Клифърд Саймък
Върколак (35)

Глава 35

Земята остана назад. Слънцето се отдалечаваше, но все още си оставаше Слънцето, а не някоя друга звезда. Корабът летеше в дългия тунел от гравитационни вектори, който скоро щеше да увеличи скоростта му дотолкова, че щеше да му се струва, че звездите започват да изменят формата и цвета си. И тогава корабът щеше да започне бавното си прехвърляне в онази друга вселена, която съществуваше отвъд скоростта на светлината.

Блейк седеше на мястото на пилота и гледаше през заоблената прозрачност, която разкриваше пред него космосът. Тук беше толкова тихо, толкова тихо и мирно със спокойствието на пустотата, която изпълваше пространството между звездите. Скоро трябваше да стане и да обиколи кораба, за да се успокои, че всичко е наред, макар да знаеше, че ще е така. С такъв кораб не можеше да се случи нищо лошо.

„Връщаме се у дома — тихо каза Търсача в ума на Блейк. — Отново у дома.“

„Но не за дълго — рече му Блейк. — Само за толкова, колкото да съберем данните, които пропуснахме по-рано — които нямаше време да събереш. После продължаваме натам, откъдето сетивата ти ще могат да стигнат до други звезди.“

„И ще продължаваме все напред — помисли си той — ще пътуваме вечно, за да жънем плодовете на други звезди, и ще обработваме данните, събрани от тях чрез биологичния компютър ума на Мислителя. Ще търсим, вечно ще търсим загатвания и отговори, които да впишат модела на Вселената в разбираема рамка. Много неща, които все още никой не подозира.“

„Търсача греши — каза Мислителя. — Ние нямаме дом. Ние не можем да имаме дом. Променливия разбра това. След време ще осъзнаем, че не се нуждаем от дом.“

„Корабът ще бъде наш дом“ — рече Блейк.

„Не корабът — възрази Мислителя. — Щом настояваш за дом, нека бъде Вселената. Целият космос е наш дом. Цялата Вселена.“

Това по същество беше същото, което се беше опитал да му каже умът на Тиодор Робъртс, че Земята е точка в пространството. Както, разбира се, и всички други планети, всички други звезди, — само точки от материя и енергия, концентрирана някъде, с пустота помежду им. Разумът, беше казал Робъртс, е единственото, което има значение. Не животът, материята или енергията, а разумът. Без разума цялата тази пръсната материя, цялата пламтяща енергия, цялата пустота не беше от значение, защото нямаше никакъв смисъл. Макар че, помисли си Блейк, би било добре да има пристан някъде из цялата тази пустота, да може да посочи, дори само наум, някоя конкретна точица от енергия и да каже — „Това е моят дом“. Да има място, с което да се свързва, да притежава някаква отправна точка.

Седеше и гледаше космоса, спомняйки си отново за онзи миг в параклиса, когато за първи път беше изпитал чувството, че няма дом — че никога не би могъл да принадлежи към нещо, нито на Земята, нито където и да било другаде, че макар и от Земята, никога не би могъл да е от Земята, че макар и човек по форма, никога не би могъл да бъде човек. Но онзи миг, осъзна той, му бе показал също, че колкото и бездомен да е, не е сам и не би могъл да е сам. Че има другите двама и нещо много повече. Че има Вселената и всички идеи, всички фантазии, целия интелектуален кипеж, надигал се някога в нея.

Земята би могла да бъде негов дом и той имаше право да го очаква от нея. Точка в пространството. Да, Земята бе мъничка точка в пространството. Но колкото и мъничка да беше, човек имаше нужда от такава точка като сигнал за завръщане, като пристанищен фар. Вселената не бе достатъчна, защото беше прекалено голяма. Като човек от Земята той представляваше нещо, притежаваше самоличност, но човекът на Вселената бе загубен сред звездите. Чу тихи стъпки, скочи и се обърна. На вратата стоеше Илейн Хортън. Той понечи да пристъпи, но спря и замръзна.

— Не! — извика Блейк. — Не! Ти не знаеш какво правиш!

Пътник без билет! Един смъртен на безсмъртен кораб. А тя беше отказала да разговаря с него, беше…

— Напротив — възрази тя. — Знам какво правя. Аз съм там, където е мястото ми.

— Андроид — горчиво каза той. — Изкуствен човек. Пратен да ме направи щастлив. Докато истинската Илейн…

— Андрю — прекъсна го тя. — Аз съм истинската Илейн.

Той понечи да вдигне ръце, да направи някакъв жест и тя внезапно се оказа в ръцете му, а той я прегръщаше, силно, тялото го болеше от щастие, че тя е тук, че има още един човек, най-желания човек.

— Но ти не можеш! — извика той. — Не можеш. Не разбираш какво става. Аз не съм човек. Невинаги изглеждам така. Превръщам се в други неща.

Тя вдигна глава, погледна го и каза:

— Знам — каза Илейн. — Ти не разбираш. Аз съм другият — другият от двама ни.

— Имало е още един мъж — малко глупаво рече той.

— Имало е… — Не мъж. Жена. Другият е жена. Аз съм другият.

— Но Хортън? Нали си дъщеря на Хортън? Тя поклати глава.

— Имало е Илейн Хортън, но тя е умряла. Самоубила се е. Поради някаква жалка причина. А това щяло да унищожи кариерата на сенатора.

— Значи ти…

— Точно така. Не че знаех нещо за това. Когато сенаторът се заел да изрови, фактите за стария проект „Върколак“, разбрал за мен. Видял ме и останал поразен от приликата ми с дъщеря му. Разбира се, тогава жизнените ми функции били преустановени от дълги години. Ние сме били много непослушни, Андрю. Не сме се оказали такива, каквито са ни замислили.

— Знам — отвърна той. — Знам. В момента дори се радвам, че е така. Значи през цялото време си знаела…

— Разбрах съвсем скоро — прекъсна го тя. — Разбираш ли, сенаторът притиснал Администрацията, те много искали да запазят проекта в тайна. Така че, когато отишъл при тях, обезумял от мъка от смъртта на дъщеря си, полудял от мисълта, че е унищожен, те ме дали на него. Аз си мислех, че съм негова дъщеря. Обичах го като свой баща. Мозъкът ми е бил промит, както са сторили и с теб, за да ме накарат да мисля, че съм негова дъщеря.

— Сигурно му е било много тежко. Да скрие смъртта на дъщеря си и после да те вземе…

— Той е човек, който е в състояние да се справи с всичко — каза Илейн. — Прекрасен човек и прекрасен баща — но е безпощаден, когато става дума за политика.

— Ти го обичаш.

Тя кимна.

— Така е, Андрю. В много отношения той все още ми е баща. Никой не може да си представи какво му е струвало да ми каже.

— Ами на теб? — попита Блейк. — На теб също ти е струвало много, нали?

— Не разбираш ли? — каза тя. — Не можех да остана. Щом разбрах, просто не можех да остана. Щях да бъда урод, точно като теб. И щях да живея вечно. А когато сенаторът умреше, какво щеше да остане за мен?

Той кимна. Мислеше си за двама души, за двама човеци, които бяха взели това решение.

— Освен това — продължи Илейн, — моето място беше при теб. Струва ми се, че го разбрах от самото начало — от мига, в който ти се появи цял измокрен и замръзнал в старата ни каменна къща.

— Сенаторът ми каза…

— Че не искам да те виждам, че не искам да разговарям с теб.

— Но защо? — попита той. — Защо?

— Опитваха се да ме уплашат — отвърна тя. — Страхуваха се, че няма да тръгнеш, че ще се опиташ да останеш на Земята. Искаха да си мислиш, че на Земята не е останало нищо за теб. Сенаторът, умът на Тиодор Робъртс и всички останали. Защото ние трябваше да заминем, разбираш ли? Ние сме оръдия на Земята, дарът на Земята за Вселената. Ако някога разумните същества във Вселената разберат какво става, какво се е случило, какво ще се случи, каква е крайната цел, ние можем да помогнем в постигането и.

— Значи ние сме от Земята? Значи Земята все още ни…

— Разбира се — отвърна тя. — Сега, когато знае за нас, земята се гордее с нас.

Той я прегърна и разбра, че Земята най-после е и завинаги ще да бъде негов дом. Че където и да отидат, човечеството ще е с тях. Защото те бяха негово продължение, бяха ръката и умът на човечеството, протегнали се към тайните на вечността.