Клифърд Саймък
Върколак (17)

Глава 17

Оставаха петнайсет минути до началото на любимата и програма по димензиното. Илейн Хортън я беше очаквала през целия ден, защото Вашингтон я отегчаваше. Искаше да се върне в старата каменна къща в хълмовете на Вирджиния.

Тя седна, взе някакво списание и разсеяно започна да го разлиства. Влезе сенаторът.

— Какво прави цял ден? — попита той.

— Известно време гледах анкетата.

— Как беше?

— Доста интересно. Не мога да разбера обаче защо си направи труда да ровиш в онези неща отпреди двеста години.

Той се подсмихна.

— Ами, струва ми се, че отчасти беше, за да ядосам Стоун. Не можех да видя лицето му, но предполагам, че се беше изцъклил.

— През повечето време той просто седеше и гледаше — каза тя. — А ти, струва ми се, искаше да докажеш, че биоинженерството не е толкова ново, колкото си мислят много хора.

Той седна на един стол, взе вестника, хвърли поглед на ярките заглавия и отвърна:

— Да. А също и, че това може да бъде направено — че всъщност вече е било направено, и то доста умело, преди два века. И че веднъж сме се уплашили, но не бива да се плашим отново. Помисли си за времето, което сме загубили — цели двеста години. Имам и друг свидетел, който дебело ще подчертае това. Той разтърси вестника и започна да го чете, после попита:

— Как е излетяла майка ти?

— Всичко е наред. Самолетът излетя малко преди обед.

— За Рим този път, нали? С какво ще се занимава — с кино, поезия или нещо друго?

— Този път с кино. Някакви стари филми от края на двайсети век, които някой си намерил.

— Майка ти е интелигентна жена, — въздъхна сенаторът. — Тя обича такива неща, но се страхувам, че на мен не ми допадат. Приказваше нещо да те вземе със себе си. Може би щеше да ти бъде интересно.

— Знаеш, че нямаше — отвърна Илейн. — Ти си един стар мошеник. Вдигаш такъв шум, сякаш се възхищаваш от нещата, които харесва мама, но всъщност изобщо не ти пука за тях.

— Май си права — съгласи се той. — Какво дават по димензиното? Дали ще мога да се събера в кабината при теб?

— Има предостатъчно място, много добре знаеш. И си добре дошъл. Чакам Хорейшо Алджър. Ще започне след десетина минути.

— Хорейшо Алджър — какво е това?

— Предполагам, че би го нарекъл сериал. Продължава безкрайно. Хорейшо Алджър е човекът, който го е написал. Автор е на много книги от края на деветнадесети век, дори от по-рано. Критиците тогава са смятали, че книгите му са боклук, и предполагам, че са били прави. Но много хора са ги четяли и това очевидно означава, че са били привлекателни по някакъв начин. В тях се разказва за едно бедно момче, което успява, въпреки че всичко е против него.

— Звучи ми доста старомодно — рече сенаторът.

— Така е. Но продуцентите и сценаристите са взели всичките му глупави истории и са ги превърнали в социални документи, пропити от доста сериозна сатира. И по великолепен начин са възстановили автентичната обстановка. И не само физическата, но и моралната и обществена обстановка. Разкриват ситуации, които карат кръвта ти да се вледени… Телефонът иззвъня и видео екранът примигна. Сенаторът се надигна от стола и пресече стаята.

Илейн се настани по-удобно. До началото на програмата оставаха още пет минути. И щеше да й е приятно да я гледа заедно със сенатора. Надяваше се нищо да не му попречи да стори това. Като например това телефонно обаждане. Тя отново започна да прелиства страниците на списанието. Зад себе си чуваше тих разговор. Сенаторът се върна в кабината и каза:

— Трябва да изляза за малко.

— Ще пропуснеш Хорейшо.

Той поклати глава.

— Ще го гледам някой друг път. Обади се Ед Уинстън от „Сейнт Барнабас“.

— От болницата? Нещо лошо ли се е случило?

— Не. Но Уинстън изглеждаше разтревожен. Каза, че трябва да ме види. Не искаше да ми каже какво става.

— Не закъснявай много. При тази анкета имаш нужда от сън.

— Ще гледам да не закъснявам — обеща той.

Тя го изпрати до външната врата, помогна, му да се облече, после се върна в дневната.

Болницата? Не и харесваше цялата тази работа. Какво общо би могъл да има сенаторът с една болница? Болниците я изнервяха. Нали днес следобед беше ходила в същата болница. Не и се бе искало, но сега се радваше, че го е сторила. „Бедният човек — помисли си тя, — наистина е попаднал в много заплетено положение. Да не знаеш нито кой си, нито какъв си.“

Влезе в кабината на димензиното и седна на стола. Заобленият екран пред нея и от двете и страни блестеше. Тя натисна копчетата, завъртя шайбата и екранът затрептя.

Странно как майка и можеше да се вълнува от някакви древни филми — стари и двуизмерни, за чието съществуване повечето хора дори бяха забравили. И най-лошото бе, че хората, които си даваха вид, че намират нещо с изключителна стойност в старовремските неща, в същото време си даваха вид, че изпитват презрение към модерните развлечения като нещо съвсем далеч от изкуството. Навярно след няколкостотин години, когато възникнеха нови развлекателни медии, щяха да преоткрият димензиното като древно изкуство, неоценено по достойнство по време на разцвета му.

Екранът престана да трепти и Илейн сякаш се оказа на градска улица. Един глас каза:

— … все още никой не може да даде обяснение на онова, което се е случило тук преди по-малко от час. Съобщенията са противоречиви и няма два разказа, които напълно да си съвпадат. Болницата вече започва да се успокоява, но известно време тук беше истински ад. Има непотвърдени съобщения, че липсва един от пациентите. В повечето разкази се твърди, че някакво животно — някои казват, че било вълк — се разбесняло из коридорите и нападало всеки, който се изпречи на пътя му. Според един от разказите вълкът, ако изобщо е било вълк, е имал ръце, излизащи от раменете. Когато пристигнали, полицаите стреляли по него и обсипали фоайето с куршуми…

Илейн затаи дъх. „Сейнт Барнабас“! Това беше „Сейнт Барнабас“. Бе отишла там да види Андрю Блейк, а сега и баща и пътуваше за натам. Какво ставаше?

Тя се понадигна на стола, после отново се, отпусна. Не можеше, а и нямаше нужда да прави нищо. Сенаторът можеше да се грижи сам за себе си, винаги го беше правил. А каквото и да се бе появило в болницата, вече го нямаше или поне така изглеждаше. Ако почакаше още съвсем малко, щеше да види как баща и излиза от колата и се качва по стълбите. Тя стоеше и трепереше от студения вятър, която вееше на улицата.