Клифърд Саймък
Върколак (7)

Глава 7

Блейк се събуди и Стаята му закрещя.

— Къде ходихте? — извика му тя. — Къде ходихте? Какво ви се случи?

Той седеше на пода по средата на стаята с крака, скръстени под него. И това не беше естествено, защото би трябвало да е в леглото.

— Къде ходихте? — изрева пак Стаята. — Какво ви се случи? Какво.

— О, я млъквай — каза Блейк.

Стаята замълча.

През прозореца струеше утринна светлина и някъде навън пееше птица. Стаята бе обикновена. Не се беше променило нищо. Бе точно такава, каквато си я спомняше от момента на заспиването си.

— А сега ми кажи — рече той. — Какво точно стана?

— Вие излязохте! — извика Стаята. — И издигнахте стена около себе си…

— Стена?

— Небитие — отвърна Стаята. — Петно от небитие. Изпълнихте ме с облак от небитие.

— Ти си луда — каза Блейк. — Как мога да направя такова нещо?

Но още докато изричаше думите, разбра, че Стаята е права. Тя можеше само да съобщи за явлението, което беше усетила. Не притежаваше такова нещо като въображение. Бе само машина, макар и сложна, и в опита и нямаше неща като суеверия, митове или приказки.

— Вие изчезнахте — съобщи Стаята. — Обгърнахте се в небитие и изчезнахте. Но преди да започнете да се обгръщате, се променихте.

— Как бих могъл да се променя?

— Не знам, но е така. Стопихте се и приехте друга форма или поне започнахте да приемате друга форма, а после се обгърнахте.

— И ти не си можела да ме усетиш? Затова си си помислила, че съм излязъл, нали?

— Не можех да ви усетя — потвърди Стаята. — Не можех да проникна през небитието.

— Небитието?

— Просто небитие — отвърна Стаята. — Не можех да го анализирам.

Блейк стана и се протегна, за да вземе гащетата, които бе захвърлил на пода преди да си легне. Нахлузи ги и посегна към робата, преметната през облегалката на стола.

Беше тежка, кафява и вълнена — и Блейк изведнъж си спомни предишната вечер, странната каменна къща, сенатора и неговата дъщеря.

„Вие се променихте — му бе казала Стаята. — Вие се променихте и издигнахте около себе си обвивка от небитие.“ Но той не си спомняше това, нямаше и следа от такъв спомен.

Нито пък спомени какво се беше случило предишната вечер в интервала между момента, в който бе излязъл във вътрешния двор, и този, в който се беше оказал сред бурята на цели осем километра от къщи. „Боже мой — запита се Блейк, — какво става?“ И попита:

— Сигурна ли си?

— Напълно — отвърна Стаята.

— Някакви размишления?

— Знаете много добре, че не размишлявам — строго отвърна Стаята.

— Знам, разбира се.

— Размишленията — продължи Стаята, — са нелогични.

— Права си — каза Блейк. Изправи се, облече робата и тръгна към вратата.

— Нямате ли какво да кажете повече? — неодобрително попита Стаята.

— Какво бих могъл да кажа? — рече Блейк. — Ти знаеш повече за това от мен.

Излезе на балкона и когато стигна до стълбището, Къщата го поздрави по обичайния си оживен утринен начин.

— Добро утро, господине — каза тя. — Слънцето вече изгря и е силно. Бурята отмина и няма облаци. Прогнозата е за хубаво, топло време. Днес е прекрасен есенен ден и всичко изглежда чудесно. Имате ли някакви предпочитания? Нещо за украсата? За мебелировката? Какво ще кажете за малко музика?

— Попитай го какво иска да яде — изрева Кухнята.

— А освен това — продължи Къщата, — какво искате да ядете?

— Какво ще кажеш за овесена каша?

— Овесена каша! — извика Кухнята. — Винаги овесена каша. Или яйца с шунка. Или палачинки. Защо веднъж не поиска нещо специално? Защо не…

— Овесена каша — настоя Блейк.

— Човекът иска овесена каша — рече Къщата.

— Добре — победена се съгласи Кухнята. — Скоро ще е готова.

— Не трябва да обръщате внимание на Кухнята — каза Къщата. — Тя се труди в условията на огромно разочарование. В програмата и са заложени какви ли не фантастични рецепти и тя наистина може да ги приготвя отлично, но почти никога не получава възможност да използва дори едничка. Някой път, просто ей така, защо не оставите Кухнята да…

— Овесена каша — каза Блейк.

— О, много добре, господине. Сутрешният вестник е на табличката на пощографа. Но тази сутрин няма много новини.

— Ако нямаш нищо против — рече Блейк, — ще погледна сам.

— Разбира се, господине. Както желаете. Само се опитах да ви информирам.

— Просто се постарай да не прекаляваш с това — каза Блейк.

— Извинявам се — отвърна Къщата. — Ще се старая.

Той взе вестника от антрето и го пъхна под мишница. После се приближи до един от страничните прозорци и погледна навън. Съседната къща беше изчезнала. Платформата и стоеше празна.

— Тръгнаха тази сутрин — поясни Къщата. — Преди около час. Кратко ваканционно пътуване, доколкото разбрах. Всички ние се радваме…

— Ние?

— Ами да. Всички други къщи. Радваме се, че са заминали само за кратко и отново ще се върнат. Те са наистина добри съседи, господине.

— Изглежда, знаеш доста за съседите. Аз само съм разговарял с тях.

— А — отвърна Къщата, — не хората, господине. Нямах предвид хората. Говорех за самата къща.

— Значи вие къщите се смятате за съседи?

— Разбира се. Ходим си на гости. Приказваме си за едно-друго.

— Просто разменяте информация.

— Естествено — отвърна Къщата. — Но какво ще кажете за украсата.

— Така си е добре.

— Не сме я променяли от седмици.

— Добре — замислено рече Блейк. — Можеш да попромениш нещо по тапетите в трапезарията.

— Това не са тапети, господине.

— Знам, че не са. Въпросът е, че започва малко да ми омръзва да гледам как онзи заек хрупа детелина.

— Какво бихте искали в замяна?

— Каквото си избереш. Само да няма зайци.

— Можем да разработим няколко хиляди комбинации и…

— Каквото си избереш — повтори Блейк. — Но в никакъв случай да няма зайци.

Извърна се от прозореца и влезе в трапезарията. От стените го гледаха очи — хиляди очи, очи без нито едно лице, очи, взети от много лица и залепени по стените. И докато някои бяха на чифтове, имаше други, които стояха поединично. И всяко око гледаше право в него.

Имаше бебешки светлосиви очи, които гледаха със сериозна невинност; кървясали, очи, които го гледаха свирепо, похотливо око, мътно и слузесто око на грохнал старец. И всички го познаваха, знаеха кой е и го гледаха по ужасяващо индивидуален начин, а ако към очите вървяха и усти, всички щяха да му говорят, да му крещят и да му се зъбят.

— Къща! — извика той.

— Какво има, господине?

— Тези очи!

— Но вие казахте, че може да е всичко, стига да няма зайци. Помислих си, че очите са нещо ново…

— Разкарай ги! — изкрещя Блейк.

Очите изчезнаха и на тяхно място се появи плаж и морски бряг. Белият пясък се спускаше до прииждащите вълни, които се разбиваха в него и в далечния нос. Възлести обрулени дървета се привеждаха под поривите на вятъра. Над водата летяха кряскащи птици. В стаята замириса на сол и пясък.

— По-добре ли е така? — попита Къщата.

— Да — отвърна Блейк. — Много по-добре. Много ти благодаря.

Той седна зашеметен, втренчен в картината. Сякаш седеше на плажа.

— Използвахме звук и мирис — каза Къщата. — Можем да добавим и вятъра.

— Не — рече Блейк. — Така е достатъчно.

Вълните се разбиваха с грохот и птиците кряскаха над тях, а по небето се търкаляха огромни черни облаци. Имаше ли нещо, което Къщата да не може да възпроизведе на стената? Хиляди комбинации, бе казала тя. Човек можеше да си седи тук и да гледа всеки пейзаж, който си пожелае.

„Къща“ — помисли си Блейк. Какво беше къщата? Как се бе развила?

Първо, по време на мъглявото начало на човечеството, тя е била само убежище, което да заслонява човека от вятър и дъжд, място, в което да се сгуши и скрие. И по принцип това все още можеше да се използва като нейно определение, но днес човек правеше много повече от това да се крие и гуши; къщата беше място, в което да живее. Навярно в бъдеще щеше да настъпи денят, когато човек нямаше да напуска къщата си, а щеше да живее постоянно в нея, без да излиза от вратата, без да изпитва такава нужда или желание.

Този ден можеше да е по-близо, отколкото си мислеше. Защото къщата вече не бе само убежище или просто място за живеене. Тя беше другар и прислужник и между стените и имаше всичко, от което човек можеше да се нуждае.

До дневната се намираше мъничката стая, в която беше димензиното, логичното разрастване и развитие на телевизията, която познаваше отпреди двеста години. Но сега тя вече не бе нещо, което се гледа и слуша, а нещо, което се преживява. Художествени образи. Като този морски бряг, който се виждаше на стената. Щом влезеше в тази стая и включеше устройството, човек започваше да участва в представлението и да го усеща. Не само, че беше заобиколен и обгърнат от звука, мириса, вкуса, температурата и усещането за това, което ставаше, но по някакъв фин начин се превръщаше в съпреживяваща и разбираща част от действието и емоциите, които изобразяваше стаята.

А срещу димензиното, в ъгъла на дневната се намираше библиотеката, която съдържаше в простотата на електронното си същество цялата литература, все още оцеляла от дългата човешка история. Тук той можеше да набере и избере всички запазени мисли и надежди на всяко човешко същество, записало ги някога с думи, опитвайки се да улови на листа хартия същината на преживяванията, чувствата и убежденията, извирали в мозъка му.

Тази къща беше далечен повик отпреди две столетия, сграда и институция, която изискваше почуда. И все още не бе завършена. През следващите два века можеха да настъпят още толкова промени и поправки, колкото и през вече изтеклите. Щеше ли някога да има край на развитието на концепцията за къщата? Блейк извади вестника изпод мишницата си и го разтвори. Къщата беше права. Почти нямаше новини.

Трима мъже били предложени за Хранилището на интелект, за да се присъединят към другите подбрани хора, чиито мисли и личности, познания и интелект през последните триста години били отпечатвани в масивната интелектуална банка, съхраняваща възгледите и мислите на най-интелигентните хора на света. Северноамериканският проект за изменение на климата най-после бил внесен за разглеждане във върховния съд в Рим. Разправията за скаридените плантации по брега на Флорида все още продължавала. Някакъв изследователски кораб най-после се приземил в Москва, след като бил изчезнал в продължение на десет години и се били отказали да го търсят. А регионалната анкета по предложението за биологично инженерство щяла да започне във Вашингтон утре.

Статията за биологичното инженерство бе разделена на две колони: едната на сенатор Чандлър Хортън, а другата на сенатор Соломон Стоун.

Блейк сгъна вестника на две и седна да я прочете.

„ВАШИНГТОН, СЕВЕРНА АМЕРИКА — Двамата сенатори от Северна Америка ще водят двубой по предложението за толкова оспорваната програма за биологично инженерство по време на започващата регионална анкета. Очакват се политически фойерверки. Нито едно предложение през последните години не е увличало до такава степен общественото въображение, независимо от огромните противоречия, които съществуват в днешния свят. Двамата северноамерикански сенатори са на диаметрално противоположни позиции, както всъщност са били и през по-голямата част от политическите си кариери. Сенатор Чандлър Хортън заема твърда позиция в подкрепа на проекта, който в началото на следващата година ще бъде подложен на световен референдум. Сенатор Соломон Стоун е решително против него.

Това, че тези двама души са от двете страни на барикадата, не е новост. Но политическото значение на въпроса е много по-сериозно поради така нареченото «правило на единодушно съгласие», чрез което по специални въпроси като този, подложени на световен референдум, трябва да бъде одобрен мандатът на гласоподавателите за Световния сенат в Женева. Ето защо, ако вотът е положителен, сенатор Стоун ще трябва да заяви, че ще гласува в Сената в подкрепа на тази мярка. В противен случай ще трябва да подаде оставка и ще се проведат специални избори за попълване на овакантеното му място. В тях ще могат да участват единствено кандидати, предварително заклели се, че ще поддържат въпросната мярка. Ако референдумът се обяви против нея, сенатор Хортън ще се окаже в същото положение.

В миналото, когато се е стигало до такава ситуация, някои сенатори са запазвали мястото си, гласувайки в полза на предложенията, срещу които преди това са се противопоставяли. Повечето наблюдатели са съгласни, че нито Стоун, нито Хортън ще постъпят така. И двамата са заложили политическия си живот и репутация. Политическите им възгледи са в противоположните полюси на спектъра и през годините личната им взаимна антипатия се е превърнала в легенда. Смята се, че след толкова много време нито един от тях…“

— Извинете, господине — каза Къщата, — но Горният етаж ме информира, че ви се е случило нещо странно. Надявам се, че сте добре.

Блейк вдигна поглед от вестника и каза:

— Да. Добре съм.

— Но може би — настоя Къщата — не е лоша идея да се подложите на лекарски преглед.

Блейк остави вестника и отвори уста — после решително я затвори. В края на краищата, колкото и досадна да беше, Къщата се грижеше за неговото добро. Тя беше сервомеханизъм и единствената и мисъл и цел бе да служи на човека, когото подслонява.

— Навярно си права — отвърна той.

Защото беше несъмнено, че нещо не е наред. За по-малко от двайсет и четири часа на два пъти му се бе случило нещо странно.

— Във Вашингтон има един лекар — каза той. — В болницата, където ме откараха, за да ме съживят. Май се казва Даниълс.

— Доктор Майкъл Даниълс — потвърди Къщата.

— Ти знаеш името му?

— Архивът ни за вас наистина е съвсем пълен — поясни Къщата. — Как иначе бихме могли да ви служим както трябва?

— Значи имаш телефонния му номер? Можеш да му позвъниш?

— Ама разбира се. Ако желаете.

— Моля те — рече Блейк.

Остави вестника на масата, изправи се и влезе в дневната. Седна пред телефона и малкият видео екран светна и затрептя.

— Само след, минутка, господине — каза Къщата.

Екранът се проясни и в него се показаха главата и раменете на доктор Майкъл Даниълс.

— Безпокои ви Андрю Блейк. Помните ли ме?

— Естествено, че ви помня — отвърна Даниълс. — Тъкмо снощи се питах за вас. Как я карате?

— Физически съм добре — рече Блейк. — Но имам… е, докато не откриете нещо друго, предполагам, че бихте ги нарекли халюцинации.

— Но вие не смятате, че са халюцинации.

— Напълно сигурен съм, че не са — отвърна Блейк.

— Можете ли да наминете насам? — попита Даниълс. — Бих искал да ви прегледам.

— Ще се радвам да намина, докторе.

— Вашингтон се пръска по шевовете — каза Даниълс. — Всичко е пълно. Хората идват за анкетата по био-инженерството. Точно от другата страна на улицата срещу нас има паркинг за къщи. Можете ли да почакате, докато проверя?

— Мога — отвърна Блейк.

Лицето на Даниълс изчезна и на екрана затанцува мъглявият, нефокусиран образ на кабинета. Гласът на Кухнята извика:

— Овесената каша е готова и чака. Има и препечени филийки. И яйца с бекон. И каничка с кафе.

— Господарят е зает на телефона — неодобрително отвърна Къщата. — Освен това поръча само овесена каша.

— Може да е променил решението си — рече Кухнята. — Овесената каша може да не му стигне. Може да е по-гладен, отколкото си мисли. Нали не искаш да каже, че го караме да гладува.

Даниълс се върна на екрана и каза:

— Благодаря, че ме изчакахте. Проверих. В момента няма свободни места. Утре сутрин ще има една свободна основа и аз я резервирах за вас. Можете ли да изчакате дотогава?

— Струва ми се, че мога — отвърна Блейк. — Искам само да поговоря с вас.

— Можем да поговорим и веднага.

Блейк поклати глава.

— Разбирам — рече Даниълс. — Тогава до утре. Да речем в един часа. Какви са плановете ви за днес?

— Нямам никакви планове.

— Защо не отидете на риба? Да поразмислите над нещата. Да се занимавате с нещо. Ходите ли на риба?

— Не знам. Не съм мислил за това. Струва ми се, че може и да съм бил. Звучи ми някак познато.

— Естествено — каза Даниълс. — Продължавате да си спомняте…

— Не си спомням. Това е просто основна информация. От време на време късчета от нея придобиват някаква форма. Но всъщност не ми казват нищо. Някой споменава за нещо или прочитам нещо и то внезапно ми се струва познато: положение, факт или ситуация, които мога да приема. Нещо, което съм знаел или с което съм се сблъсквал в някакво минало време, но не си спомням абсолютно нищо за това кога, как или при какви обстоятелства.

— Бих дал всичко, за да извлечем някаква следа от тази ваша основна информация — каза Даниълс.

— Просто живея с нея — рече Блейк. — Това е единственият начин, по който мога да карам нататък.

— Това е единственият разумен, подход — съгласи се Даниълс. — Прекарайте приятно деня в риболов и ще се видим утре. Доколкото знам, във вашия район има няколко потока с пъстърва. Изберете си някой от тях.

— Благодаря ви, докторе.

Телефонът изключи и екранът помътня. Блейк се обърна.

— Гравитолетът ще ви чака във вътрешния двор веднага щом приключите със закуската си — каза Къщата. — Ще намерите рибарски принадлежности в задната спалня, която се използва като килер, а Кухнята ще ви приготви обяд. Междувременно ще проверя за някой подходящ поток с пъстърва, ще ви дам указания и…

— Стига си дрънкала! — извика Кухнята. — Закуската изстива.