Клифърд Саймък
Върколак (30)

Глава 30

Пирамидата стоеше вляво пред редицата столове. Блестеше мътно, леко пулсираше и около нея висеше завеса от светлина.

— Не се приближавайте много — каза капитанът. — Може да го уплашите.

Илейн не отговори. Загледа се в пирамидата и ужасът и удивлението от нея се надигнаха задушаващо в гърлото и.

— Можете да се приближите още два-три реда напред — рече капитанът. — Възможно е да стане опасно, ако се опитате да се приближите повече. Всъщност не знаем точно. Думите сами изскочиха от устата и.

— Да го уплаша ли?

— Не знам — отвърна капитанът. — Така се държи. Сякаш се плаши от нас. Или е подозрително. А може би просто не иска да има нищо общо с нас. Доскоро беше така. Беше съвсем невидимо, къс пустота, сякаш там нямаше нищо. Създаваше свой собствен свят, скрило се в защитната си стена.

— А той сега знае, че няма да му направим нищо лошо, така ли?

— „Той“?

— Андрю Блейк — отвърна тя.

— Познавате ли го, госпожице? Господин Уилсън каза, че го познавате.

— Виждала съм го три пъти — рече Илейн.

— Относно това, че няма да му сторим нищо лошо — каза капитанът, — може би е така. Някои учени смятат така. Мнозина се опитваха да го проучат. Но не постигнаха нищо. Нямаше върху какво да работят.

— Сигурни ли са? — попита тя. — Сигурни ли са, че е Андрю Блейк?

— Под повърхността на пирамидата — каза капитанът. — В основата и, откъм дясната страна.

— Робата! — възкликна тя. — Онази, която му дадох!

— Да. Онази, която е носил. Тя е там, на пода. Стърчи само краят и. Тя пристъпи напред по пътеката.

— Не прекалено близо — предупреди я капитанът. — Не чак толкова. Тя направи още една крачка и спря.

„Това е глупаво — помисли си Илейн. — Ако той е там, той знае. Ще разбере, че съм аз, и няма да се уплаши — ще разбере, че изпитвам към него единствено любов.“

Пирамидата леко пулсираше.

„Но навярно не знае — каза си тя. — Навярно се е оградил от света и ако е така, има причина да го стори.“ Какво ли беше да знаеш, че умът ти е ум на друг човек взет на заем ум, след като не можеш да имаш свой собствен, защото изобретателността на човека не е била достатъчна, за да го създаде? Изобретателност, достатъчна, за да създаде кости, плът и мозък, но не и ум. А колко ли по-тежко е да знаеш, че си част от два други разума — поне два други разума.

— Капитане? — обади се тя.

— Да, госпожице.

— Знаят ли учените колко разума има там? Възможно ли е да са повече от три?

— Изглежда, не знаят — отвърна той. — При това положение е възможно да няма граница.

Да няма граница! Пространство за безброй разуми, за цялата мисъл, която се крие във Вселената.

— Аз съм тук — тихо каза тя на създанието, което някога бе Андрю Блейк. — Аз съм тук. Не разбираш ли, че съм тук? Ако някога имаш нужда от мен, ако отново се превърнеш в човек…

Но защо трябваше да се превръща отново в човек? Навярно се беше превърнал в това, за да не изпитва нужда да бъде човек, за да не вижда човечеството, от което не можеше да е част. Тя се обърна да си тръгне, после пак се извъртя да го погледне.

Пирамидата леко блестеше и изглеждаше толкова спокойна и солидна, и в същото време толкова изоставена, че гърлото и се сви и очите и се наляха със сълзи.

„Няма да плача — яростно си каза тя. — Няма да плача, защото за кого бих плакала? За Андрю Блейк? За самата себе си? За обърканата човешка раса?“

„Не е мъртъв“ — помисли си тя. Но това сега навярно беше още по-лошо от смъртта. Ако той бе човек и бе мъртъв, тя щеше да може да си отиде. Щеше да може да се сбогува.

Веднъж той се беше обърнал към нея за помощ. Сега вече бе отвъд нейната помощ, отвъд помощта на който и да било човек. Навярно дори отвъд всякаква човечност. Тя отново се обърна и каза:

— Тръгвам си. Капитане, моля ви, бихте ли тръгнали с мен?

Той я хвана под ръка и тръгна до нея по пътеката между столовете.