Белва Плейн
След пожара (7)

Шеста глава

Когато се прибираше късно следобед у дома, Джералд спираше понякога на входната врата, поклащаше глава и се дивеше:

— Никога не съм мислил, че животът ми ще се подреди така.

— Нито пък аз — отвръщаше Хиацинт.

Чувстваше се като господарката на някой замък. Апартаментът им бе оборудван с всички възможни удобства. Мебелите бяха масивни и семпли, с първокласна изработка. Франсин и Джим, които им бяха помогнали да ги купят, вярваха, че качествените неща, освен че носят голямо удоволствие, се оказват по-икономични в дългосрочен план.

Рафтовете вече бяха препълнени с книги и музикални дискове. Навсякъде имаше материи с флорални мотиви, а Джордж им бе изпратил от Сингапур един изрисуван лакиран параван. В боядисаната наскоро в бледосиньо кухня бяха подредени тенджери с медни дъна. Спалнята бе най-хубавата им стая. Жълтите стени напомняха на разцъфнал нарцис, а на пода бе застлан най-големият и хубав мек килим, изработен от бабата на Хиацинт.

От всеки прозорец на апартамента се откриваше различна гледка. Крайният прозорец на малката кухня гледаше към обширна пустош, а в далечината се издигаше група небостъргачи. Някои от тях бяха завършени, а другите още се строяха. Когато отваряха страничния прозорец, през него нахлуваше лекият повей на вятъра откъм тополовата горичка отсреща на улицата. Под прозорците на спалнята имаше няколко млади сливови дръвчета, които сега изглеждаха прашни и повехнали от непоносимата жега. Наесен лъскавите им зелени листа щяха да се обагрят в жълто.

Предната стая гледаше към шумната магистрала. Всяка сутрин те поемаха по нея, минаваха покрай заключени зад порти жилищни зони, разкошни къщи с внушителни каменни огради, лъскави търговски комплекси, за да стигнат до центъра на града. Там Джералд работеше в една клиника, а Хиацинт — в малка художествена галерия. В местния музей нямаше работа за нея. Разочарована, но и леко развеселена, тя бе разказала на Джералд, че малкото произведения на изкуството, които се нуждаеха от реставрация, биваха изпращани в музея в родния й град. Затова избра галерията. Работата й се струваше интересна, а работното време й позволяваше да рисува у дома. Когато се прибираше, Джералд обикновено я заварваше да работи над някой акварел или скица на кухненската маса.

Хиацинт не бе виждала съпруга си в такова добро настроение. Той беше напълно погълнат от работата в болницата и благоговееше пред единия от хирурзите, който можеше да изгради наново лицето на дете, родено с половин нос, или да възстанови смазана от машина ръка.

Макар и да се самоиронизираше, Джералд бе твърдо убеден, че и той ще се научи да прави такива чудеса.

След изтощителния ден на напрегната концентрация той сигурно се нуждаеше от тишина. Хиацинт се трогваше от това, че съпругът й оценява и малките неща — като хубава вечеря и красиво подредена маса. Джералд се впечатляваше от аромата на прясно свареното кафе и украсата на чашките. Хвалеше я за всяка проява на внимание към него.

Една вечер той вдигна глава от текста, който четеше, и каза неочаквано:

— Вече се чувствам като уседнал човек.

— Като какъв? — попита тя.

— Като уседнал човек. Никога не бях живял повече от две години на едно и също място.

Хиацинт също четеше, но думите и нежното му изражение я накараха да стане и да го прегърне.

— Това означава, че сме семейство — каза тя.

— Днес си мислех за майка ти и за това, колко много се промени мнението й за мен. Вече я смятам за приятел. Не трябва да таиш лоши чувства към нея.

— Не изпитвам лоши чувства към никого — отвърна сериозно Хиацинт. — Ще ми се всички да можеха да имат това, което имаме ние. Може да ти прозвучи наивно, но понякога наистина усещам, че обичам целия свят.

* * *

Наивността й, естествено, не стигаше дотам, че да повярва, че тази обич не е нещо мимолетно и блаженото щастие на медения месец ще остане непомрачено.

Двамата със съпруга й щяха да осъзнаят, че в крайна сметка не знаят всичко един за друг. Предвид многобройните навици, разбирания и вкусове на дадена личност, не можеше да се очаква някое човешко същество да намери в друго точно копие на себе си. Веднъж например тя искаше да посети изложба в музея, а Джералд отказа да я придружи.

— Само на половин час път с кола е — убеждаваше го тя, — а тези картини са взети назаем от Националната галерия. Нима искаш да пропуснеш изложбата?

— Честно казано, да. Не обичам изложбите, Хай — засрамено промърмори той. — Само се преструвах, че се интересувам от изкуство. Трябва да се чувстваш поласкана от това. Опитвах се единствено да те спечеля — продължи той, улавяйки слисания й поглед.

Докато готвеше, Хиацинт обичаше да слуша музика в кухнята. Един ден, когато той се върна от работа, тя забеляза по изражението на лицето му, че нещо не е наред, и го попита какво се е случило.

— Тук е ужасна дандания.

— Това е хубава музика, Моцарт — възпротиви се тя меко.

— Предполагам, че си свикнала с нея. Баща ти постоянно слушаше такава музика.

— Сигурно си прав. Когато се прибираш, ще я спирам.

Хай се чувстваше объркана, докато стоеше с бъркалката в ръка. Беше раздразнена до известна степен, но от друга страна, знаеше, че няма право да се сърди. Това бе и негов дом, и ако тази музика го дразнеше, тя щеше да я спре. Двамата просто имаха различни вкусове. Учудваше я само това, че той бе успял да прикрие своите толкова дълго време. Явно бракът предлагаше редица изненади до момента, в който след дълги години съвместен живот двама души свикваха напълно един с друг, или по-скоро почти напълно.

Уединението на медения месец също не можеше да продължава вечно. Джералд прекарваше целия си ден в голяма, оживена клиника и създаде много приятелства. Хиацинт дори не предполагаше колко общителен е съпругът й. Постепенно апартаментът им се превърна в сборно място в събота вечер. Джералд явно бе станал лидерът на групата. С интелекта си будеше респект, а чарът му привличаше хората. По неуловим за нея начин той се беше развил като личност.

Хай бе трогната от гордостта, с която показваше апартамента им. Повечето от останалите млади двойки бяха на квартира и се хранеха извън къщи, а домът на Джералд и Хиацинт бе изпълнен с цветове, удобства и вкусна храна.

— Вероятно никога не са опитвали гозби като твоите — казваше й Джералд.

— Е, за това можеш да благодариш на баба ми. Тя ме е учила.

Хай също се чувстваше горда домакиня на тези оживени вечеринки. Въпреки това след известно време започна да мечтае да не са толкова начесто или поне по-активно да участва в тях. Разговорите почти винаги се въртяха около медицината или пък преминаваха от сериозни теми към обикновено клюкарстване по адрес на някой, който не присъстваше на масата. В такива случаи тя най-често се явяваше само мълчалив слушател, който изучаваше отношенията между хора с различни темпераменти, съперничеството между двама мъже или зараждащото се привличане между мъж и жена.

— Струва ми се, че се интересуваш живо от околния свят — отбеляза веднъж Джералд. — Нищо не изпускаш. И постоянно обмисляш нещата, сякаш се опитваш да проумееш всичко.

Той имаше право. Хиацинт наблюдаваше дискретно и забелязваше много неща. С течение на времето тя успя да си изгради мнение за всеки един от честите им посетители. Тя харесваше повечето хора, но не изпита никаква симпатия само към един човек. Тя беше лекарка, казваше се Елизабет, но всички я наричаха Бетина. Не се отличаваше с класическа красота, но външният й вид привличаше вниманието на околните и тя съзнаваше този факт. Най-вероятно усещаше, че жените не я харесваха, но това се очакваше.

При първата им среща тя поздрави Хай и възкликна:

— Значи ти си съпругата на този красавец! Трябваше да чуеш какво си шушукаха сестрите първия ден, когато той се появи. Очаква го невероятна кариера. Той притежава не само остър ум, но и неустоим чар.

Джералд наистина имаше чар. Преди да се оженят, Хай не бе имала възможност да го наблюдава в компания, и сега различните тоналности, които долавяше в гласа му и изражението на лицето му, бяха новост за нея. В последно време дори смехът му звучеше различно. Той се смееше заразително, а в очите му се появяваше ново, палаво и пълно с разбиране пламъче, сякаш със събеседника му криеха някаква обща тайна.

Скоро след запознанството им, една оживена вечер женски глас прошепна в ухото на Хай:

— Прекалено си търпелива и толерантна.

Хай стресната проследи погледа на гостенката и видя Джералд и Бетина, които стояха от доста време заедно в хола.

— Предполагам, че това не те притеснява особено. Бетина никога няма да напусне съпруга си или да рискува да започне любовна връзка. Мъжът ти е изпълнен с положителни емоции, а на нея й харесва, че я кара да се чувства жива.

Хай усети как по бузите й плъзва яростна червенина и отговори хладно:

— Не разбирам какво имаш предвид под „търпелива и толерантна“.

Другата жена, която рядко се появяваше в групата, сви небрежно рамене и каза:

— Имам предвид, че си седиш тук и му позволяваш да те унижава.

Хиацинт прецени, че жената е прекалила с алкохола, и се отдалечи.

— Не се чувствам унизена — рече тя и изпита силно желание всички да си отидат. Беше объркана. Не знаеше дали той наистина я унижава. Запита се дали не се държи като ограничена и прекалено скромна женичка. Може би в нея отново се пробуждаше старият синдром „Марта“. Ако бе така, трябваше да спре…

По-късно, когато вече си бе измила зъбите и се приготвяше за лягане, споменът за случката продължаваше да я измъчва. Облечена в прозрачна лилава копринена нощница, типичен за Франсин подарък, тя се приближи до голямото огледало, повдигна нощницата и се загледа в отражението си. Тялото й бе стройно, с хубави извивки. Имаше приятни черти, но не беше първа красавица. Когато влезеше някъде, хората не обръщаха глави след нея, както правеха, когато видеха доктор Бетина.

Джералд влезе в стаята и се засмя.

— Какво правиш там? Да не би да позираш? Надявам се, че си доволна от това, което виждаш.

— Въпросът по-скоро е, дали ти си доволен.

— Наред ли е всичко, Хай?

— Сравнявам се с онази жена, Бетина.

— О, за бога, Хай!

— Трябва да сме искрени един с друг.

— Мислех, че винаги сме били искрени.

— Ох! — въздъхна тя. — Ревността е много низко чувство и ме кара да изпитвам унижение.

Очите му потъмняха и той впи поглед в нея. Познаваше този негов настойчив, умолителен и леко тъжен поглед.

— Скъпа, Хиацинт, съжалявам, ако съм те наранил, но се държиш изключително глупаво. И дума не може да става за сравнение между теб и онази празноглава кукла и евтина флиртаджийка. Хайде да си лягаме. Не ставай смешна. Хайде, защото ще трябва да те завлека насила. Вече е почти един часът.

Тя дълго лежа, заровила лице в рамото му.

— Скъпата ми Хай, толкова си сладка и толкова глупавичка. Невинно същество. Нали Франсин те наричаше така? — шепнеше той в косите й.

Цялото й същество преливаше от копнеж. Сърцето и тялото й искаха да се слеят с него и да станат едно.

— Бих умряла за теб — прошепна тя.

— Не говори така.

— Вярно е. Помниш ли онази жена от филма за „Титаник“? Госпожа Щраус? Искаха да я качат в една спасителна лодка, но тя отказа. Пожела да умре със съпруга си. Аз бих направила същото.

— Аз пък бих те качил в лодката насила. Престани с тези приказки. Знаеш ли от какво имаме нужда? — Силните му топли ръце задърпаха копринената нощница. — Защо не свалиш това глупаво нещо?