Бари Хюгарт
Осем ловки демона (5)

Глава 5

Отбихме се в колибата на Господаря Ли и се преоблякохме в по-удобни дрехи. Скрихме клетката под сламениците, а аз сварих малко ориз и излязох навън, за да намеря търговец, от когото да купя силния ферментирал рибен сос, който и двамата обичахме. Не бяхме спали повече от тридесет часа, но пък бяхме толкова възбудени от предстоящото разследване, че и през ум не ни мина да лягаме. Скоро след това отново се качихме на лодката и аз загребах към остров Хортензия.

Никога не бях виждал Ию. Остров Хортензия е територия на мандарините, така че посещението, за което вече разказах, беше първото за мен. Както и да е, преди да опиша какво представлява Ию, трябва да дам някои обяснения.

Историята на Китай е съпроводена от толкова много Големи наводнения, че учените просто не знаят как да се справят с тях. Едно такова наводнение, станало преди две хиляди години, Оставило пекинската равнина покрита с десетметров слой тиня и кал. Селището, което по-късно щяло да стане Пекин, било изградено на няколко етапа върху втвърдената кора, но гадателите решили, че в процеса е обърнато прекалено много внимание на мъжките влияния — янг — и твърде малко на женските — ин — и че този дисбаланс трябва да се коригира. Ин може да се подсили най-бързо, като се използва вода и така били създадени Северното, Централното и Южното езеро, които били изкопани в засъхналата тиня и напълнени чрез канали от реките Хун и Ша. (Всъщност наричат тези езера „морета“, но това може да доведе до объркване, затова на тези страници те ще бъдат наричани „езера“.) Изкопаната от коритата им пръст била струпана на огромна купчина и трамбована, така че се получил Въглищарският хълм — най-скъпата купчина кал в света. Когато копаели коритото на Северното езеро, се натъкнали на един скален масив, който бил оставен непокътнат. След време той бил покрит с пръст и засаден с хубави синьо-розови цъфтящи храсти, внесени от Брега на канибалите (Япония). Така се родил остров Хортензия.

Един ден, когато водата достигнала определено ниво, се случило нещо необикновено. Изведнъж откъм Северното езеро се разнесъл силен звук — омайно красив, но без определена мелодия или музикална форма. Сякаш го издавал огромен рог, само че имал нисък и дрезгав основен тон и се колебаел между хуаиг-чунг и ийнг-чунг — ниската и високата нота на нетемперираната хроматична гама. Неземният звук продължил само около минута. След това спрял и бил чут отново едва след шест месеца, когато развълнуваните учени обявили, че се появява точно в момента на зимното и лятното слънцестоене.

Явлението било проучено и се установило, че произлиза от една пещера на остров Хортензия — пукнатината се показвала над водата откъм югоизточния край, точно срещу града. В нея нямало нищо забележително, освен древните стенни релефи и рисунки, но един брилянтен млад учен музиколог обявил, че всъщност тя е музикален инструмент, създаден от древните жители, за да отбелязва слънцестоенето, макар че не можел да каже защо им е било нужно подобно нещо. Една дупка на пода на пещерата водела още стотина метра надолу в твърдата скала към недостъпна кухина, за която музикологът смятал, че е нещо като резонатор. Когато водата достигнела определено ниво, а температурата, влажността, може би дори и силата на слънчевите лъчи — нужните стойности, се създавало налягане, което всмуквало големи количества въздух. Той преминавал през сложна плетеница от тръби и кухини, които първоначално били смятани за естествени, но в последствие по стените им били установени следи от кирки и длета. След това излизал през горната част на пещерата.

„С две думи, отворите непосредствено над езерото са нещо като мундщуци, през които се вкарва въздух, вътрешната кухина е нещо като въздушна камера, а отворите на покрива са нещо като органови тръби. Това е особен орган, който функционира чрез всмукване, а не чрез изтласкване на въздух“ — казал музикологът, но никой не му обърнал внимание, така че той се оттеглил и създал миниатюрен модел на пещерата, от което спечелил достатъчно пари, за да си купи имение и благородническа титла.

(Неговият орган — шенг — оттогава е стандартен оркестров инструмент. Свиренето на него се отразява зле на белите дробове, защото работи чрез вдишване, а не чрез издишване, така че се е създала напълно погрешната представа, че никой майстор на шенг не може да надживее четиридесетте. Музикантът може да спечели бурни аплодисменти и да накара младите дами да хвърлят по него букети, а често да се хвърлят и те самите, просто като спре но време на изпълнението, за да се изкашля и изтрие устни с носна кърпа, напоена с кървавочервена боя. Това продължава докато на останалите оркестранти не им дойде до гуша и не се нахвърлят върху копелето с ритници, юмруци, нокти и зъби.)

Пещерата станала известна като Йю — най-напред неофициално, а по-късно и официално, защото Ию е името на легендарния император, за когото се говори, че е изобретил всички музикални инструменти, които не е изобретил Фу-хси. Пещерата продължавала да отмерва слънцестоенето с невероятна точност, но тъй като никой не знаел какъв е смисълът от това, явлението отдавна се е вписало в специфичната атмосфера на Пекин подобно на сладко-киселите извори, керемиденочервения прахоляк, жълтия пясък, носен от ветровете, и мандаринския диалект. Точно така стояха нещата, когато завързах лодката за кея в сянката на скалата, в която беше прословутата пещера. Издигаше се над нас подобно на гигантска ръка, стърчаща от водата. Господарят Ли тръгна по виещата се между гъстите шубраци пътека, която водеше към входа. На едно място спря и разтвори листака, а аз отскочих назад и извиках от удивление.

— Поразително, нали?

— Мисля, че е зловещо! — отговорих аз, когато престанах да преглъщам.

Това беше само една стара каменна статуя, но в първия момент, когато светлината я обля, ми се стори като жива. Представляваше получовек, полугущер, приклекнал и съскащ. От отворената уста се показваше назъбено каменно парче — остатък от счупения език. Лицето беше изкривено от гняв и излъчваше омраза толкова естествено, колкото аз излъчвах миризма на ферментирал рибешки сос. Докато се изкачвахме, старецът продължи да ми показва гротескни статуи, общо десет на брой, и дори и най-човешката от тях беше неимоверно отвратителна.

— Вол, странно е, но има почитатели на изкуството, които ги считат за много красиви — каза Господарят Ли. — Не можем да определим дали създателите им са ги смятали за грозни или за красиви, но всъщност това няма никакво значение. Това са изображения на второстепенни божества демони и освен ако заедно с Небесния господар не сме попаднали в плен на изумителни илюзии, можем да кажем, че сме видели наяве създания от същата порода.

Помислих си за еднокракия музикант, за крадеца на клетки с маймунското лице и за дребния човек, хвърлящ огън, да не споменавам онова низше същество — таласъма.

— Учителю — попитах аз, — възможно ли е тези създания наистина да са красиви?

— Красиви и ужасни — отговори той. — Нашите далечни предци са нахлули в тези земи и са унищожили един народ и една култура, като са заимствали и пригодили за собствените си нужди това, което им се е сторило интересно. Теолозите ще ти обяснят, че по онова време на Небето също е имало инвазия. Старите богове безмилостно са били сваляни и местата им са заемали нови. Най-опасните и най-силните от тях са били омилостивявани с подаръци, титли и почетни места в пантеона.

Не притежавах нито нужния опит, нито нужните познания, за да чувствам възбудата, която правеше Господаря Ли да изглежда с четиридесет години по-млад, но все пак нещо от настроението му се предаде и на мен.

— Вол, тук на остров Хортензия и на няколко други отдалечени места последните велики художници на загиващата раса са хванали длетата си за последен път. Можем да приемем, че са умирали от глад, защото гладът е бил главното оръжие на предците ни — каза Господарят Ли тъжно. — Също така можем да приемем, че са били полупобъркани, защото са отдали последна почит на боговете си, изобразявайки ги в пози на предсмъртна агония. Пред очите ти е един уникален) автопортрет на загиваща раса, почти заличена от лице-! то на земята. Но нима не виждаш какви чудни неща преживяваме в момента? Някои от старите богове са оцелели и сега се събуждат! Размърдват се след толкова време, прозяват се и се протягат, а ние с теб сме в центъра на всичко това! Вол, чувствам се като малко момче, което се е ядосвало, че е родено твърде късно, за да види с очите си ерата на гигантите, но един ден чува хъркане, което разтърсва небето и невероятно земетресение разрушава къщата му, след което то открива, че долината, в която се намира селото му, ужасно прилича на огромен пъп.

Сгърчените от болка каменни идоли — не мога да не призная това — въздействаха на наблюдателя много силно, но все пак консервативният ми селски вкус си има някакви граници. Посочих напрел към една пролуки в шубраците.

— Учителю, погледни това — казах аз.

Над листата се показваше една ужасяваща глава. Сякаш някой скулптор я беше направил от мека глина и веднага след това жестоко беше забил пръстите си в лицето й, за да я смачка.

— Не може ли да се допусне, че наред с, боговете, са били изобразени и някои зли същества? — попитах аз. — Да ме убият, не мога да видя никаква красота в това нещо.

Ужасната глава се втренчи в мен. След това устата й се отвори и се разнесе ясен баритон:

— Трябва да знаеш, момчето ми, че цели армии прекрасни дами са се възхищавали от това лице.

— Хък! — излезе от гърлото ми (или нещо подобно) и отскочих назад в един трънак.

— Ха! — възкликна Господарят Ли, на когото всичко това изглежда много допадаше.

Ако не полудявах, бях сигурен, че в очите на гротескното лице проблесна весело пламъче. Храсталаците се разтвориха и на пътеката застана добре сложен мъж на средна възраст. След това той направи един извънредно изящен жест, който изразяваше нещо като престорено безразличие, и добави:

— Разбира се, това беше преди Богът на красотата да полудее от завист, така че ще простя безочието ти.

За първи път видях усмивката му, която отсега нататък щях да виждам често — беше топла и лъчезарна като изгряващото слънце и беше придружена от поклон толкова изтънчен, че никоя оперна звезда не би могла да го повтори.

— Ваш покорен слуга Йен Ших, чиято незначителна професия е да движи марионетки върху сцена. Имам честта да разпозная и поздравя легендарния Као Ли, най-великия сред търсачите на истината в цял Китай.

След това се обърна към мен.

— Предполагам, че ти си Вол Номер Десет. Наистина няма защо да се чувстваш толкова притеснен, колкото изглеждаш в момента. — Този чуден човек ми намигна и веднъж завинаги ме освободи от чувството за вина. — Онзи ден казах на дъщеря си, че когато умра, може да си спести разноските за погребение, като изправи трупа ми до тези статуи. Никой няма да забележи разликата.

Богът на красотата наистина трябва да се е разкъсвал от завист. Това, което бях взел за художествен израз на страданието, всъщност се оказаха поражения, нанесени от едрата шарка, и едва ли някога бях виждал по-обезобразено човешко лице. Беше истинско чудо, че е запазил зрението си, а що се отнася до занаята му, кой не беше чувал за Йен Ших — най-големия от всички кукловоди?

Поклонът на Господаря Ли не беше така изящен, но все пак беше доста добър.

— Удоволствието е мое, защото за Йен Ших се говори, че е кукловод на боговете, само временно напуснал Небето. Дъщеря му също си е спечелила завистта на обикновените смъртни.

Господарят Ли изостави изкуствения официален тон и премина на народно просторечие:

— Гледал съм изпълненията ти три или четири пъти. Ако станеш по-добър, отколкото си, може да те обвинят в магьосничество, а като заговорихме за това, чувал съм, че дъщеря ти е несравнима в него.

— Не, не е вещица — поясни ми Господарят Ли и се засмя. — Тя е жена шаман, шаманка, и е специалистка по старинните ритуали. За нея можеш да чуеш само добри неща.

Той отново се обърни към кукловода и добави с небрежен тон:

— Вол никога не е виждал Ию и ще го заведа да надзърне вътре.

Това беше изтънчен начин да поискаш информация, без изрично да настояваш да ти я дадат. Йен Ших беше известен и уважаван човек, но социалният му статус беше възможно най-ниският. Той нямаше никакво право (дори по-малко и от мен, ако не придружавах Господаря Ли), да се разхожда по остров Хортензия — това беше територия на аристократите. Но Господарят Ли не поиска от него да обясни присъствието си. Реши да го направи доброволно:

— Често идвам тук преди сезонните жертвоприношения. Целта ми е да открадна нещо — каза той с безразличие. — Многократно съм молил за позволение да си го купя, но неизменно съм получавал отказ. За мен ще е чест, да имам свидетели на престъплението.

— За нас също ще бъде чест — отговори Господарят Ли изискано.

И така, нагоре по пътеката продължихме трима. Господарят Лис удоволствие предостави водачеството на Йен Ших, който умело си пробиваше път в трънаците докато не стигнахме до една скала, в която се чернееше входът на естествена пещера. Отпред имаше кош с наръч факли и с Йен Ших запалихме по една. След, това прекрачихме в гърлото на пещерата и се озовахме във вътрешността на прочутата Ию.

Наистина не знам какво очаквах да видя там. Знам само, че се почувствах разочарован. На практика нямаше нищо за гледане. Това беше една най-обикновена пещера със загладени от водата стени. В средата на пода имаше малък кръгъл отвор, а множество комини но тавана водеха нагоре и навън. Дори древният олтар представляваше един най-обикновен камък, почернял от огньове, горели преди хиляди години, и трябва да призная, че съвременните неща ме заинтригуваха много повече от древните. Това бяха няколко сандъка с церемониални материали, свързани с честването на новата луна, защото Ию по традиция се използва за такива цели. Йен Ших отиде до един от сандъците, вдигна капака му и се усмихна при вида на съдържанието му.

— Нима някой крадец би могъл да устои! — възкликна той.

Аз погледнах в сандъка.

— Глина?

— Много специална глина — отговори кукловодът. — Добиват я от коритото на една река недалеч от Кантон. Смесва се с благовония и след това от нея се правят ухаещи фигурки на жертвени животни. Опитвам се безуспешно да си купя, защото е идеална за моделиране на кукли, преди да ги направя в окончателния им вид.

Видях със страхопочитание как ловките му пръсти откъснаха парче глина и започнаха да го мачкат. Появи се чудесно засмяно лице на жена, а после, само с едно докосване, то се превърна в лице на плачещ старец.

— Нямам нужда от големи количества, но като изсъхне тази глина става чуплива и се налага да идвам дотук по няколко пъти на година, за да крада още — обясни Йен Ших спокойно, след което взе една топка глина, уви я внимателно в парче пергамент и я завърза за кръста си под туниката.

— Ще проверя дали не мога да ти издействам официално разрешение — каза Господарят Ли и сменни темата. — Хайде да покажем на Вол релефите. Един наш приятел има интересна хипотеза относно това чии изображения са те, макар и да не е наясно с какво точно са се занимавали първообразите.

Иен Ших отново ни поведе с факлата си и, да си кажа честно, отново бях разочарован. Прочутият фриз се намираше в един страничен коридор, който се стесняваше и завършваше с дупка, която гледаше към езерото. В началото не видях нищо. Едва когато Господарят Ли ме накара да приближа факлата към стената, успях да различа фигурите, при това с мъка.

Представляваха осем мъже с качулки, очевидно изпълняващи някакъв ритуал. Камъкът беше почти напълно изгладен и не се виждаха никакви подробности. Всеки от шаманите, ако наистина бяха такива, изглежда държеше в ръце някакъв предмет, но от него не беше останала и следа. Според мен не беше ясно какво правят — можеше да садят ориз на нивата или да празнуват сватба. Няколкото останали символа отгоре, които Господарят Ли определи като изображения на птици, също не ми говореха нищо.

— Жалко, че не са се запазили по-ясни сведения — каза той със съжаление. — Би трябвало да има и други изображения на тези осем шамана, но доколкото ми е известно, такива досега не са открити.

Дадох си сметка, че Йен Ших стои неподвижно и гледа втренчено Господаря Ли. Разбрах, че преценява различни възможности, след което взе решение.

— Не ви казах пълната истина — каза той. Дойдох на острова, за да открадна още нещо. Струва ми се, че ще ви заинтригува.

Последвахме кукловода навън. Той тръгна наляво и започна да се изкачва по тясна лъкатушеща пътека, която водеше към върха на скалата и към астрономическите инструменти, използвани някога, за да се потвърждават предсказанията за слънчевите и лунните затъмнения в годишния имперски календар.

— Невероятно разсипничество — каза Йен Ших и посочи лъщящата на слънцето метална, основа, върху която бяха поставени инструментите. — Това е сплав от висококачествен бронз и „драконово сухожилие“, тоест, малко мед, два пъти повече антимон и много калай. Струва цяло състояние, а ми трябва много, за да правя почти невидимите нишки за куклите си. За щастие, тук има предостатъчно материал. Би ми стигнал за няколко столетия.

До металната платформа имаше камък и когато Йен Ших го вдигна, отдолу зейна дълбока дупка, достатъчно широка, за да се промушиш. Йен Ших се спусна с факлата, която още носеше, след това се изкачи, като я остави долу, за да осветява малката кухина.

— Няма място за двама, но ми се струва, че ще намерите моята малка мина за доста интересна — каза той тайнствено.

Първи влезе Господарят Ли и чух остро възклицание. След това повиши щастливо глас:

— Йен Ших, всичко, което имам, е твое!

След още няколко минути ме накара да го изтегля навън, а после се спуснах и аз. Факлата беше закрепена в една пукнатина и осветяваше ярко кухината. Най-напред видях какво представлява „мината“ на кукловода. Работниците бяха изливали метала с невиждано разточителство и по пода, имаше големи изстинали локви от него. Йен Ших внимателно беше къртил от краищата им. Проследих с поглед накъде беше текъл металът и на стената видях каменен перваз.

— Да стана каменна маймуна! — извиках аз и чух как Господарят Ли се смее.

Защото това не беше само мина, но и картинна галерия. „Осем. Намерих всичките осем“ — беше написал Ма Туан Лин, преди чудовището да прогори гърба му. Видях изваяните преди три хиляди години в камъка осем шамана с качулки, но тук подробностите не бяха изтрити от времето. В ръцете си държаха осем клетки — точно като тази, която бяхме скрили под сламениците си.