Белва Плейн
След пожара (15)

Четиринадесета глава

Лятото в Ню Йорк бе знойно и дълго. Коментираше се, че такава жега не бе имало от петнадесет години, но Хиацинт се радваше на прохладата от климатика и беше прекалено заета, за да мисли за горещината. Личните й проблеми изцяло ангажираха вниманието й.

Модна къща „Либрети“ подготвяше пролетната колекция и акцентираше специално върху модната линия „Хиацинт“. В офиса непрекъснато се договаряха покупки и продажби, уреждаха се проби на дрехи и снимки. Хиацинт се канеше да замине на двуседмична обиколка с модното ревю, което щеше да завърши със сензационно шоу на Пето Авеню.

— Това е най-добрата ти работа до този момент — похвали я Лина. — Това е новият ти имидж. Дискретен е и подхожда на дамите, но същевременно издава чувственост. Сигурно ти върви в любовта. — Хиацинт не отговори нищо и Лина добави: — Съжалявам, ако се намесвам в личния ти живот.

— Няма проблем, Лина.

— Ти не сподели нищо, но Уил Милър го направи.

— Прекалено съм заета с пробите и не ми остава време — отвърна Хиацинт. Това беше в най-добрия случай едно неубедително извинение, а в най-лошия — тя просто увърташе.

Хай полагаше неимоверни усилия, за да не мисли какво я очаква в бъдеще. Уил бе заминал за Калифорния, където трябваше да присъства на преговори за сливане, които се бяха проточили. Тя приемаше отсъствието му болезнено. Същата сутрин бе получила още едно писмо от него и за последните няколко часа го бе вадила два пъти от чантата си, за да го прочете отново. То гласеше:

„Любов моя,

Знаеш ли, че ти си всичко за мен? Където и да съм, сам или сред тълпа от хора, част от мен винаги е с теб. Чувам прекрасния ти глас толкова ясно, сякаш наистина си до мен. В тъмнината виждам дръзките ти очи и онази извивка от едната страна на устните ти, когато се смееш. Бяхме заедно за толкова кратко, само няколко месеца, а въпреки това имам чувството, че сме били заедно цял живот. Вярвам ти безрезервно и се надявам, че и ти ми вярваш. С тази мисъл заспивам и се събуждам всеки ден.

Уил“

Безрезервно доверие. Тези думи събуждаха в нея чувство за вина, сякаш я пробождаха в сърцето, смущаваха съня й като среднощен кошмар. „Какво ще правя?“ — запита се Хиацинт за хиляден път.

Това не беше всичко. Макар Арни да я уверяваше по телефона, че Ема и Джери са изключително щастливи, това не я успокояваше. Няколко пъти ги бе дочула по телефона да се карат жестоко и да се стига чак до сълзи. Освен това неведнъж й бяха отговаряли сърдито и рязко, и след разговора тя бе плакала от чувство на безпомощност.

Същевременно се налагаше да продължава да върши работата си и тя го правеше.

— Още не мога да повярвам какво се случва — шептеше Франсин, докато подготвяха голямото шоу на Пето Авеню. — Кой би си помислил, че ти, която постоянно ходиш облечена в тениска и джинси, ще се занимаваш с мода и ще стигнеш дотук?

— Нали ти казвах, че дизайнерството е като рисуването.

Въпреки това Хиацинт остана изненадана, когато един клиент й поиска съвет за това с какви обувки да носи костюмите си и дали една рокля е „строго вечерна“ или би могла да бъде носена и на дневно сватбено тържество. С лека почуда наблюдаваше манекените да се завъртат елегантно, облечени в дрехи, които доскоро бяха само скици, нахвърляни на гърбовете на пликове. Те дефилираха по подиума, облечени в тебеширенобяло кадифе и аленочервени обувки, в жълти потури, комбинирани с украсено с мъниста сако, с къса черна пола от тафта и дълга небесносиня фустанела с гол гръб.

Лина не спираше да се усмихва.

— Имаш ли представа кой присъства на ревюто? — шепнеше тя в ухото на Хиацинт. — Той е от Тексас, ей там на задния ред е. Следващия път трябва да посетиш магазина им… Не познаваш ли тази жена? Боже мой, та тя на практика определя списъка на най-големите имена в модата… О, този винаги идва с жена си и купува по няколко рокли за сезона… Не я ли позна? Следващия месец тя ще бъде на корицата на… Ниският човек отляво е един от водещите дизайнери на обувки в Европа… Постигна невероятен успех, скъпа Хиацинт.

След края на ревюто последва шумотевица и суматоха, в центъра на която беше Хиацинт. Всеки я викаше по име. През главата й мина най-изненадващата мисъл. За първи път в живота си нямаше нищо против името си. Всъщност то не беше толкова глупаво, за колкото го намираше преди. Трябваше да сподели това с Франсин.

— Хиацинт, забрави ли ме?

Как можеше да забрави Мойра! С нея се чуваха почти всяка седмица, но телефонните разговори не можеха да заменят топлата приятелска прегръдка или радостта при вида на милото й, симпатично лице. Чувстваше се непринудено в присъствието на Мойра, която никога не я беше карала да изпитва неудобство с нетактичен въпрос или друг коментар за неволите й.

— О, изглеждаш невероятно, Хиацинт! Толкова се радвам за теб. Някой ден ще си взема кратка почивка и ще прекарам един уикенд в Ню Йорк. Може да се поглезя и да си купя някоя от твоите рокли. Предлагаш ли модели за дебеланки?

Мойра имаше невероятната способност да се самоиронизира.

— Хиацинт, помниш ли ме?

Разбира се, че помнеше Марта. Едва ли можеше да забрави „божието наказание“ от тийнейджърските си години.

— Разбира се, че те помня. Какво те води насам? — отвърна Хай.

— Майка ти ми каза за ревюто. Все още сме съседи и се засичаме понякога на улицата. Изглеждаш зашеметяващо, Хиацинт.

Предполагаше се, че Хай трябва да й върне комплимента, но това някак не й се удаде и тя отговори снизходително:

— Благодаря. Много ти благодаря.

— Откакто се преместихте, често се сещам за теб и най-вече за това колко гадно се държахме всички с теб в училище. Ако трябва да съм честна, и в колежа беше същото. Сигурно помниш, макар че се надявам да си го забравила.

„Виж ти! И това ако не е извинение — помисли си Хиацинт. — Колко е странно, че го прави точно сега. Как трябва да отговоря? Бих могла да отвърна студено, че помня, но това никога не е било толкова важно за мен.“ Изглежда, Марта искрено се разкайваше и Хиацинт рече:

— Това беше отдавна. Какво става с теб?

— Нищо особено. Така и не се омъжих и живея още при родителите си. Работя в града. — Тя продължаваше да стои до Хай и сигурно щеше да продължи разговора, ако Лина не се беше втурнала към Хиацинт.

— Интересуват се от кадифената рокля. Питат дали можеш да ушиеш същата, но в черно — съобщи тя.

— Няма да отнемам от времето ти — отбеляза Марта. — Много бих желала да си купя една от твоите рокли. Красиви са, но не мога да си ги позволя.

Хиацинт я загледа за момент, докато тя се отдалечаваше. Зачуди се къде бе изчезнал предизвикателният поглед и гордо вдигнатата глава с накъдрени коси, които отмяташе, и си каза: „Марта изглеждаше изумена от това, което ми се случва, а в същото време аз съм учудена от това, което се е случило с нея. С колко превратности е пълен животът!“.

* * *

— Ти ли приготви цялата тази вечеря — вкусното пиле, хубавото зеленчуково суфле и този чудесен десерт? Не се ли храниш навън сега, когато живееш в Ню Йорк? — попита я Уил.

— Защо се изненадваш? Знаеш, че мога да готвя. Същото каза и онзи път, когато дойде на обяд у дома и ми разби сърцето.

— Не знам. Просто се чудя.

Хората винаги се изненадваха от това, че книжен плъх като нея може да прекарва толкова време в кухнята, че дизайнер, който печели толкова пари, продължава да готви. Хората просто робуваха на стереотипите.

През последните двадесет и четири часа се чувстваше ужасно объркана. Притесняваше се, защото точно когато трябваше да изпълни някои спешни и много важни поръчки, Ема и Джери бяха пристигнали неочаквано за кратка ваканция. Наложи се да ги изпрати за известно време при Франсин, вместо да останат при нея, тяхната майка. Баща им просто бе решил да ги прати някъде, без дори да я попита дали има възможност да ги посрещне.

Предната вечер Уил се бе обадил, за да й каже, че се прибира с нощния полет, и тя почувства неимоверно вълнение. Докато се развихряше в кухнята, си мечтаеше за къща с трапезария и всичките й любими хора, наредени около масата, начело на която седеше Уил. После, когато наближи моментът на пристигането му, тя усети неочакван пристъп на паника. Този път със сигурност щеше да я разпитва за подробности. Нещо й подсказваше, че това е вечерта, в която щяха да проведат сериозния разговор. Отлагаха го до приключването на изтощителната подготовка около ревюто и до неговото завръщане от Калифорния. Моментът беше настъпил.

* * *

Под салфетката тя стискаше ръце в скута си толкова силно, че златният пръстен се врязваше в дланта й.

— Чувам, че последното ревю е пожънало огромен успех. Исках да се върна за него, но куп бюрократични подробности ме забавиха. — Внезапно гласът му секна. — Ти ми липсваше ужасно много. До болка.

— Знам — отговори с мъка тя, вперила поглед в стола, оставен до ъгъла. Беше тъмносин с шарки на снежинки.

— Искам да се оженим, Хиацинт. Ти определи датата.

— Не трябва ли да се опознаем по-добре, господин Милър? — Изплъзналият се от устата й въпрос прозвуча изключително глупаво.

Уил я изгледа и каза:

— Не ставай смешна. Недей да увърташ, за бога! Не ме дразни.

— Извинявай. Нямах намерение да го правя.

— В такъв случай какъв е отговорът ти?

— Знаеш, че те обичам, Уил, но трябва да планираме нещата. Трябва да помислим за моите деца, този апартамент, не е толкова просто. Не мога да взема прибързано решение. — Гласът й звучеше почти умолително, въпреки намерението й да говори непринудено. — Това лято бяхме толкова щастливи. Не може ли да продължим така още известно време, докато…

— Не. Не разбирам какво имаш предвид под „не е толкова лесно“. Тук има достатъчно място за децата и мен, докато намерим по-голям апартамент. Аз ще се погрижа. Трябват ми само няколко седмици. Знам, че искаш да сме по-близо до училището им, и ще го имам предвид. Сега в кое училище ходят?

— Вероятно ще се наложи да сменя училището им и това е още едно усложнение — въздъхна тя.

— Сама си създаваш тези усложнения, Хиацинт. Мисля, че знам за какво е всичко това. Още помниш първия път и всички предбрачни страхове, които в крайна сметка са се сбъднали, и мисълта за още една сватба те потиска. Това те изнервя. Прав ли съм?

Уил я гледаше втренчено цяла минута. Хай усещаше погледа му върху себе си и сведе очи, докато си играеше с чашата за вода.

— Знам, че ме обичаш, Хиацинт. Защо не ми се довериш? Просто не мисли и го направи. Ще организираме скромно тържество в тесен кръг. Ако предпочиташ, дори ще се венчаем в Градския съвет. Всичко ще продължи не повече от десет минути. Ще бъде безболезнено. Нищо работа.

— И защо се налага да го правим тогава? И сега можем да влезем в онази стая и пак да ни бъде хубаво без…

— Не.

Тя вече бе свикнала с неговото решително „не“ и не се налагаше да го поглежда, за да види стиснатите му устни, с което слагаше край на темата.

— Искам да се оженя за теб, а не просто да живеем заедно. Не съм толкова модерно мислещ, колкото ми харесваше да си мисля, че съм. Достатъчно временни връзки съм имал. Вече съм готов за брак, готов съм да стана баща. Ще приема и твоите деца. Това не трябва да те притеснява. Тревожеше се за това до известна степен, нали? Аз обаче искам да ги обичам, защото са твои деца. Кога мога да се запозная с тях?

— Скоро.

— Предполагам, че след Деня на труда ще се върнат при теб, нали?

— Те са при майка ми. Утре ще отида там, за да прекарам няколко дена с тях.

— Тогава ще те изчакам да се върнеш и после ще уговорим подробностите.

Той се изправи и я придърпа към себе си. Задържа я близо, целуна ръцете, раменете, шията и устните й.

„Да можеше сега да сме на онзи плаж в Британи — мислеше си тя, докато Уил я притискаше — и вълните да се плискат, а мислите ни да препускат и да нямаме никакви грижи…“

— Аз ще се погрижа за всичко, Хиацинт. Остави нещата на мен. Разкопчай тези копчета. Аз нещо не успявам…

Звънецът иззвъня.

— По дяволите! — извика Уил. — Кой може да е?

— Нямам представа — каза тя. После чу във фоайето гласа на Арни, който вече се качваше нагоре. Секунди по-късно на вратата се почука.

— Отвори, прочута дизайнерке, Арни е. Забравила ли си ме? Недей да ме гледаш така стреснато — каза той, когато пристъпи вътре. — Всичко е наред. Тук съм на кратка двудневна командировка, за да се видя с един човек, който се намира наблизо, така че реших да намина и да видя дали ще те открия у дома.

Никога преди не беше правил така.

— Моментът не е подходящ. Не очаквах посещение. Това е Уил Милър. Уил, това е доктор Арнолд Ритър — отвърна тя с едва забележима студенина в гласа.

Двамата мъже размениха обичайните реплики при запознанство, а след това не оставаше друго, освен да седнат и да поговорят.

— Току-що вечеряхме. Искаш ли да ти донеса нещо? Парче пай, може би? — предложи Хиацинт.

— Не, благодаря ти. Преди малко хапнах. Но съм сигурен, че вечерята е била чудесна — отвърна Арни и се обърна към Уил: — Тази дама знае как да нагости един мъж. Много вкусни ястия съм опитвал на трапезата й.

Уил отговори нещо, но Хиацинт бе толкова смутена, че не чу какво каза. Всеки мускул в тялото й бе болезнено напрегнат. Какво щеше да каже, ако Арни изпуснеше нещо за истинското местоживеене на Ема и Джери? Когато настъпеше моментът, в който трябваше да признае на Уил, предпочиташе тя сама да го стори, а не Арни. Вече трябваше да му е казала, но се ужасяваше от мисълта да проведе този разговор. Боеше се от въпросите, които щяха да последват.

— Мислех, че тук ще е по-хладно — продължи Арни. — Но в Ню Йорк е също толкова горещо, колкото и във Флорида.

— Аз току-що се върнах от Калифорния. Жегата май ги е подминала това лято. Но времето е непредвидимо и никога не можем да знаем какво да очакваме.

„Времето винаги е безопасна тема, когато въздухът е изпълнен с напрежение“ — помисли си Хиацинт.

— Когато дойдат януарските поледици, ще се сещаме за това време и ще ни се иска пак да е топло — вметна тя безцелно.

Мъжете изразиха съгласие. „Арни, защо просто не станеш и не си тръгнеш“ — каза си Хиацинт, но той внезапно извади плик от джоба си и й го подаде.

— Виж — подкани я той с широка усмивка. — Направих ги миналата седмица на спортната олимпиада. Ема се чувства много комфортно с конете.

На снимките децата й бяха седнали върху седлата на конете едно до друго. Изглеждаха като модели от някое лъскаво списание. Нейните рожби.

— Всъщност мисля, че Ема ще стане по-добра в ездата от брат си. Почакай и ще видиш — добави той с тон на горд баща.

Не й оставаше нищо друго, освен да подаде снимките на Уил. Той им отдели доста време и когато ги върна, отбеляза, че и той има няколко снимки в джоба си.

— Възнамерявах да ти ги дам по-рано, но погрешка ги отнесох в Калифорния.

На снимките се виждаха Уил и Хиацинт в Париж пред Обелиска, в Дювил, в Британи, пред Лувъра, в един парк и пред едно езерце с лебеди. На снимките Хиацинт носеше обичайните джинси и блузка и косата й се развяваше от вятъра. На друга изглеждаше много елегантна в роклята с дантелени ръкави. Последната фотография беше направена на плажа и Хай носеше банския костюм, които Уил й купи, защото тя не си беше взела. На всяка снимка Уил я беше прегърнал и приличаха на двойка, а не на приятели, излезли на разходка.

— Може ли да погледна? — попита Арни и протегна ръка. Той бавно разгледа снимките и ги върна обратно, като любезно отбеляза, че, изглежда, са си прекарали страхотно във Франция.

— Бяхме в командировка — обясни Хиацинт. — Лина искаше да разгледам френските платове, а фирмата на Уил купи тази на Лина, така че сега работим заедно.

Познаваше и двамата мъже достатъчно добре и нямаше и капка съмнение какво си мислеше всеки един от тях. Уил, естествено, беше раздразнен от присъствието на натрапника, а Арни просто ревнуваше. Тя с лека почуда установи, че за първи път се намираше в една стая с двама мъже, които я желаят.

— Целогодишно ли живеете във Флорида, доктор Ритър? — наруши неудобната тишина Уил.

— Да. Там съм се установил и там практикувам като хирург.

— Значи сте местен човек. Истински жител на Флорида — любезно отбеляза Уил.

— Там никой не е местен — засмя се Арни. — Не, просто преди няколко години продадох практиката си в града, където живееше Хиацинт. Така се и запознахме. Вече сме стари приятели.

— Така се запознахме и ние. Семейството ми имаше магазин там — „Р. Дж. Милър“, на площада.

— Така ли? Едно време само оттам си купувах вратовръзки, пуловери и други неща. Магазинът ви предлагаше добра стока. Още ли се намира там?

— Не, продадохме го. Събориха го, за да построят на негово място десететажна административна сграда. Градът бързо се разраства. Като си помисля колко е платил за земята прадядо ми и какво получихме ние от нея, направо ми се струва невероятно.

Хиацинт реши, че щом подхванаха тема, Арни въобще нямаше да се сети да си тръгне.

— Знам какво имаш предвид. Построих клиниката си преди седемнадесет години и разликата в цената също е невероятна. Имах красива, малка бяла сграда. Не беше висока, само на два етажа, но беше на много хубаво място. Намираше се само на три пресечки от площада.

— Това да не беше сградата, която изгоря?

— Да.

Арни хвърли бегъл поглед към Хиацинт. Очите му бяха безизразни. После се закашля.

Изминаха не повече от три секунди, преди Уил учтиво да продължи разговора:

— В деня, в който изгоря, бързах и пристигнах в града малко след зазоряване, така че минах покрай цялата суматоха. Сградата още гореше. Всички онези пожарни стълби, изпочупени стъкла, тълпата, пламъците и пушекът бяха ужасяваща гледка. Приличаше на военна зона. Бушуващият огън и мирисът на изгоряла човешка плът се помнят дълго.

— Така е — съгласи се Арни. — Много тежко беше.

Както винаги, когато бе притеснена, Хиацинт стискаше ръце в скута си. Сега се опита да изглежда спокойна и сложи ръцете си на облегалките на фотьойла.

— Дочух слухове, че може да е било и палеж — добави Уил.

— Винаги има такива слухове — отвърна Арни, свивайки рамене.

Уил се съгласи и продължи с обяснение за интереса си към тази случка:

— Преди около двадесет години и ние имахме подобен проблем в един от магазините ни. Помня, че го обсъждахме всяка вечер на масата. Дълго време разследваха случая. Имах чувството, че само ФБР не бяха се включили. Най-накрая стигнаха до един служител, който първо отричал всичко, но после си признал, че е пушел и е възможно да е проявил небрежност. Баща ми не му вярваше от самото начало. Всички знаеха, че човекът се оплакваше от фирмата ни постоянно. Имал е ясен мотив.

— И какво се случи? — попита Арни с интерес.

— Не си спомням подробностите, защото заминах да уча в колежа по онова време, но знам, че го арестуваха и той лежа няколко години в затвора.

— Пострада ли някой в пожара? — поинтересува се Арни.

— Не, за щастие по чудо нямаше пострадали. Мястото гореше като ада.

— Подпалвачът щеше да излежи много повече години, ако имаше жертви — отбеляза Арни. — Това се счита за предумишлено убийство, вероятно от втора степен.

Хиацинт не поглеждаше към него. Чудеше се защо продължава да обсъжда тази тема. Защо й причиняваше това? Много лесно можеше да премине към друга тема — като цената на недвижимите имоти или колежа, в който е учил Уил.

— Такива случаи карат човек да се замисли — продължи Уил — за това как някой може да допусне недоволството да премине в ярост. В такива моменти човек си дава сметка на кого въобще би могъл да се довери. Баща ми казваше, че човекът изглеждал невинен. Никога не би го заподозрял.

Разговорът ставаше непоносим за Хай. Тя се чувстваше като изложена на показ. Сякаш седеше гола между двамата мъже. С надеждата, че лицето й не изглежда толкова яркочервено, колкото го усещаше, тя се изправи и се премести пред телевизора, отбелязвайки, че е време за новините в единадесет.

— Единадесет часът ли стана вече? — учуди се Арни и скочи на крака. — Утре ме чака много натоварен ден. Затова ще тръгвам вече, Хай. Ще ти се обадя пак. Слушай, Уил, надявам се, че нямаш нищо против да те наричам така, какво ще кажеш да си хванем заедно такси. В този квартал това се оказва трудна работа късно вечерта и ще сме късметлии, ако намерим едно, да не говорим за две таксита.

Не й оставаше нищо друго, освен да ги изпрати и двамата. Арни бе накарал Уил да си тръгне по много хитър начин. За нея обаче това бе добре дошло, защото сега нямаше настроение за любовна нощ, каквато се очертаваше тази, преди Арни да се натрапи.

Човек си дава сметка на кого въобще би могъл да се довери.

„Какво да му кажа? Той ще иска да знае защо съм крила истината през цялото това време. Най-малкото, ще започне да се съмнява в думите ми. Дори може да ме презре. Аз бих го направила, ако бях на негово място“ — трескаво разсъждаваше Хиацинт.

Тя успя по странен начин да се погледне отстрани. Видя се потресена и обездвижена от ужас. Не спираше да крачи напред-назад в хола. Стана полунощ и Хиацинт си легна. Обливаха я горещи и студени вълни, но беше твърде зашеметена, за да плаче. Прекара цялата нощ в това състояние.

* * *

На следващата сутрин телефонът звъня два пъти. Първия път се обаждаше Уил.

— Приятелят ти успя да охлади страстите снощи.

— Така е. Странно, друг път не ме е посещавал, без да се обади преди това.

— Разкажи ми за него. Той май е голям образ.

Хай усети по гласа му, че е раздразнен. Това я изненада, защото Уил рядко позволяваше нещо да го ядоса наистина.

— Няма много за разказване. Няма деца, макар че е голям детешар. Много се привърза към Джери и Ема, когато ходеха във Флорида. Любител е на конете и ги накара те също да ги обикнат, което е добре за тях. — Хиацинт се усети, че бърбори прекалено. — Ами това е всичко — заключи тя.

— Той ревнува, Хай. Не му харесаха снимките от Франция и дори не се опита да го скрие. Сякаш не му пукаше дали ще ни засегне. Особено мен.

— Не, не е така. Арни не се интересува от мен. За него не знача нищо. Той има много любовници — певици, изгряващи бляскави звезди, които ходят с лъскави обувки и тонове грим през деня. Той не харесва такива като мен.

— Не съм съгласен. Един мъж има по-ясен поглед върху другите мъже, отколкото някоя жена. Той те иска, Хиацинт, и ако беше твоят тип мъж, щях да имам причина да ревнувам. Но тъй като очевидно не е, много му здраве и прав му път, въпреки че прекъсна забавлението ни снощи.

— Знам, но той наистина е добър човек.

— Добре, а какво ще стане с важния ни разговор? Можем ли да го продължим тази вечер?

Хай не се чувстваше готова. Имаше нужда да остане насаме. Трябваше да измисли как да му каже за всичко — за развода, за децата, за пожара… Имаше куп проблеми, които трябваше да разреши.

— Забравяш, че ще ходя у майка ми за няколко дни и тръгвам този следобед — промълви тя несигурно.

— Нали ще се върнеш бързо?

— Разбира се, че ще се върна възможно най-бързо.

— Докато те няма, аз ще търся апартамент. Искаш ли да се обзаложим, че до другата седмица ще съм намерил страхотно място? Приятно прекарване. Поздрави майка си от мен, както и Ема и Джери. С нетърпение очаквам да се срещна с всички тях.

Арни се обади само пет минути по-късно.

— Искам да се видим тази вечер, Хай — рязко каза той.

Тя не искаше да се срещат и се канеше да му откаже, но той настоя:

— Тази вечер, Хай. Важно е. Ще се видим в девет часа в ресторанта на хотела, в който съм отседнал.

— Арни, притесняваш ме. Случило ли се е нещо?

— И да, и не. Налага се да поговорим.

Поне децата бяха на сигурно място в къщата на Франсин. Явно ставаше въпрос за Уил.

Тя отиде в ресторанта, готова да му се скара веднага заради миналата вечер, но още щом го видя, разбра, че е наистина притеснен, затова не го направи. Гъстата му посребрена коса, винаги грижливо поддържана и сресана на вълни, сега беше разрошена, а марковата му ръчно изрисувана вратовръзка бе накривена.

— Цяла нощ не съм мигнал — уведоми я той, докато заемаше мястото си от другата страна на масата. — Това бе една от най-ужасните нощи в живота ми и не смятам да го крия. — Той махна към менюто и листата с вина. — Поръчай нещо, Хай. Ще поръчам каквото избереш ти. И бездруго нямам апетит. Цял ден не съм слагал в уста нищо друго, освен кафе.

— И аз не се чувствах много добре, Арни. Първо, преди да заговорим за друго, кажи ми защо снощи не спря да обсъждаш онази тема? Сигурна съм, че знаеше какво ми причиняваш, особено когато спомена онова за убийството. Не можех да повярвам, че точно ти го казваш.

— Имаш ли идея как се почувствах, когато приятелят ти показа онези снимки? Направо побеснях. Не можех да се сдържа. Съжалявам, Хай. — Той се наведе напред към нея, на сантиметри от лицето й. Познатите му, дружелюбни очи сега се бяха превърнали в кафеникави студени цепки. — Любовници сте, нали? Бъди искрена с мен.

— Обичаме се — отвърна тя простичко.

Той се отдръпна и подсвирна тихо.

— Точно под носа ми! Аз те чаках, Хиацинт. Не го ли осъзнаваше? Мислех, че сме се разбрали, че сме изградили някаква връзка или каквото там го наричаш.

На светлината на челото му лъсна капка пот. Хиацинт никога не го беше смятала за човек, който може да страда толкова дълбоко. Тя изпита срам и съжаление заради повърхностната си преценка.

— Аз също съжалявам — каза тя с пресекнал глас. — Мислех, че сме само много добри приятели. Никога не съм имала намерение, а и не бих те подвела.

— Знаеше, че сме повече от добри приятели! Не ми казвай, че не си го знаела!

На петия етаж на този хотел, където сега вечеряха, се намираше стая, която изникна в съзнанието й. Можеше да види хубавата дъска на леглото, тапетите на райета и лампите с розови абажури от двете страни. Тогава стоеше на не повече от половин метър от леглото и й трябваха не повече от петнадесет минути, за да легне на него. Телата им бяха разгорещени и изпълнени с желание, а гърдите й бяха оголени. Естествено, че знаеше, че са повече от добри приятели!

— Ти така и не ми даде да разбера — каза му тя неловко.

— Видях колко объркана беше и ти дадох време да се съвземеш от неприятностите, които те сполетяха. Трябваше да мислиш за децата, за работата си и за онази история.

Онази история.

В другия край на ресторанта млад мъж свиреше на пиано евъргрийн от 30-те години. Някой на съседната маса тананикаше песента. Някъде изпука коркова тапа. Дали някой от посетителите на този прекрасен ресторант дори можеше да си представи какво е да преживееш нещо като „онази история“? Мислите на Хиацинт вече се бяха отдалечили от Арни, но тя се върна към действителността и повтори:

— Съжалявам. Никога не съм имала намерение да те подвеждам. Повярвай ми.

Когато им сервираха вечерята, той лапна една хапка и остави вилицата пред себе си, като заяви:

— Всъщност след като твоят приятел заговори на онази тема, аз умишлено продължих да я обсъждам. Исках да знам как би постъпил той с теб, ако не дай си боже някога разбере.

— Някога? Та аз трябва да му кажа. Проблемът е, че не знам как да го направя или по-скоро нямам смелост.

— Наистина ли искаш да се омъжиш за него, Хай?

— Да. О, да!

— Дяволите да ме вземат! Само това мога да кажа. Дяволите да ме вземат. Не мога да го проумея. С теб и децата бяхме толкова близки. Знам, че не съм като него, Хай. Той е привлекателен. Не че аз не съм, но той е по-близо до твоята възраст. Познавам типа мъже като него. Те си падат по първокласна музика и книги и други такива неща, които и ти харесваш. Но аз също бих направил всичко това, за да ме пожелаеш. Повярвай ми. А и от мен нямаш никакви тайни. Виждаш ли? Боиш се да му кажеш, и с право. Внимавай, Хай.

— Какво искаш да кажеш? — извика тя, стресната от натъртването.

— Искам да кажа — отвърна той, снижавайки глас съзаклятнически, — че на него няма да му хареса. Чу мнението му за случая с техния магазин. Ще се разколебае или може би ще се побърка от страх. Той има семейство, нали така? Ще го сподели с някого, на когото има доверие. Ще поиска съвет и ще го получи. Повярвай ми. Запомни думите ми, Хай. Умея да предвиждам действията на другите. Никой не може да ме заблуди.

Това беше вярно. Арни наистина имаше тънък усет към хората. Въпреки това тя му отвърна смело:

— В такъв случай ще се омъжа за него, без да му казвам истината.

— О, не — намръщи се Арни. — Така няма да изкарате много време. Хората не могат да живеят заедно и да пазят в себе си такава тайна. Тя ще те измъчва. Всеки път, когато го погледнеш или го докоснеш, докато лежите в леглото, ще чувстваш, че е трябвало да му кажеш. И какво ще стане после? Мислиш ли, че някой мъж би оценил такъв дяволски подарък малко след като е сложил халка на пръста ти? Какъв брак мислиш, че ще имаш след това? Въобще смяташ ли, че ще излезе нещо? Още един развод ли искаш? При това и тайната ти ще бъде разкрита. А веднъж щом е разкрита, няма да има връщане назад. После скъпо платената ти работа, доброто ти име, децата и всичко останало ще отиде по дяволите. По-добре си така, Хай. Казвам ти го, защото не съм вчерашен. Приятелчето ти Уил също не е. Той се издига в обществото и не се нуждае от бремето на неприятностите ти.

— Престани! Не знаех, че можеш да бъдеш толкова жесток! — Тя повиши тон гневно. Въпреки това, когато извади кърпичка, за да избърше сълзите си, Арни извърна поглед. Той притежаваше необичайна тактичност, въпреки прямотата си.

„Защо те обичам? Защо ме обичаш?“ — пееше човекът на съседната маса. Останалите се смееха.

Хиацинт гребна с вилицата от картофената салата. Искаше да си е у дома, на тъмно, завита презглава с одеялото. Имаше нужда от Уил. Но не точно сега или поне не и докато не се появеше светлина в тунела. Обърканите й мисли се лутаха в главата й.

— И в двата случая не е лесно — отбеляза Арни. Тя не успя да разбере думите му, докато той не продължи: — Не ми се щеше да ти го казвам, но точно сега трябва да мислиш и за друго, освен за любовта. Децата не са щастливи. Настъпиха някои промени.

— Какво е станало? — прошепна тя.

— Джералд имаше гостенка цяло лято — една от неговите певици, изгряващи звезди, или както там ги наричат. Тя не се разбира с децата, може би защото те не я харесват. Тя ангажира изцяло вниманието и свободното време на Джералд и така му остава по-малко време за децата. Например той играе тенис с нея, а не с Джери. Не съм психолог, но ще ти кажа какво мисля аз. Преди няколко седмици се скараха жестоко заради Чарли, кучето. Тя го ударила, а Ема подивяла и ударила нея. Тогава Иърийн — това е нейното щуро и измислено име, или може би беше Арвийн — та тя зашлевила Ема и Джери й налетял. После настанала бъркотия. Разбрах за това от детегледачката, която вече напусна работа. Както сама каза, идвало й в повече.

— Арни, защо не ми каза по-рано?

— Каква полза щеше да има от това? Какво би могла да направиш? Това не е малтретиране на деца. Не можеш да уведомиш полицията.

Прав беше. Джералд им беше попечител. Тя се беше отказала от правата си и сега седеше безпомощна и безмълвна, докато той вършеше глупости във Флорида.

— Казах на Джералд да намери друга детегледачка. Първата беше неприятна личност, но се държеше добре с тях. Децата искат тя да се върне, но жената вече е започнала работа другаде. А освен това, изглежда, че „звездата“ ще остане за известно време. Джералд се е привързал към нея като жена към някое бижу, което носи дори и на плажа — изкиска се язвително Арни. — Е, и аз съм бил на неговата възраст, но вече научих доста и търся в жените качеството, а не блясъка.

Хиацинт обмисляше трескаво създалата се ситуация. Ядът й към Арни се бе изпарил.

— Арни — умолително се обърна тя към него, — досега се държеше толкова добре с тях, като истински баща. Не можеш ли да се обадиш на някоя агенция и да намериш друга детегледачка? Ти знаеш от какво имат нужда децата. Ще го направиш ли?

— Всъщност те не искат друга детегледачка, Хай. Искат теб. Искат майка си. Така ми казаха. Когато ги водя на езда или да потичаме, ние си говорим. Нямам намерение да те наскърбявам, но ми се ще да знаеш истината.

— Какво да направя? — изплака тя толкова жално, че сервитьорът, който се бе приближил, за да долее чашите им с кафе, се сепна.

— Не знам. Твърде много ти се събра. Ако беше във Флорида с мен, със сигурност щях да повлияя на Джералд. Дори щях да го притисна малко. С него се разбираме добре, а и делим общи пари, договори, недвижими имоти и ипотеки.

Хиацинт разбираше, че й предстои да извърви дълъг път към децата и към Уил, и я очакваха препятствия, които не знаеше как да преодолее. Тя стоеше срещу Арни, занемяла. Очевидно и той вече нямаше какво да добави.

— Тази седмица ще ходиш ли у Франсин? — обади се той най-накрая.

— Не смятах да ходя преди четвъртък, но се налага да тръгна по-рано. Бих заминала и тази вечер, ако вече не беше толкова късно.

— Защо не поговориш с майка ти? Тя може да измисли нещо.

Хиацинт поклати глава.

— Не, тя преживя много тежко загубата на татко. Франсин си има достатъчно грижи. Не искам да я съсипя.

— Нямах предвид да й разкажеш за пожара. Нали не си го помисли?

— Разбира се, че не.

— Имах предвид да й разкажеш за децата. И за теб и Уил. Попитай я какво мисли.

На Хиацинт й стана ясно, че Арни искаше Франсин да му помогне. Тя го хвана за ръцете и му каза от цялото си сърце:

— Едва ли бих могла някога да ти се отблагодаря за всичко, което правиш.

— Няма нужда, Хай. Просто не забравяй, че винаги ще бъда до теб. Ако някога паднеш, аз ще съм до теб, за да те вдигна.

* * *

Арни се оказа прав за децата и Хиацинт го разбра скоро след като пристигна в дома на Франсин. Те бяха довели и кучето Чарли и първото нещо, което й разказаха, бе как Арвийн го беше ударила.

— Мамо, тя искаше да убие Чарли! — възмущаваше се Ема. — Но знаеш ли какво ще сторя, ако го направи? Аз ще убия нея. Ще си купя голяма пушка и ще й пръсна главата, като онези момчета, които видях по телевизията.

Разкривеното й от справедлив гняв лице се стори на Хиацинт като чуждо. „Всеки път, когато я видя, имам чувството, че не я познавам, и не защото е пораснала. Преживяванията и емоциите оставят следи“ — мислеше си Хиацинт. Точно в този момент Ема изглеждаше така, както би изглеждала след около четири-пет години — отмъстителна, със стиснати устни и присвити очи. Момиченцето продължаваше да стои със свити юмручета.

— Сигурна съм, че не е искала да нарани Чарли — опита се да я успокои Хиацинт. — Най-вероятно после е съжалила, че го е ударила. Понякога хората си изпускат нервите и после осъзнават, че са сгрешили.

— Тя не съжаляваше. Ти дори не я познаваш. Откъде знаеш, че е съжалявала?

— Тя е кучка — оповести Джери.

— Какво каза? — извика Франсин. — Десетки пъти ти повторих тази седмица да не използваш тази дума.

— Всички я използват. Ти си старомодна като всички баби. Другите хора използват думата „кучка“ — разкикоти се Джери. Той остана толкова доволен от остроумието си, че подскочи от стола и разпиля пъзела, който нареждаше.

— По дяволите! По дяволите! — запроклина той. — Мамка му, работя по това проклето нещо, откакто пристигнахме тук, и виж сега какво стана.

Франсин мълчаливо погледна Хиацинт със съчувствие. Дъщеря й беше смаяна: не можеше да се начуди как Джералд, с присъщата му педантичност и благоприличие, е позволил Джери да използва такъв език. Наложи й се да употреби двете думи, които се стараеше да избягва най-много, за да попита сина си дали „баща му“ го е чувал да говори така.

— Той не може да ми попречи — засмя се Джери. — Арвийн говори още по-лоши неща, мамо, но той и на нея нищо не може да й каже, защото тя е шефът. — Веднъж започнало по темата и виждайки, че има слушатели, момчето продължи: — И знаеш ли защо е така? Защото има големи цици.

— Големи цици?

— Да. Ей такива — добави Джери с разбираща, цинична усмивка и показа с жест какво имаше предвид.

Нещата ужасно се бяха объркали. Двете жени се втренчиха една в друга, сякаш се питаха взаимно какво трябва да направят. Може би трябваше да игнорират забележката и да не правят нищо за момента. В днешно време момчетата на неговата възраст бяха доста отракани. Те постоянно виждаха и чуваха неща, които майките им не харесваха. От друга страна, трябваше ли да допуснат улицата да нахлуе в дома им и да диктува живота им? „Тази Арвийн не трябва да става модел за подражание на моите деца“ — мислеше си Хиацинт. Повтори си наум това безброй пъти.

Кучето се изправи, отръска се и отиде да легне в краката на Ема. При вида на милото малко животинче с козина като коприна Хиацинт се разчувства неимоверно. Изглеждаше наивно и доверчиво и много уязвимо за всяка жестокост, която можеше да го сполети. Приличаше й на Ема.

— Днес не сме водили Чарли на разходка. Сега е добър момент да го изведете навън — предложи Франсин.

„Ако са се държали цяла седмица така, Франсин сигурно е изтощена, но никога не би го признала“ — помисли си Хиацинт. В съзнанието й изплува блед спомен за дома, в който бе израснала. Спомни си Франсин, която с жизнерадостен глас укротяваше пълна стая с момчета — нейните трима синове и съседските деца. Припомни си апетитния аромат на печено на скара месо и любимата музика на Джим, която се носеше от другия край на стаята. Отгледана с много любов, Хай бе имала безгрижно и спокойно детство. Тогава, разбира се, не бе съзнавала колко е щастлива.

— Да тръгваме. Сложете каишката на Чарли и да отидем до горичката. Там е много красиво — опитваше се тя да звучи ентусиазирано. — Има едно езерце, в което като малка наблюдавах жабите.

Ема и Джери преливаха от енергия и се втурнаха презглава напред. Гората наистина беше красива, тиха и сенчеста, през клоните на дърветата около езерцето, където Хиацинт бе седяла на един дънер като дете, се процеждаха лъчите на слънцето.

— Седнете и не мърдайте — нареди тя. — Може и да видим някоя жаба.

Няколко минути по-късно нито една жаба още не се беше показала и Хиацинт търсеше начин да задържи вниманието им. И двамата губеха търпение и не ги свърташе на едно място, а майка им отчаяно се нуждаеше да прекарва време с тях насаме. Изпитваше нужда от близостта им.

— Знаете ли откъде идват жабите? — започна тя. Когато никой не отговори, продължи ентусиазирано: — Излюпват се от яйца, също като пиленцата.

Говореше високо, с нервен и прекалено въодушевен тон. Искаше да им е приятно в нейната компания и един ден, когато си спомнят детските години, да кажат: „Отидохме с мама в гората и тя ни разказа за жабите…“.

— Точно така, като пиленцата — продължи Хай, — но не съвсем като тях, защото техните яйца приличат на малки зрънца, които жабите снасят през пролетта върху клонки или листа във водата.

Децата отново не реагираха на думите й и тя реши да им разкрие факт, който можеше да им се стори по-интересен.

— Знаете ли, че някои жаби могат да се катерят?

— Не е вярно — отвърна Джери.

— Вярно е. Дори ги наричат дървесни жаби, защото живеят по дърветата и в храстите. През пролетта се чува хубавото им звучно квакане и това означава, че зимата вече си е отишла.

— На кого му пука?

— Не е ли странно, че могат да се катерят? — продължи Хиацинт, решила, че е по-добре да не обръща внимание на реакцията на сина си. — Не се ли чудите как го правят? Имат малки възглавнички на пръстите си, с които се закрепят. Другите жаби ги нямат.

Ема измърмори, че й е омръзнало да седи, затова Хиацинт се изправи и ги поведе обратно към дома. Тишината в гората се нарушаваше единствено от шумоленето на листата под стъпките им.

— Вижте! — извика Ема. — Чарли е налапал нещо! Ще се задави.

— Това е просто жълъд, мила, и той няма да го глътне. Катеричките ги ядат, а не кучетата. Остави го да си поиграе с него.

Хиацинт направи още един решителен опит да разведри обстановката и мило каза:

— Знаете ли, че ако посадите жълъд в земята, един ден от него ще порасне дъб като онзи там, два пъти по-висок от къща.

Джери тихо измърмори нещо, несъмнено някоя грубост. С това той отиде твърде далече и Хиацинт изпита отчаяние. Сигурно и Джери се чувстваше зле. Тя го придърпа към себе си, въпреки съпротивата му.

— Кажи ми, защо си толкова нещастен днес? — попита Хай нежно. Той поклати глава, но тя настоя: — Ядосан си, защото си нещастен. Няма ли да ми кажеш защо?

— И аз съм нещастна — извика Ема и започна да подсмърча.

Моментът беше тежък и за тримата. Усещаха някакво дълбоко и трудно за изразяване чувство, което стоеше помежду им.

— Да не е заради Арвийн и Чарли? — попита Хиацинт, макар да знаеше, че има и друго.

— Там вече не ни харесва — изтърси Ема. — А Теси казва, че си лоша майка и ти наистина си такава. Не ни позволи да останем в нашата къща, а аз харесвам моята стая и къщата за кукли.

Как можеше да им разкаже какво всъщност се бе случило? Трябваше да обясни, че къщата за кукли беше вградена и не можеше да я вземе и че не трябва да вярват на Теси. Хиацинт си помисли, че тази мрачна особа трябва да беше отлична готвачка, иначе Джералд, който наема само красиви хора, не би държал такава начумерена жена в къщата си. Всичко беше толкова сложно, че Хай не знаеше откъде да започне.

— Мама вече не притежава онази къща — поправи сестричката си Джери. — Не знаеш ли къде живее вече? В Ню Йорк, в апартамента, където отседнахме, а тя ни заведе да видим динозаврите и после ядох омар за вечеря.

— Ами тогава искам и аз да живея там завинаги — протестираше Ема. — Искам.

Постепенно и тактично Хиацинт се опита да стигне до същността на проблема.

— Не ви ли харесва вече училището? — попита тя. В действителност искаше да ги попита: „Не ви ли харесва при баща ви и не се ли разбирате вече с него?“.

— Преместиха ни в ново училище. Дори не сме ходили още там. Ще трябва да стоим по цял ден. После Теси ще слага Ема да спи, защото вече нямаме детегледачка. Аз си лягам сам и не ми трябва детегледачка. Достатъчно съм голям — отвърна Джери.

„Вече минаха почти четири години. Времето лети, докато аз стоя на едно и също място“ — каза си Хиацинт.

— Няма ли да ви намерят друга детегледачка?

— Татко ще наеме някой да стои при нас в събота и неделя, да ни води на разходка и други такива. Той винаги е зает.

— Заради Арвийн ли? — не се стърпя да попита Хиацинт.

— Да. Не само заради нея. Когато не е на работа, ходи на други места — на купони с момичета, на яхти и други такива, както казва Брус.

— Кой е Брус?

— Мой приятел. Все забравяш имената на приятелите ми. Съседи сме. Но той живее с майка си, а не като нас. Баща му не струва и той го мрази.

— Това е много тъжно. Хората се нуждаят и от баща, и от майка. Не трябва да мразите баща си и се надявам, че не е така — бързо рече Хиацинт.

— Не го мразим, но вече не ни е забавно. А и не ми харесва да съм единственият, който не живее при майка си. Е, има още един, казва се Дони, но при него е различно, защото майка му е умряла. Но ти не си.

— Защо тогава не живеем при теб? — попита я Ема. — Можеш да дойдеш при нас. В къщата има много място.

— Не може там, глупачке — отговори раздразнено Джери. — Татко вече си има друга жена. Да не мислиш, че му трябват две жени? А дори и да беше така, той не иска мама — заключи през смях той. — Не гледаш кабелна телевизия, иначе щеше да го знаеш.

Хиацинт спокойно го попита кога е гледал кабелна телевизия.

— През нощта, когато татко излиза, а Теси си стои в стаята. Понякога ставам и гледам, защото е забавно.

Майка му опита да запази самообладание. Арни трябваше да се погрижи за това. Той със сигурност можеше да го направи.

— Това не е добре за теб, Джери — промълви тя тихо. — Наистина искам да не го правиш повече.

— Не живея при теб, така че не съм длъжен да ти се подчинявам.

— Не бъди жесток към мен, Джери.

— Не, ти си жестока. Би трябвало да ни позволиш да живеем в апартамента ти. Можем да ходим да гледаме динозаврите, да се пързаляме със ски и други такива.

Хиацинт беше хваната натясно. Тя направи опит да се измъкне:

— Сега се налага да работя.

Ема се нацупи.

— Не е необходимо да шиеш рокли. — После, без никаква връзка, тя подхвърли още едно обвинение: — Дори не идваш на езда с нас.

— Защото не мога да яздя — отвърна Хиацинт със слаб глас.

— Чичо Арни може да те научи. Той постоянно казва, че иска да го направи.

— Добре, следващия път, когато дойда да ви видя, ще взема първия си урок.

— Обещаваш ли?

— Да.

— А обещаваш ли, че ще дойдеш да живееш с нас в къщата във Флорида?

— Казах ти, че не може… — започна да вика Джери, но Хиацинт го спря:

— Стига толкова обещания за днес. Първо, ще дойда да пояздя с вас и…

Ема избухна в сълзи.

— Ти не ме обичаш — хлипаше тя. — Не ме обичаш, не ме обичаш…

Бяха се върнали до езерцето с жабите. Хиацинт приседна на един пън и разтвори ръце.

— Елате и седнете тук, до мен, от двете ми страни. Искам да ви кажа колко много ви обичам. После всички ще се почувстваме по-добре.

— Струва ми се, че и ти плачеш — отбеляза Джери.

— Само малко.

— Аз не плача. Момчетата не плачат. — Гласът му секна.

— Кой ти каза?

— Татко.

Типично за Джералд, той се опитваше да накара Джери да се придържа към неговите представи за перфектност.

— Баща ти греши. Момчетата също могат да плачат, когато трябва — каза твърдо тя.

— Няма да се налага, ако ни вземеш да живеем при теб.

— Ще се опитам. Съгласни ли сте сега да се върнем вкъщи и да си направим заедно торта за вечеря?

— Ти не обеща. Само каза, че ще опиташ — отбеляза Ема с присъщото й упорство.

— Ще го направя.

Хиацинт просто искаше да излезе от създалата се ситуация, но децата не разбраха. Тримата се запътиха към къщата на Франсин. Хиацинт се молеше Господ да й прости за лъжата, но друго не можа да измисли.

* * *

— Седмицата беше тежка — заключи Франсин, докато разговаряха и пиеха кафе. Джери и Ема си бяха легнали вече.

— Съжалявам, че не успях да прекарам повече време с вас, но неочаквано ми се струпа много неотложна работа.

— Не се оплаквам, Хиацинт. Имах предвид, че на децата им беше тежко. Притеснена съм от това колко са се променили. Опитах да разбера какво става, но не успях да измъкна много.

Хай сметна, че няма смисъл да разказва на майка си за проблемите на децата във Флорида. Това само щеше да събуди звяра в нея. След впечатляващия дебют на Хиацинт Франсин бе престанала да я тормози относно причините за позорния развод. Сякаш изпитваше страхопочитание пред изненадващия триумф на дъщеря си.

Тази вечер обаче Франсин нямаше да я щади, защото нервите й бяха опънати до краен предел.

— Нещата изобщо не са наред с децата. Потайни са, нямат настроение и на моменти се държат невъзпитано, а после съжаляват. С една дума, трябва да се направи нещо по въпроса.

— Можеш да си сигурна, че ще се заема с решаването на проблема.

— Не мога да бъда сигурна в каквото и да било — отвърна й рязко Франсин. — Нищо не ми казваш. Четири години ме държиш в неведение. Безобразие! Не ми ли вярваш? На мен? Не знаеш ли, че бих се борила за теб, за синовете и за внуците си до последния си дъх?

— Знам.

— Добре тогава! Има нещо нередно в Джералд, и то дори по-лошо, отколкото подозирах, макар да не го харесах от пръв поглед. Господи, само ми кажи какво точно стана и ще ти намеря най-добрия адвокат в Щатите. Казвала съм ти го поне сто пъти. Никога няма да се справиш сама. Твърде плаха си. Нямаш вина, просто си такава. Не те обвинявам…

— Моля те — промълви Хиацинт и вдигна ръка.

Франсин обаче не се отказваше.

— Толкова се гордея с теб, с успеха, който постигна. Но същевременно съм напълно объркана от тази твоя друга страна…

В съседната стая телефонът иззвъня. Когато Франсин се върна и й съобщи, че се обажда Уил, първата емоция, която Хиацинт изпита, беше ужас. Много неща й се струпваха наведнъж. Тя вдигна слушалката и веселият глас на Уил я изпълни с противоречиви чувства и мисли. Той я уведоми, че е направил невъзможното: беше намерил идеален апартамент в Ню Йорк. Е, струвал много, но там щели да посрещнат старините си и като си поделят ипотеката, щели да се справят. Разбира се, и тя трябваше да види мястото, за да го одобри, но той бе сигурен, че ще й хареса, защото жилището се намирало само на две пресечки от парка, а това било страхотно заради децата. Той я попита дали е решила в кое училище ще ги запише, тъй като началото на учебната година наближаваше и се надяваше да не са закъснели.

Докато го слушаше, в съзнанието на Хиацинт се въртеше ужасяващият въпрос: „Какво да правя?“.

— Кой е Уил? — попита я Франсин по-късно. — Останах изненадана, а и той ми се стори леко учуден. Попита: „Да не би Хиацинт да не ти е казала за мен?“. Когато отговорих, че не си, той отвърна да те попитам сега, за да ми кажеш колко е хубав.

Ако майка й я беше попитала за него, докато Хай изживяваше идилията в Нормандия, тя щеше да й отговори с радост, а и дори да не й споделеше за връзката им, тя цялата щеше да сияе от щастие. В този момент обаче се чувстваше объркана. Тя прикри въздишката си и започна да разказва за първата си среща с Уил, взаимното им признание в любов и командировката във Франция, където несъмнено бяха осъзнали силните си чувства един към друг. Тя описа външния вид и характера му. Не го представи за холивудски красавец, а като привлекателен и силен мъж. Разказа за начина му на мислене, за интересите му, за това колко разумен, чувствителен, честен и изключително благороден беше и колко мило се държеше, макар понякога да проявяваше упоритост. Хай каза последното с усмивка.

Франсин я слушаше много внимателно. Когато дъщеря й приключи, тя попита:

— Ще сключите ли брак, или просто ще живеете на съпружески начала?

— Мразя този глупав израз, но идеята ми допада. Уил обаче не е съгласен. Той настоява да се оженим.

— А ти не искаш ли?

— Не съм му отказала. Просто нещата ще станат много сложни. Прекалено съм заета.

— Знам, че се притесняваш за Ема и Джери и как ще се впишат в плановете ви.

В гърлото на Хиацинт заседна голяма буца и тя не отговори веднага. След няколко секунди успя да промълви:

— Проблемът не се състои в това. Уил обича децата.

— Той знае ли, че нямаш попечителство над тях?

— Не — отвърна Хай и погледна Франсин в очите. Майка й я гледаше изпитателно, сякаш можеше да прочете мислите й.

— И досега не си му казала? Кога възнамеряваш да го направиш? И какво смяташ да му кажеш?

— Още не знам. Мисля по въпроса.

Франсин добави, че е меко казано ужасена, и възмутено стисна устни.

— Какво има да му мислиш? Нали не възнамеряваш да се омъжиш за него, без да му разкажеш всичко за себе си? Мили боже, ти самата току-що ми сподели колко е благороден! — Гневът на Франсин растеше. — Попитах те какво има да му мислиш?

Точно това каза и Арни… Хиацинт се изправи.

— Трябва да си лягам. За днес си казахме достатъчно. — Тя влезе в резкия тон на Франсин. — Ще говорим пак утре или може би вдругиден, ако мога.

* * *

Както се случи, на следващия ден нямаше време за разговори, защото малко преди обяд Лина се обади да помоли Хиацинт да се върне спешно на работа. Един голям магазин от Средния запад беше продал последната доставена партида, някакви техни важни клиенти бързаха, а трима опитни членове на фирмата бяха в болнични.

— Трябва да хвана следващия влак — обясни Хай на Франсин. — Спешно се нуждаят от мен, а не мога да взема Ема и Джери. Не знам какво да правя с тях, докато съм на работа. Освен ако не дойдеш и ти.

— Не мога да тръгна, докато майсторите не завършат ремонта на покрива. Сигурна съм, че до петък ще приключат и после ще дойда при теб.

— Съжалявам, че трябва да ти ги оставя, докато са в такова унило настроение.

— Когато обичаш някого, приемаш лошото му настроение, нали така? А през повечето време децата се държат мило. Просто са объркани — въздъхна Франсин. — Бог им е свидетел, че имат достатъчно причини за това.

Хиацинт не можеше да отговори на тези думи, без да поднови разговора от предишната вечер. Затова тя замълча, целуна всички, прегърна Чарли и замина.

Докато пътуваше във влака, а после и през двата натоварени работни дни и безсънни нощи, тя водеше вътрешна борба със себе си. Накрая взе решение, макар да й бе трудно да свикне с него. Трябваше да каже на Уил, че няма попечителство над децата. Нямаше друг избор.

Но това беше само част от проблема. Чудеше се как да отговори на очевидния въпрос „Защо?“. В най-лошия случай той нямаше да й повярва, а в най-добрия, каквото и да кажеше, Уил щеше да се усъмни. Щеше веднага да промени мнението си за нея. Все пак Джералд беше отговорен човек и уважаван лекар. Такъв мъж не би се държал по този начин, ако нямаше основателна причина.

На третия ден, когато Уил се обади, тя още изпитваше безпокойство и несигурност. Звучеше ядосан. Франсин го беше информирала, че дъщеря й се е върнала в града, и той не проумяваше защо тя не му се беше обадила. Хиацинт знаеше, че е глупаво да се оправдава с претовареността си. Тя се опита да го успокои и се призна за виновна, извини му се и не спираше да повтаря, че го обича. Освен това си измисли леко неразположение, което донякъде беше истина, защото на моменти усещаше, че поема дъх с мъка.

Най-накрая Уил се успокои, помоли я никога повече да не го притеснява така, каза й колко я обича и колко му липсва и заяви, че ще дойде на следващата вечер в дома й, за да обсъдят плановете за апартамента и предстоящите промени.

Хай още много се тревожеше за Уил и децата, затова реши да се опита да поспи през нощта, да се настрои положително и просто да остави събитията на естествения им ход.

* * *

В четвъртък Хиацинт си тръгна от работа час по-рано с намерението да се отпусне във ваната и да облече нещо, с което да зарадва Уил, като например костюм на цветя и много оскъдно бельо отдолу. Днес имаше по-добро настроение. Когато двама души искаха да бъдат заедно и се разбираха толкова добре, както те двамата с Уил, със сигурност можеха да решат и най-трудния проблем, размишляваше тя.

В подобно настроение тя завъртя ключа и влезе в антрето. Оттам съзря Ема, Джери и Франсин, седнали в хола.

— Мамо! Мамо! — извика Ема. — Дойдохме с колата, защото не ни позволиха да качим Чарли във влака.

Хиацинт стоеше като гръмната.

— Но ти каза… ти каза, че ще дойдете в петък! — заекна тя.

— Майсторите довършиха покрива по-рано — обясни Франсин — и нямаше причина да стоим повече там. Джери и Ема с нетърпение чакат да се разходят из града.

Хиацинт толкова се ядоса, че не можеше да събере мислите си. Кучето се хвърли в краката й, Джери спомена нещо за разходка с лодка утре, а Уил щеше да се появи след два часа. Важният разговор, който трябваше да проведат спокойно, сега щеше да се превърне в цирк. Идваше й да изкрещи.

— Нещо не е наред ли? — попита Франсин объркана.

— Просто имах планове за вечерта и сега мисля как да ги променя.

— Донесохме много храна — уведоми я Джери. — Решихме, че може да нямаш достатъчно за нас, затова купихме вкусни неща от магазина наблизо. Взехме голямо печено пиле, а продавачът ми даде да опитам от страхотния сос. Купихме и малко скариди, специално за мен, защото аз ги обичам. Взехме и тези ръжени хлебчета със стафиди. Много ги обичам, а ти, мамо? — Джери явно се превръщаше в чревоугодник. — Когато се преместим при теб, ще мога постоянно да ходя до онзи магазин, нали?

„О, моля те, нека да не започваме пак тази тема, не сега!“ — мислено изстена тя. Хиацинт се престори, че не е чула въпроса му, и тръгна към телефона в спалнята, като каза:

— Трябва да проведа един разговор.

Уил щеше да се ядоса този път наистина и с пълно право. Все пак трябваше да рискува и да измисли някакво извинение. Вероятно щеше да му каже, че следобед се е почувствала внезапно неразположена. Най-правдоподобно щеше да звучи, ако кажеше, че е настинала и има температура. Нямаше да отиде на работа на следващия ден, а когато Джери и Ема си тръгнеха, щеше вече да се е „възстановила“. Тя се засрами от хитрия план, който скрои.

Секретарката на Уил я уведоми, че той току-що бе излязъл. Тя опита да се свърже с него на домашния му телефон, но се включи секретарят и Хиацинт остави съобщение: „Обади ми се веднага щом се прибереш. Не се чувствам добре. Настинала съм и имам лека температура“.

Рядко й се бе случвало да се чувства толкова отчаяна и притеснена. Не можеше да отлага повече. Сега трябваше да действа незабавно. Чудеше се как да обясни на Уил всичко в присъствието на Франсин и децата.

Майка й стоеше на вратата и я гледаше разтревожено, решена да разбере какво става.

— Очаквам Уил — прошепна Хиацинт. — Това е най-лошото, което можеше да се случи. Имах намерение да говоря с него за някои неща и… как да го направя във ваше присъствие? Кажи ми?

— Хайде, хайде. Нали знае, че имаш деца? Не изпадай в истерия. Що се отнася до мен, ще се махна, ако искаш. Ще отида на кино. Няма проблем.

— Не, не. Не е заради теб. О, толкова е сложно! Оставих му съобщение на телефонния секретар. Дано да го чуе!

— Хайде сега да вечеряме и да сложим децата да си легнат навреме. Утре ще ставаме рано, защото ще ходим на разходка с лодка. Кажи им, че очакваш гост и те трябва да стоят в стаята си. Хайде.

Франсин вече беше сложила масата. Купената храна бе наредена на подноси, а кафеварката стоеше на печката. Загрижеността й бе трогателна. „Сега се чувствам толкова уязвима, че всичко би могло да ме разстрои, дори този жест на внимание или някоя по-остра реплика“ — мислеше си Хиацинт.

За нейно щастие, докато вечеряха, никой не я притесняваше. И двете й деца бяха в добро настроение, защото Франсин им бе позволила да се возят на предната седалка на смени и по пътя бяха спрели да обядват пица. Целият разговор преминаваше като далечен шепот покрай ушите на Хиацинт, която стоеше в очакване телефонът да иззвъни. Оставаше само час, а той още не се беше обадил.

— Аз ще разтребя кухнята, докато ти си поговориш с децата — предложи Франсин и с подчертано съчувствие я посъветва: — Да не вземеш да се поболееш сега. Ще видиш, че всичко ще се нареди. Просто им кажи да го поздравят учтиво и после да отидат да четат книги или да гледат телевизия в стаята си. Освен това твоят човек може въобще да не се появи.

„Нейният човек“ обаче дойде и за момент изглеждаше истински изненадан да види Франсин и двете деца.

— Неочаквани гости — обясни му Хиацинт и ги запозна.

Надяваше се на Уил да му стане ясно, че вечерята е в тесен семеен кръг и че е добре да си тръгне по-рано. Тя дори отбеляза, че с тях не се виждат много често и дори един ден е цял празник. Намекът й явно остана неразбран, защото Уил веднага поведе приятелски разговор, който, както изглеждаше, щеше да продължи дълго.

— Сигурно вече сте чували за мен, защото Хиацинт много ми е разказвала за вас и исках да се срещнем — рече той и се обърна към облечените в халатите си деца, които вече стояха мирно на столовете за трапезария. Те бяха отстъпили удобните фотьойли на възрастните.

— Знаете ли как се запознах с майка ви? Тя носеше една хубава рокля с рози, която беше ушила за теб, Ема. Надявам се, че си я харесала.

— Наистина я харесах — отвърна искрено Ема, — но вече не, защото ми е малка.

— Това означава, че си пораснала, което е много хубаво. Обзалагам се, че ако помолиш майка си, тя ще ти ушие още една такава.

— Разбира се, че ще го направя — бързо се съгласи Хиацинт.

Разговорът трябваше да тече гладко и непринудено и да не се допускат дълги паузи на мълчание, за да се поддържа доброто настроение.

Франсин, която следеше много внимателно разговора, се възползва от удобния момент и ловко подметна нещо за неподозирания талант на Хиацинт.

— Тя не беше ушила нито една рокля през живота си, преди да направи тази за Ема. А виж я сега, името й е изписано на етикети.

— Да — рече Уил, — много съм горд с нея. Само не искам да се претоварва.

— Не се претоварвам — запротестира Хиацинт. — Само през последните няколко дни, но нали знаете как е. С каквото и да се занимава човек, винаги има известна доза бързане и от време на време по някой спешен случай. Така стана тази седмица. Но това се очакваше.

— Имам усещането, че в момента си доста преуморена. Всеизвестно е, че напрегнатото ежедневие на хората в Ню Йорк води до изтощение.

— Не, не — възпротиви се отново Хиацинт. — Добре съм. — После внезапно се сети за съобщението, което бе оставила на телефонния секретар на Уил. — Но тъй като го отбеляза, трябва да си призная, че имам лека температура. Може би се разболявам. Не знам. Оставих ти съобщение на телефонния секретар.

— В такъв случай трябва да си легнеш — посъветва я Уил, — щом имаш температура.

— Явно още не я познаваш много добре — засмя се нежно Франсин. — Тя е неуморна. Работи къртовски.

Хиацинт се почувства ужасно неудобно от това, че стана тема и център на разговора. Усмихваше се пресилено, а мозъкът й работеше на бързи обороти. Утре или вдругиден, когато си тръгнеха децата й, вече нямаше да може да отлага разговора. Щеше да се наложи да му каже, че те живеят с баща си. Ако всички млъкнеха, Уил щеше да си тръгне и тя можеше да се оттегли на спокойствие в стаята си. Сигурно щеше да успее да измисли достоверно обяснение.

— Семейството ми не спираха да ми се подиграват — говореше Франсин — и предполагам, че е било доста глупаво от моя страна, но винаги съм обожавала всичко френско. Струва ми се, че французите наистина знаят как да живеят. Така че разбирам какво имаш предвид.

Явно Уил бе коментирал за пътуването им до Франция. Хиацинт побърза да се включи в разговора, за да прикрие притеснението си, и отбеляза, че и на нея й е харесало посещението в Британи.

— Но ние говорим за южните части и за дивите коне в Камарг — рече Уил с изненадано изражение.

— Знам! Искам да кажа, че… искам да кажа… сигурна съм, че си заслужава да се видят, но въпреки това Британи ми хареса най-много.

Тя се зачуди дали неуместната й забележка не изглеждаше прекалено странна и погледна крадешком към Уил. Той, изглежда, се забавляваше. Това не я учуди, защото Франсин бе интересен, изискан и достоен събеседник. Със сигурност и майка й си прекарваше добре в приятната компания на Уил. „Ако съзнанието ми не беше затормозено, щях да съм щастлива само да ги наблюдавам заедно и щях да се радвам, че си допадат“ — помисли си Хиацинт.

През цялото време Ема и Джери слушаха мълчаливо. Сигурно вече бяха направили добро впечатление на Уил. Ако беше имал съмнения относно това как ще повлияят две непознати деца върху живота му, сигурно голяма част от тях се бяха изпарили. Разчувствана до дъното на душата си от гледката, която представляваха Ема и Джери, тя им смигна и се усмихна.

— Може би господин Милър желае парче сладкиш — предположи момиченцето. — Да му донеса ли, мамо?

— Много съобразително от твоя страна, Ема — засмя се Хиацинт. — Я кажи, ти не искаш ли сладкиш?

— Да — отговори Ема. — Искам фъч, защото той ми е любим.

— Не е ли странно — намеси се Уил, — това е и моят любим сладкиш.

— Сигурно обичате и хлебчета със стафиди — обади се Джери. — Ядохме такива на вечеря. Можем да хапнем и сега от тях, ако искате, господин Милър.

— О, много мило от твоя страна, Джери.

Франсин предложи кафе.

— Ти искаш ли, Уил? Нали мога да те наричам Уил?

— Отговорът ми е „да“ и на двата въпроса. Искам да ми казваш Уил, а кафето ще ми дойде добре с едно от любимите хлебчета на Джери. Подозирам, че имаш добър апетит, Джери. Спортуваш ли достатъчно?

— Много съм добър в тениса, играя като всички футбол и бейзбол, но най-много ми харесва ездата. Имам чудесен нов кон. Голям е и се казва Кинг Чарли, като кученцето ни.

Кучето, което спеше в ъгъла, се събуди, когато всички тръгнаха към трапезарията. Сега то ги последва и легна под масата. Децата поставиха пред Уил почти тържествено чинийка с хлебче и сребърен поднос със сладкиш. Той намираше това за забавно. Погледна към Хиацинт и очите му светеха от радост, сякаш искаше да й каже: „Виждаш ли? Вече се привързах към децата, и то не защото са твои, а защото са много сладки и мили“.

Докато всички от малката им компания се настаняваха удобно, Хиацинт изпита прилив на топли чувства. Най-неочаквано намери решението на проблема, който я измъчваше.

„Колко е просто!“ — възкликна тя мислено. Всичко, което трябваше да направи, е да каже, че децата искат да са при баща си, защото обичат къщата във Флорида, плажа и свободата. Звучеше логично, защото тя водеше затворен начин на живот заради работата си, но от друга страна, тази откъснатост от света стана причина животът й да рухне почти до основи. Въпреки това не би било добре да се противопостави на желанието им. Като добавеше към това и факта, че тя не беше единствената жена с кариера, която оставя децата си на бившия си съпруг, Хиацинт вече имаше отговор на въпроса. Макар да не й харесваше, поне изглеждаше правдоподобен.

— Трябва да дадем нещо и на Чарли — предложи Ема.

Хиацинт й напомни, че кучето вече беше яло, но Ема настоя:

— Но той много иска! Само една хапка, мамо. Виж колко жално ме гледа.

Уил погледна Хиацинт.

— Дали да не му дадем само една малка хапка?

Най-вероятно умолителният поглед на Ема го бе трогнал. Хиацинт се зарадва неимоверно и се съгласи. Той отчупи парче от хлебчето си, като внимателно махна стафидите, и го подаде на Чарли. Тя с благодарност си помисли, че щяха да се разбират много добре. Наистина щеше да е хубаво.

— Значи и двамата обичате да ходите на езда — продължи Уил разговора. — Майка ви ми показа страхотни ваши снимки. Трябва да си направиш една голяма и да я сложиш в рамка, Хиацинт.

— Чичо Арни ще го свърши — осведоми го Джери. — Той направи снимките. Понякога дори ходим на езда с него, но той е много по-добър от нас. Той прескача препятствия.

— Изглежда, и аз ще трябва да се науча да яздя, за да идвам с вас — отбеляза Уил. — Ти също трябва да вземаш уроци, Хиацинт.

— И чичо Арни все я кара — рече сериозно Джери. — Дори й предложи да й купи хубава, кротка кобила за рождения ден.

— Намирам, че това е един много хубав подарък за рождения ден.

Разговорът ставаше твърде личен. Не бяха казали нищо нередно и Джери се държеше възхитително, но въпреки това Хиацинт се почувства неудобно. Веднъж подхванали темата, тя не можеше да предположи какво би изрекъл синът й поради детската си невинност. Затова отбеляза, че вече е късно, и помоли Джери и Ема да пожелаят лека нощ и да се подготвят за утрешната обиколка на Манхатън с лодка. Те се изправиха покорно.

— Така е, а и трябва да свикнете да ставате рано за училище — добави Уил с почти бащински тон.

— Не толкова рано колкото миналата година — отвърна Джери. — Тази година ще ходим в ново училище.

На ръба на отчаянието, Хиацинт настоя:

— Време е за лягане. Веднага.

Но Ема, която стоеше вече на вратата, не бе довършила:

— Не искаме да ходим в това ново училище. Всичките ми приятели ходят в старото, но татко не ни позволява. В новото ще ни карат да оставаме до пет часа следобед, а аз не искам. В трети клас съм и съм достатъчно голяма, за да ходя където си пожелая. — Изведнъж тя даде израз на натрупалото се огорчение и изля мъката си. — Искам да живея тук, а не във Флорида. Искам да остана при мама, но тя не иска.

Всички замълчаха сконфузено. Приличаше на тишината, настъпила след внезапна повреда на някое устройство или машина. Всеки един от тримата възрастни погледна другите двама и отмести поглед.

Сърцето на Хиацинт сякаш бе спряло, но тя проговори първа:

— Достатъчно, Ема. Повече не искаме да слушаме. Казах да си лягате. Веднага.

Франсин милостиво се изправи и се зае с децата, оставяйки Хиацинт насаме с Уил. Двамата стояха изправени и се гледаха в очите. Нейното лице бе пламнало, а по неговото се четеше объркване и шок. Хай не можеше да разбере дали е ядосан. След няколко минути той проговори:

— Не се чувстваш добре и сега няма да те задържам. Отиди при децата си. Радвам се, че се запознах с тях.

Хиацинт го изпрати до асансьора и се опита да намери подходящи думи.

— Не разбираш. Всичко е много сложно. Имах намерение да ти обясня тази вечер, но те дойдоха неочаквано. Това е дълга история. Като ти разкажа, ще видиш, че…

— Да — отвърна той тихо. — Ще поговорим. Налага се.

Асансьорът спря, Уил се сбогува и влезе в него. Дочу се леко бръмчене, докато асансьорът слизаше надолу.

— Какво ти каза? — попита я Франсин разтревожено.

— Нищо. Защо ги доведе тук, без да ми се обадиш предварително?

— Ужасно съжалявам, но никога не съм предполагала, че ще стане така. Няма нищо необичайно в това да закарам децата на дъщеря ми в дома й, нали? Имах ключ и влязохме, това е.

— Но при тези обстоятелства… — изплака Хиацинт.

— Какви обстоятелства? Имаш толкова притеснен вид, че сърцето ми се свива. Не ми се ще да ти го казвам, но всичко е заради абсурдните ти тайни и тази налудничава странна ситуация и… О, Хиацинт, не знам какво да мисля! Ами Уил? Какво ще стане? Наистина ли мислиш, че можеш да продължиш да живееш така?

— Не. Може ли да не говорим за това точно сега? Имам намерение утре да прекараме с децата един хубав ден, преди да си тръгнат, и не искам очите ми да бъдат зачервени от плач. Трябва да си лягам.

— Добре, скъпа — отвърна Франсин. Раздразнението й бе преминало в тъга. — Почини си. Поспи.

Така измина още една нощ.

* * *

— Всички ли си тръгнаха? — попита Уил, когато влезе.

— Да, майка ми се върна в провинцията, а децата…

— … се върнаха при баща си?

— Да. Слушай, нека ти обясня всичко, така че да ме разбереш.

— Вече разбирам. За нищо друго не съм мислил, откакто си тръгнах преди две вечери. Осъзнах, че си ме лъгала през цялото време. Само не разбрах защо.

Изпълненият му със съжаление настоятелен поглед улови този на Хиацинт. Тя не знаеше как да започне и с мъка промълви:

— Не е точно лъжа. Признавам си, че избягвах да ти кажа цялата истина, Уил, и…

— Съобщението, което ми бе оставила на телефонния секретар, не беше ли поредната лъжа? Когато се прибрах, го чух. Казваше, че си болна и имаш температура.

— Казах го, защото те се появиха без предупреждение, а аз исках да се видим с теб насаме.

— Мисля, че се боеше да не би децата да издадат тайната, както и стана.

— Не е толкова просто, Уил. Повечето разводи не са прости. Не знаеш и не можеш да си представиш какво е.

— Тогава ми кажи.

— Бяхме много ядосани. По-точно аз бях ядосаната. Разказах ти за другата жена. Затова, когато той поиска децата и те казаха…

— Не. Това не беше добре. Започна зле. Започни отново — прекъсна я той.

— Когато поисках децата, а аз естествено ги исках, те пожелаха да живеят при него. Родителите ми ги бяха завели веднъж във Флорида и те много харесаха плажа. Поискаха да живеят в къщата на баща си. Нямах намерение да ги насилвам, така че… — Тя млъкна. Говореше абсурдни неща. Как реши, че някой ще повярва на тези измислици?

Уил продължаваше да я гледа съжалително и настойчиво.

— Но те не искат да живеят вече там — отбеляза той.

— Знам, това е ужасното. Аз подписах нещо. Не знаех какво правя, бях толкова объркана и нещастна. Но вече го подписах и не може да се направи нищо по въпроса.

Тя замълча. Такива думи би изрекъл само идиот, а не жена, която беше достатъчно интелигентна, за да спечели половин милион долара през последната година.

— Сигурно знаеш, че документи за развод, подписани в тежко емоционално състояние, могат да бъдат преразгледани. Освен ако не е било съдебно разпореждане. Такова ли е?

— Не, беше просто споразумение между мен и Джералд.

— Може да бъде преразгледано. Трябва да възбудиш дело.

Хиацинт отново се сблъска с непробиваемата стена. Издигаше се пред нея, мрачна и каменна. Хваната натясно, Хай направи пауза, събра върховете на пръстите, успокои мислите си и се опита да говори разумно и спокойно.

— Няма да стане. Поинтересувах се. Трябва да докажа, че съм била напълно неадекватна, когато му отстъпих попечителството. Никой няма да повярва. Между другото, това е още една от причините, заради които е по-добре децата да останат при баща си. Както знаеш, аз работя много.

Уил не отговори. Без дори да поглежда към него, тя знаеше, че я наблюдава изпитателно. Хиацинт беше сметнала, че ще изглежда глупаво, ако облече обичайния копринен халат, който обещаваше страстна нощ. Бе подбрала дрехите си внимателно, за да излъчва достойнство. Носеше обувки с високи токове и каишка около глезените, а на ушите й блестяха малки диамантени обеци. Това едва ли можеше да убегне на критичния и проницателен поглед на Уил. Тя го познаваше прекалено добре. Или може би не достатъчно добре. Той почукваше с ръка по дървената облегалка на стола, когато заговори:

— Не става, Хиацинт. Не можеш да ме убедиш. Каква е истинската причина той да получи това, което е искал? С какво те заплаши?

— Да ме е заплашил ли? Не, не! Той обича децата, а те искаха да са при него. Предполагам, че обичат къщата на плажа повече, отколкото мен — добави тя тъжно и каза с непринудена усмивка: — Не исках да кажа точно това. Просто те са деца и там се забавляват повече, отколкото тук. Затова, въпреки че ме заболя и продължавам да страдам, правя това, което е най-добре за тях.

— Значи става въпрос за майчина саможертва. Колко трогателно!

— Моля те, Уил, няма нужда да бъдеш саркастичен. По една случайност ти казвам истината.

— Не, Хиацинт. Това не е истината, ако въобще някога е било. По-добре измисли нещо друго. Чу какво каза Ема точно в тази стая. Те искат да са с теб. Ти защо не искаш?

Хиацинт се припоти. Въртяха се в омагьосан кръг и тя му го каза, протестирайки:

— Караш ме да повтарям. Знаеш, че работя до късно, а се налага и да пътувам. Обясних ти го само преди минута.

Уил поклати глава.

— Нещо не се връзва в историята ти. Всичко е толкова тъжно… Не мога да повярвам, че седя тук и слушам това. Нито че изричам тези думи. И всъщност кой е този Арни? Не ми харесва. Като го слуша човек как говори, ще рече, че той е баща на децата ти. Защо се срещате редовно? Какви са тези скъпи подаръци, тази кобила? Ама че подарък! Не е като да подариш шоколадче на някой.

— Първо, не съм приела да ми купи кобилата. И второ, още в Париж ти обясних кой е той. Не ми казвай, че ревнуваш от Арни.

Секунда по-късно тя осъзна, че не трябваше да казва тези думи, защото той прозря намерението й.

— Опитваш се да смениш темата, но това няма да стане. Да, твоят така наречен приятел Арни е част от тази лъжа и докато не ми кажеш всичко, не можем…

Той се изправи и застана до прозореца, а тя го последва. Навън животът кипеше. Пищяща линейка си проправяше път сред колите, автобусите се движеха бавно покрай тротоарите и приличаха на огромни пчели, а пешеходците притичваха през улицата, преди да светне светофарът. Никой не подозираше какво се случва в тази стая и че сърцето й, както и това на Уил, щеше да бъде разбито. А и никой не се интересуваше от проблемите им. Обзе я парализиращ страх. Имаше усещането, че се е загубила насред океан или джунгла и не може да намери пътя. Чуваше тежкото дишане на Уил. Тя облегна глава на рамото му и умоляващо продума:

— Обичам те, Уил. И ти ме обичаш. Другото има ли значение?

Той не помръдна, нито я прегърна. Когато й отговори, сякаш говореше на въздуха или на улицата под тях:

— Помниш ли, когато ти разказах за връзката си с омъжената жена? Направих го и защото не исках да ме мислиш за светец. Бог ми е свидетел, че не съм такъв. Държах да съм честен пред себе си, да не крия нищо и да нямам тайни от теб. Не можем да живеем заедно в къща, в която килерът е заключен, а само един от двама ни има ключ за него. — Той се отдръпна и я погледна право в очите. — Сега разбирам защо никога не говореше за децата си. Намирах го за странно и въпреки това, когато ми даде някакво обяснение, аз го приех. Но тайните станаха прекалено много. Дори лъжата, че си болна — добави той с неочаквано презрение. — Искала си децата ти да бъдат щастливи, затова си позволила да живеят при мъжа ти. Очакваш ли да повярвам на някоя твоя дума?

Въпреки че той не се бе доближил до нея, тя се дръпна назад, защото се почувства беззащитна.

— Бившият ти съпруг е уважаван в обществото лекар. Не изключвам, че може и да е негодник, но въпреки това никога не би се възползвал от предимството над тебе, ако не бе наясно, че ще му се размине и че не си способна да му попречиш. Какво криеш от мен, Хиацинт? — повиши тон Уил.

Стори й се неимоверно висок, а очите му горяха яростно. Тя още не можеше да промълви дори дума и само отмести поглед.

— Какво криеш? — повтори той.

— Нищо — успя да промърмори тя толкова тихо, че Уил се наведе, за да я чуе. — Казах ти това, което можах, а ти не искаш да ми повярваш.

Острият му слух долавяше всяка сричка.

— Което можа? Значи има и неща, които не можеш да ми кажеш.

„Помогни ми, Боже!“ — помоли се тя мислено и тихо каза:

— Моля те.

Стори й се, че очите му се навлажниха, но тъй като и нейните бяха премрежени от сълзи, не можеше да бъде сигурна.

— Не разбираш ли, че не можем да продължаваме така? Няма бъдеще за двама души, които не са искрени един с друг от самото начало.

Тя понечи да каже нещо, но от устните й не излезе нито звук.

— Няма ли да кажеш нещо? — попита я Уил.

— Моля те — повтори тя.

Хиацинт се почувства замаяна, имаше чувството, че бе загубила всичките си сетива. Въпреки това усети, че той си тръгна, затвори вратата и след него остана само тишина. След доста време тя се приближи до прозореца отново и погледна надолу. Светлините бяха пуснати и нощта обгръщаше града като топло одеяло. Тя имаше нужда от въздух. Искаше да отвори прозореца и да се хвърли надолу. След колко ли секунди щеше да се стовари на паважа? Можеше да скочи в нощта и повече да не усеща нищо.

В този момент се осъзна. О, Джери! О, Ема! Тя се обърна с гръб към прозореца и се върна в стаята, където лежа сама в тъмнината.