Бари Хюгарт
Осем ловки демона (11)

Глава 11

Когато надникнах в урната, в очите на Господаря Ли прочетох изумление:

— Ама ти си жив?

— Учителю — отговорих аз, — дали пък някое божество ни дължи някаква услуга? Защото в противен случай ще се разорим да купуваме благовония за пантеона в знак на благодарност.

Извадих го без да чупя урната и след като му разтрих краката, отново можеше да куцука поносимо. Погледна трупа на Змията и когато му казах какво се бе случило, поклати изумено глава. След това ми посочи зловещата страна на въпроса, за която не бях имал време да помисля.

— Няма как тази рана на гърба да мине за нещастен случай — каза той. — Каквото и да стане, очакват ни неприятни усложнения, но при всички случаи трябва да направим едно. Този труп трябва да изчезне.

Отворих уста няколко пъти, готов да направя няколко полезни предложения, но нищо не се получи. Без никакво съмнение Великият страж щеше да претърси замъка до основи — нямаше да остави камък върху камък, ако се наложеше, и щеше да пресуши защитния ров и да спусне гмуркачи в кладенците. Щом Господарят каза, че трупът трябва да изчезне, това означаваше, че наистина трябва да изчезне.

— Най-напред трябва да го махнем от това противно любовно гнездо — каза старецът решително. — Това поне няма да е трудно.

Направих два тура по стълбите и надолу по стената до градината — единия с Господаря Ли, а другия със Змията. Трупът се побра в една голяма ръчна количка (изобретение, за което съм говорил на варварите в друг мемоар) и го покрихме с парчета зебло от чували за тор. След това Господарят Ли се излегна комфортно отгоре, извади мехчето си с вино, започна да пее неприлични песни и да хълца, а аз забутах количката. Началникът на стражарите само се поклони. След грандиозната битка, която старият шаман беше водил, за да спаси живота на жената на Великия страж, му се полагаше да се напие до козирката и никой не би и помислил да му пречи. Закарах количката до фургона на кукловода и я оставих край него заедно с трупа. Бях сигурен, че никой няма да посмее да се приближи до стареца, защото на този свят няма нищо по-опасно от пиян шаман. Заварихме Йен Ших вътре. Въпреки че фургонът не беше никак малък, беше тясно, защото вътрешността му беше претъпкана с реквизит.

— Имаме един проблем — каза Господарят Ли. Йен Ших повдигна вежда.

— В количката навън има труп.

Йен Ших повдигна и другата си вежда.

— Трупът е на онова змиеподобно същество, което едва не уби Вол и съм сигурен, че Великият страж ще претърси всяка локва и всяка купчинка пръст наоколо, и че няма да спре, докато не намери този змийски син.

Йен Ших кимна.

— Имам две идеи — продължи Господарят Ли. — Едната е да маскираме трупа като по-голяма кукла.

Йен Ших посочи луната и направи въртеливо движение с ръка, с което искаше да каже, че времето лети, и след това си запуши носа, за да покаже, че скоро ще се размирише.

— Втората възможност е, да намерим начин да ги убедим, че някой тигър е успял да премине защитния ров, да се качи по стената и да изяде това глупаво копеле.

Йен Ших сви рамене и разпери ръце — как?

— Ще помислим — каза Господарят Ли и бръчките около очите му се присвиха, а Йен Ших се втренчи в брезентовото покривало и затананика. След това престана да тананика.

— Утре — каза той — Великият страж на Портата на гъските ще организира голямо празненство в чест на оздравяването на жена си.

— И докато трае то, един тигър ще изяде Змията?

— Докато трае то, Великият страж ще изяде Змията — поправи го Йен Ших.

Помислих си, че това е лош хумор, но явно Господарят Ли беше на друго мнение. Всъщност той погледна кукловода с нескрито възхищение.

— Приятелю! Ти си гений! — извика той.

— Но той не говори сериозно — намесих се аз. Погледнах Йен Ших, после Господаря Ли, после отново Йен Ших.

— Нали? — добавих с половин уста.

Не ми се ще да описвам какво се случи след това, но нямам друг избор, ако искам да разкажа честно и почтено за делата на Господаря Ли. Ще трябва да включа една подробност, която ме представя в още по-глупава светлина, отколкото обикновено. През следващите няколко часа един абсолютно неуместен образ упорито отказваше да напусне представите ми. Той се беше появил още в самото начало на тази история и нямах никаква представа защо е стиснал мозъка ми като с клещи, но нищо не можех да направя. Не преставах да виждам презрения варварин с очи като ледени висулки и каменно лице, седнал да пощи въшките си, потънал в мизерия, някъде в далечна чужбина, и дръзнал да натопи четката си в отрова от пепелянка, за да напише и изпрати идиотските си критически бележки чак до Китай.

— Добре, Флакус — прошепнах аз едва чуто, когато бутах тежката количка, пълна с пресни зеленчуци, към кухнята на замъка, — какво искаш да направя? Да си давам вид, че под репите няма никакъв труп, защото труповете са нещо прекалено мелодраматично? Глупости, приятелю Флакус, пълни глупости!

В големите дворци винаги има малка отделна кухничка, в която се приготвят церемониални и жертвени блюда, предназначени за духове и богове, и беше съвсем нормално и естествено един шаман да поиска да се отблагодари на бога, който му е помогнал, след което да покани домакина си да вземе участие в угощението. Господарят Ли получи ключа без никакви проблеми и само след няколко минути той и Йен Ших вече бяха проснали трупа ма Змията върху една маса и го разсъбличаха. Да си кажа правичката, все още не ми се вярваше, че всичко това наистина се случва.

— Вол, би ли проверил дали има желе от свински крака? — попита кукловодът и се обърна към мъдреца:

— Струва ми се, че е най-добре да накиснем бутовете в марината от стоплено желе от свински крака, смесено с мед и вино, след което да ги панираме в нея, като я сгъстим с фъстъчено тесто.

— Истински познавач! — възкликна Господарят Ли.

— Гхрхрхррр! — реагирах аз.

— Вол, провери дали имат и мариновани кожи от медузи — добави Господарят Ли, докато ровех из килера и обясни на Йен Ших: — Убедих се, че вървят чудесно с мечешки лапи. Според мен вкусът на мечешките лапи е като на лепило. Може би кожите от медуза ще са подходяща добавка за някои лепкави части, например, петите или семепроводите на това копеле.

— Гхрхрхррр! — казах аз.

Намерих желе от свински крака на един рафт, а в шкафа — бурканче мариновани кожи от медузи. Когато се върнах при масата, Господарят Ли се канеше да махне темето на трупа с трион, а Йен Шин набелязваше къде да удари фибулата и тибията с брадва.

— Виждаш ли, Флакус — прошепнах аз, — на този свят могат да се случат някои неща, за които вие нецивилизованите не можете даже и да си помислите! Например…

Чат! Чат! Чат! Чат! Чат! — Гхрхрхррр!

— Йен Ших, дали да не приготвим мозъка в традиционен сос от репи или предпочиташ бульон от миди? — извика Господарят Ли, за да надвика ударите на брадвата.

— Знаеш ли — отговори кукловодът замислено, — мозъкът става най-добре, като се изпържи в кокосово мляко. Ако Вол успее да намери, разбира се.

— Фантастично! — възкликна Господарят Ли с възхищение. — Вол, провери дали има кокосови орехи. Знаеш ли защо нашият ерудиран приятел направи това предложение? Веднъж, много отдавна, както гласи легендата, великият владетел на Нам Виет бил намушкан с ножове от убийци и разбрал, че умира, така че откъснал главата си и я закачил на клоните на едно дърво, като последен дар на поданиците си. Главата се превърнала в кокосов орех и понеже когато всичко това се случило владетелят бил пиян, течността в кокосовите орехи ферментира по-лесно от всичко друго под слънцето.

Фрас! Хряс! Чат!

— Гхрхрхррр! — казах аз.

— Отново ще поискам безценния ти съвет, преди да съм развалил нещо — каза Господарят Ли. — Дали да не запазим езика цял, може би паниран в тесто от кокосово брашно, или предпочиташ да го нарежем на филийки и да го задушим в масло и чесън?

— Падам си по чесъна — отвърна Йен Ших. — По-добре да запазим кокосовото тесто за топките на копелето.

— Отлично! — възкликна Господарят Ли.

— Гхрхрхррр! — казах аз. Хряс! Чат! Хряс! Чат!

— Вол, би ли отделил костния мозък от тези?

— Гхрхрхррр! Гхрхрхррр! Гхрхрхррр! — отговорих аз.

— Добре, не се тревожи, аз ще го направя. Какво ще кажеш да изпечем пръстите на краката и ушите?

— Дали да не добавим и малко месо от гърдите? — попита Господарят Ли. Можем да го задушим на бавен огън с отвара от зелен фасул с червен пипер, а накрая да добавим много гъби.

— Звучи добре — каза Йен Ших. — Ще имаме време да направим и малко колбаси, нали?

— О, да, разбира се. Я сега да видим какво представлява карантията му.

— Гхрхрхррр! — казах аз.

— Вол, потърси малко горчица. Толкова е вкусна с колбаси! — извика Йен Ших. — Познавах един човек на име Менг Куан, който казваше, че веднъж купил горчица от Тан, занесъл я вкъщи и я забравил. Тя започнала да расте, развила гръден кош, глава, опашка и четири крака. Менг Куан се кълне, че го ухапала и побягнала. Повече не я видял.

— Какво е пил преди това?

— Предполагам, че разредител за боя. Като стана дума за това, дали не бихме могли малко да променим чертите на лицето му, но не напълно, и да сервираме на Великия страж панирано лице на интимен приятел?

— Гхрхрхррр! — казах аз.

Отидох с олюляване за горчица и кокосови орехи.

— Виждаш ли, Флакус — прошепнах аз. — Има времена, когато почтените хора трябва да се занимават с неща, които при нормални обстоятелства…

— Погледи само бъбреците и панкреаса! — Чудо! Ами черния дроб!

— Гхрхрхррр!

— Вол, ще ни трябват патладжан, домати, лук, зелени чушки, поне два сорта тиква!

Аз хвърлих кокалите в казана и ги сварих на бульон, след това ги счуках на сивкав прах, смесих ги с брашно и меласа и ги направих на малки топчета, които изхвърлих в защитния ров през прозореца, като наблюдавах как рибите ги ядат. Дрехите на Змията отидоха в огъня. Негорящите му вещи се бяха разтопили, така че никой не можеше да ги познае, след което също полетяха към водата, под акомпанимента на свински хълцания и оригания. От съществото не остана и следа — освен прекрасните блюда, които на угощението следващата вечер бяха сервирани на масата на Великия страж. Разбира се, аз и Йен Ших нямахме нужното социално положение, за да получим покана да присъстваме, но Господарят Ли и Ию Лан бяха почетни гости. Много ме успокояваше фактът, че тя не ядеше месо. Господарят Ли можеше да яде всичко, включително и „Дванадесетсъкровищен, петвкусен, меден еднорог“ — блюдото, което беше сервирано на Великия страж, като почетен специалитет. (Йен Ших и Господарят Ли бяха сварили бутовете на Змията с много листчета от хибискус и трябва да призная, че им придадоха много приятен розов оттенък.) Както казах, аз не присъствах, но чух отиващите си гости да разменят положителни отзиви. Сред тях бяха и двама много възторжени прелати.

— Имаше малко повече подправки, отколкото обичам, но все пак беше много вкусно — отбеляза Върховният жрец на Йен-мен, а конфуцианският му колега добави:

— Удивително сочни ястия.

— Гхрхрхррр! — казах аз.