Белва Плейн
След пожара (4)

Трета глава

— Нима ще пропътуваш петдесет километра само в едната посока, за да гледаш някакъв филм за изкуството? — попита меко Франсин. — Струва ли си да го правиш в такова време?

През последните две седмици Хиацинт и майка й се разбираха по-добре и младата жена отвърна спокойно:

— Това е само дъжд.

— Погледни по-добре през прозореца.

Силният вятър огъваше най-долните клони на дърветата почти до земята, след което яростно ги мяташе нагоре.

— Днес е последната прожекция — обясни Хай — и последният ни шанс да гледаме този филм. Казват, че е страхотен.

— Ако трябва да вземеш Джералд, ще се отклониш твърде много от пътя.

— За по-голяма сигурност ще отидем с моята кола. На неговата не можем да разчитаме. Не се притеснявай за мен. Все пак прогнозите не са за снежна виелица. Ще карам бавно, а след филма ще отидем да хапнем нещо и ще се прибера по-късно.

* * *

На екрана двойка влюбени гледаха в захлас лодка, която приближаваше синьо-зеления залив на Тиренско море. Двамата стояха един до друг, хванати за ръце. Духаше бриз и памучната пола на девойката се вдигаше над коленете й. Джералд стисна Хай за ръката.

— Хайде да изчезваме. Нали не е нужно да гледаме целия филм?

— Толкова е красиво — прошепна тя. — Искам да видя края.

— Можеш да предположиш как ще свърши. Аз ще ти покажа по-добър край. Повярвай ми.

Крайпътният мотел се намираше между един изоставен склад и запустял парцел, отрупан с ръждясали машини. От поставената на видно място голяма рекламна табела, която вече светеше ярко в смрачаващия се следобед, ставаше ясно, че мотелът предлага стаи с телевизор и видео. Двамата с Джералд идваха толкова често тук, че момчето на рецепцията със сигурност вече ги познаваше. Джералд потръпна.

— Отвратителна, мръсна дупка. Досега вече трябваше да съм свикнал. Доста време живях на подобно място.

— Не е чак толкова мръсно.

— Това е моята Хиацинт — винаги гледа от добрата страна на нещата.

— И защо не? Взех хубаво одеяло от вкъщи. В багажника е. Така съм го опаковала, че никой няма да разбере какво носим, макар че това си е наша работа.

— Ти мислиш за всичко — засмя се Джералд.

— Мисля за теб. По цял ден не ми излизаш от ума.

Двамата влязоха вътре. Тя нямаше представа кое име бе написал в книгата на рецепцията, но не го и попита. Това също си беше само тяхна работа. Когато затвориха и заключиха вратата на стаята, тя махна спалното бельо от леглото, постла одеялото и започна да се съблича.

— Сложи ръка на сърцето ми — каза тя. — Усещаш ли колко силно тупти?

— Когато те погледне човек, вижда една изискана, много амбициозна и сериозна млада дама и в никакъв случай не би могъл да прозре твоята скрита същност. Аз също не успях.

— Тогава защо дойде в музея онзи ден?

— Не знам. Може би заради причината, поради която един мъж търси една жена. Ти силно ме заинтригува.

— А не беше ли любов от пръв поглед? Не се смей. Случва се, при това не само в приказките.

— Добре тогава. Наречи го любов от пръв поглед. О, ела при мен под одеялото.

Те се отдадоха на любовта си и след като дремнаха малко, потънаха в задушевна тишина. Лежаха и гледаха дъжда, който се стичаше по притъмнелия прозорец.

— Как валеше само, когато се срещнахме за първи път — промълви Хай.

Тя усещаше меката кожа на врата му до устните си. Искаше да лежи така, без да помръдва, да остане тук и да се слее в едно цяло с него завинаги. Усети прилив на радост и нежност, каквито не бе изпитвала преди. Сърцето й биеше лудо.

В коридора се чуха високи гласове и шум от затръшване на врата.

— Този мотел е истинско свърталище — оплака се Джералд.

— Не ми пука. Стига ми, че тук сме заедно.

— А на мен — не. Заслужаваме нещо по-добро.

Гърлото й се сви, тя толкова се натъжи, че всеки момент щеше да заплаче. Незнайно защо в съзнанието й изникна сентенцията, която гласеше, че след полов акт човек се натъжава. Защо се получаваше така? Дали се дължеше на страха, че това опиянение няма да се повтори? Или усещането наподобяваше на това, което те обзема, когато чуеш безсмъртна музикална творба? Или може би приличаше на носталгията по някой прекрасен юнски ден, отминал безвъзвратно? Дали не се дължеше на страха, че той не я обича толкова, колкото тя него? С насълзени очи Хиацинт го прегърна силно и зарови лице в рамото му.

— Не знам… — промълви тя.

— Преди малко казах, че не вярвам в любовта от пръв поглед само за да те подразня — обади се той.

— Защо ме обичаш? — попита Хиацинт.

— Заради твоя чар, дух, талант. Обичам гласа ти, горещия ти темперамент… всичко. Хиацинт, скъпа, прекалено много се притесняваш.

— Трябва да сме напълно честни един към друг — заяви тя неочаквано дори за самата нея.

— Мислех, че досега сме били. Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Колебаех се дали да ти споделя някои неща, защото има такива, за които е трудно да се говори… Родителите ми искат да те опознаят по-добре. Все пак ние се виждаме толкова често.

Тя не видя усмивката му в полумрака, но я долови в гласа му. Затова стана, светна лампата и го погледна, изпълнена с безпокойство.

— Не се ли сърдиш?

— Не, разбира се, че не. Те просто реагират като всички родители, които имат дъщеря.

— Татко мисли, че е чудесно, че учиш медицина. Като химик и учен, той уважава лекарите. Освен това много те харесва.

— Знам. А също така ми е ясно, че майка ти не ме харесва.

Хиацинт усети как страните й пламват.

— О, тя… всъщност не сме говорили за теб. Първо, тя не е толкова словоохотлива, колкото татко, така че двете с нея… Не искам да кажа, че не се разбираме, но тя е прекалено самоуверена, а аз съм голям инат. Знам, че съм такава, затова понякога избягвам да обсъждам с нея…

Беше се отклонила от темата. Чувстваше се ужасно недодялана и млъкна, точно когато Джералд вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Това, което много тактично се опитваш да ми кажеш, е, че не трябва да се разстройвам, ако не получа радушен прием от нейна страна. Разбирам те. Но още от самото начало знам, че тя не ме одобрява.

— Нямах представа. Никога не съм мислила…

— Нали каза, че трябва да сме искрени един с друг?

— Да, но как го разбра? Тя какво ти каза?

— Нищо, но мога да го прочета по лицето й. Един лекар трябва да го умее.

— Съжалявам, скъпи, толкова съжалявам. Просто не те познава, затова се държи така. Тя веднага би си признала, че е сгрешила. В това отношение е много искрена.

— Ако ми обясниш какво има против мен, бих могъл да се опитам да го променя.

Как би могла да сподели с него какво беше казала в действителност Франсин? Неспособна да го погледне в очите, тя направи вял опит да обясни:

— Мисли, че ще ме зарежеш и че не мога да разчитам на теб.

— Но това е лудост. Просто ще трябва да я опровергая.

— Сигурен ли си, че не си ядосан?

— Да.

Цялата история с това грозно подозрение бе унизителна и за двамата. Хиацинт се укоряваше, че повдигна въпроса. Идеше й да потъне в земята от срам.

— Не гледай така тъжно, Хай. Ела насам и се погледни.

Двамата застанаха голи в банята пред голямото огледало.

— Когато се мръщиш, загрозяваш хубавото си лице.

— Наистина ли ме намираш за хубава?

— Много добре знаеш, че си привлекателна.

Тя имаше права, дълга до раменете кестенява коса, приятно лице с правилни черти, тъжни очи, високи скули и широко гладко чело.

„С малко повече грим ще изглеждаш наистина прекрасно — често я убеждаваше Франсин. — Единственият ти проблем е, че се обличаш прекалено консервативно.“

„Лицето ти излъчва характер — казваше баба й, опровергавайки Франсин. — Не е необходимо да го мажеш с толкова помади.“ С това искаше да каже, че снаха й прекалява с „помадите“.

Този забавен спомен я накара да се усмихне. На Хиацинт й се струваше странно, че ту се самокритикуваше яростно, ту имаше високо самочувствие. А може би и при другите хора бе така, но те просто не говореха за това и дори не го признаваха пред себе си.

„Стой изправена — съветваше я често Франсин. — Като повечето високи жени и ти имаш навика да се прегърбваш, особено когато си с по-нисък от теб мъж.“

С Джералд нямаше защо да се притеснява за това. Той стоеше до нея като олицетворение на съвършенството. Този мъж, след който всички извръщаха глава, беше само неин.

— Трепериш — каза той. — Хайде да се обличаме. Тук е адски студено, а и стана късно, наближава полунощ. По-добре да тръгваме. Не искам да се тревожиш за нищо, особено за мнението на майка ти за мен. Просто се успокой и остави нещата на мен. Гарантирам ти, че тя ще ме хареса, и то по-скоро отколкото си мислиш. Не бих се изненадал, ако дори ме обикне.