Белва Плейн
След пожара (3)

Втора глава

На следващата сутрин още беше много ядосана.

„Твърде хитър е за Хай. Ще разбие сърцето й. Ще й изневерява.“

Тя се решеше толкова яростно, че чак я заболя главата. „Щял да разбие сърцето ми! Не той, а ти го разби, Франсин.“

„Защо се обръщаш към майка си на малко име?“, бе я попитал веднъж Джералд.

„Защото на нея така й харесва“, бе обяснила тя.

Всъщност майка й се казваше Франсис. Тя произхождаше от род с далечно френско потекло и обичаше да се представя за французойка, въпреки че не знаеше и една дума на френски. Най-вероятно усещаше, че френският произход перфектно подхожда на красотата й.

Възмущението на Хай растеше. Всяко раздразнение и несправедливост, които можеха да се породят между хора, живеещи под един покрив, всички преглътнати незначителни обиди сега се надигнаха в нея и обсебиха съзнанието й. Тя заговори на глас:

— Само защото си станала подгласничка в щатски конкурс за красота, очакваш и дъщеря ти да постигне същото, че дори и повече. Напълно ми е ясно, че за теб съм едно голямо разочарование. Намираш ме за твърде висока, непохватна и кльощава. Не излизам с компания в събота вечер, както си правила ти на моята възраст. Нямам спортни заложби, за да стана капитан на женския отбор по плуване или да участвам в градските състезания по баскетбол. И от картините ми изобщо не се интересуваш. Не би го признала, но аз знам какво си мислиш. Не се съмнявам в това, че ме обичаш и че си добра майка. Но въпреки това си разочарована от мен. Само ти. Нито татко, нито шефовете ми в музея, и определено не и Джералд…

В къщата цареше тишина. Внезапно й се прииска да избяга оттам, преди някой да се е събудил. Нямаше начин да запази спокойствие след снощния разговор. Облече се набързо и тръгна към стълбището по чорапи.

По стените висяха семейни снимки. Беше минавала покрай тях хиляди пъти, но днес, макар и да бързаше, нещо я накара да забави крачка и отново да разгледа хората на тях. Вгледа се в мъжа с високата колосана яка от XIX век, в момичето с шапка с формата на камбана в стил двадесетте години на XX век. Какво ли криеха зад тези спокойни и приветливи усмивки? Дали изобщо имам нещо общо с тях? Тук имаше снимки и на по-големите й братя: Джордж, облечен в бял спортен екип, стиснал неизменната тенис ракета, и другите двама на сватбените им тържества, всеки застанал до своята идеална булка в дантелена рокля. И тримата й братя — Джордж, Пол и Томас, бяха красиви копия на майка си. Хиацинт изобщо не приличаше на тях.

„На тях си им дала нормални имена — често се оплакваше тя, — а мен си ме кръстила Хиацинт. Глупаво е. Как можа да го направиш?“

„Бях принудена да ги кръстя с тези скучни имена на двама дядовци и един чичо, загинал по време на войната — отвръщаше й Франсин със завидно спокойствие. — Когато се роди ти, държах единствената ми дъщеря да носи красиво име. Исках да те кръстя на някое пролетно цвете“.

Франсин бе интелигентна жена, но понякога говореше абсурдни неща и до известна степен се държеше малко глупаво. В такива моменти Хай се чувстваше неудобно заради майка си. Но когато нелепите изказвания на Франсин ставаха обидни, като предишната вечер, дъщеря й изпитваше нещо съвсем различно от неудобство.

Хай запали колата и потегли. Стигна до разклона на пътя, спря и се замисли накъде да продължи. Беше събота и Джералд щеше да учи днес и утре за теста в понеделник. Центърът за реставрация в музея беше затворен и само старши сътрудниците на свободна практика можеха да ходят там през почивните дни.

Оставаше й единствено да отиде при баба си. Винаги можеше да излее душата си пред нея. Тя имаше способността да успокоява хората и да им вдъхва кураж. Дори домът й, който се намираше на улица в центъра на стария град, излъчваше уют. Украсена с дърворезба, къщата бе заобиколена с веранда, а в градинката до оградата в задния двор цъфтяха лалета, ружи и астри. Баба й се беше родила в този дом и в него бе отгледала децата си. Най-вероятно щеше и да умре тук, но дотогава имаше доста време, защото засега се радваше на добро здраве. Старата жена излъчваше душевен покой. Тя не търсеше одобрението на другите и не се притесняваше за това „какво ще кажат хората“. Негласна истина в семейството беше, че Франсин и бабата на Хай не се обичаха особено.

Хай отвори входната врата и веднага долови аромата на захар и канела.

— Още няма девет часа, а вече печеш нещо.

— Ябълкови сладкиши — отвърна баба й — за семейството, което живее по-надолу по улицата. И двамата са много болни и гледам да им нося по нещо през уикендите. Ще влезеш ли, или да седнем на верандата? Времето е доста приятно.

— Предпочитам да сме навън.

— Почакай тогава да си взема ръкоделието. Правя одеялце за бебето на брат ти, с квадратчета и кръгчета в розово, синьо и жълто, за да се презастраховам.

Баба й винаги вършеше нещо. Дали носеше тази черта в гените си от времето на пуританите, или просто се дължеше на нервност, но тя не спираше да се движи. Докато възрастната жена се настаняваше с ръкоделие в скута, Хиацинт си помисли, че самата тя е наследила до голяма степен нервността на баба си.

— Никога не съм предполагала, че ще доживея момента да правя неща за правнуците си. Харесва ли ти? Кажи ми честно.

Хай разгледа ръкоделието.

— Не слагай толкова много розово. Според мен трябва да служи само за акцент.

Баба й наклони глава първо на едната, после на другата страна, загледана в одеялцето.

— Мисля, че си права. Винаги си имала добър усет за цветовете. Защо не помислиш и ти да направиш нещо за бебето, което чакаме? Ще бъде един безценен подарък от леля Хиацинт. Надявам се, че още помниш как се плетат одеяла.

— Не съм плела отдавна, но помня как се прави.

— Разбира се, че помниш. Имаш златни ръце, Хай. Опитах се да науча и майка ти, но на нея не й беше интересно.

Хиацинт не можеше да си представи Франсин да стои на едно място и да се занимава с дейност, изискваща старание, или да прекарва часове в кухнята. Тя не обичаше да се застоява вкъщи. Предпочиташе да се ангажира с благотворителни каузи, които често сама организираше, или да участва в състезания по тенис или голф, в които често побеждаваше. Франсин имаше нужда да побеждава. Тя трябваше да движи нещата и да ръководи хората.

— Разкажи ми за работата си — мило я подкани баба й. — Баща ти ми каза, че работиш в един от най-добрите центрове за реставрация в страната.

— Така е, но още съм начинаеща. Изискват се години практика, преди да ти поверят картина, която струва няколко милиона долара.

— Един ден самата ти ще се прочуеш с творбите си. Онази картина, на която баща ти подремва, е прекрасна.

На Хай й стана приятно от коментара на баба й. Всеки, който видеше картината, я намираше за хубав и много точен портрет. Младата жена улови изпитателния поглед на баба си. Размениха си още няколко обичайни реплики, когато старицата внезапно я прекъсна:

— За да дойдеш при мен толкова рано сутринта, сигурно нещо сериозно те измъчва.

Хиацинт беше дошла с намерение да сподели наранените си чувства, но в този момент й се прииска да не го беше правила. Цялата тази история за майката и дъщерята, които се карат заради приятеля на дъщерята, й се стори незначителна. Тя обаче поизправи рамене и разказа на баба си всичко, след което заключи:

— Съжалявам. Не очаквам да застанеш на нечия страна. Не искам да те въвличам в тази история. Май не трябваше да те занимавам с това.

— Като споделиш, ще ти олекне. Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен, Хай. Искам само да ти дам един съвет. Не прави голям проблем от това, което си дочула. Няма да спечелиш нищо друго, освен още горчивина. Престори се, че нищо не си чула, и постъпи така, както намериш за добре. Той помоли ли те да се омъжиш за него?

— Още не, но ще го направи.

— Убедена ли си, че ще приемеш?

— Разбира се. Обичам го.

— Да знаеш, че майка ти е много умна жена.

Това изказване изненада Хиацинт.

— Както сигурно си забелязала, двете с нея невинаги сме на едно и също мнение — рече баба й с кисела усмивка. — Въпреки това, трябва да се замислиш над думите й. Аз, разбира се, изобщо не познавам твоя младеж, но знам, че бракът не е шега и е добре да си наясно с това.

За първи път Хай не срещаше разбиране от жената, която винаги бе заставала на нейна страна.

— Май те ядосах, Хиацинт. Сигурно си очаквала да чуеш друго.

— Мисля, че да.

— Горе главата. Не е дошъл краят на света. Утрешният ден ще е по-добър.

Старомодните клишета, които Хай обикновено намираше за доста забавни и мили, в този момент изобщо не й се струваха такива.

— Занеси един сладкиш у вас. Изпекох три.

— У дома всички сме на диета — кратко отвърна Хай.

— Как може да се суетите толкова заради няколко килограма отгоре! А ти си слаба като клечка. Майка ти не ви ли храни с друго, освен салата? Ти самата не готвиш ли поне от време на време? Би трябвало да го правиш, нали съм те учила? Вземи ябълковия сладкиш и пилешкото задушено. Имам още в хладилника.

Хиацинт не се и опита да спори. Най-лесно беше да приеме храната, понеже така или иначе щеше да бъде натикана в ръцете й. Затова благодари, влезе в колата и бавно подкара по улицата. Чудеше се къде да отиде. Обхвана я студено и самотно чувство на неподчинение. Не искаше да се прибира у дома, а и нямаше настроение да се среща с приятели, затова спря колата пред библиотеката. Това беше най-подходящото място, където можеше да се покрие през останалата част от деня.

* * *

Когато се прибра у дома, колата на Франсин още я нямаше в гаража и Хай почувства облекчение, макар и временно. Баща й вероятно беше в градината и садеше пролетни цветя. Това я устройваше, защото нямаше желание да говори с никого. Качи се на горния етаж в стаята, която някога принадлежеше на брат й Джордж, а сега беше превърната в нейно ателие. Затвори вратата и се вгледа в картината, върху която работеше. Стоя няколко минути, опитвайки се да оцени безпристрастно пропорциите, перспективата, светлосенките, използваната техника и картината като цяло. Всички преподаватели хвалеха снежните й пейзажи и сега, докато изучаваше внимателно картината, й се стори, че наистина е пресъздала усещането за приказна тишина в падащия сняг. Разгледа отново портрета на баща си. На него той изглеждаше като жив. Струваше й се, че е уловила същността му. След съкращенията на персонала в Химическия комбинат, където бе работил, Джим бе принуден да се пенсионира. Оттогава се бе състарил и бе станал по-мълчалив. И макар че по принцип беше тих човек, сега очите му издаваха умора дори когато се усмихваше. Определено бе уловила същността му на този портрет.

Внезапно я осени прозрението, че картините й са добри. Каквото и да я сполетеше, можеше да черпи сила от работата си. С нейна помощ щеше да оцелее. Би било глупаво да позволи нещо да прекърши самоувереността и вярата й в бъдещето. Как можа да пропилее цял ден в самосъжаление?

Долу в двора се разнесе бръмченето на старата ръчна косачка, която баща й използваше за подрязване на живия плет. Тя му викна:

— Хей, тате, върнах се!

— Стори ми се, че чух вратата на гаража. Майка ти още не се е прибрала. Къде беше цял ден?

— Къде ли не. Отбих се у баба и както обикновено, тя изпрати храна. Даде ми от онова ястие с пилешко и скариди, което обичаш. Ще направя и салата.

— Не е нужно. Цяла седмица се трудиш здраво. Днес си почини.

— За бога, няма да се преуморя, ако направя една салата.

— Добре, тогава ще изкарам масата на верандата. Ще имаме достатъчно време да вечеряме, преди да се стъмни.

Беше очевидно, че се наслаждава на тези приятни моменти в компанията на дъщеря си. Синът му Джордж беше започнал работа в една банка в Сингапур, а другите двама вече бяха задомени и имаха общ бизнес на Западното крайбрежие. Хиацинт усещаше, че раздялата с децата му му тежи много повече, отколкото би признал дори пред самия себе си.

Тя наряза купчинка зелена салата, добави към нея необичайна комбинация от ягоди и нарязани орехи и после изсипа всичко в красивата синя керамична купа, която семейството й държеше за украса в шкафа в трапезарията. При вида на съда баща й повдигна въпросително вежди.

— В това ли реши да я сложиш?

— Защо не?

— Ами купата е ценна, антика…

— Ето ти още една причина да й се наслаждаваме. Вярвам в ежедневните удоволствия, а не в това, че трябва да ги пазим за другите хора. Този чудесен син цвят не е ли радост за очите?

Баща й замълча за момент и след това рече:

— Мъжът, който стане твой съпруг, ще бъде истински щастливец. Умна си, преуспяла, независима и въпреки това си домошар и можеш да създадеш уют за гостите си, така че да не им се тръгва.

Сега беше ред на Хиацинт да не казва нищо. Нямаше намерение да повдига въпроса за дочутия предишната вечер разговор, както я беше посъветвала и баба й. Въпреки това думите сякаш сами се изплъзнаха от устата й.

— Не се прави, че не знаеш кой е мъжът, за когото искам да се омъжа. Чух ви снощи, татко. Или по-точно, чух Франсин. Нямах намерение да подслушвам, но така се получи.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам. — Баща й въздъхна. — Както сигурно си чула, не бях съгласен с нея.

— Надявах се да не си. Тя изрече ужасни неща.

— Все пак ме чуй. Трябва да уважиш мнението на майка си, дори да не ти харесва. Няма смисъл да ти казвам, че то е продиктувано от най-добри намерения и обич.

— Но тя каза груби, жестоки неща. Искал парите ми и щял да ми изневерява. Та тя дори не познава Джералд! С такава ярост го нападаше. Самият ти го каза.

— Признавам, че го казах, но се опитай да я разбереш. Тя просто споделяше страховете си. Мисли, че ще направиш грешка. Като майка, тя се опитва да защити детето си.

— Не съм дете. На двадесет и една години съм, издържам се сама и имам чудесна работа.

— Така е. Но забрави да споменеш, че си голям инат, Хиацинт. — Баща й се усмихна тъжно.

— Когато знаеш, че си прав, се налага да проявиш упорство. Защитавам Джералд, защото бе несправедливо обвинен, а аз го обичам.

— Добре. Само не избързвай с тези неща, ако можеш. С времето всичко ще се нареди.

Загърбете различията, изгладете ги и рано или късно те ще изчезнат. Тези банални приказки бяха добър начин за измъкване от ситуацията.

— Надявам се, че няма да оставиш емоциите ти да надделеят, Хай. Това би довело само до скандал, а не до разрешаване на проблема. Не и толкова скоро.

— Знам. И баба ми каза същото. Не съм глупава и не искам да се карам с никого. В това отношение приличам на теб.

— Ако Джералд е този, за когото го мислиш, а аз вярвам в това, майка ти също ще му повярва. Просто не прибързвай. — Баща й погледна часовника си. Искаше да приключат с този въпрос, преди Франсин да се е появила. — Нали нямаш намерение да се омъжваш скоро, така че не е нужно да се бърза — довърши той, точно когато Франсин се появи на верандата.

— Закъснях — каза тя. — Не очаквах уличното движение да е толкова натоварено. А модното ревю продължи цяла вечност. Какво ли не се налага да изтърпи човек, за да събере средства. Колкото и да е невероятно, събрахме шестнадесет хиляди долара за детската болница. Този официален обяд наистина ме изтощи.

— Не изглеждаш изтощена — отвърна й Джим. — Този тоалет ти отива.

Семплият сив вълнен костюм сигурно щеше да изглежда безличен, ако Франсин не бе добавила масленозелен шал, заметнат умело покрай врата и раменете й. Тя вдигна ръка, за да отметне кичур черна коса от челото си, и на ръката й проблеснаха сребърни гривни. Застанала в рамката на вратата, Франсин приличаше на картина. Хай мислено я кръсти Жената със сребърните гривни. Въпреки модерното облекло и маниери, тя притежаваше също осанка и финес, заради които Сарджънт^[1] би я нарекъл „Портрет на Франсин“.

— Боже мой, каква красива трапеза! Това пилешко ястие прилича на онова, което майка ти приготвя, Джим. Да не го сготви ти, Хай?

— Не, баба го изпрати. Тази сутрин ходих при нея.

— Е, на това му казвам аз угощение. Храната днес беше ужасна и съм изгладняла. — Бъбрива както обикновено, Франсин говореше оживено и преминаваше с лекота от една тема към друга, уверена, че те горят от нетърпение да чуят това, което искаше да им разкаже. — Не мога да повярвам, че са минали две години от сватбата на Том. Казах ли ви, че Даяна се обади вчера, за да ни благодари за подаръка, който им изпратихме за годишнината?

— Не помня какво им подарихме — призна Джим.

— Една наистина невероятна медна кафеварка. Достатъчно голяма е, за да се направят петдесет чаши кафе с нея. Те често организират партита, за да подпомогнат бизнеса си. Толкова се гордея с Том. Радвам се, че и Даяна е много общителна. Което ми напомни, Хиацинт, че минах покрай дома на Марта и видях да разтоварват от един камион столове за партито. Днес майка й присъстваше на официалния обяд. Сподели, че очакват много гости. Ти какво мислиш да облечеш?

— Няма да ходя.

— И защо?

Ако гласът можеше да се оприличи на тъкан, помисли си Хай, в тези думи на майка й щяха да се различат отделни нишки на тревога, нетърпение и раздразнение.

— Защото ще е голяма шумотевица, а аз не си падам по такъв вид забавления.

— Трябват ти приятели, Хиацинт.

— Имам достатъчно.

— Тези обаче са специални, стари приятели. Съседи са ни, а с Марта се познавате от първи клас. Не можеш да я пренебрегнеш!

— Никого не пренебрегвам. Да не мислиш, че я интересува дали ще отида или не?

Франсин остави настрани недоядения си десерт и заговори нежно и спокойно:

— Може и да я интересува. Да не искаш да я обидиш?

Да я обиди ли? Невъзможно беше! Марта се движеше в обществото с ловкостта и грацията на състезател по фигурно пързаляне. По това приличаше на Франсин, сякаш бе нейна родна дъщеря.

— Не искам да обидя никого, но вече имам други планове, така че и без това не бих могла да отида.

Всички мълчаха. Баща й, който безмълвно следеше разговора, си наля кафе и го разбърква ненужно дълго, докато Франсин не проговори.

— Мисля, че на вратата дочух нещо за това, „че не бързаш да се омъжваш още“. Бих се радвала, ако е така, но има ли това нещо общо с отказа ти да отидеш на партито на Марта?

— Всъщност има — заговори Хай с твърд глас. — Предпочитам да съм с Джералд.

— Тогава го заведи на партито.

— Не е добра идея. Той не се вписва в тази компания.

— И защо? Какво й има на „тази компания“? Доколкото знам, всички тези млади хора са свестни.

— Не съм твърдяла обратното — отвърна Хиацинт намръщена. Почувства се засегната и й се прииска да се махне оттук.

— Тогава какво има? Наистина не разбирам.

— Трудно ми е да обясня. Съществуват някои едва доловими разлики между хората.

„О, толкова ли й е трудно да разбере, че всичко, което искам, всичко, което искаме, е да ни оставят на мира? Почти не оставаме насаме. Единственото ни място за срещи е един долнопробен мотел. А тя ме занимава с глупавото парти на Марта!“

— Така е, а ти си губиш времето, като изцяло го отдаваш на един-единствен човек. Трябва по-често да излизаш сред хората и да наблюдаваш тези едва доловими разлики, наместо да прекарваш всяка свободна минута с него. — Франсин започваше да губи търпение.

— Предполагам, че имаш предвид Джералд. — Гневът на Хиацинт се върна с пълна сила. — Добре е да знаеш, че чух всичко, което каза снощи.

— О, Хай, нали ми обеща нещо? — извика баща й и тропна чашата си върху масата толкова силно, че разплиска кафе по покривката.

— Съжалявам, че си го чула — каза Франсин. — Наистина съжалявам, но не мога да крия какво чувствам. Не ти забранявам да се виждаш с Джералд. Само се боя, че ще хлътнеш до ушите. Възможно е и да греша за всичко, но не мисля така. — На челото й се появиха тревожните бръчки, които сега изглеждаха не само абсурдно, но и театрално.

— Вече съм хлътнала до ушите — отвърна Хай.

Двете впиха многозначителен поглед една в друга. Те си припомниха друго тяхно пререкание един следобед преди не повече от месец.

„Трябва да те попитам нещо, Хиацинт — беше се обърнала тогава към нея Франсин. — Сигурно ще ми отговориш, че вече си на двадесет и една години и животът си е твой, но въпреки това искам да знаеш, че един родител не спира да се интересува от децата си, когато те пораснат. Искам да знам дали спиш с него“.

Хай се бе почувствала невероятно унижена.

„Още не — излъга тя и с удоволствие подразни майка си, като добави с вежлив тон: — Макар че той иска“.

„Разбира се, че ще иска. И естествено, че спиш с него. Само не го оставяй да си играе с теб. Може и да си на двадесет и една години, но не всичко ти е ясно. Сексът не е игра“.

Хиацинт отвърна разпалено:

— Водим този разговор, само защото мразиш Джералд, Франсин. Само затова е. Не можех да повярвам, че си способна да изречеш всички онези неща. Не ти е присъщо да си толкова зла.

— Никога не съм казвала, че го мразя. Голям инат си, Хиацинт!

— Татко вече ми го каза днес.

Франсин изгледа гневно дъщеря си.

— Прав е бил.

— А ти не си ли била такава, когато си се влюбила в баща ми?

— И дума не може да става за сравнение. Ние се познавахме добре, семействата ни — също. Двамата бяхме от една среда. Връзката ни не започна неочаквано.

Хай не спираше да гледа онези тънки вертикални бръчки между изящните вежди на майка й, които единствени разваляха ефекта от перфектната й кожа. „Кожа като мляко“, казваше баща й.

„Винаги е толкова сигурна в правотата си“ — помисли Хай и тихо отговори:

— Едва ли те притеснява фактът, че не се познаваме добре. Гризе те мисълта, че Джералд не принадлежи към „нашето общество“. Тревожи те фактът, че живее сам в една мизерна стаичка в Линдън.

Франсин ахна.

— Такова ли е мнението ти за мен? Не те ли е срам? Чу ли това, Джим?

— Чух го. Не беше честно, Хиацинт. Последното нещо, в което някой би могъл да обвини майка ти, е, че се държи като сноб.

Може би наистина беше несправедливо. Въпреки това нещата, които майка й беше изрекла за Джералд и дома им… Хиацинт се извини:

— Съжалявам. Не трябваше да го казвам. Но продължавам да твърдя, че по една или друга причина не го харесваш. И това е непростимо грубо от твоя страна.

Въпреки че бяха майка и дъщеря, двете твърде често имаха противоречия. Този път обаче нещата се бяха усложнили. Наложи се отново баща й да се опита да разсее напрежението.

— И двете се оставяте на емоциите да ви водят и това е много жалко, защото сте разумни хора и се обичате. Затова ви предлагам да престанете с обсъждането на тази тема. Повече не искам да слушам за това и го казвам напълно сериозно. Нито един от нас не познава младежа достатъчно добре, за да даде обективно мнение. Хиацинт, кажи му, че бихме желали да го виждаме по-често. Ако е искрен, ще приеме добре поканата ни. А сега предлагам да довършим десерта на спокойствие.