Клифърд Саймък
Върколак (13)

Глава 13

Първо бе самият себе си, човек — изкуствен човек, андроид, създаден в лаборатория, с отворената завършеност, принципа на върколака, биологичната и интелектуална гъвкавост, които го оформяха като такъв, какъвто беше.

Човек. Човек във всичко освен по вид. И то по-добър човек, отколкото изобщо можеше да е обикновеното човешко същество. Имунизиран срещу болести, самолекуващ се и самопоправящ се. Със същия интелект, чувства и физиологични процеси като всеки друг човек. Но също и оръдие, инструмент — човек, предназначен да върши определена работа. Инфилтратор на извънземни форми. И толкова уравновесен психически, че можеше да придобива извънземна форма или да приема извънземен интелект и чувства, без да насилва мозъка си, което би разкъсало обикновените хора на парченца.

После бе Мислителят (как иначе можеше да се нарече?) — безформена маса от плът, която можеше да приема, каквато форма си пожелае, но която по отдавнашно споразумение предпочиташе пирамидалното тяло като оптимално за функционирането си. Обитател на нецивилизована блатиста планета — първобитно място, върху което едно новородено слънце изливаше убийствената си светлина и енергия. Чудовищни форми пълзяха, плуваха и се тътреха из блатата, но мислителите не се страхуваха от тях, нито пък трябваше да се страхуват. Извличайки храната си от непреодолимата буря от енергия, която брулеше планетата, те имаха своя собствена уникална защита, обвивка от пресичащи се енергийни линии, която ги отделяше от опустошителния им свят. Те не мислеха за живота или смъртта, а само за съществуванието — защото нямаха спомен за раждане, нито пък случай, в който някой от тях да беше умрял. При определени обстоятелства жестоките физически сили можеха да ги разкъсат, да разчленят плътта им, но от всяко парченце плът, натъпкано с генетична памет за цялото създание, можеше да израсне ново същество. Не че някога се беше случвало, но знанието, че би могло да се случи и за последствията от това, бе част от основната умствена информация, с която бе надарен всеки мислител.

Променливия и Мислителя. Променливия се беше превърнал в Мислител чрез хитрините, плановете и ловките методи на онова друго племе мислители на много светлинни години разстояние, един изкуствен човек се бе превърнал в друго създание с всички негови мисли и спомени, с всички негови възгледи и мотиви, с всички негови физиологически и психологически особености. На практика се беше превърнал в другото създание, но в него бе останало достатъчно от човека, за да се отврати и отдръпне от ужасната и тържествена огромност на нещото, което беше станал, спасен единствено от мисловната броня, вградена в него на онази толкова далечна планета, чието слънце вече не можеше да се види.

Бе се отдръпнал, но съвсем леко — само в тайните ъгълчета на мозъчното вещество, което представляваше извънземното създание. Защото той беше създанието и човешката му част бе потънала дълбоко в гънките на масивната плът и мистичния ум, от които се състоеше създанието от блатата. Но с течение на времето човешкият ум постепенно изплува, за да заеме законното си място, ужасът отслабна и накрая беше забравен, и той се научи да живее в това ново тяло на този различен свят, възхитен, развълнуван и изпълнен с почуда от това ново преживяване на два разума, съществуващи един до друг, без нито един от тях да претендира за надмощие, без да се бори за господство, защото и двата принадлежаха на същество, което вече не бе нито само човек, нито само създанието от блатата, а двете, слети в едно.

Слънцето жареше и тялото всмукваше енергията, — а блатото преливаше от красота, защото беше домът на създанието. Тук имаше нови форми на живот, които да изследва и анализира, на които да се удивлява и възхищава — нови форми на живот, нов свят и една сляла се гледна точка на извънземния и човешкия разум.

Имаше любимо Място за мислене и Любима мисъл, и понякога (не много често) смътно общуване с други сродни създания, мъгляво протягане на умове, които се докосваха за кратко като с ръка в мрака и после се отдръпваха. Защото макар и общуването да беше възможно, от него почти нямаше нужда — всеки от мислителите беше достатъчен сам на себе си.

Времето нямаше значение, нито пък пространството, освен като обект на Мисълта. Защото Мисълта бе всичко — тя беше основание за съществуванието, тя бе цел и смисъл на живота и нямаше никакъв край, дори не можеше да завърши сама себе си, защото беше безкрайна. Тя продължаваше постоянно, подхранваше сама себе си и никой не вярваше, нито се надяваше, че някога може да свърши.

Но сега времето се превърна във фактор, защото в човешкия ум бе вграден срок, когато трябваше да се върне, и щом го стори, Мислителя отново се превърна в човек. Събраните от него данни бяха записани и корабът пак се издигна в космоса, за да продължи напред.

После стигнаха на друга планета и имаше друго създание. Променливия се превърна в другото създание, както се беше превърнал в Мислителя — и тръгна по планетата, в тялото на създанието, в което се бе превърнал. Планетата беше студена и суха, както първата бе гореща и влажна, слабото слънце беше далеч и звездите блещукаха като назъбени твърди диаманти в безоблачното небе, а земята бе покрита с прах от бял сняг и пясък, който силните пронизващи ветрове разнасяха на дюни. Сега човешкият ум обитаваше тялото на търсач, който с езическа радост тичаше заедно с глутница търсачи из студените равнини и по скалистите хребети под диамантените звезди и луните в търсене на онези свети места, където по отколешна традиция общуваха със звездите. Но само по отколешна традиция, защото по всяко време и на всяко място можеха да уловят образите, несъзнателно излъчвани от многобройните култури, обитаващи други слънчеви системи.

Те не разбираха образите, нито пък се опитваха или искаха да ги разберат просто ги улавяха и ги пазеха заради естетичната стойност, която можеха да извлекат от тях. Като човек, който се скита из художествена галерия и спира да разгледа някоя картина, която съдържа и колорита и композицията си беззвучна истина — истина, която не може да се изрече с думи, но и няма нужда да бъде изричана с думи.

Човешки разум в тялото на търсач, но и още един разум; разум, който изпълзяваше на повърхността и не би трябвало да е там, който трябваше да е изчезнал още, когато изкуственият човек беше сменил тялото, обитавано от онзи разум.

Изкусните земни хора не го бяха планирали така, не бяха и сънували, че ще стане така, бяха смятали, че извънземният разум и тяло ще изчезнат и няма да се появят отново, че създаденият от тях изкуствен човек може да бъде изтрит като плоча и после да се превърне в нещо друго. Но това не да стана. Паметта и образецът не изчезнаха, не можаха да бъдат изтрити. Те останаха. И ту потъваха дълбоко в съзнанието на възвърналия човешката си форма андроид, ту отново изпълзяваха на повърхността. Така че из равнините с навявания пясък тичаха не две, а три създания, обитаващи тялото на Търсача. И докато Търсача улавяше образите от звездите, Мислителя поглъщаше данните и ги оценяваше, а после задаваше въпроси и търсеше отговорите. Сякаш две части на компютър, работили досега поотделно: едната памет, в която се съхраняваха програмните данни, и другата — онзи елемент от системата, който извършваше анализите — най-после бяха събрани заедно и бяха заработили. Образите вече нямаха само естетическа стойност, значението им стана по-дълбоко и по-голямо — отделни късчета, събрани от всички части на Вселената и разхвърляни върху масата в очакване да бъдат подредени, да оформят някаква цялост, многобройни мънички, разпокъсани ключове към онова, което можеше да се окаже един общ универсален план.

Трите разума трепереха, балансирайки на ръба на бездната на вечността. Потресени, отначало неспособни да осъзнаят значението на възможността да притежават всички отговори на всички въпроси, които някога можеха да бъдат зададени, да обхванат тайните на звездите, които най-после щяха да им дадат уравненията на познанието, позволяващо на човек да напише едно-единствено изречение и да каже:

„Това е вселената“.

Но часовникът в един от умовете настойчиво иззвъня и дойде време човекът отново да се върне на кораба. Нямаше как да не се подчини. Обратно на кораба, за да изпразни ума на изкуствения човек, и после щеше да е време корабът отново да се издигне в небето и да се насочи към други звезди. Да лети от звезда на звезда, отново и отново да праща изкуствения човек в телата на разумните същества, които може би щяха да открият на други планети, и така да събира информация от първа ръка, която някой ден да позволи на човека да се справи с тези разумни същества за благото на човека.

Но когато Променливия се върна на кораба, нещо не беше както трябва. Нещо се бе случило.

Микросекундно предупреждение, че нещо не е наред, и после нищо — нищо до днес. Полубудно състояние, в което обаче буден беше само един, буден и много озадачен. Но сега най-после и тримата бяха отново заедно, кръвни братя по разум.

„Променливи, те се страхуваха от нас. Откриха какво сме.“

„Да, Търсачо. Или може би само си мислеха така. Та те нямаше откъде да го разберат. Можеха само да предполагат. Трептене на датчика. Изтичане на енергия…“ „Но те не чакаха — каза Търсача. — Не рискуваха. Разбраха, че нещо не е наред и после…“

„Такива са хората“ — каза му Променливия.

„Променливи, ти си човек.“

„Не знам, Мислителю. Ти ми кажи какъв съм.“

От другия край на коридора се разнесоха тичащи стъпки и един глас силно извика:

— Влязъл е ей там. Кати каза, че го видяла да влиза там.

Стъпките направиха отчаян завой и в стаята нахлуха специализанти в бели престилки.

— Господине — извика един от тях, — видяхте ли вълк?

— Не — отвърна Блейк, — не съм виждал никакъв вълк.

— Става нещо адски странно — каза друг специализант. — Кати няма да ни лъже. Видяла е нещо. Дяволски я е уплашило…

Първият специализант заплашително пристъпи напред.

— Господине, да не се майтапите? Ако това е някаква шега…

Дива паника нахлу в другите умове, истински порой от паника — паниката на разуми, сблъскали се със заплашителни чуждопланетяни в чуждопланетна обстановка. Неувереност, неразбиране, липса на основа за преценка на ситуацията…

— Не! — извика Блейк. — Не! Чакайте…

Но беше твърде късно. Промяната вече бе започнала, умът на Търсача вземаше надмощие и щом това стана, щом процесът на промяна беше задействан, нямаше как да го спре.

„Глупаци! — извика в ума си Блейк. — Глупаци! Глупаци!“

Специализантите ужасени заотстъпваха към вратата.

Срещу тях настръхнал стоеше Търсача, сребристосивата му козина лъщеше на светлината на лампата, която висеше от тавана. Създанието беше приклекнало, готово за скок, а устните му се бяха вдигнали, за да оголят блестящите остри зъби.