Белва Плейн
След пожара (18)

Седемнадесета глава

— Бях поразен — обясняваше Джералд. — Още съм в шок.

Хиацинт тъкмо сваляше и последните принадлежности на децата, когато той се бе появил. Беше се надявала да го избегне, но Джералд я завари в подножието на стълбите, където тя стоеше сред струпаните кашони и чанти.

— Не мога да разбера как умен човек като Арни може да обърка живота си по такъв начин. Кой би могъл да предположи, че е способен на такива неща!

А кой можеше да предположи, че Джералд ще разговаря с нея така непринудено, сякаш двамата общуваха ежедневно? Облечен в бял тенис екип и с тенис ракета в ръка, той клатеше глава в недоумение и не спираше да говори:

— Осребрил е всичките си ценни книжа и е опразнил банковите си сметки, но не е докоснал фирмената ни сметка, а можеше да го направи. Сега изчезна незнайно къде. Как мислиш, че ще свърши всичко това?

— Нямам представа — тъжно отвърна тя.

— О, ще го хванат рано или късно. Винаги става така. Сега благодарение на интернет и криминалния бюлетин по „Гласът на Америка“ става дори още по-лесно. Освен това… — Лицето на Джералд доби мъдро изражение. — … мъж като него, който обича да се перчи с богатството си, не може да остане незабелязан. Трябва да видиш каква клиника е направил в центъра на града. Арни винаги харчи много пари. Печели много, но и харчи много.

„И ти не се справяш зле“ — отбеляза мислено Хиацинт. Тя погледна през рамото на Джералд към стаите. От момента на единственото й посещение тук досега бяха настъпили промени. Бившият й съпруг бе променил вкуса си. Навсякъде имаше отвратителни изкуствени цветя, тежка позлата и плътен тъмен сатен, скъп и неподходящ за този тип къщи. Преди той щеше категорично да отхвърли такава кичозна показност.

— Той ми е оставил бележка — уведоми я Джералд. — Пристигна вчера, изпратена е от Флорида, най-вероятно точно преди да замине. В нея ми се извинява и пише за теб: „Не обвинявай Хай. Тя нямаше нищо общо с пожара. Абсолютно нищо“. Това последното го е подчертал.

Хиацинт се натъжи и замълча. Арни. Как да го разбере човек? Как да си обясним случаите, в които свестни хора преминават границата?

— И аз получих бележка — отвърна тя. Това не беше работа на Джералд, но въпреки това тя искаше той да знае. — „Хай, прости ми за ужасната болка, която ти причиних. Положих усилия да ти се реванширам. Моля те, опитай се да не забравяш, че наистина те обичах и още те обичам.“ — На последните думи гласът й секна.

Джералд възкликна с яростно възмущение:

— Представям си как ти се иска да го гръмнеш. Знам, че ако бях на твое място, щях да имам това желание. Щях да искам да го унищожа.

— Не. Това е трагедия. Цялата му добрина отиде по дяволите.

— Какво? Не си ли бясна? Ти си необикновена жена, Хиацинт. Изумителна.

— О, ядосана съм му, и то много. Но съм много по-ядосана на теб.

Джералд млъкна и тя видя, че думите й уцелиха точно в целта. Той се извърна и тя се възползва от възможността да го огледа. Разгледа лицето с леко скосени златистокафяви закачливи очи, които жените толкова харесваха. Изглеждаше по същия начин като в онзи следобед, когато тя, незрялата, неопитна и увлечена по него девойка, му предложи да го откара в дъждовната буря. Дори и сега лицето му издаваше весел нрав, чувственост и страст. Дори и сега не обещаваше нищо повече. Той никога не бе дал никому нищо и никога не бе обичал истински.

Обичал бе децата, поправи се тя. Все пак те бяха негови наследници.

— Наистина мислех, че ти си го направила, Хиацинт — каза той. — Вярвах, че си достатъчно ревнива, за да го направиш. Това е самата истина.

— Значи никога не си ме познавал. Ако ме обичаше достатъчно, щеше да ме познаваш по-добре. Щеше да знаеш, че не съм такава. Ако ме обичаше, нямаше да ми отнемаш децата.

Джералд вдигна отчаяно ръце.

— Много съжалявам. Цялата история беше една ужасна грешка. Но въпреки това не разбирам как може да си ядосана повече на мен, отколкото на Арни.

— Знаеш ли, Арни имаше сърце. Единствените хора, с които постъпи лошо, бяха застрахователите. Не отричам, че той извърши отвратително престъпление, но също така помогна на вдовицата на загиналия пожарникар — изплати ипотеката им и плати за обучението на децата му в колеж. Но дори това е нищо в сравнение с другите добрини, които е извършил, и особено всичко, което направи за Джери, Ема и мен. Мисля, че той е болен човек. Сигурна съм. Затова изпитвам искрено съжаление към него.

— Има логика в думите ти — съгласи се Джералд. — Той играеше хазарт, а предполагам, че това често води и до извършване на престъпления, особено когато ти трябват пари в брой. Да, по начина, по който го представи ти, това е достойно за съжаление. Това е като пристрастяването към алкохола.

— Или жените. Между другото как е Шъри? Или беше Шерил? Онази след Бъди имам предвид.

Джералд се усмихна и се изчерви чак до корените на косата.

— Това са глупости. С малко повече усилия на волята пристрастяванията могат да се преодолеят.

Той й се възхищаваше. Внезапно тя осъзна как изглежда в роклята с цвят на зряла кайсия, черните лъскави сандали и лентата за коса, която носеше, за да не се разрошва от вятъра. Никога преди не беше изпитвала такава увереност и дори превъзходство в присъствието на този мъж. За момент пред очите й изникна картина, която бързо избледня. Джим на малката маса в кухнята им в Тексас. Тъкмо беше споделил, че иска да им отстъпи голямата къща, когато Джералд приключи специализацията си. В този момент Джералд очевидно беше решил да не настоява Хиацинт да направи аборт. Сега, като се връщаше назад, всичко й се струваше толкова ясно.

— Много чета и чувам за успеха ти — продума той. — Исках да те поздравя, но тъй като ти отказваше дори да говориш с мен…

— Нямаше смисъл да говоря с теб.

Тя стана нетърпелива. Разговорът бе продължил твърде дълго, а Уил чакаше навън в колата под наем. Тя не бе пожелала той да влиза тук. Хиацинт се запъти към вратата, но бързият му и все пак колеблив въпрос я спря:

— Сега, след като поговорихме, не би ли могла да си помислиш дали да не опитаме отново?

Хиацинт изпусна двата куфара и те тупнаха на пода.

— Да опитаме? Шегуваш ли се?

— Не се шегувам. Ти и аз все пак бяхме… Сега, като те видях и се изяснихме, мислех…

— Не може да говориш сериозно, Джералд. Та аз по-скоро бих осиновила кобра.

Той се отдръпна, сякаш очакваше тя да го удари.

— Добре, добре. Забрави, че го казах. Само не искам да си тръгваш, изпълнена с толкова омраза към мен, Хиацинт.

— Всъщност не съм изпълнена с омраза към теб. Току-що осъзнах, че изобщо не изпитвам такава. Може би съвсем малко, заради жестоката ти постъпка. Но не мисля да губя време и енергия за това. Прекалено щастлива съм. — Тя направи пауза и го погледна право в очите. — Ще съм ти благодарна, ако помолиш Теси да ми помогне с багажа. Майка ми ме чака с Джери и Ема в хотела. Веднага след вечеря ще летим обратно към дома.

Хиацинт се подразни неочаквано много от почти пълната липса на емоции у Джералд в момент, в който децата си тръгваха от дома му. Той само бе казал, че ще му липсват и се надяваше да харесат новото училище. Обеща да им се обажда редовно. Но въпреки това сега не личеше да изпитва нещо, което да се сравни с агонията, която Хиацинт бе преживяла. Дори Арни бе отбелязал, че Джералд не намира вече децата си за забавни. През главата й мина мисълта, че той бе започнал да се чувства уморен от постоянното им присъствие, точно както Хиацинт му бе омръзнала навремето. Типичният мъж.

— Само още нещо — бързо добави тя, защото вече виждаше до вратата Теси, в чийто поглед се четяха любопитство и неочакван респект към „лудата жена“. — Искам да знаеш, че нямам намерение да тровя съзнанието на децата и да ги настройвам срещу теб. Никога не съм го правила, и то само за тяхно добро. Не беше заради теб. Знай, че можеш да ги виждаш, но ще се съобразяваш с това дали на мен ми е удобно и дали децата го искат. Сигурна съм, че ще желаят да се срещате, защото те обичат и трябва да е така. О, и последното нещо! Господи, почти забравих за кучето! Може ли някой от вас да доведе кучето, моля?

— Секунда, Хиацинт. Нека първо да занеса този багаж до колата.

— Благодаря ти, но не е необходимо. Двете с Теси ще се справим. Така ще си спестиш неудобството предвид факта, че съпругът ми е в колата.

* * *

— Как мина? — попита Уил.

— Не чак толкова зле, колкото мислех. Изпитвах повече съжаление, отколкото нещо друго.

— Франсин те смята за много храбра, за да отидеш сама или дори, че си се изправила пред него. Снощи говорехме за това. Тя се боеше, че той може да се държи зле и да направи неприятна сцена.

— Стана точно обратното. Не че имах нещо против другия вариант. Той дори намекна, че бихме могли да се съберем отново. Можеш ли да повярваш?

— След историята с приятеля ти Арни мога да повярвам във всичко.

— Искаш да кажеш трагедията на Арни.

— Трагедия и загадка. Никой досега не е успял и вероятно няма и да успее да обясни защо има хора като Джералд и Арни или като нас.

— Франсин не може да си прости, че е грешала толкова за Арни и е искала дори да се омъжа за него. Тя рядко допуска да бъде така умело заблудена, а за Джералд се оказа напълно права.

— Франсин е голям образ — изкиска се Уил. — Заяви, че вече се е отказала от ясновидството.

— Каза ли ти, че заминава на презокеанско пътешествие до Южна Америка с новия си приятел? Мисля да я изненадам, като за случая й подаря пълен гардероб дрехи на „Либрети“.

— Колекцията „Хиацинт“ — добави Уил. — Да, каза ми за пътешествието. Имаше и дързостта да ми каже, че очаква, като се върне, вече да си бременна.

— Виждам, че не е загубила чувството си за хумор.

— Не, не се шегуваше. Искрена беше. Аз също съм сериозен, в случай че още не съм го споменал.

Дълбока, безкрайна синева се простираше между плажа и хоризонта, където три платна се движеха на запад към следобедното слънце. Там, по мокрия пясък, с гръб към слънцето тичаха децата на Хиацинт.

— Виж, скъпа — рече Уил. — Чакали са ни.

Тя усети удивителна лекота и почувства нужда да извика:

— Имам чувството, че ще полетя!

Уил я погледна. Веселите му, мили и честни очи, от чийто поглед не убягваше нищо, изразяваха пълно разбиране. Двамата се усмихнаха и той я прегърна.

— Ще полетим заедно — каза той.