Белва Плейн
След пожара (5)

Четвърта глава

Огънят пращеше в камината. Пламъците меко осветяваха месинговата решетка и хвърляха отблясъци върху розовия персийски килим. Джералд се протегна и въздъхна.

— Истинско блаженство. Навън вали сняг, а вътре е спокойно и уютно.

Хиацинт сякаш виждаше стаята през неговите очи. Погледна книгите, кристалните кончета на полицата над камината и разцъфналата гардения на Франсин в саксията на еркерния прозорец. Припомни си и неговата стая, която веднъж бе посетила. Приличаше на килия. Тясната, претрупана и неприветлива квартира бе изпълнена с шумове от съседите и улицата и неприятния мирис на пържено.

В известен смисъл през последните няколко месеца двамата се бяха сближили много. Опознаваха се по начин, много по-дълбок и различен от плътската любов. Хай сякаш долавяше у Джералд нарастваща нежност, която нямаше нищо общо със страстта.

— Обожавам косата ти — продума той.

— Мисля, че трябва да я накъдря.

— Не, недей. Когато е гладка като сега, светлината й придава червеникав оттенък — рече той и я погали по главата.

Държеше се с нея собственически, сякаш бяха женени и мъжът молеше съпругата си да му угоди. Тази проява на интимност стопли сърцето й и тя си припомни и други такива случаи, когато той я съветваше да не соли прекалено храната си или да спазва по-голяма дистанция от колата отпред.

Баща й се бе оказал прав, че трябва да кани Джералд в дома им един път седмично. Въпреки че в началото се притесняваше много, той постепенно бе станал част от семейството. Двамата с Джим се разбираха добре. Дори Франсин, макар и не толкова ентусиазирано, се отнасяше много по-различно към него и го приемаше, без да го критикува. Несъмнено обаче, тя не спираше да държи под око ситуацията.

— Каква прекрасна стая — каза Джералд. — Къщата ви е истински пример за това, което хората наричат дом. Винаги ли е толкова спокойно тук?

— Сега да, но докато живееха тук и тримата ми братя, съвсем не беше толкова тихо. Вдигаха адски шум. И въпреки това на всички ни липсват.

— Спомням си, че баща ти сподели миналата седмица, че не е играл партия хубав шах, откакто те са заминали.

— Знам. И Франсин, и аз се опитахме да играем с него, но не сме достатъчно добри. Не му е интересно, защото печели твърде лесно.

— Мисля, че е добра идея да му предложа да изиграем една партия.

— Чудесно. Той те има за достоен противник. Аз ще поседя тук и ще разгледам страхотното илюстровано издание, което ми подари. Не трябваше да даваш толкова много пари.

— И защо не? Според мен го заслужаваш. Отивам при баща ти.

* * *

Хиацинт и Джералд бяха запланували разходка до голямото езеро следобед, но започваше да вали сняг и двамата решиха, че е по-добре да останат вкъщи и да наблюдават сипещия се сняг през прозореца. Играта на шах протичаше в обичайната тишина и дълбока концентрация. Хай наблюдава известно време двамата мъже, които седяха с наведени над дъската глави. Докато ги гледаше, я обзе нежно и почти сънливо чувство на задоволство.

В главата й внезапно се прокрадна неочаквана мисъл или по-скоро странен образ, изникнал от нищото. Представи си цветни стъклени топчета в кана. Разклатиш ли съда, топчетата се разбъркваха. Хиацинт се чудеше как ли щяха да се развият събитията, ако не беше се върнала, за да предложи на Джералд да го закара. Дали щеше да е щастлива както сега? Вероятно не. Със сигурност нямаше да срещне точно него. А ето ги сега — двамата са свързани помежду си, свързани са и по някакъв начин и с баща й, и с Франсин, която провеждаше на горния етаж телефонен разговор относно някоя от благотворителните й дейности. Кана със стъклени топчета…

Тя отвори книгата и зачете главата, посветена на неоимпресионистите. Препрочиташе едно и също изречение по няколко пъти, без да вникне в смисъла. Прелистваше богато илюстрованите страници, без да обръща внимание на снимките. Съзнанието й се рееше далече от тази стая и настоящия момент.

След няколко месеца щяха да стигнат до повратен етап в отношенията си. Джералд търсеше болнично заведение, където да изкара специализацията си. Хиацинт се чудеше коя клиника ще избере той и какво ще прави тя самата. Струваше й се странно, че още не бяха говорили за бъдещето на връзката им.

Въпреки това си споделяха болезнени и тъжни спомени, неудобни лични тайни, изровени от най-скритите кътчета на съзнанието. Джералд й бе разказал за майка си, починала от болестта на Алцхаймер след дълги страдания. Хай знаеше, че той е преживял тежко тази трагедия. Освен това се бе измъчвал и от факта, че у тях парите никога не са достигали и че не е набрал достатъчно смелост, „за да приеме нещата по-мъжки“, както сам се бе изразил.

Тя от своя страна събра смелост да му разкаже за най-глупавите си и незначителни проблеми и през цялото време се надсмиваше над себе си, докато описваше съседското момиче като своето „божие наказание“ още от четвърти клас. Марта бе подигравала Хиацинт заради името й.

„Никак не приличаш на цвете“ — казваше й тя. Марта имаше дълги до кръста плитки и не носеше скоби на зъбите.

Двамата с него бяха говорили и за минали връзки, каквито Хиацинт не бе имала.

„Освен теб не съм обичала друг. Поддържах с момчетата само приятелски отношения.“

„Аз съм имал доста жени, може би дори повече, отколкото би трябвало. Нито една от тях не приличаше на теб — призна й той тогава. — Никоя не е означавала нищо за мен. Мисля, че няма друга като теб, Хиацинт.“

В този момент двамата мъже станаха прави. Джералд се поклони.

— Прекланям се пред майстора — галантно рече той.

— Глупости! Дори не сме преполовили играта, а и ти доста ме затрудни. Изправих се, само защото Франсин е застанала на вратата, което означава, че вечерята е готова и трябва да прекъснем играта.

Хиацинт бе приготвила вечерята, а Франсин бе напазарувала, подредила масата и обелила зеленчуците. Двете бяха поделили справедливо задачите помежду си, тъй като едната обичаше да готви, а другата — не. На масата бе поставена синя стъклена купа с букет красиви лалета. От говеждото задушено с гарнитура от печени картофи и моркови се разнасяше аромат на подправки. За всеки имаше приготвена порция зелена салата, а двете гарафи бяха напълнени с първокласно червено вино.

— Това е истинско угощение! — възкликна Джералд.

— Хиацинт е не само художник, но и превъзходен готвач — похвали я Джим.

Хай се изчерви. Ако човек не познаваше баща й, щеше да си помисли, че той й прави реклама. Джим обаче бе твърде прям и чистосърдечен, за да е способен на такова нещо. В момента той просто даваше израз на обичта към дъщеря си.

— Естествено, няма да пропусна да похваля и жена си — добави той.

Франсин се усмихна едва забележимо. Ъгълчетата на устните й трепнаха, но това бе достатъчно, за да се покажат трапчинките на бузите й. Тази вечер носеше тъмносиня рокля и диамантени обеци, които проблясваха при всяко нейно движение. Днес Франсин се държеше резервирано. Хай знаеше, че майка й иска да накара Джералд да говори. Наблюдаваше го в очакване да разкрие кой знае какво. Хай не можеше да я вини за това. Само някой, който я познаваше добре, можеше да отгатне какво става в главата й, докато седеше на масата с изправен гръб и разговаряше вежливо. Изглеждаше перфектно до върха на пръстите на добре поддържаните си ръце.

Хай погледна ръцете си. Боята с цвят охра, с която бе рисувала вчера, още личеше по пръстите й. Имаше чувството, че дори да стои с часове под душа, няма да я отмие. Изведнъж й стана неприятно. Цялата ситуация изглеждаше толкова нагласена. Докато Джералд и баща й играеха на шах, тя не се чувстваше по този начин.

— Да — отвърна Джералд на въпрос, зададен от Джим. — Напълно съм сигурен. Имахме съсед, който бе ранен по време на войната в Корея. Наложи се да изградят лицето му наново. Направо бях поразен от чудесата на медицината. Та това е цяло изкуство. Почти веднага след като го видях, осъзнах, че точно с това искам да се занимавам.

Джералд се изразяваше много правилно и точно, което бе характерно за всичко, което правеше, независимо дали режеше ябълка, сгъваше пуловера си или както в този момент, поставяше ножа върху чинията успоредно на ръба на масата.

— Колко време продължава специализацията по пластична хирургия? — поинтересува се баща й.

— Поне три години.

— В такъв случай — отбеляза Франсин, — сигурно търсиш къде да изкараш специализацията си.

— Да, изпратих автобиографията си в много клиники.

— Сигурно ще предпочетеш някоя реномирана болница — продължи тя. Джералд кимна с глава и тя добави: — Наблизо няма такава. Местната клиника не е подходяща.

— Вярно е.

Двамата си говореха, без да поглеждат към Хай. „Франсин, разбира се, е доволна, че той ще трябва да замине далеч оттук. Защо Джералд не иска да говори с мен за това? Какво крие?“ — помисли си тя.

— Поне в днешно време плащат стажантски стипендии — намеси се баща й. — Преди години от стажантите в болниците се очакваше да бъдат благодарни за възможността да се учат.

— Плащат, но не много, особено ако човек вече е затънал в заеми.

— А, да. Хай ми каза, че си взел заем от местния колеж.

— Имам да изплащам още дългове и за грижите, полагани за майка ми, преди да почине.

— Ти си амбициозен и отговорен младеж и аз искрено ти се възхищавам.

„Отчайващо“ — помисли си Хай.

Баща й сякаш усети настроението й и смени темата:

— Благодаря за лалетата. Те носят полъха на приближаващата пролет.

— Напомниха ми за жълтите тапети в дома ви — обърна се Джералд към Франсин. — Тази стая, както и цялата къща, е като излязла от списание.

Хай не слушаше неангажиращия разговор, който водеха на масата. Тя имаше лошо предчувствие, което я изпълваше със страх.

— Какво ще кажете да отидем в хола и да пийнем бренди? — предложи баща й. — Тук ми стана много студено.

— Вие отидете — каза Хай. — Аз ще разтребя масата и ще сложа съдовете в миялната машина.

„Той ще замине бог знае къде — мислеше си тя. — Нима трябва да го чакам три години? Сигурно ще си намери друга.“

— Нека ти помогна — предложи бързо Джералд и после се обърна към Франсин: — Не се притеснявай, знам, че чашите за вино не се слагат в миялната машина. Много ще внимавам с тях.

Той толкова много се стараеше да й се хареса! Какво го бе грижа за мнението на Франсин, щом нещата между него и Хиацинт вървяха към своя край?

— Недей — спря го Хай. — Сама ще се справя. Отиди да довършиш играта на шах с татко.

Когато вдигна глава от мивката, Франсин стоеше на вратата и я наблюдаваше с тъжно изражение.

— Нека аз да измия чашите за вино — побърза да предложи тя.

— Това са само осем чаши, защо всички толкова се суетят заради тях? — сопна се Хай, но осъзна резкия си тон и веднага добави, макар и по-остро: — Съжалявам. Просто съм уморена.

— По-скоро си притеснена — нежно я поправи Франсин.

— Не си права. Няма причина да се тревожа.

Хай не искаше да подхваща темата, към която майка й явно се опитваше да насочи разговора.

— Не знам дали е така, Хиацинт. От теб зависи дали ще ми кажеш, ако мислиш, че мога да помогна.

— Ще ми се да беше променила мнението си за него — промълви Хай.

Дълбоко в себе си искаше да извика: „Страх ме е. Искам някой да ми каже как да постъпя. Не знам дали аз първа трябва да повдигна въпроса, или да изчакам той да го направи. На вечеря ми се стори странен, докато говореше. Не знам…“.

— Все още мисля, че Джералд е много чаровен и интелигентен. Изразява се добре. Опитва се да се хареса и както казах още в самото начало…

— Франсин, ела да поканиш Джералд да остане у нас тази нощ — викна Джим от хола. — Въобразил си е, че твърде много ще ни притесни. Пътищата са заледени. Човек трябва да е полудял, за да се качи в колата в такова време, ако не му се налага.

— Разбира се. Изобщо няма да ни притесниш, ако останеш. Имаме много място.

— Имам работа у дома — колебливо отговори Джералд. — Писмена работа, която трябва да предам в понеделник.

— Утре до обяд ще можеш да си тръгнеш — настоя Джим. — Дотогава времето ще поомекне. И ще имаш достатъчно време да си довършиш работата.

— Много мило от ваша страна, но и преди съм шофирал в такова време…

Хиацинт стоеше под светлината на лампите в средата на хола и чакаше. „Защо го молите? Не виждате ли, че не иска да остане?“

— Заведи го горе, Хай, и му покажи стаята на Пол — решително нареди баща й.

Двамата с Джералд се качиха на горния етаж.

— Знам, че не искаш да останеш — отбеляза Хиацинт — и щом е така, не трябва да го правиш.

— Ядосана си ми — каза Джералд леко изненадан.

— По-скоро се чувствам наранена. Планирал си всичко, за което говореше преди малко, а с мен не си споделил нищо.

— Смятах да ти кажа днес, но не набрах достатъчно смелост. Не исках да ти развалям настроението.

— Да не ми развалиш настроението? И как по-точно?

— Седни и ме остави да ти обясня.

Тя приседна на леглото и се втренчи в устните му. Той се канеше да разбие сърцето й. Усещаше го, затова се изправи и зачака.

— Исках да ти го кажа насаме. Вече намерих реномирана клиника, в която да изкарам стажа си. Всъщност ми предложиха от две места, но за жалост и двете са в Тексас.

— Защо за жалост?

— Ами Тексас е далече, пътуването дотам е скъпо.

Думите му, които обикновено се лееха с лекота, сега звучаха странно. Той се усмихна някак тъжно.

— Продължавай — подкани го тя.

Той разтвори широко ръце и заговори умолително:

— Хай, от две седмици се опитвам да намеря сили да те попитам дали би ме чакала. Толкова се боях от отговора ти! Кажи ми, би ли ме чакала?

Едва сега тя осъзна какво искаше да й каже той.

— Да не намекваш, че няма да можем да се виждаме през следващите три години? Какво говориш? Защо?

Той нежно прегърна скованите й рамене и отвърна:

— Ще ти отговоря само с една дума. Пари.

— Нали каза, че ще получаваш стипендия?

— Не забравяй, че още изплащам дългове.

— Не го мислиш наистина — промълви тя.

— Напротив, скъпа. Налага се.

— Нали винаги ми казваш, че когато сме разделени, дори една седмица ти се струва цяла вечност.

— Наистина е така.

— Да — прошепна Хай, — тази вечер имах ужасно предчувствие. Докато вечеряхме, те погледнах и усетих невероятна болка! Разбираш ли? Сякаш целият свят ми беше крив, а не разбирах защо. Все едно някой бе умрял или заминал завинаги.

— Не е завинаги — възпротиви се той.

— Няма логика във всичко това. Хората се справят в такива ситуации. Аз също ще работя.

— Нещата не са толкова прости. Ако не съм женен, наемът ми ще бъде много нисък. Няма да е така обаче, ако съм семеен.

— Не ти говоря за брак.

— А какво имаш предвид тогава?

— Да останем заедно. Да живеем заедно.

— Не. Не бих започнал работа в никоя клиника, ако съм с неопределено семейно положение. Или ще отида сам, или със законната си съпруга. Няма средно положение.

— Предложение ли ми правиш?

— Да, но с уговорката да изчакаме.

Тя го изгледа едновременно смаяна и отчаяна.

— Виж — подкани я Джералд и извади тефтер и химикал от джоба си. — Нека ти го покажа в цифри и ще разбереш за какво говоря.

Тя следеше с поглед движенията на ръката му, любувайки се на едва забележимите сини вени и хубави овални нокти. Тази ръка познаваше всяка извивка на тялото й. Тревожното й съзнание изпреварваше сметките му. „Татко — сети се тя, — той ще ни помогне. Не е богат, но може да помогне.“

— Трябва да има някакъв начин — прекъсна го тя. — Ще помоля татко.

— За пари ли?

— Да.

— Не мога да го направя. Точно от него не мога да искам пари.

— Няма да му ги поискаш ти, а аз. И защо не точно от него?

— Мисля, че е повече от очевидно. Унижението…

— … ще бъде мое, не твое.

— Все пак ще го направиш заради мен.

— Нали не си се чувствал унижен, когато си приел парите от медицинския колеж?

— Не може да става дума за сравнение. Онова беше заем.

— Ами и това ще бъде заем. Можеш да му ги върнеш, когато отвориш свой собствен лекарски кабинет.

Дълго мълчаха, докато накрая Джералд с голяма неохота отговори:

— Идеята ти наистина не ми допада.

— На мен пък ми харесва.

— Сега разбирам защо казват, че си инат — пошегува се той.

Тя се усмихна и каза:

— Сега, след като разбрах, че всичко е било заради парите, нещата изведнъж си дойдоха по местата. Боже, а аз реших, че не искаш повече да сме заедно!

— Ти си луда, наистина луда — засмя се той и после добави със сериозен тон: — Може да се окаже, че цялата тази работа не е толкова лесна, колкото ти се струва. Не забравяй, че майка ти няма много добро мнение за мен.

— Мина много време. Освен това, ако татко реши да ни направи тази услуга, няма да се съобрази с нейното мнение.

Двамата замълчаха.

— Добре тогава, питай го. Аз със сигурност не бих могъл — обади се накрая Джералд.

* * *

Онази пролет Хиацинт често си представяше как някой ден в далечното бъдеще ще поглежда назад, както правят старите хора като баба й, и ще си спомня този период от живота си като за време на сбъднати надежди, изпълнено с целувки, сълзи, шампанско, добри пожелания, бели рокли и шапки, окичени с цветя.

— Радвам се, че имам възможност да ти помогна — заяви Джим същата вечер. — Ще можеш спокойно да се отдадеш на работата си. Финансовите затруднения постоянно държат човека в напрежение.

— Значи всичко вече е решено — заключи Франсин. — Годеж, официално дипломиране, сватба и после заминавате за Тексас.

— Две седмици след дипломирането — допълни Хиацинт, смутена и поруменяла от вълнение.

Бяха се събрали във всекидневната. Огънят вече гаснеше, а музиката, която Джим слушаше, когато Хиацинт влезе, още се чуваше тихо. Тя завинаги щеше да свързва Реквиема на Верди с това събитие.

— Искам да уверя и двама ви — бързо добави Джералд, — че освен че изпитвам дълбока признателност, ще се постарая никога да не отвеждам Хиацинт твърде далече от вас. Тя е споделяла, че синовете ви ви липсват, затова обещавам, че след завършване на стажа ми ще се върнем тук. Лекарите обикновено се установяват на едно място. Ще се постарая също да не забравям, че не трябва да наричам дъщеря ти Хай. Тя ми е казвала, че не харесваш това обръщение — обърна се той към Франсин.

— Всичко е наред, Джералд. Наричай я както иска тя. Не съм чак такова чудовище.

Този път усмивката й бе благосклонна, а прегръдката — топла. Хай нямаше представа какво мисли майка й. Не изглеждаше особено изненадана от развоя на събитията. Имаше голяма вероятност да е променила мнението си за Джералд. Със сигурност поне виждаше, че той се старае да й се хареса.

През оставащите две седмици до официалното дипломиране, Джералд специално бе отложил всички ангажименти, за да свикне с живота в къщата.

След студената зима настъпи дълга, прохладна и зелена пролет. Джим започна да засажда нова широка леха с многогодишни растения откъм сенчестата страна на къщата. Двамата с Джералд прелистваха ръководства по градинарство в търсене на цветя, които биха вирели на сянка, купиха разсад и се трудеха неуморно до мръкване. Дори синовете на Джим рядко му отделяха толкова време и внимание, колкото Джералд. Двамата боядисаха градинските столове, ходеха за риба, купиха ново барбекю и го монтираха.

Всички се наслаждаваха на ведрата и приятна атмосфера. Точно там, където пътят правеше завой, имаше горичка, чийто собственик нямаше нищо против невинните разходки из владенията му. Хиацинт и Джералд се разхождаха в горичката, присядаха на пънове и водеха дълги, откровени разговори на спокойствие. Струваше й се, че се сближават дори още повече.

Една вечер отидоха у баба й, която ги нагости пребогато с вкусните си гозби. Тя ги забавлява и с истории за старите времена, когато в покрайнините на града е имало големи имения. Разказа им за първокласния добитък, който се е отглеждал там, за някогашните вагони, за автомобилите Пиърс Ароус^[1], които минавали по търговската улица, и за оркестъра, който свирил популярни през 1917 година химни. Преди да си тръгнат, тя им подари по един тъмносин пуловер, които лично бе изплела. Хиацинт се притесняваше, че Джералд може да се е отегчил от бъбривостта на баба й. Той обаче я обяви за „изключително приятна и мила стара дама“ и за „голям образ“.

До началото на май всичко бе организирано. Тържеството по случай дипломирането се състоя в едно прекрасно слънчево утро. След като оркестърът изсвири тържествен марш, започна празничната церемония по връчването на дипломите. Джералд получи диплома и звание „доктор по медицина“ пред блесналия поглед на Хиацинт. По-късно в дома на родителите й тя го представи на всички роднини и приятели на семейството, които задължително трябваше да се запознаят с него. Вечерта го запознаха дори с Марта Наказанието и останалите от „тайфата“. Уж случайно Хиацинт бе минала с Джералд покрай къщата на Марта. Хай забеляза леката изненада, която се изписа на лицето на съседското момиче, и веднага се смути от бушуващата в нея борба между триумфа и яда, че отдава значение на чуждото мнение.

Дойде ред и на подготовката за сватбената церемония, която щеше да се състои в тесен кръг в градината им. Братята й купиха самолетни билети. Хиацинт си избра булчинска рокля, а двете с Франсин поръчаха гравираните покани. Няколко сватбени подаръка вече бяха пристигнали и младото семейство изпрати благодарствени картички. Пътуването до Тексас също бе организирано до последната подробност.

Баща й предложи и дори настоя да направят парти след церемонията.

— Няма нищо лошо в това да направим церемонията в тесен кръг, щом така искаш, Хиацинт. Но след време ще съжаляваш, ако не организираме тържество след това. Да не говорим, че си живяла тук от дете и не бива да пропускаме да поканим съседите на празненството. Ти как мислиш, Франсин?

Беше странно, че всъщност майка й не повдигна въпроса за тържеството. Въпреки това тя с готовност прие предложението. Франсин се съгласяваше с всичко след онази снежна нощ, в която Джим бе отворил сърцето и чековата си книжка за Джералд. Беше непривично мълчалива, или поне на Хиацинт така й се струваше.

— Знаеш, че обичам партитата — отвърна тя. — Хиацинт, трябва да ми кажеш какви са идеите ти за украсата, какво да включва менюто и кого да поканим. Веднага ще се заема с организацията.

С приближаването на сватбения ден Хиацинт едва се сдържаше да не попита Франсин какво мисли за Джералд сега, когато той бе станал член на семейството. Всеки път обаче се спираше. Франсин така и не повдигна отново въпроса, защото почти сигурно си бе променила мнението за младежа и се срамуваше от първоначалната си грешна представа за него. Другояче не можеше да бъде. Лошото начало трябваше да се забрави. Хиацинт се радваше на живота.