Клифърд Саймък
Върколак (20)

Глава 20

Звъненето на телефона най-после стигна до илюзорния свят, създаден от димензиното. Илейн Хортън се изправи и излезе от кабината, в която наблюдаваше сенчестия свят на старите времена.

Телефонът продължаваше да звъни, видео екранът примигваше с нетърпеливи пулсации. Тя отиде до него и го включи на приемане. Към нея погледна едно лице, осветено от слаба електрическа крушка на тавана на телефонна кабина.

— Андрю Блейк? — изненадана извика тя.

— Да, аз съм. Виждате ли…

— Нещо лошо ли се е случило? Сенаторът беше извикан в…

— Попаднах в малко затруднение — каза Блейк. — Навярно сте чули какво се случи.

— Искате да кажете в болницата? Гледах известно време, но нямаше какво толкова да се види. Нещо за някакъв вълк, а казаха, че като че ли и един от пациентите бил изчезнал… — Тя рязко си пое дъх. — Един от пациентите е изчезнал! Вас ли са имали предвид, Андрю?

— Боя се, че е така. Имам нужда от помощ, а вие сте единственият човек, когото познавам, единственият, когото мога да помоля…

— За каква помощ?

— Трябват ми някакви дрехи — отвърна той.

— Искате да кажете, че сте тръгнали от болницата без никакви дрехи? Но навън е студено и…

— Това е дълга история — каза той. — Ако не искате да ми помогнете, кажете. Ще ви разбера. Не искам да ви забърквам в това, но постепенно започвам да замръзвам. Избягах и…

— Искате да кажете, че сте избягали от болницата?

— Да.

— Какви дрехи ви трябват?

— Каквито и да е. Абсолютно гол съм.

Тя се поколеба за миг. Може би трябваше да попита сенатора. Но той не си беше вкъщи. Не си беше дошъл от болницата и тя не знаеше кога ще се върне. Опита се гласът и да звучи спокойно и твърдо.

— Значи така. Вие сте онзи, който е изчезнал от болницата, и нямате дрехи. И казвате, че нямате намерение да се върнете. Казвате, че бягате. Това означава ли, че някой ви преследва?

— Известно време ме гонеше полицията — отвърна той.

— Но вече не ви гонят?

— Не. В момента не. Успяхме да им се изплъзнем.

— Колко сте?

— Обърках се. Исках да кажа, че успях да им се изплъзна.

Тя дълбоко си пое дъх и се съсредоточи.

— Къде сте?

— Не съм съвсем сигурен. Градът вече не е такъв, какъвто го познавах. Предполагам, че съм в южния край на стария мост Тафт.

— Стойте там — каза тя. — Внимавайте за колата ми. Ще карам бавно и ще ви търся.

— Благодаря…

— Един момент. Сетих се нещо. Обаждате се от телефонна будка, нали?

— Точно така. — Трябва ви монета, за да задействате този вид телефон. Без дрехи и така нататък откъде монета?

На лицето му се изписа кисела усмивка.

— Монетите падат в едни малки кутийки. И с един камък…

— Разбили сте касичката?

— Аз съм роден престъпник — отвърна той.

— Разбирам. Най-добре ми дайте номера на телефона и стойте близо до него, за да ви се обадя, ако не успея да ви открия — ако не сте там, където ви се струва.

— Един момент.

Той погледна към табелката над апарата и прочете номера. Тя намери молив и го записа на полето на един вестник. После каза:

— Нали разбирате, че поемате риск? Номерът може да бъде проследен и ако ме чакате…

Той се усмихна иронично.

— Разбирам. Но поемам риска. Вие сте единственият човек, на когото мога да разчитам.