Клифърд Саймък
Върколак (9)

Глава 9

Доктор Майкъл Даниълс го чакаше и щом видя Блейк, попита:

— Как се чувствате тази сутрин?

Блейк мрачно се усмихна.

— Не чак толкова зле, след като прегледах онова, което ми дадохте вчера. Да са останали още някакви тестове?

— Като че ли изчерпахме всички възможни — призна Даниълс. — Има още един-два, ако…

— Не, благодаря.

Даниълс посочи стола.

— Разполагайте се. Трябва да си поговорим за някои неща.

Блейк седна. Даниълс придърпа пред себе си дебела папка и я отвори.

— Струва ми се — каза Блейк, — че се опитахте да разберете какво може да се е случило в космоса — искам да кажа, какво може да се е случило с мен. Постигнахте ли някакви резултати?

Даниълс поклати глава.

— Никакви. Прегледахме списъците на пътниците и екипажите на изчезналите кораби. Тоест прегледа ги Космическата администрация. Интересуват се от случая, колкото и аз, навярно дори повече.

— Списъците на пътниците не биха ви казали много — рече Блейк. — Аз бих фигурирал в тях само като име и ние не знаем…

— Вярно е — прекъсна го Даниълс, — но има също и отпечатъци от пръстите и гласа. А вас ви нямаше там.

— Някак си съм излязъл в космоса…

— Да, знаем това. Освен това някой ви е замразил. Някой си е направил труда да ви замрази. Ако можехме да открием защо го е сторил, щяхме да разберем много повече. Но, разбира се, когато изчезне корабът, заедно с него изчезват и документите.

— Аз също размишлявах над въпроса — каза Блейк. — Ние през цялото време приемаме, че съм бил замразен, за да бъде спасен животът ми. Което означава, че това е било направено преди да се случи онова, което се е случило с кораба. Откъде някой е знаел какво ще стане? О, предполагам, че има ситуации, в които това е възможно. Но замисляли ли сте се някога, че може да съм бил замразен и изхвърлен от кораба, защото не са искали да съм на борда му, защото съм направил нещо или са се страхували от мен, или нещо подобно?

— Не — призна Даниълс, — никога не съм се замислял за това. Идвало ми е наум обаче, че може да не сте били единственият замразен и капсулиран, че това може да е било направено и с други и че те все още са там. Просто се е случило така, че са намерили вас. При достатъчно време може да има начин за спасяването на живота на няколко души — и подозирам, че ще се окажат достатъчно важни.

— Да се върнем на онази работа с изхвърлянето ми от кораба. Ако съм бил такава гадина, че наистина се е наложило да го направят, защо са използвали толкова сложен начин да се опитат да спасят живота ми?

Даниълс поклати глава.

— Нямам ни най-малка представа. Единственото, което правим, е да боравим с догадки. Може да се наложи да се примирите с възможността никога да не разберете. Надявах се, че ще успеете да изровите някакъв спомен от миналото си, но досега не успяхте да го направите. Съществува доста голяма вероятност никога да не успеете. След известно време можем да прибегнем до психиатрично лечение, което може да ви помогне. Но съвсем честно ще ви призная, че може и да не стане нищо.

— Предлагате ми да се откажа ли?

— Не. Просто се опитвам да ви кажа истината. Ще продължим да се опитваме, докато вие искате да го правите. Но си мислех, че сме длъжни да ви съобщим, че има вероятност никога да не стигнем до отговора.

— Това е достатъчно справедливо — каза Блейк.

— Как мина ходенето ви на риба онзи ден? — попита Даниълс.

— Добре — отвърна Блейк. — Хванах шест пъстърви и прекарах приятен ден. Подозирам, че съм искал точно това.

— Някакви халюцинации?

— Да — отвърна Блейк. — Имах халюцинации. Не ви разказах за това. Просто го отлагах. Реших да ви го разкажа тази сутрин. Какво е една халюцинация повече или по-малко? Когато отидох на риба, срещнах Брауни.

— Аха — рече Даниълс.

— Не чухте ли какво казах? Срещнах Брауни. Разговарях с него. Той изяде по-голямата част от обяда ми. Знаете какво имам предвид. Едно от онези малки приятелчета, които се срещат в детските приказки. С големи заострени уши и висока островърха шапка. Само че този нямаше шапка. И имаше лице на гризач.

— Имали сте късмет. Малцина хора са виждали някой брауни. А още по-малко са разговаряли с тях.

— Искате да кажете, че има такива неща!

— Ами да, разбира се, че има. Преселници от звездите Куунскин. Не са много. Докарали са ги на Земята… хм, струва ми се преди сто, сто и петдесет години. С един от изследователските кораби. Идеята е била брауните да останат тук за кратко — нещо като културен обмен, доколкото знам — а после да се върнат вкъщи. Но на тях им харесало тук и официално поискали разрешение да останат. След това се пръснали и постепенно изчезнали. Поели към горите. Там си намерили къде да живеят — в дупки, пещери, кухи дървета. Той поклати глава малко объркано.

Странен народ. Отказаха повечето от материалните придобивки, които им предложихме. Не искаха да имат нищо общо с нашата цивилизация, не останаха впечатлени от културата ни, но планетата им хареса. Хареса им като място за живеене, но по техния си начин, разбира се. Ние не знаем много за тях. Изглежда, са високо цивилизовани, но по различен начин от нас. Интелигентни са, но ценностите им са различни от нашите. Доколкото разбирам, някои от тях са се привързали към отделни семейства или хора, които им оставят храна, снабдяват ги с дрехи или задоволяват другите нужди, които могат да имат от време на време. Това е интересна връзка. Брауните не са домашни любимци на тези хора. Навярно могат да се нарекат талисман. Връзката им е много по-дълбока, отколкото се описва в приказките.

— Проклет да съм — рече Блейк.

— Вие сте си помислили, че вашият Брауни е просто още една халюцинация?

— Да. През цялото време очаквах да се стопи, просто да изчезне от погледа ми. Но той остана. Седеше, ядеше, изтриваше трохичките от мустаците си и ми казваше къде да хвърлям, мухата. Каза ми, че точно между бързея и брега имало голяма пъстърва. И наистина имаше. Изглежда, знаеше къде е рибата.

— Отплащал ви се е за обяда. Бил ви е за кадем.

— Наистина ли мислите, че е знаел къде е рибата? Знам, струваше ми се, че е така, но…

— Не бих се изненадал — отвърна Даниълс. — Както ви казах, ние не знаем много за брауните. Навярно имат способности, които ние не притежаваме. Възможно е една от тях да е това да знаят къде е рибата. — Той рязко погледна Блейк. — Никога ли не сте чували за брауните? За истинските, искам да кажа.

— Не, не съм.

— Това като че ли ни дава добра отправна точка във времето — каза лекарят. — Ако сте били тук на Земята, щяхте да сте чували за тях.

— Може би, но не помня.

— Не мисля така. Ако се съди по онова, което са писали навремето, инцидентът е направил сериозно впечатление на обществото. Това е нещо, което щяхте да си спомните, ако бяхте чували за него. Щяло е да остави сериозно впечатление в ума ви.

— Имаме и други отправни точки във времето — каза Блейк. — Дрехите, които носим, са нови за мен. Роби, гащета и сандали. Спомням си, че носех някакви панталони и яке. И корабите. Гравитационните решетки също са нови за мен. Спомням си, че ние използвахме ядрена енергия…

— Все още използваме.

— По мое време имаше само ядрена енергия. Сега тя е спомагателна сила за набиране на висока скорост, но истинската енергия идва от управлението и манипулирането на гравитационни сили.

— Има още доста неща, които са нови за вас — рече Даниълс. — Къщите…

— В началото почти ме влудяваха — каза Блейк. — Но изпитвам облекчение за онзи брауни. Той изважда един потенциален инцидент от положението ми.

— Тези халюцинации. Вие не смятате, че те са такива, разбира се. Казахте ми го вчера.

— Не разбирам как могат да бъдат — съгласи се Блейк. — Спомням си всичко, което се е случило до определен момент, после нищо и накрая отново идвам на себе си. Не мога да си спомня абсолютно нищо от втория период, макар да има многобройни доказателства, че нещо наистина се е случило. И определено има период от време, който ми се губи.

— Вторият път е било, когато сте спели — каза Даниълс.

— Точно така. Но Стаята е наблюдавала някои явления.

— Какъв тип, къща имате?

— Норман-Гилсън Б258.

— Един от по-новите и добри модели — каза Даниълс. — Добре съоръжена и компютризирана. На практика съвсем безопасна. Няма какво толкова да се повреди.

— Не мисля, че нещо се е повредило — отвърна Блейк. — Според мен Стаята казва истината. Когато се събудих, бях на пода…

— Но без никаква представа какво се е случило, не и докато Стаята не ви е казала. Нямате ли някаква идея защо се случват тези неща?

— Съвсем никаква. Надявах се вие да имате.

— Всъщност и аз нямам — призна Даниълс. — Тоест нямам истинска идея. Във вас има две неща — как само го казвам! — е, които са смущаващи. Първо, физическото ви състояние. Изглеждате трийсетинагодишен, навярно в средата на трийсетте. По лицето ви има няколко бръчки. Имате зрял вид. И въпреки това тялото ви е тяло на младеж. Няма никакви възрастови увреждания, нито следа за начало на такива увреждания. Вие сте съвършен във физическо отношение екземпляр. А ако е така, защо в лице изглеждате на трийсет?

— А второто? Нали казахте, че има две неща.

— Второто ли? Второто е, че електроенцефалограмата ви показва странен модел. Главният мозъчен модел си е там и може да се разпознае. Но има и нещо друго. Почти — колебая се да го кажа — но почти сякаш към собствения ви са добавили друг или други мозъчни модели. Доста слаби. Навярно би трябвало да ги определя като спомагателни модели.

— Какво се опитвате да кажете, докторе? Че имам някакво мозъчно отклонение ли? Което, разбира се, би обяснило халюцинациите. Което може да означава, че наистина са халюцинации.

Даниълс поклати глава.

— Не, не е така. Но е странно. Нищо не показва никакви отклонения. Нищо не показва и най-малкото мозъчно износване. Очевидно мозъкът ви е толкова здрав и нормален, колкото и тялото ви. Но почти сякаш имате повече от един мозък. Макар да знаем, разбира се, че имате само един. Рентгеновите снимки го показаха съвсем ясно.

— Сигурни ли сте, че съм човек?

— Тялото ви казва, че сте. Защо питате?

— Не знам — отвърна Блейк. — Намирате ме в космоса. Дошъл съм от космоса…

— Разбирам — прекъсна го лекарят. — Но забравете за това. Абсолютно всичко показва, че сте човек.

— А сега какво? Да се върна вкъщи и да чакам още от тези…

— Не веднага — отвърна Даниълс. — Бихме искали да останете при нас за известно време. Още няколко дни. Ако желаете.

— За още тестове ли?

— Всъщност да. Бих искал да поговоря с някои от колегите си да ви видят и те. Може да предложат нещо. Бих искал да останете за още малко наблюдения.

— В случай че имам нови халюцинации?

— Нещо подобно — отвърна лекарят.

— Тази работа с мозъка ме безпокои — каза Блейк. — Повече от един, казвате…

— Не. Просто предположение на енцефалограмата. Не бих се притеснявал за това.

— Добре — каза Блейк. — Няма да се притеснявам.

Но какво го беше попитал Брауни? „Колко от теб сте тук? Когато отначало те видях, можех да се закълна, че сте повече от един от теб.“

— Докторе, за този брауни…

— Какво има?

— Нищо — отвърна Блейк. — Нищо чак толкова важно.