Клифърд Саймък
Върколак (6)

Глава 6

То оживя на място, което не беше усещало никога преди — странно оградено пространство, населено с предмети, направени предимно от дърво, макар да имаше някои от метал и плат.

Реагира незабавно. Включи защитните си системи и затъмни мястото. Вгради се в пирамида, която бе стабилно състояние на съществуванието, и изгради около себе си изолираща сфера.

Потърси енергията, която щеше да му е нужна, за да захранва живота си и да поддържа умствената си дейност, и я откри — мощен прилив от енергия, прииждаща от източник, който не можеше да определи. Откри, че вече може да мисли. Мисловните му процеси бяха ясни и чисти, логиката му остра като нож. Мислите му вече не бяха като насън. Пирамидалното тяло му придаваше стабилност и поле, в което умът му можеше да функционира.

Насочи мислите си към онова, което се бе случило с него — как след неизвестен период от време, през който бяха функционирали само периферните му системи, ако изобщо бяха функционирали, изведнъж се беше освободило и отново бе цяло и ефикасно.

Потърси начало, но начало нямаше или навярно беше толкова мъгляво и неясно, че не можеше да е сигурно. То търсеше, ровеше и проследяваше, душейки в мрачните тунели на ума си, но не можеше да открие начало, за което да се залови здраво и стабилно.

Макар че това не беше толкова важно, защото началото можеше да не е от значение. Дали изобщо бе имало някакво начало, или то винаги го беше търсило така, ровейки в мисловните лабиринти, за да открие твърда опора? Началото, разбира се, не бе задължително, нито пък краят, но някъде, някак си трябваше да има нещо подобно на начало и край.

Навярно въпросът по-скоро беше дали е имало минало, а то бе сигурно, че трябва да е имало минало, защото умът му беше пълен с пяната на носещите се останки, които идваха от миналото — късчета фонова информация като фоновата радиация, която може да се открие на всяка планета. То се опита да събере пяната в някакъв ред, но не се получи, защото нямаше начин да намести едно до друго късчетата информация.

„Данните — помисли си то сред завладялото го чувство на паника — някога имаше данни.“ Бе сигурно, че е имало данни. Някога бе имало нещо, с което умът му можеше да работи. А данните можеха все още да са тук, но замаскирани или скрити, показващи се само тук-там, и част от тях бяха съвсем маловажни, макар че не можеше да е сигурно, защото, изглежда, не бяха достатъчно, за да установи значението им.

То се намести в пирамидалната си форма и се заслуша в празното тропане на ума си: изключително способен ум, но без факти, с които да функционира — ум, който бясно препускаше на празни обороти, без да постигне нищо. То отново потърси в хаоса от късчета и парченца, които се носеха от миналото, и откри впечатлението за скалиста враждебна земя; от скалите се издигаше масивен цилиндър, черен като самия камък, извисяващ се към небесната сивота, докато опитите да го проследи не започнаха да го замайват. А в цилиндъра, то знаеше това, имаше нещо, което не подлежеше на никакво въображение, нещо толкова огромно и удивително, че умът се дърпаше дори от самата мисъл за него.

То потърси смисъла, някаква следа или разпознаване, но нямаше нищо друго освен образа на черната скалиста земя и студената чернота на цилиндъра.

Неохотно остави картината да изчезне и продължи да рови за нови късчета информация. Този път това беше разцъфнала долчинка, всъщност поляна, покрита с хиляди цъфтящи цветя. Във въздуха трептяха звуци, подобни на музика, сред цветята лудуваха живи неща и тук отново имаше значение, то знаеше това, но нямаше следа, която да може да открие и която да му позволи да стигне до смисъла.

Някога бе имало още едно. Беше имало още едно създание и именно то улавяше, пазеше и предаваше картините — и не само картините, но и данните, които вървяха заедно с тях. Картините все още се съхраняваха в ума, макар и съвсем хаотични, но данните, свързани с тях, някак си бяха изчезнали.

То се сви по-ниско и по-дълбоко в пирамидалната си форма. Пустотата и хаосът в мозъка му го пронизваха и то слепешком се опита да се върне в здрачното си минало, за да открие онова друго същество, което го бе снабдявало с образи и данни.

Но нямаше какво да открие. Нямаше начин да се протегне и да докосне другото същество. И то заплака в самота, дълбоко в самото себе си, без сълзи или ридания, защото не разполагаше нито с едното, нито с другото.

И в голотата на мъката си то се върна по-дълбоко назад във времето, и откри време, когато не бе имало никакво създание и когато все още беше работило с данни и абстрактни картини, основани на данните, но нито в тях, нито в идеите имаше цвят, а построените по този начин образи бяха неподвижни, строги и понякога дори ужасяващи.

„Безполезно“ — помисли си то. Безполезно беше да се опитва. Все още бе неефикасно, наполовина мъртво и не можеше да функционира както трябва, защото му липсваше материал, за да изпълнява функцията си. Усещаше как чернотата се носи към него и не се опита да се съпротивлява. Остана да чака и позволи на чернотата да го обгърне.