Клифърд Саймък
Върколак (14)

Глава 14

Търсача се присви и изръмжа. В гърлото му тътнеше страх.

Беше в капан и нямаше къде да избяга. Нямаше отвор — нито отзад, нито отстрани. Единственият изход водеше към външния тунел, а той бе претъпкан с глутница викащи чуждопланетни същества, които ходеха на двата си задни крака и бяха обвити в изкуствени кожи. Смърдяха и умовете им изливаха към него толкова силна мозъчна вълна, че беше като движеща се стена и той бе принуден да се опре здраво на краката си, за да й устои. Мозъчна вълна, в която не можеше да усети никакъв разум, а само първобитен страх и омраза, объркани и хаотични.

Търсача бавно пристъпи напред и глутницата се отдръпна, при което той почувства, че тялото му се изпълва с триумф. Наследената от някакъв далечен предшественик, дълбоко погребана в ума му расова памет избухна на повърхността, превърна се във воинска гордост и ръмженето, което тътнеше в гърлото му, изригна в свиреп рев — рев, който се вряза дълбоко в чуждата глутница и я пръсна във всички посоки.

Търсача тръгна напред. Краката му се превърнаха в мъгляво петно, когато светкавично се хвърли в тунела и бързо зави надясно. Едно от чуждопланетните създания скочи откъм стената към него, вдигнало над главата си някакво оръжие и приготвило се да замахне с него. Търсача се метна към създанието, масивната му глава се завъртя и нанесе удар, бърз и ужасен удар, който размаза плътта, разкъса я и създанието се строполи на земята с писък.

Търсача се обърна към създанията, които го нападаха. Ноктите му оставиха дълбоки бразди в пода и той се хвърли с пълна скорост към глутницата. Главата му се въртеше надясно и наляво, зъбите му срещаха плът и я разкъсваха, тунелът като че ли се изпълни с червената мъгла на яростта му.

Сега вече бягаха всички създания освен онези на пода. Някои от тях пълзяха, други само лежаха и стенеха.

Търсача рязко спря и наполовина седна, свил задните си крака, но без съвсем да ги прилепва до земята. После отметна глава и зави — вик на триумф и предизвикателство, старият, непознат му досега вик на триумф и предизвикателство на дедите му, който в древни времена бе ехтял над онази далечна планета с навяван пясък и сняг.

Тунелът се беше замъглил и той като че ли отново усети мириса на родния чист, сух въздух вместо странните миризми на това място, на което се бе озовал. А най-странното беше, че той бе много стар търсач, един от древната раса на горди воини, които в стари времена яростно се бяха сражавали срещу ордите от почти забравени днес жалки същества, борили се с търсачите за господство над планетата.

После мирисът на мястото, задухът и ярките светлини разпръснаха илюзията за друго време и място и той отново се изправи и неуверено се обърна. Тунелът напред беше чист, но далеч зад него тичаха същества и въздухът бе потъмнял от разпокъсаните, но масивни мисловни вълни, прииждащи от всички посоки.

„Променливи!“

„Към стълбите, Търсачо. Тръгни към онези стълби.“

„Стълби?“

„Вратата. Затвореният отвор. Онзи със знак над него. Малкият правоъгълник с червени знаци.“

„Виждам я. Но вратата е солидна“.

„Бутни я. Ще се отвори. Използвай ръцете, а не тялото си. Запомни, моля те. Използвай ръцете си. Използваш ги толкова рядко, че изобщо забравяш за тях.“

Търсача се хвърли към вратата.

„Ръцете ти, глупако! Ръцете ти!“

Търсача я удари с тяло. Тя се отвори настрани и той бързо се промуши през нея. Отпред имаше стръмна пътека, водеща надолу. Това сигурно бяха стълбите.

Отначало предпазливо заслиза по тях, после, когато свикна, се втурна по-бързо. Стигна до друга стая и след кратко разстояние до други стълби, които водеха надолу.

„Променливи?“

„Тръгни по тях. Ще слезеш по още три групи стъпала. После излез през вратата. Тя води до голяма стая. Там ще има много същества. Тръгни право напред, докато не стигнеш до голям отвор от лявата ти страна. Излез през него и ще си навън.“

„Навън?“

„На повърхността на планетата. Извън сградата (пещерата), в която сме сега. Тук имат пещери на повърхността на земята.“

„После какво?“

„После тичай!“

„Променливи, защо не вземеш контрола? Ти можеш да се справиш с това. Ти си като тези същества. Можеш просто да излезеш навън.“

„Не мога. Нямам никакви дрехи.“

„Обвивките ли имаш предвид? Изкуствените кожи?“

„Точно така.“

„Но това е глупаво. Дрехи…“

„Никой не ходи никъде без тях. Такъв е обичаят.“

„А ти си обвързан от обичая?“

„Виж, ти ще ги изненадаш. За миг ще се вцепенят при вида ти. Просто ще те зяпат, без да правят нищо. Ти приличаш на вълк и…“

„Вече го каза. Не ми харесва тази мисъл. Има нещо мръсно…“

„Просто същество, което днес е изчезнало. Страшно същество, което всява ужас в сърцата на хората. Те ще се уплашат, когато те видят.“

„Добре. Добре. Добре. Мислителю, какво ще кажеш?“

„Давайте — отвърна Мислителя. — Аз нямам данни. Не мога да ви помогна. Трябва да разчитаме на Променливия. Това е неговата планета и той я познава.“

„Добре тогава. Тръгвам.“ Търсача бързо заслиза по стълбите. Навсякъде се стелеше плътното усещане за страх. Мозъчните вълни прииждаха безспирно.

„Ако се измъкнем оттук — помисли си Търсача, — ако се измъкнем оттук…“

Усети как собственият му страх пропълзява в тялото му, почувства растящата тежест на неувереност и съмнение.

„Променливи?“

„Давай напред. Справяш се отлично.“

Той се спусна по третото стълбище и се изправи пред вратата.

„Тази ли?“

„Да, и давай бързо. Този път с ръцете, запомни. Ако блъснеш вратата с тяло, можеш да не я отвориш достатъчно широко. Може да се върне обратно и да те заклещи.“

Търсача протегна ръце и се хвърли към вратата.

„Променливи, наляво ли? Към левия отвор ли?“

„Да. На около десет дължини на тялото ти.“

Протегнатите ръце на Търсача се сблъскаха с вратата и я отвориха. Тялото му излетя в стаята. Изпита обърканото усещане за уплашени писъци, отворени усти и бързо движещи се същества, после видя отвора вляво, завъртя се и се метна натам. Глутница същества се насочваше към отвора отвън — още от странните същества, които обитаваха тази планета, но обвити в други видове изкуствени кожи. Те отвориха усти да изкрещят срещу него и вдигнаха ръце, в които имаше някакви черни предмети. Внезапно изригна огън и във въздуха се разнесе остра смрад. Нещо се блъсна в нещо съвсем близо до него и издаде кух виещ звук. Нещо друго се вряза с хрущене в парче дърво. И изведнъж Търсача, неспособен да спре въпреки желанието си, се оказа сред съществата и в тялото му затътна старият боен вик, главата му заудря на всички страни, ръцете му се размахаха. За миг остана сред тях, после се измъкна и се понесе пред огромната, издигаща се към небето пещера.

Зад него се разнасяха остри викове и някакви малки, но тежки предмети, които се движеха много бързо, се забиха в повърхността, по която тичаше. Разхвърчаха се парчета.

Може би беше нощ, помисли си той, защото в небето нямаше голяма звезда, но пък блестяха много далечни звезди и това бе добре, тъй като всяка планета трябваше да има звезден покров.

И имаше миризми, но сега те бяха различни, не толкова силни, остри и тръпчиви, колкото в сградата, а по-приятни и по-слаби.

Пукотът зад него продължаваше и покрай тялото му прелитаха мънички неща, после той стигна до ъгъла на пещерата, която се издигаше до небето, и зави зад него, все още тичайки, тъй като си спомняше, че Променливия му беше казал да тича. И се наслаждаваше на тичането, на плавното гладко плъзгане на мускули, на усещането на повърхността, по която тичаше, на твърдостта под възглавничките на краката си.

Сега за пръв път, откакто бе започнало всичко това, имаше възможност да обхване различните страни на планетата и тя му се стори в много отношения доста оживено място. А в друго отношение много странна. Защото кой някога беше чувал за планета с такава повърхност? Повърхност, която излизаше от края на пещерата, извисяваща се в небето, и се губеше в далечината. И навсякъде, накъдето погледнеше, имаше други пещери, издигащи се от повърхността, и по много от тях блестяха жълти правоъгълници светлина, а пред някои в малки заградени участъци от повърхността се виждаха метални или каменни изображения на обитателите на планетата. И защо, зачуди се Търсача, трябва да съществуват такива неща? Възможно ли е, питаше се той, когато тези същества умрат, да се превръщат в метал или камък и да остават там, където са умрели? Макар че това изглеждаше малко вероятно, защото много от съществата, превърнали се в камък или метал като че ли бяха по-големи, отколкото живите. Но от друга страна, бе напълно възможно, разбира се, съществата да са различни по големина и само по-големите да се превръщат в камък или метал.

Виждаха се малко от живите обитатели на планетата и всички бяха надалеч. Но по пода много бързо се движеха метални неща, които имаха отпред блестящи очи и издаваха свистящ звук, а също и пращаха въздушна вълна, когато профучаваха покрай него. От тях се донасяха мозъчни вълни и усещане за живо същество, но за живо същество, което в много случаи имаше повече от един мозък — и мозъчните вълни бяха спокойни и нежни, а не натоварени с омразата и страха, които беше почувствал в пещерата.

Това бе странно, разбира се, но Търсача си каза, че би било необичайно да срещне на планетата само една форма на живот. Засега беше видял съществата, които вървяха на двата си задни крака и бяха обвити в протоплазма, както и металните неща, които се движеха много бързо и целенасочено, излъчваха светлина от очите си и имаха повече от един мозък. А той си спомняше и за онази влажна гореща нощ, когато бе усетил много други форми или със съвсем малко, или без никакъв разум, същества, които не бяха нищо повече от късчета материя, носещи дара на живота. Само тази планета да не беше толкова гореща и атмосферата и да не бе толкова тежка и потискаща, тя би могла да се окаже много интересна. Макар че беше и много объркваща.

„Търсачо.“

„Какво има, Променливи?“

„Надясно. Дърветата. Големите растения. Можеш да ги видиш на фона на небето. Тръгни към тях. Ако успеем да навлезем сред тях, ще можем да се скрием там.“.

„Променливи — попита Мислителят, — какво ще правим сега?“

„Не знам. Ще трябва да помислим. Тримата заедно.“

„Тези същества ще ни преследват ли?“

„Предполагам, че да.“

„Трябва да бъдем един ум. С Търсача трябва да знаем всичко, което знаеш ти.“

„Ще го знаем — каза Търсача. — Досега нямаше време. Случваха се прекалено много неща. Постоянно се разсейвахме.“

„Когато стигнем дърветата — рече Променливия, — ще имаме време.“

Търсача се отклони от страната на огромната пещера и се насочи към дърветата. С тихата въздишка на предизвикваното от него въздушно течение от мрака изскочи едно от металните същества. Двете му очи силно блестяха. То зави и се насочи право към него. Търсача се обърка. Краката му ускориха ход, тялото му се притисна към блестящата повърхност, ушите му се свиха назад, опашката му се изпъна право зад него. Променливия го насърчи.

„Тичай, крастав вълк такъв! Тичай, чакал мършав! Тичай, проклета лисицо!“