Бари Хюгарт
Мостът на птиците (1)

1.
Село Ку Фу

Ще сключа ръце за молитва и ще се поклоня към четирите посоки на света.

Фамилното ми име е Лю, а собственото — Ю. Не би следвало обаче някой да ме бърка с почитаемия автор на „Класическото чаепитие“. Семейството ми е съвсем обикновено и тъй като съм десетият по ред син на баща си, а и съм физически силен, обикновено ме наричат Вол Номер Десет. Баща ми почина, когато бях на осем години. Година по-късно майка ми го последва в Жълтите подземни извори и оттогава заживях при чичо Нун и леля Хуа в село Ку Фу в долината Чо. Гордеем се с нашия край. До неотдавна се бяхме гордели много и с двама господа. Бяха такива забележителни човешки екземпляри, че хората идваха отдалеч, специално за да ги видят. Може би заради това ще е най-добре да започна описанието на живота в селото си с разказ за тях.

Когато Лихваря Фан решил да обедини силите си с Мърлявия Ма, започнал преговорите, като подарил на жена му малка риба, изрисувана върху къс евтина хартия. Тя приела прекрасния подарък и в отговор протегнала дясната си ръка, изобразявайки кръг с палеца и показалеца си. Тъкмо в този момент вратата се отворила и Мърлявия Ма нахълтал и се развикал: — Жено, ти ще ме разориш! И половин питка е достатъчно.

Този разказ може и да изглежда леко пресилен, но абатът на нашия манастир ми е казвал, че приказките имат по-яки плещи от фактите и могат да понесат по-голямо бреме от истина върху тях.

Умението на Фан да отгатва най-ниската цена, която човек би приел за вещ, донесена в заложната му къща, бе така безпогрешно, че ми се бе сторило свръхестествено. Абатьт обаче ми обясни, че Фан въобще не разчита на отгатването. Върху тезгяха си, разположен в предверието па магазина на Ма, винаги държал някакъв лъскав предмет, в който виждал отражението на очите на жертвата.

— Евтинджийска работа — казвал Фан, държейки донесената му вещ в ръце. — Не мога да ти дам повече от двеста.

През това време погледът му скришом се насочвал върху лъскавия предмет, и ако забелязвал, че зениците на жертвата се присвиват прекалено силно, продължавал.

— Всъщност изработката не е чак дотам лоша, макар и селска. Двеста и петдесет.

Зениците започвали да се разширяват, но не достатъчно бързо.

— В днешния ден се спомина клетата ми жена, та скръбта по нея замъглява разсъдъка ми — казвал Фан с треперещ глас и се просълзявал. — Триста и нито стотинка повече.

Не давал никакви пари, защото нашето стопанство е на разменни начала. Връчвал на жертвата платежно нареждане, след което тя се отправяла навътре в магазина на Ма. Там Ма поглеждал бележката, сякаш не вярвал на очите си, и крещял на Фан. — Негоднико! От твоето разточителство ще стигнем до просешка тояга. Кой ще се грижи за гладните ти деца, когато останем на улицата облечени в дрипи и с панички за подаяния?

След това най-добросъвестно давал на жертвата стоки с надценка от шестстотин на сто за посочения в нареждането размер.

Лихваря Фан бе вдовец с две деца. Хубава малка дъщеричка, която наричахме Сърничката и малко момченце с прякора Бълхата. Мърлявия Ма бе бездетен и когато жена му избяга с един търговец на рогозки, разходите по поддържане на домакинството му се съкратиха наполовина, а щастието му се удвои. Най-щастливото време за тандема на Ма и Фан бе сезонът на прибиране на коприната, защото бубеното семе можеше да се закупи само с пари, а в селото единствено те ги имаха. Мърлявия Ма купуваше семето и го раздаваше на отделните семейства срещу разписки, в които те се задължаваха да възстановят дължимото в коприна. Тъй като Лихваря Фан бе единственият квалифициран оценител на коприна в цялата околност, двамата обсебваха две трети от реколтата ни и я отнасяха в Пекин. Оттам се завръщаха с торби, издути от монети, които заравяха в градините си в безлунни нощи.

Абатът обичаше да казва, че за душевното здраве на едно село му е необходимо в него да живее човек, когото всичките му съселяни да ненавиждат. Небесата ни бяха благословили с цели двама.

Забележителните места в околността ни са нашето езеро и нашата стена. И двете са свързани със суеверията и митовете на древността. Когато преди години далечните ни прадеди пристигнали в долината Чо, огледали местността най-старателно. Искрено сме убедени, че в целия свят няма селище с по-добра планировка от Ку Фу. Прадедите ни го построили така, че да бъде на завет от Черната костенурка. Злонравно чудовище, на което посоката е северът, природната стихия е водата, а Резонът е зимата. Селото е открито към Червената птица на юга, чиято стихия е огънят, а сезонът е лятото. На източните хълмове живее Синият Дракон, на когото природният елемент е дървото, а сезонът — изпълнената с надежди пролет.

Те са по-силни от убежището на Белия тигър, западните хълмове, чийто елемент е металът, а сезонът — навяващата тъга есен.

Самата форма на селото е била предмет на продължително обмисляне. Смятало се, че построиш ли село във форма на риба, ако съседното има контурите на въдица, сам си просиш белята. Накрая избрали формата на еднорог, благонравно създание, уважаващо законите и лишено от природни врагове. Сетне обаче се оказало, че нещо не било съвсем добре изпипано. Един ден се чул странен шум, земята се надигнала, няколко къщи се срутили и в почвата се появила голяма пукнатина. Прадедите огледали селото от всички възможни посоки и открили грешката си едва след като един от тях се изкачил на най-високото дърво, растящо на източните хълмове. От недоглеждане били разположили така пет оризища, че те образували тялото и крилете на огромна гладна конска муха, кацнала на гърба на еднорога. При това положение, естествено, той нямало как да не хвърли къч. На оризищата била придадена незабавно формата на превръзка, след което село Ку Фу никога повече не било смущавано от земетресения.

Взели мерки наоколо им да няма прави пътища или реки, от които щастието да може лесно да избяга. Като допълнителна предпазна мярка издигнали насип в единия край на една тясна малка долчинка и отклонили към нея ручеите, стичащи се по хълмовете. По този начин се образувало малко езеро, чиято функция била да улавя и задържа добрите духове, които при други обстоятелства биха могли да се насочат към съседните селища. Прадедите ни не са били движени от никакви естетически съображения и красотата на езерото е била рожба единствено на тяхното суеверие. Тази красота, появила се чрез усилията им, още преди петстотин години, била почувствана от великия поет Су Ма Сян Джу, който я възпял в стихотворно писмо до свой приятел.

Водите са изпълнени с риби и костенурки

С множество живи създания

С диви гъски и лебеди, със сьомги и дропли

С жерави и зеленоглави патици

С гмуркачи и лопатарки

Всички те се тълпят около водата

И на повърхността и

Играят си с вятъра

Пърхат и се гмуркат във вълните

Разхождат се из затревените брегове

Кълват водорасли, водни кестени и лотоси.

И днес гледката не се е изменила. Освен това. Су Ма Сян Джу не е посетил езерото в сезона, когато наоколо му растат диви цветя и пъстри сърнички идват да пият вода, и след това изчезват като малки облачета.

Стената е още по-известна. Справедливо е да отбележа, че за произхода на Възглавницата на Дракона има най-различни предания. Ние обаче в Ку Фу смятаме нашата версия за единствено правилна.

Преди много векове един генерал получил заповед да изгради защитна стена, която да се свърже с Великата стена. Една нощ сънувал, че бил призван на Небесата, за да представи строителния план на Великия господар на нефрита. По-късно, когато го съдили за държавна измяна, описал много обстойно пътуването си дотам.

Сънувал, че се намирал във вътрешността на гигантски лотос, чиито листа бавно се разтворили, за да му сторят път, и се оказал пред изумрудените поля на Небесата, Небето било от сапфири, а пред нозете му започвала бисерна пътека. Една върба повдигнала един от клоните си и му посочила сякаш с пръст накъде да върви. Генералът тръгнал по пътеката и стигнал до Реката на цветята, чиито води се стичали на талази от Скалата на великото пробуждане. Наложниците на Владетеля на Небесата се къпели в Басейна на блажените ухания, смеели се, а от пръските се образувала дъга от розови листа. Били толкова красиви, че генералът с усилия се откъснал от тази гледка. Чувството за дълг обаче в крайна сметка надделяло и тон продължил пътя си. Следвайки пътеката, изкачил седем тераси. Листата на дърветата наоколо му били от скъпоценни камъни, които звънтяли мелодично от полъха на вятъра. Птици с прекрасна пъстра перушина възпявали с божествени гласове Петте добродетели и Великите учения. Сетне пътеката прекосила китни горички с плодни дръвчета, където Майката владетелка Ван отглеждала прасковите на безсмъртието. След последния завой генералът се оказал право пред двореца на Владетеля на Небесата.

Там го очаквали лакеи с разкошни одеяния, които го въвели в залата за аудиенции. След задължителните три поклона н девет реверанса му било дадено разрешение да се изправи и да се доближи до трона. Великият господар на нефрита бил седнал с ръце, сключени върху Императорската книга на етикета, положена върху скута му. На главата си имал плоска шапка, наподобяваща дъска, от която висели тринадесет реда бисери, наниза ни на червени конни. Върху черното му копринено наметало били изрисувани червени и жълти Дракони. Генералът се поклонил и почтително представил плана си за строителството на стената.

Зад трона било застанало Тян Коу, небесното куче, способно да прегризва цели планини със зъбите си. До него стоял Ер Лан, безспорно най-великият воин, които бил успял да отблъсне дори знаменитата Каменна маймуна (Маймуната олицетворява разума). Генералът останал с впечатлението, че тези двама телохранители го гледат кръвнишки и побързал да сведе очи. Тогава забелязал, че върху лявата част на облегалката на трона бил изписан знакът на предшественика на Владетеля, Небесния господар от първоизточника, а върху дясната страна, знака на предполагаемия му приемник. Небесния господар на нефритовата зора на златната врата. Генералът така бил изгубил чувството за време, че в един момент се замаял и почувствал болки в стомаха. Уплашил се, че ако не съумее ла се удържи и повърне, ще изпадне в немилост. Само миг след това обаче видял как нечия ръка протяга пред очите му собствения му проект, отново увит като свитък и спретнато вързан повторно. Взел го, паднал на колене и зачакал да чуе божествено одобрение или критика. Нищо подобно обаче не последвало. Великият господар на нефрита бил дал да се разбере, че аудиенцията е приключила, и генералът запълзял по обратния път, удряйки шумно главата си в пода. На изхода бил поет отново от слугите, които го извели извън замъка и го придружили още около две мили през ливадата. Сетне го хванали и го хвърлили във Великата звездна река.

Колкото и странно да изглежда, генералът впоследствие твърдял, че въобще не се бил уплашил. На Небесата бил настъпил дъждовният сезон и милиони сияйни звезди се плискали върху бурните вълни, издаващи шум, подобен на рева на милиард тигри. Въпреки това, генералът започнал да потъва съвсем спокойно. Потъвал все по-дълбоко и по-дълбоко, докато в един момент пробил дъното на реката, която със сияйния си блясък започнала да се отдалечава все по-бързо от него, а той се устремил към земята. Приземил се в леглото си точно в мига, когато неговият слуга влязъл, за да го събуди и да му поднесе закуската.

Едва след известно време успял да набере достатъчно смелост, за да разгъне отново свитъка. Тогава забелязал, че Владетелят на Небесата — а може би и някой друг — бил преместил стената с цели 122 мили на юг, в средата на долината Чо, където от нея не можело да има никаква полза.

Замислил се какво да прави. Било напълно немислимо да се опита да пренебрегне заповедта на Небесата, така че наредил на хората си да изградят защитна стена, която не била свързана с нищо и не водела за никъде. Поради тази причина генералът бил арестуван, изправен пред съд за държавна измяна и отведен пред китайския император. След като изложил обяснението си, обвинението в държавна измяна отпаднало. Все лак бил осъден на смърт с обвинение, че бил пиян по време на изпълнение на служебните си задължения. Тогава генералът в отчаянието си измислил най-симпатичното възможно оправдание, което съм чувал. Стената си била разположена много правилно, заявил твърдо генералът, обаче една нощ един Дракон се облегнал на нея и сетне заспал. Та именно тежестта на туловището на това чудовище била причина стената да заеме сегашното си нелепо положение.

Развеселените придворни, сред които генералът имал множество умни и безскрупулни приятели, веднага измислили названието „Възглавницата на Дракона“. Незабавно предприели действия да спасят кожата му и дали рушвет на любимия придворен ласкател на императора.

— О, Сине на Небесата! — започнал словото си ласкателят с писклив и стържещ глас. — Допитах се до триграмите и поради причини, известни единствено на Великия господар на нефрита, този странен отрязък от стена се смята за най-важното му укрепление. Толкова важно, че не може да бъде защищавано от обикновени смъртни, а само от духовете на десет хиляди войници, които трябва да бъдат зазидани живи в основите му.

Императорът бил човечен, доколкото може да бъде човечен един император, и помолил ласкателя да поумува отново, за да вили дали не е станала някаква грешка. След като прибрал още един рушвет, ласкателят предложил едно малко по-различно тълкувание.

— О, Сине на Небесата! Триграмите съвсем ясно сочат, че в основата трябва да се зазида „ван“. Знаеш обаче, че тази дума, освен дето означава „десет хиляди“, е и често срещано фамилно име. Решението според мен е повече от очевидно. Какво значи животът на един прост войник е сравнение с най-важната защитна стена на Китай.

На императора тази работа все още продължавала да не му харесва, но нямало как. Наредил на войниците си да заловят първия прост войник на име Ван. Според всички предания Ван се държал много достойно. На семейството му била отпусната пенсия, а на самия него обяснили, че Небесата са му сторили голяма чест. Дали му тръба, с която да свири тревога в случай, че Китай бъде заплашен. Сетне избили един отвор в основата на стената и Ван съвестно влязъл в нея. Отворът бил повторно зазидан, а на стената издигнали наблюдателна кула — Окото на Дракона — за да има откъде духът на Ван да охранява моста си.

Императорът бил толкова подтиснат от цялата история, че забранил в негово присъствие да се споменават стената и всичко свързано с нея. Това, естествено, съответствало напълно на замисъла на хитреците, подтикнали го към въпросното решение, така че техният приятел генералът сетне могъл да напише спокойно спомените си.

Близо век след това Възглавницата на Дракона била най-голямата забележителност в околността. До някое време я охранявал неголям брои войници, но тъй като единствената и реална функция била да служи за наблюдателница на един призрак, била занемарена и започнала да се руши. Хората също престанали да проявяват интерес към нея след като започнала да обрасва с бръшлян и да се напуква. Затова пък станала любимо убежище на децата. Цели няколко столетия децата от моето село си играели там, докато не се случило нещо, което прогонило от Възглавницата на Дракона даже и тях.

Един ден децата на село Ку Фу тъкмо започнали една от вечните си детски игри, родили се в началото на времето, когато детското им веселие внезапно било прекъснато. Откъм Окото на Дракона се разнесъл глас. Глас кух и някак си нематериален — едно от момчетата впоследствие казало, че се чувал сякаш през бамбукова тръба, дълга двеста мили. Думите, които изрекъл, били толкова странни, че всички деца ги запомнили наизуст, макар и да си плюли на петите веднага след като ги чули.

Дали е било възможно клетият Ван, най-важният часовой, застанал на най-важната наблюдателница, да е решил да изпрати послание до Китай чрез децата на скромното селище Ку Фу? Ако е било така, то посланието му било много странно, тъй като столетия след това учени и мъдреци напразно се опитвали да открият някакъв смисъл в него.

Ако любезните ми читатели желаят да си сторят труда да го разгадаят, пожелавам им успех в това начинание.

Нефритова табла

Шест, осем с гребла

Горещ огън нажежен

Нощ, светла като ден

Студен огън от блато

Първо сребро, сетне злато.