Бари Хюгарт
Осем ловки демона (15)

Глава 15

Малко след зазоряване на третия ден от петата луна, когато Жълтият вятър временно беше утихнал и небето беше светло и синьо, няколко лъча слънчева светлина огряха повърхността на Северното езеро и докоснаха кърмата на гребната ни лодка, докато с плясък се придвижвахме към остров Хортензия и с изумление видях, че първите вълни на жегата вече се гърчат като прозрачни гущери в горния край на скалата, където беше входът на Ию. Денят отново щеше да е убийствено горещ, но докато завързвах лодката за кея, на сърцето ми олекна. Йен Ших вече беше пристигнал и носеше факли, както му беше поръчал Господарят Ли.

— Струва ми се, че се чувстваш малко измамен — каза мъдрецът весело. — Вол и аз станахме свидетели на всички интересни събития в двореца на Великия страж, а ти в това време трябваше да стоиш сред една сюрия кукли, без да можеш да мръднеш никъде. Ако имаш късмет, днес ще можеш да наваксаш пропуснатото.

— Колко се радвам — отговори Йен Ших и като че ли наистина се радваше.

— Трябваше да помисля за това по-рано, но какво да се прави — каза със съжаление Господарят Ли. — Нужен ми е списък на мандарините и останалите високопоставени личности, свързани с чаената конспирация, а освен това трябва да открием всичко, което можем, за странните клетки, които с Вол ти описахме. Ключът към тях е може би у човека, който изглежда първи ги е открил, покойният Ма Туан Лин.

Тръгнахме по пътеката към мястото, където въпросният мандарин бе намерил смъртта си, и Господарят Ли посочи вилата:

— Вол и аз претърсихме убежището му на острова и открихме всичко, което представлява интерес. Освен това аз претърсих дома му, кабинета му и имението му. Мислех, че сме попаднали в задънена улица, но сега вече не съм толкова сигурен дали е така. Чувал ли ся нещо за Ма преди да стане тази каша?

— Никога не съм имал честта — отвърна Йен Ших.

— Имал си късмет. Да познаваш Ма, беше все едно да имаш язва. Той беше един от онези учени, които са благословени с фантастична памет, имат само една дарба, в случая с Ма това беше дарбата да учи езици, и нямат абсолютно никакъв мозък, за да разсъждават върху каквото и да било. Талантът му на полиглот го доведе във Вътрешното министерство като експерт по малцинствата и няма да е преувеличено, ако кажа, че се беше превърнал в жива легенда.

Господарят Ли изглеждаше обзет от някакво особено възхищение към покойния мандарин, чиято кариера се оказа изумително праволинейна.

— Най-напред стана администратор на Ху Пе. Пристигнал там точно по време на една грипна епиде мия, когато това удивително хигиенично племе измислило и започнало да носи марлени маски. В официалния си доклад Ма написа, че поданиците му много приличали на човешки същества, само дето между очите и вратовете им нямало нищо и предполагаше, че устите им се намират отгоре на главата. За награда го повишиха и го изпратиха в Квантунг, но за зла участ на местното население, той пристигнал точно когато всички празнували техния Мит на сътворението. В официалния му доклад пишеше, че на поданиците му няма да са необходими нито обработваеми земи, нито разрешения за риболов, тъй като се хранели само с пръст.

— Струва ми се симпатичен човек — каза Йен Ших злъчно.

— Напредна още повече — продължи Господарят Ли — и го изпратиха да администрира Чиао, което доведе до заколването на безбройно много нищо неподозиращи баби, защото приел за чиста монета една приказка, измислена от тях, за да принуждават децата да се държат прилично. Докладва, че възрастните жени от племето нощем се превръщали в прилепи н ядели мозъците на невинните китайски дечица. След това го изпратиха в Хайнан и пристигнал на острова при пълнолуние… Можете да СМ представите какво е направила лунната светлина с Ма Туан Лин. В официалния му доклад се твърдеше, че момичетата всъщност били морски сирени, конто плачели с бисери, вместо със сълзя и това накара легиони противни господа да тръгнат към Хайнан, за да спипат момичетата и да ги разплачат… Не искам да навлизам в отвратителни подробности.

Бяхме стигнали до вилата, Господарят Ли спря и махна с ръка към нея.

— Мисълта ми е, че съучастниците на Ма едва ли биха му поверили изцяло някакви по-важни документи. Предполагам, че им е бил полезен, така че вместо да му срежат гърлото, те са го оставили да работи върху нещо, свързано с конспирацията, а това включва и клетките, като са му предоставили работно място, което биха могли да наблюдават непрекъснато. Вилата му е непосредствено до изхода на тунела и е имал пряк достъп до подземната пещера под Въглищарския хълм и именно там, готов съм да се обзаложа, са му дали кабинет, така ме да могат да го претърсват за важни документи всеки път преди да си тръгне.

— Значи ще отидем отново в пещерата, за да потърсим кабинета на Ма Туан Лин, така ли? — попита Йен Ших.

— Точно така.

Кукловодът не каза нищо, но светлинките отново заиграха дълбоко в очите му. Помогнах му да разтвори храсталаците, които скриваха входа на тунела, влязохме и запалихме факлите. Изглежда никой не беше влизал след нас, защото по белия прах на пода до мястото, където от стената беше къртено, нямаше нови следи от сандали. Спуснахме се по пътеката под езерото. Чувах единствено капките вода, стичаща се от тавана, и бързото биене на сърцето си. След това започнахме да се изкачваме към Въглищарския хълм. Когато се приближихме до пещерата чух някакъв звук, който постепенно се превърна в смях, и това беше смях на хора, които са победили типичните човешки проблеми, като са прибягнали до зверски средства. Не мога да го опиша. Човек или знае що за смях е това, или не. Угасихме факлите си. Приближихме се още и смехът се усили, а когато надникнахме в пещерата, видяхме, че на една маса седят десетина души и закусват печено месо. Подът а краката им беше осеян с кучешки кокали, а от устите им капеше кучешка, мазнина и те се пукаха по шевовете от смях, когато си подхвърляха един след друг остарели мръсни вицове. Тримата главатари ми бяха пределно познати.

— Шопарът, Хиената и Чакалът, които убиха чиновника — и мислено отбелязах факта, че всички присъстващи са въоръжени с ками, а на масата до тримата са подпрени три арбалета.

Бяха прекалено заети с мазното кучешко месо и още по-мазните си шеги, за да забележат каквото и да било. Господарят Ли бързо се вмъкна вътре и се скри зад отрупаните един върху друг сандъци, а аз и Йен Ших го последвахме покрай стената. Мъдрецът смени положението си няколко пъти, като огледа тавана добре, за да прецени акустиката, и след това ни прошепна да съберем камъчета и да застанем така, че да можем незабелязано да ги хвърляме към входа на тунела. По даден сигнал аз и кукловодът започнахме и тракането накара всички да обърнат глави към вратата.

Господарят Ли беше свил ръце на фуния около устата си. Много пъти се беше опитвал да ме научи да го правя, но аз нямам дарба за подобни неща, макар че ми е ясно, че деветдесет процента от цялата работа е да накараш слушателя да насочи вниманието си към мястото, откъдето би трябвало да идва звукът. Ефектът наистина беше поразителен. Сякаш откъм тунела долетя висок, треперещ глас — глас, който помнех добре.

— Върнете… ми… ушите-е-е-е! — провлачи призрачният глас на убития чиновник.

Главорезите замръзнаха с кучешки бутове и лапи между зъбите. Хиената изплю месото на масата, обърна се към Шопара и прошепна:

— Това беше Щурецът! Сигурен съм, колкото съм сигурен, че съм жив!

Един друг се надигна, като събори на пода кана вино и чиния.

— Щурец! Щурец? Какъв Щурец? Нали казахте, че сте убили този нещастник? — проскимтя той.

— Върнете… ми… носа-а-а-а-а!

Чакалът стана с побеляло лице и улови дръжката на камата си.

— Това е призракът на Щуреца — каза той. — Малката гадинка се е върнала, за да ни тормозя!

Сега всички главорези бяха на крака и се гледаха един друг, за да добият кураж. Само Шопарът остана на масата невъзмутим, без да престава да дъвче кокала.

— Призрак?! Така ли те е учила майка ти? — попита подигравателно той. — Не знаеш ли, че мъртвецът трябва да престои в ада три години и чак тогава може да се връща като призрак.

— Тогава какво беше това? — изкрещя Чакалът.

— Върнете… ми… очите-е-е-е-е!

— Това е Щурецът! Душата му Хун се е загубила!

— прошепна Хиената. — Не чувате ли? Търси си тялото, само че ние му изхвърлихме онези работи!

— Не можахте ли да удушите копелето, ами трябваше да го кълцате на парчета? — ядоса се един от компанията.

— Хун душа, мун душа! — подигра им се Шопарът. Той се изправи бавно, с достойнство и взе арбалета си.

— Слушайте, невежи глупаци! Душата Хун живее в мерния дроб, а ние изобщо не сме пипали черния му дроб! Отрязах му белите дробове, но не съм му пипал черния. В белите дробове живее низшата душа и ако мислите, че низшата душа По на насекомо като Щуреца може да ме уплаши…

— Върнете… ми… белите… дробове-е-е-е-е! Хиената и Чакалът бяха тръгнали да се измъкват, но Шопарът ги спря и повдигна бойния дух.

— Жив или мъртъв, Щурецът няма кураж колкото едно врабче! — извика той. — Хайде, момчета, хайде да му дадем на това лайно нещо, за което наистина да се вайка!

Той се втурна към входа на тунела, като пътьом грабна една факла от стената, а след моментно колебание Хиената, Чакалът и останалата шайка го последваха с кашляния, псувни и размахани ножове, за да поддържат духа си. Изчезнаха в тъмнината с крясъци: „Покажи се, страхливецо!“ и „Ще подгоня проядената ти от червеи душа чак в Тибет!“ Свистенето на тетивата на арбалета показваше, че въображението им е предоставило образи, по които да стрелят, а Господарят Ля изсумтя доволно и тръгна през пещерата към вратата в дъното.

— Няма да се изненадам, ако продължат чак до острова — отбеляза той уверено. — След това сигурно цял час ще проверяват храсталаците около входа на тунела.

Алхимическата лаборатория изглеждаше непроменена, но Господарят Ли не прояви интерес към нея. Продължи към вратата в дъното й и когато я отворихме, се оказахме в дълъг коридор с малки ниши от двете страни, използвани за кабинети.

— Вол, Йен Ших — каза Господарят Ли, — познавах Ма Туан Лин добре и знам маниера му на работа, така че ще търся аз. Вие се върнете назад и пазете… Не че очаквам тези приятели да се върнат, преди да съм свършил, но все пак.

Беше прав и в същото време грешеше. Петнадесет минути по-късно кукловодът и аз стояхме в средата на пещерата и най-спокойно разглеждахме струпаните сандъци, сигурни, че гласовете, стъпките и факлите на главорезите ще ни предупредят достатъчно рано за завръщането им, когато изведнъж чухме рязко щракване. Преди да успеем да се скрием, през друга врата, скрита в един ъгъл зад сандъците, която досега не бяхме забелязали, нахълта цяла нова шайка главорези, които замръзнаха на място и се втренчиха в нас. Бяха не по-малко зловещи от другите си колеги, а водачът им почервеня от гняв, примесен с жажда за кръв, отвори уста, за да извика на хората си, след това изгъргори, улови се за гърлото и се свлече на пода.

Йен Ших беше грабнал един оставен край масата арбалет, беше успял да го зареди и да стреля толкова бързо, че аз не успях дори да помръдна. За арбалета нямаше повече стрели, така че кукловодът го запрати по друг главорез и грабна в едната си ръка факлата, а в другата ножа си. Аз също се окопитих и грабнах една факла, за да удрям с нея, след което онези налетяха.

С бухалка боравя по-добре, отколкото с оръжие, което иска по-голяма сръчност, така ме започнах да ги млатя доста добре, но те бяха повече и сигурно щяха да ме убият, ако не беше Йен Ших. Кукловодът се превърна в грациозна вихрушка, която проправи пътека на смъртта право през средата на кръвожадната глутница, след което елегантно събори с крак една камара отрупани един върху друг сандъци, за да няма накъде да бягат останалите. Един от сандъците се отвори и по земята се посипаха десетки малки пити пресован фалшив Чай на уважението, а главорезите започнаха да се спъват и да падат по пода. Йен Ших се обърна и тръгна с удари през тях като Трансцеденталната свиня, тръгнала да убива, а оцелелите, които виеха и се мъчеха да избягат, попадаха право в моите ръце. Успях да хвърля факлата и да уловя един, който се канеше да наръга Йен Ших с ножа си в гърба, и да го завъртя така, че острието да разреже гърлото на друг, който беше насочил копието си към гърдите ми. След това всичко свърши. Не можех да повярвам, че сме го направили, но беше факт — телата лежаха на пода и никое от тях не мърдаше. Кукловодът ме погледна замислено и каза:

— Можем да имаме неприятности, ако решим да почистим и да скрием труповете.

— Остави това — чух глас и се обърнах. Господарят Ли стоеше отзад и гледаше касапницата с възхищение. — Важното е, че намерих писанията на Ма. Ако скрием труповете ще предизвикаме повече въпроси, отколкото ако не ги скрием, така че ще ги оставим, както са. Или почти.

Той бързо пребърка джобовете, кесиите и поясите и събра купчина сребърни монети, които изсипа върху масата, заедно с тесте евтини белязани карти, които разпиля на и около масата. Моята факла попадна ь ръката на един окървавен труп, а тази на Йен Ших — до главата на друг. Арбалетът намушкахме под трети.

— Един опитен следовател би намерил поне десет нередности в тази инсценировка още през първите десет минути, но не ми се вярва да прибягнат до услугите на такъв — каза Господарят Ли уверено. — Идва смяната на стражата, намира маса, отрупана с кучешко месо и вино, защо да не се възползва от това? Войниците започват да играят карти, някой се прави на много хитър и за първи път през живота си тези дръвници успяват да постигнат нещо, когато използват оръжията си. Всичко си е на мястото, защо тогава да не се приеме най-простото обяснение?

Нямах намерение да споря с него, но все пак трябваше да се измъкнем от пещерата. За тунела и дума не можеше да става. Господарят Ли огледа вратата, през която бяха минали новите стражи и очевидно не я хареса.

— Оттук вероятно се стига до сутерена на някоя къща на Въглищарския хълм. На някой от мандарините. Ще бъде цяло чудо да се измъкнем от нея, без да ни спрат — каза той замислено.

— Ето там! — извика Йен Ших. Кукловодът беше забелязал нещо, на което досега не бяхме обърнали внимание. На пода край западната стена още се виждаха следите от свличане на пръст и през една пукнатина на тавана се процеждаше естествена светлина. Йен Ших и аз я разширихме достатъчно, за да видим, че свличането е открило нещо като комин, на чийто край светеше синьо петно. Успях да се покатеря нагоре с Господаря Ли на гърба си и попаднахме в някакъв много стар шкаф, направен от усукана дървесина. Имаше отвор, колкото да мине мъдрецът, след което аз се направих на деветгодишен и също се промуших непохватно навън, а Йен Ших дойде последен.

Оказахме се на познато място. Намирахме се в гробището на Лин, на върха на хълма, недалеч от гробницата, в която беше живял таласъмът, а старият шкаф се оказа вътрешността на една хралупа.

— Значи така! — каза Господарят Ли щастливо. Той не обича да оставя неизяснени неща. — Чих-мей е използвал това дърво, за да си почива по време на нотните си разходки и свличането го е смъкнало долу в пещерата, откъдето случайно е бил откаран на остров Хортензия заедно с непотребната пръст. Не се съмнявам, че мандарините са решили да не запушват образувалия се комин, защото много лесно биха могли да го използват като авариен изход.

Наистина, градинарите никога не биха посегнали на това старо дърво и когато го погледнах по внимателно, потреперих — усукано, възлесто, могъщо, злобно — опасно и злокобно като ужасните мъртви дървета на Хълма на хвърчилата и гарваните. Никой нямаше да го докосне, докато някой ден не го събори вятърът.