Бари Хюгарт
Осем ловки демона (21)

Глава 21

Но традиция сутринта на петия ден от петата луна е един от най-дейните дни на годината. Още преди изгрев слънце улиците на Пекин вече бяха изпълнени с хора и аз познавах някои от тях.

Госпожа У от пекарната чакаше на опашка пред магазина на един персийски алхимик, за да си купи арсеник, сяра и миниум за да приготви специално средство против насекоми, а след това щеше да се отбие при обществения писар, за да си купи книжен шаблон на йероглифа означаващ „владетел“. След това щеше бързо да се прибере у дома, за да сложи с шаблона и специален лосион знака % върху челата на спящите си деца. Този знак напомня шарките по главата на тигър, а дори болестите и нещастията бягат от тигрите. Това средство е най-ефективно на петия ден от петата луна.

Старата Пи-пао-ку — „Кожена чанта кокали“ — беше бабата на госпожа У и чакаше пред магазина на сладкаря, за да купи захарни украшения, изобразяващи петте отровни гадини (стоножка, скорпион, гущер, крастава жаба и змия), които щеше да постави върху тортата си у-ту-по-по, която умишлено щеше да направи абсолютно негодна за ядене, без да е отровна. На петия ден от петата луна всеки член от семейството изяжда резенче от тортата, а демоните на болестите гледат с изумление как тези хора могат да ядат нещо толкова противно и отчаяни отиват другаде.

Фенг Ерх „Феникс“ беше държанката на бакалина. Тя очакваше с нетърпение първите слънчеви лъчи да докоснат парчето тревна площ в парка, което беше оградила предния ден. Щеше да набере сто стръкчета трева, да ги сложи в бурканче и да се върне направо вкъщи, без да поглежда наляво, надясно или назад. След това щеше да залее Стръкчетата с вряща вода и да приготви Лосиона на стоте тревички, които семейството и щеше да използва като лек за всички болести до следващия пети ден на петата луна.

Ко Шенг-ер беше човек без късмет. Името му означава „Остатъци от кучешка вечеря“. Абсолютно идиотски преди три дни той се беше качил на покрива си, за да пререди сламата, а сега чакаше някакъв окаян шаман да отвори приемната си и да попее над главата му: „Расти расти, расти“. Но от това нямаше да има никаква полза, защото и децата знаят, че ако работиш на покрива си по време на петата луна, неминуемо ще оплешивееш.

Тиен-чи „Бойно пиле“ беше Божествено момче, което значи мъжка проститутка, и с времето не ставаше по-млад. Той беше с приятелката си — застаряващата куртизанка Лан-Чу „Ленива свиня“. Двамата бяха пестили с години и сега, дегизирани с просяшки дрехи и стиснали пълни със злато торби, чакаха пред вратата на Сзу Куй „Мъртъв призрак“ — тайнствения маг, ставал три пъти от гроба — за да им продаде парчета полирано кедрово дърво, издълбани отвътре и напълнени напетия ден от петата луна с двадесет и четири полезни и осем отровни съставки. Ако ги използваха за възглавници в продължение на сто последователни нощи, бръчките на лицата км щяха да се изгладят, а след четири години младостта им щеше да се възвърне напълно. Съставките са строго охранявана тайна, но Господарят Ли веднъж ми каза, че включват касис, женшен, сух джинджифил, магнолия, метличина, ангелика, магарешки бодил, камелия, корен от кикио, китайски пипер, корени и семена от кукуряк, блатна трева и петльов гребен.

Императорският път беше препълнен с хора от кулите „Феникс“, чак до Олтара на Земята и житото и всички чакаха портата да се отвори и да ги пуснат в Забранения град — аристократи в паланкини и боядисани в синьо каляски, търговци и предприемачи с магарешки каруци, на чиито платнища с червено бяха изредени достойнствата на собствениците им, учени, които привидно слушаха единствено пойните птички, които носеха в кафези, окачени на дълги пръти над главите си, всевъзможни молители, изкусно облечени в парцали, за да демонстрират колко опасен е бил пътят им, размахали фенери от биволски рога, за да покажат че са пътували денонощно, цели легиони секретари, батальони бюрократи, армии всевъзможни чиновници. Слуховете се носеха плътно един до друг подобно на лешояди, кръжащи над мирна конференция, но най-важната новина в списъка беше, че за първи път от хиляда години насам няма да има състезание с лодки дракони. За това имаше четири главни причини:

1. Шест уважавани членове на Гилдията на кожарите видели бяла птица (бялото е цветът на траура) да лети на север над Северното езеро с горящ свещник в човката точно по маршрута, по който се провежда състезанието.

2. Точно по същото време на кея на Гилдията на лекарите се появил огромен гущер и с огнения си дъх превърнал лодката им в пепел.

3. Духът на Император Уен влязъл в голямата зала на Солния монопол и преминал направо през корпуса на тяхната лодка, без да спира да вие: „Пазете се от петия ден на петата луна!“

4. Гилдията на лечителите издала обръщение към гражданството, в което се твърди, че горните три неща са долнопробни суеверия. Истината била, че през последните деветдесет и шест часа имало седемнадесет летални изхода от заболяване, което удивително напомняло вид чума и че властите биха постъпили разумно, ако забранят всякакви дейности, предполагащи близък контакт на големи маси хора, което би се получило в блъсканицата на брега по време на състезанието.

И най-накрая, освен всички други и като пълна тяхна противоположност, пред портата чакахме аз и Господарят Ли, за да дадем на Ли Котката възможност да ни убие по възможно най-зловещ начин.

Чакането никак не беше приятно. Физическата болка е поносима, защото си има граници. Тялото може да издържи само до определен момент и след това изпада в кома, а сега аз имах предостатъчно време, за да могат тревожните мисли за хитроумните евнуси и техните малки игрички напълно да ме извадят от равновесие. Едва ли щеше да ми стане по-леко, ако знаех, че ще ме зашият в един чувал с разкъсаните останки на Ию Лан.

Господарят Ли, както обикновено, се беше затворил в себе си. По лицето му беше съвършено невъзможно да се съди дали агонизира или се отегчава, а когато портата най-сетне се отвори и нашият паланкин влезе в Забранения град на път към Двореца на евнусите, той реши да ме забавлява с остроумни обяснения относно забележителностите, покрай които минавахме. Те наистина трябваше да са ми интересни, защото може би бяха последното нещо, което виждам на земята. Трябва да призная, че малко остана в главата ми, макар че си спомням „най-красивия и най-прочувствен затвор на света“ — Градината на лишените от благоволение, където се изпращаха да живеят в целомъдрие наклеветените и впоследствие лишени от благоволение имперски държанки, които не са имали достатъчно средства, за да подкупват евнусите както трябва. Самотните дами бяха принудени да ронят въздишки в сенките на „Кулата на валящите цветя“, която представляваше висока цилиндрична постройка с розово кубе, от чийто връх се плиска река от бели олеандри.

— Деликатността на кастрираните в известен смисъл е преувеличение — отбеляза Господарят Ли.

Не помня нищо повече, докато не стигнахме до Двореца на евнусите.

— Обърни внимание, момчето ми, колко хитро са уредили дворецът им да се издига с цели десет метра над съседния Дворец на южните аромати, в който се излагат портретите на императорите. По този начин в Китай скопените са по-високо от позлатените — каза мъдрецът, но аз не бях в подходящо настроение, за да отговоря с подобаващото изкикотване.

Съмнявам се, че една аудиенция при Императора би могла да бъде по-внушителна. Фанфари и барабанен тътен оповестиха отварянето на голямата позлатена порта и по пътеката, цялата на дракони, от двете страни на която имаше строени войници с униформи от червен брокат с пришити перли, с поръсени със злато тюрбани и с емблемата на двуглавия феникс, тръгна величествено същество със златно кадило в ръце. Стените на залата за аудиенции бяха обсипани с тюркоази, аметисти, топази, малахити и опали, а покрай тях бяха строени още войници — червени ризници и жълт флаг със зелен дракон до западната стена, сини ризници и бял флаг с жълт дракон — до източната. Ли Котката седеше величествено като император с лице на юг, на облегалката на трона му, като на истински императорски трон имаше седем скъпоценни камъка, а гербът му беше с пет орлови нокътя. Самият евнух беше облечен съвсем семпло — червен халат с бродирани цветя и звезди и шапка с едно-единствено право перо, което сочеше ранга му — Евнух от Присъствието. Както подобава на човек, удостоен да се грижи за Императора, лицето на Ли Котката лъщеше от протоколен сапун, а дъхът му ухаеше на Пилешки аромат за човка, тоест, карамфил. Единственото украшение, което успях да забележа, беше кристалната стъкленица, окачена на златна верига около врата му, в която се намираха спиртосаните му отрязани части. (Кастрацията в Китай означава пълно лишаване от мъжественост, което се извършва със специален инструмент, подобен на малък сърп. Лишеното от пол същество пази отрязаните си части чак до смъртта, за да може да влезе цяло в ада.) При приближаването на Господаря Ли множеството по-малки величия започнаха да се кланят припряно, а Ли Котката стана от трона и пристъпи напред, за да го посрещне като равен. Беше невъзможно да не се забележи чарът на усмивката на евнуха, подчертана от двете съвършено симетрични трапчинки на бузите, но освен това забелязах и факта, че тя не достига до очите му. Те бяха абсолютно безизразни и студени като миди.

— Е, най-възвишени! Поздравления за неотдавнашното повишение! Между другото, как върви научното ти изследване върху силата на квадратните дупки? — попита Господарят Ли, комуто изглежда дворцовите закачки се нравеха.

„Квадратните дупки“, разбира се означаваше „пари“ и евнухът скромно показа, че не носи никакви пръстени.

— Голтаците и просяците са докарани дотам, че да повръщат облаци и да плюят мъгла, а тъй като златото все още отбягва пръстите ми, справям се, доколкото мога, само с мъглата.

— И няма друг в Империята, който да може по-добре да обвие в мъгла туй, което трябва — каза Господарят Ли сърдечно. — Очевидно съм бил зле информиран, защото ми казаха, че си последвал примера ми и си вложил средства в търговията с чай.

— Нима? И колко средства си вложил? — попита благо евнухът.

— Твърде много — отвърна Господарят Ли. — Всъщност мислех да разменя своя дял за равен дял в търговията с цветя, макар че цветята най-напред трябва да се проверят за листни въшки и буболечки. Ужасно е и да помислиш дори, колко много увредена стока се продава на пазара в наши дни!

— Ужасно и глупаво — каза съчувствено Ли Котката. — Човек непрекъснато слуша за подобни неща, макар че е толкова глупаво да ги правиш! В края на краищата, можеш да спечелиш много повече, ако цветята ти са с неувредена красота. И размяната, която имаш предвид, е без никакви условия, така ли?

— Ако стоката е в добро състояние, да — отговори Господарят Ли. — Дори бих могъл да дам нещо в повече, поради простата причина, че много харесах някои особени сортове чай и имам определени идеи как би могъл да се подобри вкусът им.

— Колко хубаво! — каза сърдечно евнухът. — Вкусът, който аз съм постигнал, за жалост е едва една степен по-добър от ужасния!

Не знаех какво да мисля. Явно цветето, за което говореха беше Ию Лан (магнолия) и явно Ли Котката съобщи, че тя е здрава и читава. Също така беше съвсем ясно, че Господарят Ли му предлага да я откупи срещу обещанието да забрави за чаената конспирация — но беше ли той в състояние наистина да направи такова нещо? Можеше ли да се разчита, че Ли Котката ще удържи на думата си? Тези въпроси бяха прекалено много и прекалено сложни за мен и в главата ми взеха да се въртят в кръг всевъзможни мисли, а в това време евнухът стана и ни поведе през една странична врата но някакви стълби надолу. Той и Господарят Ли изглежда се спогаждаха отлично, защото съвсем свободно и оживено обсъждаха трудностите при подобряването на вкуса на Чая на уважението така, че да е по-приятен от магарешка пикня.

— И печалбата не позволява да вложиш достатъчно нормален чай, за да се почувства разликата? — попита Господарят Ли.

— О, разорително е! Ли Као, не бива да забравяш, че трябва да натрупаме големи печалби бързо и веднага да се изтеглим от пазара. Шансовете да свършим като тсанг шеп ию просто са прекалено големи — обясни евнухът небрежно.

Това означава „тела, погребани в корема на риба“ и Господарят Ли кимна със съчувствие:

— Имах предвид нещо далеч по евтино от чистия чу-ча. По-точно, светъл, но кисел юнан, например, „Пияната държанка Уонг“ или някакъв полуферментирал улонг, като „Желязната богиня на милостта“.

— Много скъпо излиза — възропта Ли Котката.

— Не и ако се използва в ограничени количества и мисля, че виждам как може да се направи. Все пак, ти си прав. Пробвал съм с най-хубавите сортове, измежду тези, които имам предвид. За по-лошите ще трябва да се експериментира още малко време.

Продължиха да обсъждат фалшивите чайове като че ли бяха съдружници — поговориха за преимуществата на „Дъно от панталон“ в сравнение с „Вежди на старец“, или „Алена козина“ и „Космат рак“ комбинирани със същото количество „Бяла космата маймуна“. Наистина бях запленен от чаровната усмивка на Ли Котката, когато изведнъж той спря, обърна се към мен и с извиняващ се глас каза:

— Вол Номер Десет, помогни ми, ако обичаш. Аз съвсем не мога да помръдна това нещо.

Имаше предвид една тежка желязна врата. Трябваше да изпухтя, докато я помръдна, след което тръгнахме надолу по стръмни каменни стъпала.

— Съжалявам за обстановката, но строителите н са предвидили други помещения за внезапни гости — каза евнухът ехидно.

Разбира се, говореше за тъмницата и за миг си помислих, че прекалено съм започнал да свиквам с влажните капещи каменни стени, покрити с лишеи дрънкащите метални врати, тропането на тежки подковани ботуши, плачът от съседните килии и всички останали елементи на атмосферата, която толкова често обгръща тези, които придружават Господаря Ли. Ли Котката деликатно запуши носа си. Искаше ми се да го попитам за Ию Лан, но как можех да го направя? Независимо дали беше невредима или не, тя трябваше да е някъде в тъмницата. Стигнахме до края на коридора, където имаше друга тежка врата, край която стояха двама стражи. При жеста на евнуха те започнаха да пухтят, да теглят и да се мъчат, докато накрая успяха да отворят. Влязохме в тъмното помещение.

Проблесна светлинка, разпали се фитил и видяхме, че сме заобиколени от насочени към нас излъскани копия.

— Какво означава това? — попита Господарят Ли.

— Ли Као! Как може човек, който е преживял толкова много луни, все още да говори с уста, миришеща на майчино мляко? — каза презрително евнухът. — Наистина ли си мислеше, че ще седна да се пазаря със старец като теб? Честно казано, чувствам се разочарован, че вместо достойния опонент, когото очаквах да срещна, имам пред себе си най-обикновен склерозирал дядка. Все пак, поне ще отдам почит на човека, който някога си бил.

„Да, истински миди — помислих си аз, докато наблюдавах очите на евнуха на слабата светлина на фенера. — У него няма никакви чувства в повече от това морско създание, годно за храна.“ Но след това реших, че греша.

— Ти ме ядоса и ме притесни — каза тихо Ли Котката. — Малко хора могат да си позволят това и затова ще те почета с най-забележителните последни минути, които някой би могъл да си представи.

Това не беше казано със студенината на мида. Един нервен тик разкриви съвършените трапчинки, евнухът се обърна и излезе. Войниците се нахвърлиха върху нас и след минута бяхме оковани за два дебели дървени стълба, побити в центъра на кръглата килия. Войниците излязоха навън с лампата и затръшнаха тежката врата. Останахме в непрогледната тъмнина. Вслушах се в биенето на сърцето си и след това във водата, която се стичаше по дебелите, обрасли с лишеи каменни стени и капеше по пода.

— Проклет да съм! — каза Господарят Ли най-накрая. В гласът му имаше изумление. — И през ум не ми е минавало, че може да имаме такъв късмет! Да не би да е някаква клопка?

Какво можех да кажа? Опитвах се да развържа езика си от ларинкса, а това можеше да ми отнеме и дни.

— Мислех си, че поне ще ни закачи на тавана за петите, защото има доста убедителни причини да не иска да развали цялостния ефект, като ни завърже с тел за топките — каза Господарят Ли. — Знаеш ли, Вол, подцених това същество. Винаги съм смятал, че само един съвършен виртуоз е в състояние да си даде сметка, че истинското мъчение е в липсата на всякакво мъчение, тъй като болката създава своя собствена вселена, в която никой повече не може да се намесва. Въображението, мисълта могат да предизвикат къде по-голяма агония… Докато чакаш да дойде страшното, с всяка капка, стичаща се по влажната стена, ти обезумяваш все повече и повече и накрая се явява жестоката реалност, но тя е много по-лоша от всичко, което е успяло да се роди във въображението ти през дългите часове на очакване… Ах, Вол, ето това е изкуство! Да, силно подцених Ли Котката и се надявам да не го правя пак.

Пак? Какво искаше да каже с това „пак“? Ако имаше предвид някоя неубедителна будистка концепция, според която би трябвало да се преродя в комар, това изобщо не ме интересуваше. Интересуваше ме реалната ни участ, която сигурно щеше да е далеч по-лоша, отколкото да увиснем за топките от тавана. Какво ли беше намислил Ли Котката? Трябваше да призная, че Господарят Ли беше прав за изкуството, защото забелязах, че за да мръдна левия си палец така, че да мога да докосна веригата, която висеше от китката ми, ми бяха необходими цели шест и половина минути, измерени по ударите на сърцето ми. Стори ми се, че между падането на две капки от стената изминаваха месеци.

Няма да се мъча да определям колко време измина. Знам само, че тогава още не бях станал на триста и шест години, макар че бях готов да се закълна в противното. Изведнъж тишината на килията ни беше прорязана от невъобразим нисък, после още един и още един. Последва ужасяваща поредица крясъци, вой, безобразно трошене и гъргорене, всмукване, пукане, хрущене и накрая още писъци — толкова ужасни, че имах чувството, че костите ми ще се счупят като порцелан — след което пак настъпи тишина. Тази тишина постепенно стана още по-ужасна от самите писъци и накрая беше нарушена от бавно всмукване, мляскане, свистене и лигавене, което приближаваше към нашата килия.

Вратата се отвори със скърцане. За миг на слабата светлина откъм коридора успях да доловя очертанията на ниска, дебела, прегърбена, черна фигура, след което вратата проскимтя отново и се затвори. Тъмнината беше тежка като кадифен покров, напоен в кръв. Мляскането бавно приближаваше към стълбовете, към които бяхме оковани и започнах да долавям тежко влажно дишане. Зърнах слаба светлинка, която постепенно се превърна в чифт жълти светещи като на котка очи. Последва примлясване, пак тежко дишане и накрая съскане на безумно възбуден човек, заедно с порой слюнки:

— … и казвам ви, сушените миди от Квантунг! Жабите на Куеи-яцг! Летният чесън на Южен Шенси и лимоните от долината на Яндзе! Мидите от бреговете на Шантунг и захарните раци на Южен Кантон! Ами сушеният джинджифил и медът от тръни на Чекианг! — изкрещя Ханджията шеста степен Ту.