Клифърд Саймък
Върколак (18)

Глава 18

Стъпките се разнасяха наблизо, чуваха се подхлъзвания по дребните камъни, които покриваха земята пред убежището им. Лъч светлина прониза пещерата.

Мислителя се сви, стана по-плътен и намали полето си. Полето можеше да го издаде, той знаеше, но въпреки това не можеше да го намали повече, защото беше негова част и той не можеше да съществува без него. Особено тук, в този момент, когато студената атмосфера лакомо изсмукваше енергията му.

„Трябва да бъдем самите себе си — помисли си той. — Аз, Търсача и Променливия. Не можем да бъдем повече или по-малко, отколкото сме, и не можем да се променим, освен чрез процеса на дълга и бавна еволюция, но през предстоящите хилядолетия няма ли да е възможно тримата да се слеем в едно, да престанем да сме три отделни разума и да се превърнем в един? И този разум би притежавал чувства, които аз нямам, които мога да различавам, но не разбирам, би притежавал твърдата, студена, безлична логика, която е моя, но не и на спътниците ми, проницателната, остра сетивност на Търсача, която нямаме нито аз, нито Променливия. Събра ни единствено сляпата случайност, постави умовете ни в материална маса, която може да оформя тяло — какви бяха шансовете да се случи това? Сляпа случайност или съдба? Какво е съдба? Има ли съдба? Дали има някакъв огромен, всеобхватен универсален план и това, че тримата сме заедно, не е ли част от него, не е ли задължителна стъпка преди планът да стигне онзи далечен завършек, към който винаги се е движил?“

Човекът се приближаваше, камъните се пързаляха под краката му, ръцете му дращеха по земята, за да не се свлече надолу по склона, привлечен от гравитацията; светлината на фенерчето, стиснато в дланта му, подскачаше и хвърляше променяща се дъга от светлина. Той прехвърли лакът през входа на пещерата и се изтегли нагоре, така че главата му се изравни с отвора.

Човекът задъхано извика:

— Хей, Боб, тази пещера мирише странно. Тук е имало нещо. Съвсем скоро.

Мислителя разшири полето си, силно го тласна навън и то удари човека като с юмрук. Лакътят му се изхлузи от ръба на скалата и човекът се запремята надолу по склона. Той изкрещя веднъж — писък на ужас, откъснал се от гърдите му. После се удари в земята и започна да се пързаля. Мислителя можеше да усети пързалянето на тялото му, увличащо със себе си камъни и дървета, които отскачаха, громоляха и се плъзгаха надолу. Шумът утихна и в подножието на склона се чу плясък.

Човешки тела заподскачаха надолу, лъчи светлина се замятаха във всички посоки по храсти и лъскави дънери. Разнесоха се викове.

— Боб, нещо стана с Хари!

— Да, чух го да вика.

— Той е долу, в потока. Чух го как пльосна във водата.

Подскачащите тела ги подминаха и продължиха надолу по склона. Пет-шест лъча се мятаха безумно към подножието на хълма, неколцина от хората нагазиха в потока. От далечината се разнесоха други викове. Нещо в ума на Мислителя въпросително се размърда.

„Да — попита той, — какво има?“

„Какво ще правим сега? — изръмжа Търсача. — Чу какво извика той. Сега всички те са възбудени, но някой от тях ще си спомни. Неколцина ще се изкатерят дотук. Може да започнат да стрелят срещу нас.“

„Съгласен съм — каза Променливия. — Ще проучат нещата. Човекът, който падна…“

„Не е паднал! — унищожително го прекъсна Мислителя. — Аз го бутнах.“

„Добре тогава. Човекът, когото бутна, ги предупреди. Може да е усетил миризмата на Търсача.“

„Аз не мириша“ — възрази Търсача.

„Това е смешно — каза Мислителя. — Струва ми се, че и тримата имаме характерна телесна миризма. Твоето тяло беше тук достатъчно дълго, за да усмърди пещерата.“

„Може да е била пък твоята телесна миризма — рече Търсача; — Не забравяй, че…“

„Стига — остро ги прекъсна Променливия. — Въпросът не е чия миризма е усетил, а какво ще правим сега. Мислителю, можеш ли да се превърнеш в нещо тънко и плоско, в незабележима форма, която да е в състояние да изпълзи оттук и да се покатери по хълма?“

„Съмнявам се. Планетата е прекалено студена. Губя енергия твърде бързо. Ако разширя телесната си повърхност, ще я изгубя още по-бързо.“

„Трябва да решим този проблем — каза Търсача. — Проблема за запазване на достатъчно енергия. Променливия ще трябва да яде. Ще трябва да ни снабди с енергията, като смели наличната храна в собствената си телесна форма. И да остане в тялото си достатъчно дълго, за да смели храната. За Мислителя има няколко енергийни източника, а навярно няма храна, която аз да мога да изям и организмът ми да се справи с нея. Подозирам, че…“

„Всичко това е вярно — прекъсна го Променливия. — Но нека го обмислим някой друг път. Сега нека се върнем към настоящия си проблем. Можеш ли да поемеш контрола, Търсачо? Мен ще ме забележат. Тялото ми ще се белее в мрака.“

„Естествено, че мога“ — отвърна Търсача.

„Добре. Изпълзи от пещерата и тръгни нагоре по хълма. Върви спокойно и тихо. Но колкото можеш по-бързо. Претърсващата група се е събрала на едно място и ако не те чуят, не е много вероятно да се натъкнем на който и да е от тях.“

„Да прехвърля хълма — попита Търсача. — А после какво?“

„После ще тръгнем по някой път — отвърна Променливия. — И ще търсим обществен телефон.“