Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Werewolf Principle, 1967 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nqgolova (2007)
- Допълнителна корекция
- hammster (2014)
- Допълнителна корекция
- NomaD (2014)
Издание:
© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1996
© ИК „Бард“, 1996
История
- — Добавяне
- — Корекция от hammster и NomaD
Глава 11
От другата страна на улицата някакъв мъж изнесе кофа и я остави на ръба на басейна във вътрешния двор. В кофата беше посадено дърво и когато човекът го остави и се отдалечи, дървото започна да звъни — звукът, който издаваше, напомняше на веселото звънене на много сребърни камбанки.
Седнал на стол и загърнат в роба на ярки райета, Блейк опря лакти на парапета пет етажа над улицата и напрегна слух, като се опитваше да се увери, че звъненето наистина идва от дървото. Струваше му се невероятно, но преди кофата с посаденото в нея дърво да бъде изнесена до басейна, не се бе разнасял такъв сребрист звук. А слухът му казваше, че той наистина идва откъм онази къща.
Вашингтон дремеше в синята омара на късния октомврийски следобед. Няколко земехода префучаха по булеварда под него. Реактивните им двигатели издаваха тихи, въздишащи звуци. В далечината над Потомак прелетяха няколко гравитолета — летящи кресла, в които седяха хора. Къщите на паркинга бяха строени в стройни редици, всяка с яркозелената си морава, с лехите си от пъстри есенни цветя и със синия блясък на басейна си. Като се наведе напред и протегна шия, той успя да види надолу по булеварда собствената си къща, настанила се върху основата, където бе кацнала, в третата редица отпред.
Най-близкият му съсед, възрастен мъж, завит до уши в дебело червено одеяло, седеше на верандата-солариум, втренчил празен поглед в пространството отвъд парапета, без да вижда нищо, и си мърмореше нещо. Малко по-нататък двама пациенти играеха на някаква игра, която можеше да е дама. През верандата припряно се приближи някакъв служител и каза:
— Господин Блейк, имате посетител.
Блейк се изправи и се обърна. На вратата на верандата стоеше висока тъмнокоса жена, облечена в бледорозова роба, която лъщеше като коприна.
— Това е госпожица Хортън — рече Блейк.
— Да, моля ви, пуснете я да влезе.
Тя пресече верандата и му подаде ръка.
— Вчера следобед отидох до вашето село и разбрах, че ви няма — каза тя.
— Съжалявам — отвърна Блейк, — че не бях там. Заповядайте, седнете.
Тя се настани на един стол и Блейк се облегна на парапета.
— Дошли сте във Вашингтон с баща си — каза той. — За анкетата…
Тя кимна.
— Започна тази сутрин.
— Ще присъствате на някои от заседанията, нали?
— Да — съгласи се тя. — Но е доста болезнено. Трудно ми е да гледам как баща ми поема ударите, а ще му се наложи да понесе още много. Възхищавам му се, разбира се, за това, че отстоява позицията, в която вярва, но ми се ще от време на време да се обявяваше за нещо, което да му носи обществено одобрение. Но той почти никога не го прави. Винаги е на противоположната страна, що се отнася до общественото мнение. А този случай…
— Имате предвид онази работа с единодушието? Четох нещо по въпроса. Изглежда ми доста глупаво правило.
— Навярно сте прав — отвърна тя. — Но положението е такова. Така границите на правилото на мнозинството ненужно се разширяват. Ако сенаторът трябва да се откаже, от политиката, това почти ще го убие. За него тя е солта на живота.
— Баща ви ми харесва много — каза Блейк. — В него има нещо естествено, нещо, което съответства на къщата, в която живеете.
— Имате предвид старомодно.
— Може би. Макар че не е точно това. В този човек има нещо солидно и в същото време той притежава ентусиазъм и очевидна отдаденост…
— О, да — прекъсна го. — Отдаденост. Вие сигурно му се възхищавате за това, както и повечето хора, струва ми се. Но по един или друг начин той успява да раздразни много хора, като им показва, че не са прави.
Блейк се засмя.
— Не знам по-добър начин да дразниш хората.
— Навярно — отвърна тя. — Но кажете нещо за себе си.
— Справям се добре — отвърна той. — Всъщност няма причина да съм тук. Преди да дойдете седях и слушах едно дърво да звъни с много камбанки. Почти не повярвах на ушите си. Някакъв мъж оттатък улицата го изнесе от къщата, остави го до басейна и то започна да звъни.
— Манастирско дърво — каза тя. — Среща се доста рядко. Няколко такива са внесени от една планета — много далечна планета, но не мога да си спомня името и.
— Постоянно се натъквам на неща, които са съвсем нови за мен — рече Блейк. — Неща, които са извън цялата сфера на опита ми. Онзи ден срещнах един брауни.
Тя го погледна възхитено.
— Брауни! Истински брауни?
— Изяде обеда ми.
— О, имали сте късмет. Повечето хора никога не са виждали брауни.
— Изобщо не бях чувал за тях — рече той. — Помислих си, че отново имам халюцинации.
— Като онзи път, когато дойдохте в нашата къща.
— Точно така. Все още не знам какво се е случило онази нощ. Не мога да открия никакво обяснение.
— Лекарите…
— Лекарите като че ли не могат да ми помогнат много. Те са толкова озадачени, колкото и аз. Брауни може да е най-близо до истината.
— Брауни ли? Какво общо има той с това?
— Попита ме колко от мен са там. Каза, че когато ме видял за пръв път, бил съвсем сигурен, че съм повече, от един. Двама души в един, трима в един… Не знам колко. Повече от един, каза той.
— Господин Блейк — рече тя, — струва ми се, че всеки човек е повече от само един. Той има много страни.
Блейк поклати глава.
— Брауни нямаше предвид това. Сигурен съм. Мислих много по въпроса и съм уверен, че не говореше за различни страни на характера.
— Разказахте ли това на лекаря си?
— Всъщност не. Бедният човечец си има достатъчно проблеми. Защо са му още.
— Но може да е важно.
— Не знам — отвърна Блейк.
— Държите се така, сякаш не ви интересува, сякаш не искате да разберете какво ви се е случило. Или може би се страхувате да разберете.
Той я погледна изненадано и каза:
— Не ми е идвало наум, но спокойно може да сте права.
Звъненето оттатък улицата се промени — вече не беше като от много сребърни камбанки, а като остър звън от много по-голяма камбана, която кънтеше предупредително и предизвикателно над покривите на древния град.