Клифърд Саймък
Върколак (34)

Глава 34

В стаята вече бяха започнали да пропълзяват сенки, а Блейк все още седеше неподвижен на кушетката и мислите му уморено продължаваха да се въртят около безпощадния факт.

Тя не искаше да го види, нито да разговаря с него — а именно споменът за лицето и го беше накарал най-после да изплува от мрака и тишината. Ако онова, което му каза сенаторът, бе вярно, всички усилия и копнежи бяха напразни. Спокойно можеше да си остане там, където си беше, докато Мислителя не завършеше размишленията и изчисленията си, да остане там и да се изцели.

Но дали сенаторът казваше истината? Дали не скриваше огорчението си от ролята, която Блейк беше изиграл в отхвърлянето на биоинженерния проект? Дали по този начин не му връщаше, поне отчасти, за разочарованието, което бе преживял?

Това не изглеждаше много вероятно, защото сенаторът естествено разбираше достатъчно от политика, за да съзнава, че работата с биоинженерството в най-добрия случай е рискован залог. А и във всичко това имаше нещо странно. Отначало Хортън се беше държал любезно и не обърна внимание на споменаването на референдума, после внезапно стана рязък и студен. Почти сякаш играеше добре обмислена предварително роля, макар че такова нещо просто нямаше никакъв смисъл.

„Приемаш го отлично — каза Мислителя. — Не си скубеш косите, не скърцаш със зъби, не стенеш.“

„О, я млъквай! — изръмжа Търсача. — Остави човека на мира.“

„Исках само да му направя комплимент — възрази Мислителя — и да му предложа морална подкрепа. Той се справя с това на високо церебрално равнище без емоционални изблици. Това е единственият начин за решаването на такъв проблем.“ Мислителя изпусна мислена въздишка. „Макар да признавам — каза той, — че не мога да вникна в значението на този проблем.“

„Не му обръщай внимание — каза Търсача на Блейк. — Каквото и решение да вземеш, аз ще го приема. Изобщо няма да възразя, ако искаш да останеш за известно време на тази планета. Ще се справим с положението.“

„О, естествено — рече Мислителя. — Няма никакъв проблем. Какво е един човешки живот? Ти не би искал да останеш тук повече от един човешки живот, нали?“

— Господине — попита Стаята, — да запаля ли светлините?

— Не — отвърна Блейк. — Не още.

— Но вече става тъмно.

— Тъмнината не ми пречи — каза Блейк.

— А ще желаете ли да вечеряте?

— В момента не, благодаря.

— Кухнята може да приготви всичко, каквото пожелаете.

— По-късно — отвърна Блейк. — Още не съм гладен.

Бяха казали, че няма да възразят, ако поиска да остане на Земята, ако реши да опита да стане човек, но какъв смисъл имаше това?

„Би могъл да опиташ — рече Търсача. — Женската може да промени мнението си.“

„Не смятам, че ще го направи“ — отвърна Блейк.

И това, разбира се, беше най-лошо от всичко — това, че можеше да разбере защо тя няма да промени решението си, защо няма да иска да има нищо общо със същество като него.

Но въпросът не бе само в Илейн, макар че тя беше в основата му. Проблемът бе и в скъсването на последната връзка с онези хора, за родство, с които можеше да претендира, в копнежа за дома, който никога не беше имал, но, за който човешкото в него крещеше, че трябва да е негов, в това, че трябваше да се откаже от рожденото си право преди да има възможност да претендира за него. Това беше — домът, рожденото право и родството бяха още по-ценни за него, защото дълбоко в сърцето си знаеше, че не може да ги притежава. Разнесе се тих звън.

— Телефонът, господине — рече Стаята.

Той се плъзна по кушетката и застана пред апарата. Протегна ръка и натисна копчето. Екранът премигна и продължи да мига, но не се появи образ.

— Този разговор — разнесе се гласът на телефонистката — трябва да бъде проведен без визуална връзка. Имате право да откажете да го приемете.

— Не — отвърна Блейк. — Продължавайте. За мен няма значение.

Един глас, стегнат и леден, произнасящ безизразни думи, без намек за никакви чувства, каза:

— Тук е умът на Тиодор Робъртс. Вие ли сте Андрю Блейк?

— Да — отвърна Блейк. — Как сте, Робъртс?

— Добре съм. Как иначе бих могъл да бъда?

— Съжалявам. Забравих. Не се сетих.

— Вие не се свързахте с мен, затова го правя аз. Смятам, че трябва да поговорим. Разбрах, че скоро ще заминавате.

— Корабът е почти готов — рече Блейк.

— Отивате, за да разберете, нали?

— Точно така — каза Блейк.

— И тримата ли?

— И тримата.

— Често съм си мислил за това — каза умът на Тиодор Робъртс, — откакто научих за положението. Разбира се, ще дойде ден, когато няма да сте трима, а само един.

— И аз съм си мислил за това — рече Блейк. — Дотогава ще мине много, много време.

— За вас времето няма значение — каза умът на Тиодор Робъртс. — За никого от вас. Имате безсмъртно тяло, което може да загине само от насилствена смърт. Аз нямам тяло и затова не се поддавам на насилие. Единственото, което може да ме убие, е повреда в техниката, която поддържа ума ми. Земята също няма значение. Струва ми се, че е важно да осъзнаете този факт. Земята е само една точка в пространството — мъничка точка в пространството, която е съвсем маловажна. Като се замислите, има съвсем малко неща, които наистина са от значение. Като прехвърлите всичко, единственото, което наистина е важно, е разумът. Ако търсите общ знаменател във Вселената, търсете разум.

— А човешката раса? — попита Блейк. — Човечността? И това ли няма значение?

— Човешката раса — отвърна прецизният леден глас — е отломка от разум, но не като човешко същество не като каквото и да било същество.

— Но разумът… — започна Блейк и замълча.

Беше безполезно да се опитва да изложи друга гледна точка пред това нещо, с което разговаряше — не човек, а безплътен ум, предубеден от средата си така, както би било предубедено съществото от плът и кръв в своята.

Загубен за физическия свят, спомнящ си го навярно съвсем смътно, както възрастният човек може да помни времето, когато е бил бебе, умът на Тиодор Робърт, съществуваше в свят, който имаше само едно измерение. Малък свят с гъвкави параметри, но, в който не се случваше нищо, освен като интелектуално упражнение.

— Сигурно ми казвате това, защото… — почна Блейк.

— Казвам ви го — прекъсна го Тиодор Робъртс, — защото знам, че сигурно сте полагали болезнени усилия и сте ужасно озадачен. И тъй като сте част от мен…

— Не съм част от вас — възрази Блейк. — Преди два века сте ми дали ум. Този ум се промени. Той вече не е вашият.

— Мислех си… — започна Тиодор. Робъртс.

— Знам. Много любезно от ваша страна. Но няма никаква полза. Стоя здраво на двата си крака. Трябва. Нямам друг избор. Прекалено много хора имат пръст в мен и аз не мога да се разкъсам на части, за да дам всекиму дължимото — нито на вас, нито на биолозите, които са ме проектирали, нито на лаборантите, които са изградили костите, плътта и нервите ми. Съжалявам. Не би трябвало да ви казвам това. Надявам се, че не съм ви ядосал.

— Не сте — отвърна умът на Тиодор Робъртс. — Дори се чувствам удовлетворен. Вече не трябва да се тревожа, не трябва да се чудя дали пристрастията и предразсъдъците ми не ви пречат. Но аз си позволих да бърборя прекалено много. Исках да ви кажа нещо, нещо, което смятам, че би трябвало да знаете. Имаше, още един като вас. Друг изкуствен човек, пратен с друг кораб…

— Да, знам — рече Блейк. — Често съм се чудил — какво знаете за него?

— Той се върна — отвърна умът на Тиодор Робъртс. — Върна се на Земята. Също като вас…

— Искате да кажете с преустановени жизнени функции?

— Да. Но този път корабът се върна. Няколко години, след като излетя. Екипажът беше уплашен от онова, което се бе случило, и…

— Значи аз не съм ви изненадал много?

— Не. Склонен съм да мисля, че не сте. Никой не ви свързва с онова, което се е случило толкова отдавна. Малцина в Администрацията знаят за това. Съвсем малко преди да избягате от болницата; след анкетата по биоинженерството, всички започнаха да се чудят дали не е възможно вие да сте другият. Но вие изчезнахте преди да може да се направи нещо по въпроса.

— А другият? Все още ли е на Земята? В Администрацията ли е?

— Не мисля — отвърна умът на Тиодор Робъртс. — Всъщност не знам. Той изчезна. Толкова ми е известно…

— Изчезнал? Искате да кажете, че са го унищожили!

— Не знам.

— По дяволите, трябва да знаете! — изкрещя Блейк. — Кажете ми! Ще отида и ще ги разкъсам на парчета. Ще го открия…

— Безполезно е — каза Тиодор Робъртс. — Той не е там. Вече не.

— А кога? Преди колко време?

— Преди години. Доста преди да ви върнат от космоса.

— Вижте, откъде знаете? Кой ви каза?

— Тук сме хиляди — отвърна Тиодор Робъртс. — Каквото знае един, е достъпно на всички. Не пропускаме почти нищо.

Блейк усети, че го обгръща смразяващият дъх на безплодността. Другият човек беше изчезнал. Казваше го Тиодор Робъртс, а той несъмнено би трябвало да знае. Но къде? Мъртъв ли беше? Скрит някъде? Отново пратен в космоса?

Единственият човек, единственото друго същество във Вселената, към което би могъл да изпитва тясна близост — а сега този човек го нямаше.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм — каза Тиодор Робъртс и след кратко мълчание попита: — В космоса ли се връщате? Решихте ли вече?

— Да — отвърна Блейк. — Да. Струва ми се, че трябва. Тук на Земята няма нищо!

И той знаеше, че тук на Земята наистина няма нищо. Ако другият бе изчезнал, на Земята не беше останало нищо. Илейн Хортън отказваше да разговаря с него, баща и, толкова приятелски настроен преди, се бе държал официално и хладно, когато се сбогуваха, а Тиодор Робъртс беше леден глас, говорещ от пустотата на едноизмерния свят.

— Когато се върнете — каза Тиодор Робъртс, — аз все още ще съм тук. Обадете ми се, моля ви. Нали ще се свържете с мен?

„Ако се върна — помисли си Блейк. — Ако все още сте тук. Ако тук изобщо има някой. Ако Земята заслужава да се върна.“

— Да — отвърна той. — Да, разбира се. Ще ви се обадя. Протегна ръка и натисна копчето, за да прекъсне връзката.

И остана седнал неподвижно в мрака и тишината, чувствайки как Земята се отдръпва от него, как изтича навън в разширяващ се кръг, който го оставяше съвсем сам.