намерение да ви нарани. Позволих си волността да поставя стража от няколко Чеда на Светлината. Със съгласието на Ейлрон.

Мургейз беше чувала, че реалната власт в Амадиция се държи от Белите плащове, и току-що се увери, че е получила доказателство.

На излизане Ниал прояви малко повече официалност, отколкото при появата си, като я удостои с поклон, подходящ за равни по ранг особи. Така или иначе, беше й дал да разбере, че няма никакъв избор.

Едва след като той напусна, Мургейз се изправи, но Бреане я изпревари и пъргаво изтича към вратата. Но преди която и да е от жените да е направила и три крачки, вратата се отвори с трясък и Таланвор и другите двама се изсипаха в стаята.

— Мургейз! — изпъшка Таланвор. — Уплаших се, че…

— Уплашил? — отвърна тя с презрение. Това беше прекалено. — Така ли ме защитавате? Едно момченце може да се уплаши! Но какво пък, ти си си момченце.

Тлеещата жар на очите му се задържа на нея още миг, а после той се обърна, гневно избута с лакти Бейзъл и Ламгвин и излезе.

Ханджията закърши виновно ръце.

— Бяха поне трийсет, моя кралице. Таланвор искаше да се бие, опита се да извика, за да ви предупреди, но го удариха по главата. Старият каза, че не искали да ви направят нищо лошо, но бяха дошли точно за вас и ако се наложеше да ни убият… — Очите му се отместиха към Лини и Бреане, която оглеждаше Ламгвин от глава до пети, за да се увери, че не е пострадал. Мъжът изглеждаше също толкова разтревожен за нея. — Моя кралице, ако бях помислил, че можем да направим нещо… Съжалявам. Измених ви.

— Доброто лекарство винаги горчи — промърмори тихо Лини. — Най-вече когато едно дете се нацупи и избухне. — Добре че веднъж поне не го каза така, че да я чуе цялата стая.

Права беше. Мургейз го знаеше. Освен за избухването, разбира се. Бейзъл изглеждаше толкова отчаян, че и главата да заповядаше да му отрежат, щеше да го приеме с благодарност.

— Не сте ми изменили, господин Джил. Може и да ви приканя един ден да умрете за мен, но само ако от това ще произлезе нещо много по-добро. Ниал искаше само да поговорим. — Бейзъл тутакси живна, но Мургейз усети погледа на Лини. Много горчив. — Бихте ли помолили Таланвор да дойде при мен? Аз… Искам да му се извиня за необмислените си думи.

— Най-добрият начин да се извиниш на един мъж — каза Бреане — е да го заведеш в някое скрито местенце в градината.

Нещо вътре в Мургейз прищрака. Преди да се усети, тя запокити бокала по Бреане и изкрещя:

— Марш навън! Всички навън! Можете да предадете извиненията ми на Таланвор, господин Джил.

Бреане най-спокойно изтупа пунша от роклята си, после, без да бърза, пристъпи до Ламгвин и го хвана под мишница. Бейзъл едва не заподскача, мъчейки се да ги подкара пред себе си.

За изненада на Мургейз, Лини също тръгна. Това съвсем не беше в стила й — от Лини по-скоро можеше да се очаква да си остане кротко на стола и да й изнесе поредната си нравоучителна лекция като на десетгодишно момиченце. Мургейз не разбираше защо продължава да търпи това. И все пак едва се сдържа да не каже на Лини да остане. А после всички излязоха, вратата се затръшна… а тя си имаше много по-големи грижи от тази да се притеснява дали е накърнила чувствата на Лини.

Закрачи енергично по килима, мъчейки се да се съсредоточи. Ейлрон щеше да настоява за търговски отстъпки — и вероятно за „жертвата“, за която й подхвърли Ниал — срещу помощ. Тя беше готова да му даде търговските отстъпки, но се боеше, че Ниал може да се окаже прав за броя на войниците, които Ейлрон можеше да отдели за нея. В известен смисъл исканията на Ниал изглеждаха по-лесни за приемане. Най-вероятно свободен достъп до Андор за толкова Бели плащове, колкото той пожелае. И да им се позволи да изкоренят Мраколюбците, които ще търсят във всяко мазе и таван, да вдигат тълпите срещу жени, които щяха да обвинят, че са Айез Седай, както и за избиването на истински такива. Ниал можеше и да поиска закон срещу преливане, срещу жени, които отиват в Бялата кула…

Щеше да е възможно — но трудно и кръвопролитно — да изтласка Белите плащове, след като се окопаеха във владенията й, но нужно ли беше изобщо да ги допуска? Ранд ал-Тор беше Преродения Дракон — тя бе сигурна в това, каквото и да разправяше Ниал; почти сигурна беше — но все пак, доколкото знаеше, в Пророчествата за Дракона не се споменаваше за властване над държави. Прероден Дракон или Лъжедракон, той нямаше право да управлява Андор. Но пък откъде да знае?

Плахо драскане по вратата я сепна.

— Влез — каза тя рязко.

Вратата бавно се отвори и влезе един широко ухилен младеж с жълто-червена ливрея. Носеше кана изстудено вино. Тя почти очакваше, че ще се окаже Таланвор. Доколкото можеше да види, вратата се пазеше от Ламгвин, който се беше облегнал на стената като кръчмарски бияч. Тя махна на младежа да остави подноса и сърдито — Таланвор трябваше да дойде; просто трябваше да дойде! — продължи да крачи из стаята. Бейзъл и Ламгвин можеше и да са чули някои слухове в близкото село, но сигурно щяха да се окажат само слухове, вероятно пуснати от Ниал. Същото сигурно важеше и за слугите в двореца.

— Моя кралице. Може ли да говоря, моя кралице?

Мургейз се извърна удивена. Думите бяха изречени с андорски акцент. Младежът беше коленичил и на лицето му играеше усмивка — ту несигурна, ту наперена като на петле, и пак колеблива. Можеше да мине за хубавец, ако носът му не беше счупен и лошо зараснал, но не чак като на Ламгвин.

— Кой си ти? — запита тя. — Как дойде тук?

— Казвам се Петер Конъл, моя кралице. От Шерански пазар. В Андор — добави той, сякаш тя можеше и да не се сети за това. Тя нетърпеливо му даде знак да продължи. — Дойдох в Амадор с чичо ми Джен. Той е търговец от Четиримата крале и смяташе, че ще може да намери малко тарабонски бои. Те сега са скъпи, заради неприятностите в Амадор, но той реши, че може би ще ги намери по-евтино… — Тя сви устни и той продължи забързано: — Чухме за вас, моя кралице, че сте тук в двореца, и като знаем какъв е законът в Амадиция и това, че сте се учили в Бялата кула и прочие, решихме, че бихме могли да ви помогнем… — Той преглътна и довърши тихо: — Да ви помогнем да избягате.

— И сте се подготвили да ми помогнете… да избягам? — Едва ли беше най-доброто решение, но винаги можеше да препусне на север към Геалдан. Колко ли щеше да злорадства Таланвор. Не, нямаше да злорадства, и това щеше да е още по-лошо.

Но Петер поклати глава отчаяно.

— Чичо Джен имаше план, но сега целият палат гъмжи от Бели плащове. Не знаех какво друго да направя освен да дойда при вас, както той ми каза. Той ще измисли нещо, моя кралице. Умен е.

— Вярвам — промърмори тя. — Кога сте напуснали Андор? Преди месец? Два? — Той кимна. — Тогава не знаете какво става в Кемлин — въздъхна тя.

Младежът облиза устни.

— Аз… Отседнали сме при един човек в Амадор, който има гълъби. Търговец. Получава съобщения отвсякъде. От Кемлин също. Но вестите, които чувам, са все лоши, моя кралице. Може да отнеме ден-два, но чичо все ще измисли някой друг начин. Просто исках да знаете, че помощта е наблизо.

Само някакво „може би“. Надпревара между Педрон Ниал и чичото на този Петер, Джен.

— Между другото можете да ми кажете колко лоши наистина са нещата в Кемлин.

— Моя кралице, аз трябваше само да ви уведомя за помощта. Чичо ще се ядоса, ако остана да…

— Аз съм твоята кралица, Петер — каза твърдо Мургейз, — както и на твоя чичо Джен. Той няма да възрази, ако отговориш на въпросите ми. — Петер изглеждаше готов всеки момент да хукне, но тя се разположи в един от столовете и започна да измъква от устата му истината.

 

 

Педрон Ниал се чувстваше превъзходно. Мургейз му беше подръка и не му се налагаше да лъже. Да лъже той не обичаше. Всичко, което й беше казал, бе личното му тълкуване на събитията, но той беше сигурен в него. Ранд ал-Тор беше Лъжедракон и само инструмент в ръцете на Кулата. Светът беше пълен с глупци, които не можеха да мислят с главите си. Последната битка щяла да настъпи като някаква титанична борба между Тъмния и Преродения Дракон, един жалък простосмъртен. Създателят отдавна беше оставил човечеството в плен на собствените му измишльотини. Не, когато настъпеше Тармон Гай-дон, щеше да е като в Тролокските войни преди две хиляди и повече години: орди от тролоци и други Твари на Сянката щяха да се изсипят от Великата Погибел и той не смяташе да остави човечеството да посрещне всичко това разделено и неподготвено.

Вълна от поклони на белоплащи Чеда го съпроводи през коридорите на Крепостта на Светлината чак до залата за частните му аудиенции. В преддверието личният му секретар Балвер скочи на крака и придирчиво заизрежда дълъг списък документи, очакващи подписа на лорд-капитана, но вниманието на Ниал бе привлечено от високия мъж, който се надигна лениво от един от столовете до стената. Зад златното слънце на плаща бе избродирана пурпурна овчарска гега, три златни пискюла под герба показваха ранга му.

Джайчим Карридин, Инквизиторът на Ръката на Светлината, изглеждаше корав както винаги, но в тъмните му хлътнали очи се долавяше тревога, и това не беше чудно. Последните две задачи, които му бяха възложени, бяха завършили с пълен провал — съвсем неблагоприятно за човек, който се надяваше един ден да стане Велик инквизитор и може би дори лорд-капитан командир.

Ниал подхвърли плаща си на Балвер, махна на Карридин да го последва и щом влязоха, го попита:

— Сещаш ли се защо те повиках, Карридин? — След равнината на Алмот и Фалме, след Танчико, мъжът не можеше да бъде винен, ако бе повярвал, че ще го арестуват. Но и да подозираше такава възможност, лицето му с нищо не го издаде.

— Заради онези Айез Седай в Алтара, милорд капитан-командире. Добра възможност да пометем половината от тарвалонските вещици. — Преувеличение; една трета може би бяха в Салидар, но не повече.

— А разсъждавал ли си за това пред свои приятели? — Ниал се съмняваше, че Карридин има такива, но имаше мъже, с които пиеше. С които се напиваше напоследък.

— Не, милорд капитан-командире. За толкова умът ми стига.

— Добре — каза Ниал. — Защото вие изобщо няма да се приближавате до Салидар.

— Но те просто чакат да ги ударим. Това си е чисто доказателство, че слуховете, че Кулата е разцепена, са верни. Можем да унищожим тази паплач и Кулата ще бъде достатъчно отслабена, за да падне.

— Така ли мислиш? — отвърна сухо Ниал. — Дори Кулата едва ли може да се обяви открито в подкрепа на този Лъжедракон ал-Тор. Ами ако той се обърне срещу тях, както Логаин? Но една група бунтовнички? Виж, те могат да го подкрепят, и тогава фустите на Бялата кула ще останат чистички, каквото и да излезе накрая. — Сигурен беше, че става дума точно за това. Ако не, можеше да се използва всяко истинско разцепление, за да се отслабят още повече позициите на Кулата, но той беше убеден, че е прав. — Във всеки случай важно е какво светът вижда. Няма да позволя да видят просто една борба между Чедата и Кулата. — Не преди светът да види в Кулата това, която тя наистина беше — котило на Мраколюбци, забъркани със сили, до които човечеството не биваше изобщо да се докосва, силите, които бяха причинили Разрушението на света. — Тази борба е между света и Лъжедракона ал-Тор.

— Тогава, щом няма да ходя в Алтара, милорд капитан-командире, какво ми възлагате?

Ниал въздъхна. Изведнъж се почувства уморен.

— О, ти ще отидеш в Алтара, Карридин.

Името и ликът на този Ранд ал-Тор му бяха станали известни скоро след онова презморско „нашествие“ при Фалме — поредният заговор на Айез Седай, отнел на Чедата хиляда мъже. Беше предизвикало появата и разпространението на Заклетите в Дракона и хаос в Тарабон и Арад Доман. Разбрал беше какво е ал-Тор и вярваше, че може да го използва като остен, с който да принуди държавите да се обединят. Веднъж обвързани, под негово предводителство, можеха да се отърват от ал-Тор и да са готови за Тролокските орди. Беше разпратил емисари до всеки владетел, във всяка страна, за да им изтъкнат опасността. Решил беше да остави побеснелия лъв да вилнее по улиците достатъчно дълго, за да изплаши всички, но лъвът се бе оказал гигант, движещ се със скоростта на мълния.

Но той вече предприемаше ответни мерки срещу нарастващата мощ на ал-Тор. Освен емисарите при владетелите беше разпратил свои хора в Тарабон и Арад Доман. Неколцина мъже, които трябваше да намерят подходящи уши и да подшушнат, че всичките им беди могат да се припишат единствено на Заклетите в Дракона, онези глупци и Мраколюбци, които се бяха обявили в подкрепа на ал-Тор. И на Бялата кула. Десетки слухове вече изтичаха от Тарабон за Айез Седай, замесени в битките, слухове, които щяха да подготвят хорските уши за истината. Сега бе моментът да започне следващата част от плана си. Време. Време не му достигаше. Въпреки това не можа да сдържи усмивката си. Имаше едни, вече мъртви, които казваха: „Когато Ниал се усмихва, значи се готви да те стисне за гърлото“.

— Алтара и Муранди — каза той на Карридин — трябва да бъдат опустошени от Заклетите в Дракона.

 

 

Залата наподобяваше на дворцова гостна, макар да се намираше далеч от какъвто и да било палат. Всъщност тя се намираше далеч от където и да е и от каквото и да е, понятно за простосмъртен ум. Месаана обикаляше около мраморната масичка с инкрустирани скъпоценни камъни и се забавляваше, подреждайки блокчетата домино от слонова кост в сложна кула, с всеки следващ етаж по-широк от долния. Гордееше се, че го постига единствено с познанията си за натиск и наклон, без капка от Силата. Вече бе вдигнала кулата до деветия етаж.

Всъщност не толкова се забавляваше, колкото отбягваше разговора със Семирага, която седеше над ръкоделието си. Винаги я беше изненадвало, че Семирага обича да се занимава с нещо толкова… обикновено. Пък и тази вечна черна рокля… Но дори Демандред не си позволяваше да подхвърли в лицето на Семирага, че носи черно само защото Ланфеар обича бялото.

За хиляден път Месаана се мъчеше да анализира защо се чувства толкова неудобно в компанията на тази жена. Месаана знаеше много добре собствените си предимства и уязвими места, както с Единствената сила, така и във всичко друго. В повечето неща тя не отстъпваше на Семирага, а в тези, в които й отстъпваше, разполагаше с други сили, които можеше да противопостави на слабостите на Семирага. Не беше това. Семирага изпитваше удоволствие от жестокостта, чиста наслада в това да изтезава и да причинява болка, но със сигурност и това не беше проблемът. Месаана можеше да бъде достатъчно жестока, когато потрябва, и не я интересуваше какво причинява Семирага на другите. Трябваше да има някаква причина, но тя не можеше да я напипа.

Раздразнена, тя постави поредното домино и кулата се срина. Тя цъкна с език, извърна се от масата и попита:

— Къде се бави Демандред? Седемнайсет дни, откакто отиде в Шайол Гул! — През това време тя на два пъти беше ходила до Ямата на ориста и бе изтърпяла онова късащо нервите преминаване през каменните зъби, отъркващи се в косата й. За да не намери нищо освен един странно висок мърдраал, който не желаеше да проговори. Въртелът си беше там, разбира се, но Великият властелин не се беше отзовал. И двата пъти тя не се беше задържала дълго. Смяташе за себе си, че е неподвластна на страха, поне на този, който можеше да предизвика погледът на един Получовек, но и двата пъти мълчаливият безок взор на мърдраала я беше отпратил назад с бързи стъпки, които не се бяха обърнали на бяг само благодарение на здравия й самоконтрол. Ако на онова място преливането не беше най-сигурният начин да загинеш, щеше да унищожи Получовека или да Отпътува от самата Яма. — Къде е той?

Семирага вдигна немигащите си черни очи и каза спокойно:

— Ще дойде.

— Ще дойде, но кога?!

Предупреждение естествено липсваше. Когато прелееше мъж, такова никога нямаше. Във въздуха се появи тънка вертикална линия, после се разшири и Демандред пристъпи през Портала, удостоявайки ги със сдържан поклон. Днес беше избрал да се облече изцяло в тъмносиво, с малка бяла дантела по врата. Много лесно се приспособяваше към модата и тъканите на този Век.

Ястребовият му профил бе доста обаятелен, макар и не дотолкова, че да накара сърцето на всяка жена да затупти по-бързо. В известен смисъл определенията „не съвсем“ и „почти“ бяха най-добрата характеристика за битието на Демандред. Той беше имал нещастието да се роди един ден след Луз Терин Теламон, обречен да стане Дракона, докато Барид Бел Медар, който се явяваше той тогава, бе преживял повечето си години в догонване постиженията на Луз Терин и не съвсем успявайки да се изравни с неговата слава. Ако не беше Луз Терин, той щеше да е най-прославеният мъж на своя Век. Ако беше предопределен да води вместо мъжа, когото той смяташе за стоящ по-долу от него в интелектуално отношение, един свръхпредпазлив глупак, който твърде често успяваше да гребне с шепа от слепия късмет, нима днес щеше да е тук? Ето, това наистина бе едно безплодно съждение, макар Месаана да беше стигала до него и преди. Не, същественото бе, че Демандред презираше Дракона и сега, когато Дракона се бе Преродил, това презрение беше избуяло с цялата си сила.

— Защо?…

Демандред вдигна ръка.

— Нека изчакаме, докато се съберат всички, Месаана.

Тя усети сайдар миг преди да се появи Грендал, поне този път без вечно придружаващите я полуоблечени слуги. Жена с напращяла плът и грижливо накъдрена златисточервена коса. Кой знае откъде беше намерила стрейд за ефирната си рокля. Като огледално отражение на нрава й, тъканта наподобяваше прозрачна омара. Понякога Месаана се чудеше дали тази жена изобщо забелязва нещо друго освен чувствените си наслади.

— Тъкмо се чудех дали ще сте тук — каза ведро новопристигналата. — Вие тримата сте толкова потайни. — Тя се изсмя с весел и малко глуповат смях. Не, пагубна грешка щеше да е да се оценява Грендал така повърхностно. Повечето от онези, които я бяха взимали за глупачка, отдавна бяха мъртви.

— Самаил ще дойде ли? — попита я Демандред.

Грендал махна пренебрежително с отрупаната си с пръстени и гривни ръка.

— О, той не ти вярва. Не мисля, че вярва и на себе си вече. — Стрейдът потъмня и се превърна в прикриваща всичко мъгла. — Той си стяга армиите в Иллиан и все хленчи, че няма шокови копия, с които да ги въоръжи. А когато не прави това, търси някой подходящ ангреал или ша-ангреал. Нещо с прилична сила, разбира се.

Очите на всички се спряха на Месаана и тя въздъхна дълбоко. Всеки от тях беше готов да даде… е, почти всичко, за един подходящ ангреал или ша-ангреал. Всеки поотделно беше много по-силен от която и да е от тези учени-недоучени девойчици, които днес се наричаха Айез Седай. Но достатъчно недоучени девойки, свързани помежду си, можеха да ги прекършат всички наведнъж. Само дето, разбира се, вече не знаеха как и във всеки случай не разполагаха с необходимите средства. Мъже бяха нужни, за да продължат връзката над тринадесет, и още — след всеки двадесет и седем. В действителност тези момиченца — дори и най-старите от тях за нея бяха момиченца — тя самата беше живяла над триста години, без да се смята времето, в което беше запечатана във Въртела, и я смятаха едва за жена на средна възраст — тези момиченца не представляваха сериозна заплаха, но това не намаляваше желанието на всеки от тях да притежава ангреал или още по-добре — някой по-мощен ша-ангреал. С тези реликви от собственото им време щяха да могат да преливат количества от Силата, които иначе щяха да ги изпепелят. Всеки бе готов да рискува много заради една от обещаните им велики награди. Но не всичко. Не и без насъщна нужда. Липсата обаче не намаляваше желанието.

Месаана моментално заговори с нравоучителен тон.

— Бялата кула сега има прегради и предупредители в съкровищниците си, вътре, както и отвън, и освен това броят всичко, което пазят, по четири пъти на ден. Великото хранилище в Тийрския камък също е защитено с прегради, с едно гадно нещо, което щеше здраво да ме хване, ако се бях опитало да мина през него и да го развържа. Не мисля, че може да се развърже, освен от онзи, който го е заплел, а дотогава е истински капан за всяка жена, която може да прелива.

— Прашна купчина безполезни боклуци, както чух — отвърна пренебрежително Демандред. — Тайренците са събирали всичко, за което е съществувал и най-глупавият слух, че е свързано със Силата.

Месаана подозираше, че той се осланя на нещо повече от чуто-недочуто. Освен това подозираше, че около Великото хранилище е заплетена примка и за мъже също така, иначе Демандред отдавна щеше да се е снабдил със своя ша-ангреал и да се е втурнал след Ранд ал-Тор.

— Несъмнено в Кайриен и в Руйдийн също има по нещо полезно, но дори да не се натъкнеш там на ал-Тор, и в двете места гъмжи от жени, които преливат.

— Невежи момиченца — изсумтя Грендал.

— Ако някое кухненско слугинче те наръга с нож в гърба — каза хладно Семирага, — по-малко ли ще си мъртва, отколкото ако паднеш в двубой ша-дже край Кал?

Месаана кимна.

— Значи остават само онези, които може да лежат заровени в руини или да събират прах на някой таван. Ако разчитате да намерите нещо случайно, ваша воля. Аз не бих. Освен ако някой не знае разположението на някоя стазисна кутия. — Последното наистина бе изречено много сухо. Стазисните кутии трябваше да са оцелели след Разрушението на света, но след онзи катаклизъм най-вероятно се бяха озовали я на дъното на някой океан, я заровени под някоя планина. Твърде малко беше останало от познатия им свят освен няколко имена и легенди.

Усмивката на Грендал беше самата благост.

— Винаги съм смятала, че е трябвало да станеш даскалица. О. Съжалявам. Забравих.

Лицето на Месаана помръкна. Пътят й до Великия властелин беше започнал, когато й бяха отказали място в Коллам Даан. Не била подходяща за научни изследвания, това й бяха казали, но можела да преподава. Е, тя беше преподавала, докато не намери начин как хубаво да им преподаде на всички!

— Продължавам да чакам да чуя какво е казал Великият властелин — измърмори Семирага.

— Да. Трябва ли да убием ал-Тор? — Месаана се усети, че е стиснала полите си, и ги пусна. — Ако всичко мине добре, след два месеца, най-много три, той ще се озове там, където ще мога безопасно да го хвана, при това съвсем безпомощен.

— Където ще можеш безопасно да го хванеш? — Грендал повдигна насмешливо вежда. — Къде всъщност си изровила бърлогата си? Все едно. Колкото и да е наивен, планът ти не е по-лош от всеки друг, за който съм чувала напоследък.

— Като се замисля къде ли сте се наместили, все се чудя — каза колкото на тях, толкова на себе си Демандред. — Искате да узнаете какво ми каза Великият властелин? Много добре. Но всичко си остава тук, между нас. Щом Самаил е предпочел да остане настрани, няма да научи нищо. Нито другите, било то мъртви или живи. Първата част от посланието на Великия властелин е проста. Нека властва Господарят на хаоса. Предавам ви го дума по дума. — Ъгълчетата на устните му се извиха в нещо като усмивка. После им разказа останалото.

Месаана усети, че се е разтреперила, и не знаеше дали от възбуда, или от страх. Можеше да подейства. Но изискваше късмет, а в хазарта тя се чувстваше неудобно. Демандред беше комарджията. Беше прав в едно: Луз Терин бе създал собствения си късмет така, както една монетарница сече монети. Според нея досега поне Ранд ал-Тор правеше същото.

Освен ако… Освен ако Великият властелин имаше някакъв план отвъд този, който бе разкрил. И това я плашеше повече от всяка друга възможност.

 

 

Огледалото с позлатената рамка отразяваше стаята — дворцова стая без прозорец… и без врата. Отразяваше и една жена в кървавочервена рокля, чието красиво лице излъчваше странно съчетание от гняв и неверие. Преди всичко неверие. Отразяваше също така собственото му лице и това го интригуваше много повече от жената. Не можа да се сдържи да не докосне носа, устата и бузите си навярно за стотен път, за да се увери, че са истински. Не младо, но по-младо от лицето, което беше носил при първото си излизане от дългия сън, изпълнен с безкрайни кошмари. Най-обикновено лице, а той винаги беше мразил да бъде обикновен. Усети собствения си глас да се надига от гърлото му като неистов смях, като кикот, и го потисна. Не беше млад. Но не беше и луд.

През този втори, далеч по-ужасен сън, му бяха дали име. Осан-гар. Име, дадено му от глас, който той познаваше и на който не смееше да се възпротиви. Старото му име, дадено му с презрение и прието с гордост, си бе отишло завинаги. Гласът на господаря му бе проговорил и го беше сторил. Жената беше Аран-гар; която и да беше била тя преди, вече не беше.

Интересен избор бяха тези имена. Осан-гар и Аран-гар бяха кинжалите за лявата и дясна ръка в една форма на дуел, популярна за кратко по времето, след като Въртелът бе предизвикал същинското начало на Войната за Силата. Спомените му бяха откъслечни — твърде много беше изгубено в дългия сън и в последвалия го по-кратък, — но това го помнеше. Популярността на дуела беше продължила кратко, тъй като почти неизбежно загиваха и двамата противници — остриетата бяха намазани с бавнодействаща отрова.

Нещо в огледалото се размърда и той се обърна, не много бързо. Не биваше да забравя кой е и трябваше да се погрижи и другите да не забравят. Врата все така нямаше, но насред стаята стоеше един мърдраал. Нищо тук не можеше да изглежда странно, но този мърдраал наистина беше странен — беше много по-висок от всички, които Осан-гар бе виждал.

— Защо са ми направили това? — изсъска Аран-гар. — Защо съм поставена в това тяло? Защо? — Последното не беше съскане, а почти крясък.

За миг Осан-гар си помисли, че безкръвните устни на мърдраала се извиват в усмивка, само че това не беше възможно, нито тук, нито никъде. Дори тролоците имаха чувство за хумор, макар зъл и жесток, но не и мърдраалите.

— На двамата ви се даде най-доброто, което можеше да се вземе в Граничните земи. — Гласът му бе като на змия, шумоляща в суха трева. — Чудесни тела, силни и здрави. И много по-добри от алтернативата.

И двете неща бяха верни. Тялото на жената беше чудесно, подходящо за танцьорка на дайен в добрите стари времена, гладко и похотливо, с овално лице със зелени очи, обкръжено от лъскава черна коса. И далеч по-добро от алтернативата.

Навярно обаче Аран-гар не виждаше нещата по този начин. Ярост сбърчи красивото й лице. Щеше да направи нещо безразсъдно, Осан-гар го знаеше — в това отношение винаги бе съществувал проблем. В сравнение с нея Ланфеар изглеждаше предпазлива. Той посегна към сайдин. Преливането тук можеше да е опасно, но по-малко, отколкото да й позволи да извърши нещо глупаво. Пресегна се към сайдин… и не намери нищо. Да беше заслонен — не беше: щеше да го почувства и да разбере как да заобиколи щита или да го счупи, ако разполагаше с време. А това сега… Все едно че беше отрязан. Шокът го вкамени на място.

Не и Аран-гар. Сигурно и тя бе направила същото откритие, но на нея и подейства другояче. С врясък като на подивяла котка тя се хвърли срещу мърдраала.

Безполезно, разбира се. Мърдраалът небрежно я стисна за гърлото и я вдигна с изпъната ръка, докато стъпалата й не се отделиха от пода. Врясъкът премина в къркорене и тя се вкопчи в китката на Получовека. Докато се мяташе в шепата му, чудовищната твар извърна безокия си взор към Осан-гар.

— Не сте отрязани, но не ще преливате, докато не ви се каже, че можете. И няма да се опълчвате срещу мен. Аз съм Шайдар Харан.

Осан-гар се опита да преглътне. Разбира се, съществото не можеше да има нищо общо с това, което му бе причинено. Мърдраалите притежаваха известна власт, но не чак такава. Никога не беше харесвал Получовеците. Участвал бе в създаването на тролоците, смесвайки човешка и животинска порода — гордял се бе с това, с умението, което се изискваше, с трудността — но случайните им изродени издънки го караха да се чувства в най-добрия случай притеснено.

Вниманието на Шайдар Харан отново се насочи към жената, гърчеща се в юмрука му. Лицето й бе започнало да почервенява, краката й биеха все по-немощно.

— Ще се приспособите. Тялото се прегъва пред душата, но умът — пред тялото. Вие вече се приспособявате. Скоро ще е все едно, че никога не сте имали друго. Или можете да откажете. Тогава друг ще заеме мястото ви, а вие ще бъдете дадени на… моите братя, както сте блокирани. — Тънките устни като че ли отново се извиха. — На тях им липсват малките радости в Граничните земи.

— Тя не може да говори — каза Осан-гар. — Ще я убиеш така! Не знаеш ли кои сме ние? Пусни я, получовеко! Подчини ми се! — Съществото беше длъжно да се подчини на един Избраник.

Но мърдраалът изгледа равнодушно посиняващото лице на Аран-гар в продължение на още един дълъг, мъчителен миг, преди да остави нозете й отново да докоснат пода и да освободи хватката си.

— Подчинявам се на Великия властелин. На никой друг. — Тя увисна на ръката му и се закашля. Ако се пуснеше, щеше да падне. — Ще се покорите ли пред волята на Великия властелин? — Липсваше настойчивост. Само небрежен въпрос в шумолящия като сухи листа глас.

— Аз… д-да — изхриптя тя и Шайдар Харан я пусна.

— Не изпитвате ли благодарност? — каза мърдраалът. — Мъртви бяхте и сте живи. Помислете за Рахвин, чиято душа е отвъд всяко спасение, отвъд времето. Имате възможност да служите отново на Великия властелин и да оправдаете грешките си.

Осан-гар побърза да го увери, че е страшно благодарен и че не желае нищо друго освен да заслужи опрощение. Рахвин мъртъв? Какво се беше случило? Все едно — един по-малко от Избраните означаваше един шанс повече за истинска власт, когато Великият властелин излезеше на свобода. Човъркаше го, че се налага да се унижава пред същество, което можеше да се нарече толкова негово лично творение, колкото и тролоците, но смъртта я помнеше съвсем ясно. И пред червей беше готов да запълзи, само да я избегне. Аран-гар се оказа не по-малко бърза от него, както забеляза, въпреки яростта в очите й. И тя очевидно си я спомняше.

— Тогава е време още веднъж да влезете в света, за да служите на Великия властелин — каза Шайдар Харан. — Никой освен мен и Великия властелин не знае, че сте живи. Ако успеете, ще живеете вечно и ще бъдете издигнати над всички. Ако се провалите… Но вие няма да се провалите, нали?

И Получовекът наистина се усмихна. Като самата смърт.